1. Както всеки анализ, така и анализът на тероризма е ако не напълно невъзможен, то във всички случаи изключително труден, без неговото дефиниране[1], без очертаването на съдържателното поле на изходните словесни конструктивни елементи, определяни обикновено и традиционно като предварителни дефинитивно-терминологични уточнения. И тъй като традиционно се приема, че “тероризмът е вид политическо насилие”, една от възможните изходни стратегически линии на разкриването на неговото съдържателно поле е именно разкриването на съдържателните характеристики на политическото насилие.
Насилието въобще съвсем не е случаен или несъществен феномен, а е част от самата субстанция на биологичния живот, част от самата субстанция на биологичния и на социалния човешки живот, и най-вече – част от субстанционалната характеристика на политическата форма на проявление и съществуване на социалния живот, т. е. насилието е включено в самата същност на политиката и в самото нейно определение.
А щом насилието е субстанционална същност на политиката, оттук следва, че за политиката то не е сводимо към ролята на “средство”, или иначе казано – политиката е насилствена винаги, макар и формите на насилието и целите на неговото прилагане да варират в зависимост от съответния политически контекст.
От своя страна приемането на тази констатация неизбежно води до гледището: а) че т. нар. рационалистическа традиция, противопоставяща разума и насилието и постановяваща, че “там, където управлява разумът, и в степента, в която той управлява, няма място за насилие”, е изградена като лъжлива и трябва да бъде заменена с друга; и б) че способността да се осъществява насилие по своята същност е способност да се управлява, която способност от своя страна е способност да се мисли рационалистично, т. е. дадено нещо да бъде конституирано и издигано в качеството на разумно (добро и правомерно), друго нещо – като негова противоположност (неразумно, зло и престъпно), а насилието над последното (неразумното) да бъде прието за разумно.
Или: границата между разума и насилието се запазва във всички случаи, при което, обаче, двете следва да бъдат схващани в Хегеловия смисъл на “взаимопреплетеност на едното с другото”[2] само доколкото притежават своята висока степен на диференцираност и определеност. Именно в неотстранимата “преплетеност” между насилието и разума при безкрайната смяна на формите на тази “преплетеност” се осъществява историзирането и контекстуализирането на разума, неговото встъпване като разум на определена конкретна ситуация, епоха, култура, а не като някакъв извечен и трансцедентен разум.
Това, разбира се, съвсем не означава обезценяване на разума и неговото извеждане като “оръдие на насилието” (към какъвто възглед в крайна сметка се придържат М. Хоркхаймер и Т. Адорно[3]), а означава само, че във всяка ситуация “материализацията” на разума, “преплетен” с насилието, може да бъде оценена от гледна точка на това дали той (разумът) носи освобождаване от видовете угнетяване и несправедливост.
Изводът за невъзможността за постигане на “царството на чистия разум” (т. е. на разум без насилие), естествено, не води и не може да води до равнодушие и презрение към борбата на разума срещу неразумността.
По своята същност политиката е “исторически конкретно отношение между разума и насилието”, и в този смисъл тя е перманентен конфликт, никога окончателно решимо противоречие. В най-отвлечен теоретичен план това противоречие наистина може да бъде разглеждано в смисъл, че разумът се обгръща от насилието и се превръща в насилие, ставайки неотделим от насилието. Но в структурата на конкретната практика това противоречие може да бъде разглеждано в смисъл, че насилието е необходим способ за утвърждаване и самосъхранение именно на даден исторически тип разум (родово-общинен, полисен, имперско-космополитен, тоталитарен, либерален и пр.), при което насилието на господствуващия тип разум поражда (не винаги и не непременно, но все пак в крайна сметка) и съответното разумно съпротивително насилие, благодарение именно на което не само обществото се придвижва прогресивно напред, но и самата история и политиката не могат да регресират и да бъдат сведени единствено до еволюция и технология на управлението.
Именно тази представа за перманентния конфликт между насилието на господствуващия тип разум и разумното съпротивително насилие, както и свързаната с нея представа за постфактумното санкциониране (легитимиране) на победата на единия тип разум и насилие над другия, е залегнала в основата на схващането за “защита на закона и реда” и за “легитимното насилие”, и в частност в основата на различните теоретически и практически обосновки на съвременния глобален смерч – терора и антитерора.
При дефинирането на насилието от гледна точка на теоретическата етика А А. Гусейнов приема, че насилието е “узурпация на свободната воля”, и тъй като за етиката “свободната воля” се схваща като равнозначна на нравствено-разумното в човека и като субстанция на морала, то и насилието се разглежда като “невписващо се в пространството на разума и на морала”, а ненасилието се счита за съдържателен определител на доброто и за синоним на етиката[4].
Като оставим настрана въпроса за формирането на волята и в частност на свободната воля (което формиране в онтогенетичен и филогенетичен аспект може да бъде и често пъти е резултат на напълно ясно и чисто, макар и “пастирско”, насилие), и фиксираме вниманието си само върху проблемата за реализацията на “свободната” воля, ние откриваме, че самият факт на нейното отграничаване от другите вече не е нищо друго, освен именно насилие, най-малкото защото всяко “отграничение” (“прокарване на граница”) е основано върху “откъсване и отблъскване”. А при търсенето на отговора на въпроса за смисъла на въпросната граница ние откриваме, че свободната воля е невъзможна без определена степен на разграничение, без конструирането и конституирането на определено пространство с ясно очертани граници, което, всъщност, винаги предполага и изисква употребата на определена форма и степен на “легитимна сила”, или иначе казано – на насилие или контратерор.
