- - -
На 16 август 2004 г. аз, пишещият тези редове, се обърнах със специално писмо, адресирано до г-н Соломон Паси - Министър на външните работи на България, копие от което изпратих до всички посланици, акредитирани у нас от държавите-членки на Съвета на Европа и САЩ, както и до Временно управляващия Посолството на Социалистическа народна Либийска арабска джамахирия Негово Превъзходителство г-н Исмаил Шалгам. Текстът на това писмо гласи следното:
“Господин Министър,
Както вече Ви е известно (или поне би трябвало или би могло да Ви е известно), от 1990 г. досега съм направил изключително много официални публикации, в които съм обосновал тезата, че по време на класическото комунистическо управление в България е имало свързани с отделите на КГБ и че днес продължава да има свързани с посткомунистическата мафия институции и личности, преди всичко служители на специални държавни служби, лекари и ангажирани с мафията лица, които са извършвали и продължават да извършват престъпна дейност, изразяваща се в предумишлено (с наказателно-репресивна и с експериментално-медикаментозна мотивация и цел) заразяване на хора с различни болести, преди всичко рак, СПИН и др.
Както вече Ви е известно (или поне би трябвало или би могло да Ви е известно), след възникването в началото на 1999 г. на т. нар. “Либийски случай с българските медици”, без, естествено, да бързам категорично да го причислявам към вече изключително добре познатата ми зловеща практика на Българския филиал на КГБ, аз все пак го разглеждам във висока степен именно през призмата на тази практика.
И трябва съвсем определено да Ви кажа, че към този именно доминантен тип или начин на виждане на нещата постоянно и неизменно ме тласка единствено изключително пристрастното поведение на българските държавни властнически институции, и най-вече поведението на Министерството на външните работи.
Мисля, че не е нужно като доказателство в това отношение тук да привеждам широко отразените в печата изявления и конкретни официални държавнически актове или акции, извършени или проведени от последните изпълнители на най-висшите мандатни държавни длъжности, а именно: Президента на България, Председателя на Народното събрание, Министър-председателя и най-вече - Министъра на външните работи. По силата на 30-годишната си професионална дейност и по силата на личната си ангажираност с този тип феномени, мога напълно определено и ясно да заявя, че като само до известна степен аналогични на държавническа ангажираност биха могли да бъдат посочени твърде малко случаи, и такива са напр. само случаите с убийството в Лондон на писателя Георги Марков и с българската следа в покушението в Рим срещу папа Йоан-Павел Втори.
При това, според мен, изключително съществено внимание заслужават следните факти: а) след политическите промени от 1989 г. до днес броят на пребиваващите в различни страни в света българи, които са били арестувани и подложени на съдебни процеси, както и които са били предумишлено или инцидентно убити, случайно пострадали и попаднали в състояние на необходимост от правна защита, е около 500-700 души; б) само от началото на 1999 г. до днес, т. е. по същото време, през което в Либия са арестувани българските медици, в различни държави по света са били арестувани и подложени на съдебни процеси около 320 души; в) за всичките тези българи, намиращи се по света и нуждаещи се от правна защита българската общественост в България не знае почти нищо, тъй като тяхната защита или въобще не е била осъществена, или е била осъществена напълно формално.
За мен, господин Министър, е повече от очевидна диспропорционалността на третирането от българските власти на българските медици в Либия, от една страна, и на всичките останали българи.
И като български гражданин аз желая да намеря отговор на въпроса относно причините за тази диспропорционалност.
По т. нар. “Либийски случай с българските медици” аз, разбира се, си имам своята “работна хипотеза” в това отношение, и тя е свързана с онова, което вече съм Ви посочил в началото на писмото си, но така или иначе, все още подлагам тази хипотеза на различни проверки, насочени към нейното опровергаване; при което съм абсолютно категоричен, че официалното поведение на българските власти въобще не позволява да бъде опровергана тази хипотеза.
Господин Министър,
На основание Закона за достъп до обществена информация предявявам пред Вас искането да обезпечите и да ми предоставите всичката намираща се в системата на Министерството на външните работи информация относно арестуваните и осъдените в Либия български медици, от която информация аз бих могъл да намеря отговор на следните въпроси: 1) В системата на кои български и чуждестранни медицински структури са работели преди да заминат на работа в Либия; 2) Били ли са ангажирани с изпълнението на някакви специални и секретни медицински или други изследвания и операции; 3) Били ли са ангажирани с дейността на специалните оперативни и медицински служби на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, и ако са били ангажирани – какви са били мероприятията, в които са участвували.
16 август 2004 г. Янко Н. Янков
Разбира се, въпреки задължението, тежащо върху българския Министър на външните работи по силата на така цитирания български закон за достъп до обществена информация, аз не получих никакъв отговор. Тъй като същият този Закон ми дава възможността да обжалвам мълчаливия отказ на Министъра пред Върховния административен съд, на 17 септември 2004 г. се обърнах към съда със “Жалба”, която има следния текст:
Уважаеми Господа (Госпожи) Съдии,
На основание Закона за достъп до обществена информация на 16 август 2004 г. подадох до Министъра на външните работи на България заявление с искане за достъп до такава информация. В текста на заявлението изрично, ясно, детайлно и недвусмислено съм посочил информацията, до която искам достъп. Ответникът, по силата на своята обществена функция, притежава исканата от мен информация.
В предвидения от Закона срок не получих никакъв отговор от ответника.
Уточнявам, че моето право на достъп до въпросната информация е гарантирано със съдебен контрол – вж. съответните текстове на Конституцията и Закона за достъп до обществена информация.
Уточнявам, че съгласно волята на законодателя непроизнасянето в срок по заявление за достъп до информация, имаща статус “обществена информация”, представлява мълчалив отказ, който накърнява моето гарантирано от Закона право на достъп до такава информация.
Отказът на Министъра на външните работи на България се намира в съществено противоречие с процесуалния и с материалния закон и е незаконосъобразен.
Първо: Този отказ е в противоречие с процесуалния закон – чл. 15 от ЗАП, чл. 38 от ЗДОИ. Съгласно изричното изискване на Закона за административното производство и на Закона за достъп до обществена информация съответният орган, когато издава искания административен акт или отказва издаването му, е длъжен да се произнесе с мотивирано решение. Законовата норма по отношение на формата на акта е изрично ясна и е императивна – формата трябва да е писмена, включително и на отказа. В случая тези изисквания на Закона не са спазени.
Второ: Този отказ противоречи на материалния закон. Исканата от мен информация има статуса на “обществена информация” по смисъла на ЗДОИ, защото е свързана с обществения живот в България, и ако ми бъде предоставена, ще ми даде възможност да си съставя собствено мнение относно интересуващия ме въпрос. Тази информация, също така, не попада под ограниченията на законите и не съществува пречка да ми бъде предоставена и да я получа.
Уважаеми Господа (Госпожи) Съдии,
Въз основа на гореизложеното моля: 1) да отмените отказа на Министъра на външните работи на България; 2) да решите делото по същество; 3) да признаете правото ми на достъп до исканата от мен информация; 4) да осъдите ответника да ми предостави исканата от мен информация в поисканата форма на достъп.
Прилагам:1) Копие от искането ми от 16 август 2004 г.; 2) Копие от жалбата ми за ответника.
17 септември 2004 г. Янко Н. Янков
- - -
Впоследствие, макар че Върховния административен съд не ми изпрати никакво съобщение, той бе публикувал в ИНТЕРНЕТ (http://privacy.gateway.bg/htmls/page.php?category=147&id=158) издаденото по случая свое решение, текстът на което е следният:
Решение № 3789 от 2005 г.
(относно това дали може да се предостави информация и данни от МВнР на трето лице за професионалната история на арестуваните и осъдени в Либия български медици)
Българската съдебна практика, публикувана тук, е предоставена на сайта ни с любезното съдействие на Сиела Софт енд Пъблишинг АД.
Решение № 3789 от 26.04.2005 г.
на ВАС по адм. д. № 8828/2004 г., V отд.
Производството е по чл. 12 и сл. от Закона за Върховния административен съд.
Образувано е по жалба на Янко Николов Янков, срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да се произнесе по заявление от 16.08.2004 г., за достъп до търсената обществена информация от жалбоподателя. В жалбата се развиват оплаквания за незаконосъобразност на оспорения акт и се иска да се отмени, като се върне преписката на административния орган, с указания да бъде предоставена търсената информация.
...
Върховният административен съд, състав на пето отделение, намери, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество се явява неоснователна, по следните съображения:
Янко Николов Янков е подал заявление от 16.08.2004 г. до министъра на външните работи, с което е поискал да му бъде предоставен достъп до „всичката намираща се в системата на Министерството на външните работи информация относно арестуваните и осъдени в Либия български медици”, от която би могъл да намери отговор на следните въпроси: „1. В системата на кои български и чуждестранни медицински структури са работили преди да заминат на работа в Либия; 2. Били ли са ангажирани с изпълнението на някакви специални и секретни медицински или други изследвания и операции; 3. Били ли са ангажирани с дейността на специалните оперативни и медицински служби на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната и ако са били ангажирани - какви са били мероприятията, в които са участвали.”
Няма данни кога е постъпило заявлението в администрацията на МВнР, но доколкото страните не спорят досежно срока по чл. 28 от ЗДОИ, следва да се приеме, че към момента на подаване на жалбата от Янков до съда, е налице формиран мълчалив отказ на министъра на външните работи да му предостави исканата информация.