Но тук, естествено, възниква и въпросът за същността и характера на т. нар. “ненасилие”. От гледна точка на най-общата и чисто абстрактна теоретическа етика “ненасилието е съдържателен определител на доброто”; но от гледна точка на реално протичащия конкретен социален живот и свързаното с него схващане за политическа феноменология “ненасилието, схващано като пасивност и пълно отсъствие на каквото и да е противопоставяне на насилието, е специфичен момент и форма на насилието”. И именно поради това идеолозите на политическата стратегия на ненасилието (Л. Н. Толстой, Махатма Ганди, Мартин Лутър Кинг) го схващат не като “пасивност”, а като “морален еквивалент на войната”, като “форма на категорично ясно противопоставяне”, като “съпротива срещу насилието”.
При определянето на насилието от гледна точка на политологията А В. Дмитриев и И. Ю. Залъйсин го разглеждат като вид принуждение[5], и макар че никъде не дават определение на понятието “принуждение”, те все пак проявяват достатъчно ясно очертаната стратегия на неговото отъждествяване с “потискане или принудително ограничение на свободата на волята”.[6] И като в случая се абстрахираме от това, че “свободата на волята” съвсем не е идентична на “свободната воля”, ние откриваме, че в духа на теоретическата нормативна етика тези автори разглеждат “принуждението” като нормативно-етичен феномен, а в същото време “насилието”, макар и да го определят като разновидност на принуждението, все пак по един доста странен и необясним начин го разглеждат като непринадлежащо към нормативно-етичната феноменология, или поне непосредствено непринадлежащо към нея.
Най-удивителното в трактовката на тези автори, обаче, е спрямо взаимоотношението между “насилие” и “власт”: трактувайки насилието като разновидност на принуждението, те го схващат като “средство за завземане, разпределение и защита на властта”, а самата власт характеризират като способност за налагане на своята воля въпреки съпротивата на другите.[7] Така, в крайна сметка, логическата структура на определянето на “насилието” и “властта” е такава: “насилието е принуждение” (тъй като е “вид, разновидност на принуждението”), “властта е принуждение” (като негово проявление), следователно насилието и властта имат един и същ предикат, принадлежат към една и съща субстанция, и са еднородни понятия.
Ако, обаче, това е така, то в такъв случай възниква въпросът “защо тези автори определят насилието като акцидентно (случайно, странично, несъществено) свързано с властта?”; т. е. “защо го разглеждат само като едно от средствата за осъществяването на властта, при това свързано по случаен, външен и паралелен начин с властта, която всъщност разчита много повече на “доброволното подчинение” на обекта на властта?”[8]
При определянето на насилието от гледна точка на политическата философия също така понякога се срещат твърдения, предизвикващи недоумение; най-типичен пример в това отношение е Х. Арендт, написала един от най-влиятелните през ХХ век трактати по проблема за насилието[9]; само няколко години преди това е била декларирала, че политическата теория не може да каже почти нищо ново и интересно за насилието, поради което тази тема трябва да бъде оставена на онези, които се занимават с “техниката” на политиката[10].
Най-популярното (и може би най-примитивното) схващане за насилието е неговото отъждествяване с т. нар. “нежелано физическо въздействие”. Така напр. според английския философ Дж. Кийн “насилието представлява нежелано физическо въздействие на група хора или на индивиди върху телата на други, които в резултат на това изтърпяват редица последствия, вариращи от шок, синини и драскотини до осакатяване и даже до смърт. Насилието е акт, представляващ израз на отношение, при което обектът на насилието недоброволно е третиран не в качеството му на признат и уважаван субект, а единствено като предмет, потенциално заслужаващ да понесе както нанасянето на телесни вреди, така и да бъде ликвидиран.”[11]
Това, дефинитивно определение, обаче, страда от напълно очевидната липса на изискуемите от логиката признаци “необходимост и достатъчност”[12], тъй като дори от пръв поглед е очевидно, че напр. словесното въздействие може да предизвика нежелани и трагични последици, до които иначе никога не би се стигнало, както и че съществуват твърде много ситуации, при които едно чисто физическо спасително насилие може да бъде упражнено в името на благото (включително и на живота) на обекта на насилието.
Проблемът в случая е в това, че всяко едно въздействие върху човека никога не е и не може да остане чисто външно и пряко, и не може да предизвиква поведенчески реакции, подобни на чисто рефлекторното поведение на кучето на Павлов, а винаги преминава най-вече през разума и психиката му, поради което е абсолютно неадекватно неотчитането на тази именно страна на проблематиката. И в този именно смисъл всяко фиксиране на вниманието само върху биофизическата характеристика на въздействието и реакцията по своята същност е оставане само в обсега на биофизиката, и следователно е оставане извън обсега на политическата сфера и нейните анализи и, разбира се, е пълно недокосване до проблемата за насилието.
Защото главната характеристика на насилието е стълкновението между две свободни воли и регистрирането на това стълкновение в резултата. А в случая т. нар. “нежелано физическо въздействие” може да бъде разглеждано само като “едно от възможните средства за принуждение на свободната воля”, при което самото описание на това средство е описание на една от практиките на насилието, присъствието на което съвсем не е необходимо при самото определяне на насилието; а това означава, че именно и само свободната и разумна воля е главният определител на насилието.
Неудовлетвореността от и стремежът за преодоляване на посочената очевидно твърде тясна дефинитивна трактовка на насилието е довела до формиране и лансиране на коренно противоположната – пределно широка и абсолютно всеобхватна – дефинитивна трактовка. Така напр. М. К. Сейбли пише, че насилие е “всяка сила, приложена към индивид или група и принудила ги да се съгласят или да действуват въпреки волята си”[13], а С. Джордж подчертава, че “насилие е всичкото онова, което пречи на хората да удовлетворяват фундаменталните си потребности”[14]. Така, съгласно формулата на тази трактовка всеки, който има абсурдното желание “да лети като птиците или да плува като рибите” ще следва да приема за насилие по отношение на себе си както земното притегляне, така и анатомичното си устройство.
Вероятно не би било трудно да се осъзнае, че към същата група “абсурдистки” определения биха могли да бъдат отнесени и всички гледища, изказани във връзка с дефинитивното определение на насилието от гледна точка на културата и културологията, съгласно които насилие е: “всяко нарушение на Десетте Божии заповеди”[15]; “всяко нелегитимирано от закона използуване на сила”[16]; “всяко действие без аргументация и без разчет на последствията”[17]; „всяко нещо, отнасящо се към историята[18]; “всяко действие” и “всеки пункт на всяко действие”, които “се осъществяват без нашето експлицитно сътрудничество”, и следователно всяка причинност, всяка страст всяко вдъхновение[19]; “всяко отлично комуникативно средство”[20]; и дори всяка дискусия и всяко нещо, посредством което може да бъде заставен (да бъде принуден) някой да се замисли, да започне да мисли рационално, всяка логически строга аргументация[21].
А всичките тези изброени най-разнообразни дефинитивни интерпретации на насилието[22] в крайна сметка разкриват не само изключително всеобхватната му, но и неговата дефинитивно несводима и неопределяема същност, т. е. това, че насилието въобще и в частност политическото насилие е феномен, изискващ не дефинитивна, а концептуална интепретация и определяемост.
Същото, разбира се, се отнася и за феномена тероризъм (като вид политическо насилие), за който никога не е имало и няма консенсусно дефинитивен термин (дефиниция) не само в сферата на обществено-политическия живот, но и в сферата на строгите формулировки на правото.
2. Етимологически думата “тероризъм” (фр. terrorisme; англ. terrorism; нем. Terrorismus, рус. терроризм) има латински произход, където глаголните форми terreo, territus, territo означават “плаша”, “изплашвам”, “сплашвам”, “заплашвам”, “подплашвам”, “внушавам страх”, “възпирам, отклонявам или прогонвам чрез страх”, а съществителните форми terror, terroris означават “страх”, “ужас”.
Семантичното значение на думата обаче, най-общо казано има чисто политически характер, свързан с прилагането на стратегията и тактиката на терора, схващан като насилие, осъществявано от индивиди, от организирани групи или от правителства на държави, насочено срещу (разпростряно и упражнено върху) достъпните за това и психологически значимите елементи от механизма на общественото функциониране, и имащо предназначението да мотивира осъществяването на определен тип политическо поведение, постигането на което чрез други средства се смята за невъзможно.
Отразеното в специфично лингвистичните справочници семантично значение на думата, обаче, като правило е белязано от консервативното или дори догматично доминиране на историческата експликативност, стигаща понякога до почти безсмислен анахронизъм. Това, разбира се, е непосредствено произтичащо от динамиката на политическите процеси и свързаните с нея непрекъснато променящи се акценти, проявни форми и съдържателни характеристики на самия терористичен феномен. Освен това, особено по времето на комунистическото управление в страните от Източна Европа, определението на тероризма неизменно е пронизано от целите на комунистическата идеология и пропаганда, въздигнати в ранг на “научност и истина от последна инстанция”. Така напр. съгласно един издаден от Българската академия на науките речник тероризмът е “политика, тактика на терор”, извършвана “в буржоазните страни” и изразяваща се в “упражняване на насилие”, “измъчване”, “убийства”, “поддържане на страх”, “система от мерки за преследване и физическо унищожение на класовия и политическия противник”[23].
В Оксфордския речник на английския език определението на тероризма е белязано от прекалено акцентиране върху исторически първите проявни форми на тероризма, както и от стремежа към разясняване на извършителя на действието за сметка на изясняване на самото действие. Така, от това авторитетно определение става ясно: Þче тероризмът е “управление, с което се сплашва”, “система, при която се упражнява терор”; Þче за първи път това управление е било “замислено и проведено от властващата партия във Франция по време на революцията 1789-1794 г.”; Þче за първи път думата е била използувана “като политически термин” приложимо към “якобинците и техните пълномощници и поддръжници по време на Френската революция, особено към онези, свързани с революционните трибунали на “Управлението чрез терор””; Þче “терорист” е “всеки, който се опитва да постигне целите си чрез принудителни мерки”; Þче наименованието “терорист” е било използувано при характеризирането “например на членовете на едно от екстремистките революционни общества в Русия”[24].
Много по-адекватни са, разбира се, определенията на тероризма в специфично политологическите справочни издания и изследвания. Така, според Уолтър Лакър и Пол Уилкинсън тероризмът има две главни форми на проявление: от една страна, той е форма на политическо насилие, насочено срещу правителството (пряко или косвено, чрез засягане на обикновени граждани), целта на което е да се създаде климат на страх, в който целите на терористите да бъдат удовлетворени от страна на правителството; а от друга страна, той е форма на насилие, извършвано от самите правителства върху техните поданици, целта на което е да бъде насаждано чувството на страх и така да бъде постигано рефлекторно подчинение[25].
Според Брус Хофман в най-широко възприетата си съвременна употреба на термина тероризмът е политическо явление, при което основният въпрос е този за властта: стремежът към власт, овластяването и употребата на властта за постигане на политически промени; той е насилие или заплаха с насилие, които се използуват с политически цели или преследват определена политика; той е революционна или антиправителствена дейност, предприемана от неправителствени и субнационални общности, при което една от неговите основни характерни черти е извършването на планирани, пресметнати и систематични действия.[26]
Известният американски специалист по международно право Ричард Фалк определя тероризма, като изтъква две главни негови характеристики, а именно: “всеки тип политическо насилие, нямащо адекватно морално и юридическо оправдание, независимо от това кой прибягва до него – революционна група или правителство”; и “политически екстремизъм, безразборно прибягващ към насилие или подлагащ на насилие невинни хора”[27].
Според официалното институционално гледище на Държавния департамент на САЩ тероризмът е “Предварително обмислено, политически мотивирано насилие, прилагано от субнационални групи или конспиративни държавни агенти против неучаствуващи във военните действия мишени (non-combatant targets)”[28].
Някои съвременни изследователи на тероризма, обаче, категорично възразяват срещу тясното схващане, според което във феноменологията на тероризма се вписват и могат да се вписват единствено имащите политическа мотивация деяния, и обосновават тезата, че “понятието тероризъм обхваща и деяния с такава мотивация като корист, мъст, икономическа конкуренция, ирационална мотивация на психически болни лица и пр.”, и подчертават, че “традиционното определяне на тероризма чрез политическ мотиви ... пречи да бъдат видени истинските мащаби на явлението и да бъде адекватно програмирана и организирана борбата срещу тероризма”[29].
Практически всички определения на тероризма, представени в международноправните документи, начиная от проведената през 1930 г. в Брюксел Трета Международна конференция по унификация на наказателното законодателство до състоялата се на 12 януари 1998 г. Ню-Йоркска Международна конференция по борбата срещу бомбения тероризъм, са изградени върху метода на изброяването на конкретните деяния, в които той може да се изразява и които са предвидени като престъпни в съответните наказателни законодателства.
В литературата са регистрирани още изключително много опити за дефинитивно представяне на тероризма като явление и на терористите като негови актьори или жреци, но съвсем не е нужно привеждането на много примери в този аспект, за да стане очевидно колко лесно е човек да се загуби в дебрите на дефинитивната казуистика, опитваща се да вмества отделните частни случаи към някакви общи догматично-схоластични идеологически и юридически формулировки.
Преди всичко, несъмнено главната или изходната характеристика на тероризма, залегнала в дефинициите, е неговата политическа мотивировка, по която именно той се разграничава, например, от различните видове мафиозни покушения или гангстерски и бандитски войни, дори когато те по характера на прилаганите методи и средства по нищо друго не се отличават от специфично политическите акции. От друга страна, обаче, мафиозните, гангстерските и бандитските формирования несъмнено не са и не биха могли да бъдат напълно изолирани от общия политически контекст на обществото и трудно би могло да се каже, че техните акции не съдържат в себе си поне косвено определена политическа мотивираност.
На второ место, като важна дефинитивна характеристика се изтъква организационно-груповият характер на терористичната дейност. Ако, обаче, се ръководим от този критерий, то би следвало да приемем, че както Джон Уилкс Бут - убиецът на президента на САЩ Ейбрахъм Линкълн (14 април 1865 г.), така и Ли Харви Осуалд - убиецът на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди (22 ноември 1963 г.), не са терористи, тъй като не е доказано, че са били членове на някаква организация, дори и да е доказано, че техните престъпления са били повлияни от някакви политически мотивационни фактори и са били предварително добре планирани. Това дефинитивно схващане на тероризма, обаче, абсолютно неоснователно игнорира редица случаи, като например убийството на израелския министър-председател Ицхак Рабин (4 ноември 1995 г.), доколкото за 25-годишния студент Игал Амир не е могло да бъде доказано членство в някаква конкретно определена организация, макар и да е било безспорно обществено известен фактът, че той е имал изключително много единомишленици.
На трето место, анализът на тероризма доста съществено се заплита, когато като ръководни бъдат приети критериите на проф. Р. Фалк, определени като “адекватно морално и юридическо оправдание” и “невинни хора”, които, несъмнено, подлежат на най-различно тълкувание, съответствуващо на различни изходни политически възгледи и убеждения. Та нали изключително отдавна и много добре е известно, че често пъти едно и също явление, в зависимост от гледната точка, може да бъде определено както като “тероризъм”, така и като “борба за свобода” и “национално освобождение”. Така напр. от гледна точка на специфично юридическата регламентация (“адекватното юридическо оправдание”) както на Османската империя, така и на Австро-Унгария завладяването на австрийския кораб “Радецки” (17 май 1876 г.) от четата на Христо Ботев представлява първия известен на историята случай на терористично завладяване на чуждестранен воден плавателен съд с политически цели; от гледна точка на Българското национално-освободително движение (“адекватното морално оправдание”), обаче, това е сакрален акт на борбата за свобода на един намиращ се под чуждо владичество народ. От друга страна, обаче, в съветската държавно-терористична по своята същност външнополитическа стратегия и пропаганда термините “тероризъм” и “терорист” въобще не са били употребявани по отношение на военно-технически подпомаганите от тях бойци на левите организации, като напр. “Тупамарос” в Уругвай, “Революционна армия на народа” в Аржентина, “Сиви вълци” в Турция.
Освен това, тук възниква и въпросът: “Къде се разпростира тънката граница между терориста и войника в условията на т. нар. “малка” или “партизанска” война?”. И дали следва въобще да бъде правена някаква разлика между хипотезите, при които един и същ цивилно облечен боец-хамасовец в Палестина стреля върху израелски войник, охраняващ цивилна автобусна станция, и когато стреля по граждански лица; нима в първия случай той действува като “войник срещу войник” и участник в “партизанска война”, и само във втория – като терорист?
На четвърто място, анализът на тероризма се заплита още повече, когато на преден план бъдат издигнати критериите, свързани с представите за “допустимост” и “недопустимост” на терористичното насилие върху “участвуващите” и “неучаствуващите” “във военните действия”. Прави силно впечатление фактът, че тези, които се опитват да установяват “граници на допустимост”, умишлено или неумишлено, но винаги по логически напълно недопустим начин игнорират редица доста съществени факти и съображения. Преди всичко се изпуска от внимание фактът, че в условията на ХХ и ХХІ век кардинално е изменена представата за “граждански и военни обекти и лица”, за “цивилни и военни участници в конфликта”, за “преки и косвени участници във въоръжения конфликт”, както и за “морално-политическата ангажираност (вина) на населението на дадена държава, легитимиращо политическата и военната стратегия на властта, напълно закономерна реакция на която именно е и тероризмът”.
3. Наистина днес, в условията на тероризма, човечеството за съжаление се е върнало към времената на античното и средновековното варварство, когато завоевателите както на Изток, така и на Запад въобще не са правели никаква разлика между “въоръжени врагове” и “мирно население”, а безжалостно са изтребвали всичко, което диша и мърда върху завоюваната територия. На въпроса е било погледнато “малко по-иначе” едва в епохата на Просвещението, и то само в Европа; едва през ХVІІІ и ХІХ век воюващите европейски държави са започнали да се стараят “по възможност да не прекрачват границата” между воюващите и мирното население, но това е продължило недълго време.
Връщането към отказа да бъде признавана тази граница е свързано с редица фактори, най-важният от които е разпространението на т. нар. “малки войни”, “войни с ниска интензивност”, “партизански войни” и пр., т. е. на въоръжените конфликти вътре в рамките на държавата, а не между държавите. Този тип въоръжени конфликти не познават и не признават каквато и да е граница между воюващи и невоюващи, приемат за напълно допустими абсолютно всички възможни средства, методи и форми за унищожаване на обявения за противник, наблягат особено много именно върху прилагането на специфична бруталност спрямо на т. нар. “мирно население”, и преди всичко спрямо жените и децата. Така, този вид конфликти придобиват чертите, приближаващи ги до феномена “тотална война”, а именно: в качеството му на враг е разглеждана и е поставена като обект на бойни действия цялата съвкупност на противника, а не само неговите въоръжени сили. За този вид конфликти е особено типичен съзнателният стремеж за нанасяне на удари върху най-ранимите и най-чувствителните структури на врага, а именно некомбатантните структури; които, всъщност, от гледна точка на съвременната представа за легитимност на властта, са носителите на легитимната власт, дали (предоставили) пълномощия на силовите структури да осъществяват насилието, срещу което именно се противопоставят терористите.
Така, в съответствие с тези изменения във военно-стратегическото мислене се е изменило и мисленето и поведението на терористите. Докато в края на ХІХ и началото на ХХ век в Русия напр. са били известни съвсем немалко случаи, при които бойците-есери са се отказвали да извършват покушения, ако наред с набелязания обект са се намирали членове на неговото семейство, то в контекста на новото военно-политическо и терористично мислене доминираща е станала точно обратната логика – а именно схващането, че психологическият натиск върху правителството е много по-силен именно когато бъде изтъкнат аргументът, че точно по негова вина са обречени на гибел невинни жертви. Нещо повече дори – в логиката на съвременния тероризъм липсва понятието “невинни жертви”, тъй като гражданското население, политически и юридически легитимирало силовото (военното) поведение на държавата, се приема за участник във военните действия – наистина непряк, а косвен участник, но и не по-малко виновен, а понякога дори и много повече виновен, отколкото непосредствените военни участници в конфликта.
Така, в контекста на точно това мислене, напр. т. нар. чеченски терористи казват: “Питате дали ние не разбираме, че от нашите акции във вътрешността на Русия страдат съвършено невинни хора? А защо не ни питате поради какви причини, поради каква вина страдат нашите жени и деца, подложени на унищожение от руските войски, окупирали нашите земи? Нима само правителството е виновно за това, което вършат неговите войски? Нима не е много по-голяма вината на тези, които избират това правителство и не се противопоставят на това техните деца, облечени като войници, да избиват нашите жени и деца? Ние просто отвръщаме на удара! И няма да щадим вашите жени и деца, докато не проумеете, че трябва да заставите вашето правителство да признае нашите справедливи искания!”
Такава е жестоката логика на съвременния антидържавен и антиобществен тероризъм, което всъщност е и напълно нормалната логика на съвременното общество, родило и позволило съществуването на геноцида, на Гулаг и на Освенцим.
Тероризмът е “именно логика, а не взрив на емоции”. И именно поради това абсолютно неоснователно и категорично невярно е разглеждането на тероризма като спонтанен и ирационален феномен; защото както обществено-държавният, така и антиобщественият и антидържавният тероризъм е строго пресметливо използуване на насилието за постигане на пределно ясно формулирани политически цели[30].
В частност “тероризмът отдолу-нагоре”, антидържавният и антиобщественият тероризъм, е преди всичко “съвкупност от послания”, адресирани към обществото и държавата, той е последната възможна форма на обществено-държавен диалог, влязъл в действие след безуспешното търсене и след неефективното използуване на другите форми на диалога.
В този смисъл тероризмът е и форма на гражданско мъченичество, на гражданска саможертва, направена в името на възстановяването на нормалния обществен диалог, в името на “отпушването” на онези психо-ментални и информационни бариери, поради които едната страна на обществено-политическата поляризация не чува и/или не иска да чуе другата.
Именно поради това често пъти главната мишена на тероризма всъщност са не непосредствените жертви на терористичните акции, не конкретните хора, които терористите хладнокръвно са обрекли на гибел, а именно онези, които, затаили дъх пред телевизорите, следят развитието на драмата. Както отбелязва Ричард Фалк, “терористът обикновено се старае да използува насилието преди всичко в неговия символичен смисъл, за да може по този начин да обхване милионна аудитория. Така напр. когато по време на Мюнхенската олимпиада през 1972 г. бе извършено покушение върху 12 израелски спортисти, насилието всъщност бе насочено не толкова срещу тях, колкото върху 800-те милиони телевизионни зрители”[31], повечето от които, макар и да са имали съвсем смътна представа за Палестина, всъщност по абсолютно недвусмислен начин са узнали за съществуването на нерешения палестински проблем.
4. Разбира се, терористичните организации и акции са съществували и дълго време преди появата на телевизията, както и въобще на средствата за масова информация, или поне когато броят на хората, четящи вестници, е бил нищожен. Но дори и в онези времена на “стария” (“класовия”) тероризъм, какъвто е бил този на руските народоволци и есери, терористите прецизно са отчитали демонстрационния ефект и са се стараели да въздействуват не толкова върху населението в цялост, колкото върху държавата, и по-точно върху нейните управляващи кръгове, на които именно са били обявили своята война.
После, когато след Първата световна война, на преден план изпъкнали етническите мотиви, започнала ерата на етническия тероризъм, евфемистично наричана от френския учен Ален Менк “ера на възвръщането към трайбализма”[32]; на възвръщане “именно към трайбализма, но не към национализма”, т. е. към специфичната за трайбализма монолитна затвореност в рамките на схващанията за кръвта и за земята, и свързаната именно с конкретната кръв и конкретната земя идентичност, а не към специфичната за национализма много по-слаба монолитност, обикновено допускаща откритост и присъединяване.[33]
И може би най-яркият пример на етнически тероризъм е Северноирландският тероризъм, където в продължение на вече много десетилетия се води жестока и безпощадна междуособна война между т. нар. паравоенни части (paramilitaries) на католическата Ирландска републиканска армия и отрядите на протестантските лоялисти. Както убедително показват в своето изследване ирландските автори Б. О’Лири и Дж. МакГери, въпреки широко разпространеното мнение, че противоборството протича между католици и протестанти, по същество става дума за борба между две етнически общности, едната от които е съставена от потомците на принадлежащите към католическата църква коренни ирландци, живеещи на острова още преди неговото завоюване през ХVІ век от монарсите от Тюдорската династия, а другата е съставена от потомците на принадлежащите към презвитерианската и англиканската църква шотландски и английски заселници. И едните, и другите имат един и същ език и една и съща култура, а враждебността между тях е обусловена от по-малко съществени фактори, които въобще не засягат елементите на общата им идентичност[34]. При това, в Северна Ирландия страда много повече гражданското население, а сред бойците на двете враждуващи групировки жертвите са чувствително по-малко, отколкото сред мирните жители, които терористите уж защитават; което, всъщност, е едно от поредните потвърждения на тезата, че съвременният тероризъм се отнася с безразличие към съдбата на пряко неучаствуващите във военния конфликт.
Етническият тероризъм преди всичко е неотделим от партизанската война, която всъщност е неразделна част от него, и класически примери в този аспект са тамилският тероризъм в Шри Ланка, кашмирският в Индия и Пакистан, шиитският в Ливан, където наред с повече или по-малко регулярните бойни действия на въоръжените групировки се прилагат и чисто терористични методи на борба.
През втората половина на ХХ век сравнително трайно присъствие на европейската и световната историческата сцена са имали различни терористични организации, издигащи знамената на класовата борба, най-известните от които са били напр. италианските “Червени бригади”, германската “Фракция Червена армия”, латиноамериканските ултралеви и други подобни. Любопитно е, обаче, сравнението между използуваната от тях тактика и тактиката, използувана от техните класически предшественици, каквито са били напр. руските терористи. Като правило руските терористи са се стремели преди всичко към сплашване на управляващите най-вече чрез извършването на покушения върху членове на царското семейство, министрите, губернаторите, генералите, и така да принудят правителството да поеме пътя на промяната на държавния строй.
Западноевропейските “радикали” от втората половина на ХХ век, обаче, са били доста далеч от подобни илюзорни идеи и схващания за същността и целите на тероризма, и поради това са били ориентирани към друг вид терористична илюзорност - към т. нар. провокационен (провокиращ) тероризъм. Така, чрез своите терористични действия те са целели да провокират правителството, като го предизвикат да осъществи широкомащабни репресии върху населението, които именно на свой ред да предизвикат вълна от масово недоволство от действията на властите, а при благоприятно стечение на обстоятелствата – да предизвикат даже и революция.
Несъмнено тези схващания също така са били безкрайно далеч от реалността и неразбирайки действителните настроения на хората, тези терористи напълно сериозно са вярвали във фантастичните си планове, в основата на които е било залегнало схващането и задачата не за сплашване на управляващата върхушка, а за нейното подтикване към отговор на насилието с насилие. Така, в контекста на този ход на разсъждения, тези терористи са поставяли акцента на своите акции към предизвикване на страх, ужас и паника именно сред населението, а не сред управляващите.
Днес, макар че вече отдавна са претърпели пълно фиаско и са слезли от историческата сцена, от този тип терористични организации все още и все пак се срещат отделни оцелели отломъци, които, обаче, в сравнение с етническия тероризъм са напълно маргинални, напълно са забравили романтичната революционна риторика, представяща ги като “защитници на угнетените и онеправданите”, и изцяло са се слели с бандитите и наркоманите.
Така, днес може да бъде считана за абсолютно категорична констатацията, че “звездата на класовия терор” отдавна и безвъзвратно е залязла; както, впрочем, отдавна е погребана и утопията и надеждата на марксистите за осъществяването на Световна пролетарска революция, и преди всичко на революция в страните на т. нар. Запад. Единствената жизнеспособна разновидност на тероризма днес е локалният етнически тероризъм – този на североирландците, баските, корсиканците, кюрдите, кашмирците, ланкийците, филипинските бойци; и някои други, които са поддържани от значителна част от своите етнически общества, виждащи в тях борци за свобода и независимост.
5. Независимо от различията в мотивациите, типът на терориста днес, както и типът на терориста от всички предишни времена, си остава удивително сходен. Както отбелязва американският изследовател Ричард Рубенщайн, преди всичко това е “млад човек, при това високо образован, горещ привърженик на някаква идея, движен от съчетанието на надеждата и отчаянието, подбуждащи го към извършване на акт на насилие в името на тази идея”[35]. Като правило, неграмотни или ниско образовани и произхождащи от селски семейства и низшите градски среди сред терористите попадат само по изключение.
Освен това, според определението на Ричард Фалк, “нищо друго не характеризира светогледа на терориста така добре, както неговата стопроцентна убеденост в своята способност да идентифицира всеки, който носи и олицетворява в себе си злото. В психиката на терориста господствува именно мелодраматическата загриженост за изкореняване на злото. При това от тази психика категорично и безвъзвратно са изхвърлени такива човешки черти, като способност за съмнение, самоанализ, стремеж към солидарност, усет за морални и юридически забрани, необходимост от съблюдаване на закона. Цялото светоусещане на терориста е сведено единството до неговия собствен възглед за нещата, въздигнат в ранг на закон.”[36] Действително, колкото повече една крайна цел е определена като абсолют, толкова повече всяко зверство, което води към достигането на тази цел, се приема за напълно оправдано, и светостта на поставената цел се приема като достатъчно силен аргумент за пълно дистанциране от страданията на жертвите. В този именно смисъл всеки терорист е фанатик, а неговата категорична убеденост в разпознаването на доброто и злото, както и в справедливостта и правилността на собствените му действия, далеч надхвърля способността за убеденост в това отношение на всеки обективно мислещ човек.
Всъщност, научната представа за фанатизма (лат. fanum – “светилище”, “храм”; fanaticus – “обладан от божие вдъхновение”, “прекалена, упорита и сляпа привързаност към някакво учение, убеждение и пр., и пълна нетърпимост към противоположните възгледи и мнения”) се е появила през ХVІІ век, при което феноменът е бил схващан само като религиозен фанатизъм, а терминът се е отнасял единствено за хората с крайни религиозни убеждения, възприемани за прекалени и неестествени дори и от институционалните представители на самата религия.
Впоследствие, през ХVІІІ век, се е появила и представата за светския фанатизъм, проявното поле на който е било сведено единствено до сферата на етнонационалността и революцията, във връзка с което се оформили и образите на етнонационалния фанатик и на революционния фанатик, които наред с образа на религиозния фанатик формирали трите “иконични образи” на модерното (терористичното) насилие.
При това следва да бъде отбелязано, че докато етнонационалният фанатизъм и тероризъм по своята същност е подчинен на тенденцията към партикуларизъм (particularis – “отделяне”, “откъсване и разединяване на съставните части на дадено цяло”, “обособяване”), то революционният и религиозният фанатизъм и тероризъм са подчинени на тенденцията към интегризъм (integro – “обединявам в едно цяло”, integratio – “обединяване, сливане в едно цяло”), на сляпо, неистово, без каквото и да е снизхождение, търпимост и състрадание принуждаване на другите към приемането като “всеобщи” (“интегрални”) на съответните революционни или религиозни ценности, въздигнати като панацея за решаването на всичките социални и политически проблеми.
При характеризирането на образа на терориста, освен това, специално внимание заслужава и социално-психологическият механизъм на неговото формиране, ставане и утвърждаване като такъв. Като правило терористите стават такива не по силата на своето самостоятелно достигане до убеждението в светостта и непогрешимостта на една или друга “велика идея”, а по силата на въвличането им в терористичната дейност от тяхното непосредствено обкръжение.
Така, тази именно въвлеченост по своята същност е свързана не толкова със свободната воля и индивидуалния политически избор, а преди всичко с локалната (политическа и религиозна) култура. Така напр. живеещият в Белфаст или в Бейрут млад човек се оказва въвлечен в съответната бойна дейност много повече в резултат на локалния конформизъм и страха да не бъде обявен за “бяла врана” или дори за предател, отколкото по свой суверенен избор. В динамиката на тероризма много по-важна е групата, отколкото индивидът, и повечето от хората встъпват в терористичните организации преди всичко поради психическото усещане на необходимостта да принадлежат към съобщество на единомишленици, и най-вече на усещането на необходимостта да се чувствува уверен и силен чрез другите, а не чрез самия себе си.
Както всяка група, така и терористичната е притегателна с предимствата, които предоставя на слабите, а не на силните индивиди и личности, и както всяка група, така и терористичната по своята същност е упражняване на власт върху индивида, често пъти абсолютно тотална и достигаща пределите на пълното обезличаване и обезволяване на индивида.
При това условията, в които живеят и действуват екстремистките и терористичните организации, сами по себе си способствуват за и безкомпромисно налагат необходимостта от извънредно силна изолационност от останалия свят, вътрешна сплотеност и поведенческа еднообразност. Тези три структурно-формационни изисквания, абсолютно необходими за формирането и съхраняването на групата, обаче, не са и не могат да бъдат самоудовлетворяващи се, и поради това за утвърждаването и съхраняването на групата са необходими чести и систематични действия, или иначе казано – акции. Така, именно чрез организиране на участието му в акции, чрез въвличането му във вина и окървавяването му, ръководството на организацията осъществява унищожаването на всички мостове и пътища за връщането на терориста в предишния му социум. Нещо повече – по този именно начин ръководството на групата придобива абсолютно пълна и с нищо неограничена власт над индивида, включително и правото да го наказва със смърт върху основата на своите висши съображения за сигурност.
6. Използуването на насилието за предизвикване на страх и на обусловено от него определено политическо поведение, разбира се, е явление, което е възникнало ако не още с възникването на човечеството, на Homo sapiens (“мислещия човек”, “разумния човек”), то поне с възникването на първите имащи политически характер аспекти на човешкото поведение, т. е. с възникването на Zoon politicon (“политическото животно”) или Homo politicon (“политическия човек”, “живеещия в политически социум човек”).
В този смисъл политическото насилие е толкова старо, колкото са стари и създадените от човека политически механизми и институции, или най-общо казано: колкото е стар политическият социум. В този именно смисъл, върху основата на отъждествяването на политическото насилие с терора, понякога в научната литература се пише, че тероризмът е характерен за цялата политическа история на човечеството и води своето начало още от най-древни времена, при което специално управлението на влашкия владетел Влад ІІІ Дракула (1431-1476) и на руския цар Иван ІV Грозни (1533-1584) се разглеждат именно като “тероризъм”, именно като “терористично управление”[37].
Освен това, върху основата на съображението, че “тероризъм” е не само всяко противозаконно и имащо политическа мотивировка убийство или диверсионно действие, но и всяко легитимирано от закона репресивно действие, извършено от държавата и имащо предназначението да послужи като превантивна заплаха, мотивационно обуславяща политическа лоялност на хората към системата на управление, някои автори обосновават тезата, че като способ за управление на социума тероризмът всъщност съществува откакто съществува законът, и в частност – откакто съществува функцията на закона като превантивна заплаха[38].
Заплахата, разбира се, съществува във всеки социум, в който действуват определени норми за поведение - преди всичко юридически, които именно норми, освен възмездно-“разплащателна”, изпълняват и превантивна функция. Така наказанието, наложено върху дееца за определено негово престъпно действие, наред с главната си възмездна по отношение на дееца функция, изпълнява и функцията да заплашва останалите членове на общността, като им разкрива какво би ги постигнало, ако и те извършат същото деяние, и така въздействува върху тях мотивационно към въздържане от извършването на такива деяния.
Тук, обаче, възниква едно съществено важно противоречие: доколкото в идеята за законност е залегнало схващането, че наказателният закон влиза в действие (т. е. започва да въздействува) по отношение на конкретния индивид-правонарушител едва след като той е извършил своето престъпно деяние[39], превантивността като възпиращо-санкционно заплашително въздействие на закона върху волята на индивида по своята същност представлява отрицание по принцип на самата идея за законност.
Тоест, превантивната заплаха на закона по принцип отрича законността, а щом това е така, то и връзката “нарушител-наказание” съвсем не е задължителна. И в този именно смисъл ролята на превантивността всъщност се свежда не толкова към това да мотивира хората към спазването на законите, колкото именно да подтисне волята за съпротива на всеки член на социума и да накара всеки да се подчинява безпрекословно на управлението.
Потребността от превантивната заплаха на закона, обаче, съвсем не е обща потребност на управлението на обществото, а е потребност единствено за тоталитарното обществено управление, което “по силата на определението и по силата на фактите” (ipso definito et ipso facto) е лишено напълно от всякаква легитимна основа. Така, докато при авторитарното (традиционно-съсловното) обществено управление легитимността на властта е обоснована и обусловена от всеобщото признаване сакралността на персоната на