В жалбата се поддържа, че търсената информация представлява „обществена информация”, защото е свързана с обществения живот в Р България, тя се съхранява от задължения субект и не попада в ограничителните хипотези на Закона за достъп до обществена информация, поради което не съществуват пречки да бъде получена от заявителя. Релевират се доводи за незаконосъобразност на мълчаливия отказ, тъй като органът по чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ е длъжен да се произнесе с мотивирано решение.
По време на съдебното производство процесуалният представител на министъра на външните работи е изложил доводи за неоснователност на жалбата - от формулираното искане в заявлението не е ясно каква точно информация се иска от министъра на външните работи; в Министерството на външните работи не се събира и съхранява такава информация, поради което за министъра не съществува задължение да предостави достъп до търсените сведения от жалбоподателя.
При обжалване на мълчалив отказ съдът е длъжен да се произнесе по законосъобразността му, като изхожда от съществото на искането и от предполагаемите съображения, които биха могли да мотивират отхвърлянето му (т. 5 от ППВС № 4/76 г.). В случая, предвид данните по административната преписка и изразените доводи и възражения на страните, при преценката за законосъобразност на мълчаливия отказ следва да бъде съобразено търсената информация има ли характер на обществена информация по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ и съответно съществува ли задължение за органа по чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ да събира и съхранява информация от вида на детерминираната със заявлението.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, обществена информация по смисъла на този закон е всяка информация, свързана с обществения живот в Р България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закон субекти. Според регламентацията в чл. 9 от ЗДОИ обществената информация е два вида - официална и служебна. В разпоредбата на чл. 10 от ЗДОИ е посочено, че официална е информацията, която се съдържа в актовете на държавните органи и на органите на местното самоуправление при осъществяване на техните правомощия. Служебната информация, съгласно чл. 11 от ЗДОИ е тази, която се събира, създава и съхранява във връзка с официалната информация, както и по повод дейността на органите и техните администрации. По правило достъпът до официална и служебна обществена информация е свободен. В случая търсената информация няма характер на обществена информация по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, която да е създадена, да се събира или да се съхранява от ответната страна.
Със заявлението се иска достъп до данни, засягащи личността на трети лица, които не се субсумират в понятието обществена информация. Върховният административен съд в своята практика е отбелязал, че понятието „обществена информация” следва да бъде възприемано като сведение, знание за някого или за нещо, свързано с обществения живот в страната, респективно за дейността на задължените по чл. 3 от ЗДОИ субекти. Въпросите, свързани с професионалната реализация на дадена личност са от категорията лични данни по определението на чл. 2, ал. 1 от Закона за защита на личните данни, достъпът до които е изключен по реда на ЗДОИ - чл. 2, ал. 3. В какви медицински заведения лицата са упражнявали професията си е информация за икономическата им идентичност по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ. Тя обаче не е от значение за обществения живот в страната, което би обусловило правото на всеки гражданин да иска да бъде информиран, за да си състави собствено мнение по този въпрос и съответно не поражда ответно задължение за органа да разполага и да предостави такива данни на заявителя.
Обществените отношения, свързани с условията, реда и начина на полагане на труд извън пределите на Р България, са регламентирани от трудовото законодателство, и министърът на външните работи и управляваната от него администрация на МВнР няма нормативно уредено задължение да събира и съхранява информация за икономическия статус на лицата. Що се отнася до искането за предоставяне на информация дали тези лица са осъществявали някаква дейност в полза на специалните служби към изброените ведомства в заявлението, доколкото тези факти биха представлявали интерес за обществото и в частност за всеки, който желае да си състави собствено мнение за работата на администрацията им и свързаните с тях лица, то следва да бъде изпълнена процедурата по чл. 31, ал. 2 от ЗДОИ (и при условие, че не съществуват други ограничения за достъп). Ноторно е обстоятелството, че лицата са извън пределите на страната и са задържани в чужда държава, поради което обективно не е възможно за задължения по закон субект да изиска тяхното съгласие. Следва да се изтъкне също, че с оглед предписаните в Устройствения правилник на Министерството на външните работи компетентности, функции и задачи на министъра на външните работи (и администрацията на министерството), няма задължение да събира и съхранява информация за упражняване на някаква дейност от гражданите на Р България, от вида на твърдяната от жалбоподателя, осъществявана под юрисдикцията на други ведомства от държавната администрация (без значение дали има характер на обществена информация и дали се субсумира в класифицирана такава по см. на Закона за защита на класифицираната информация). След като за административния орган не е възникнало задължение за предоставяне достъп до обществена информация, тоест, след като претендираното задължение не съществува, мълчаливият отказ се явява законосъобразен.
Предвид изложеното, жалбата на Янко Николов Янков срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да предостави на жалбоподателя информация по заявлението му от 16.08.2004 г. е неоснователна и следва да се отхвърли.
Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Янко Николов Янков срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да предостави търсената информация по заявлението му от 16.08.2004 г.
Решението може да се обжалва в 14-дневен срок от съобщението от страните, с касационна жалба, пред петчленен състав на Върховния административен съд.
[Стр.410-420 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар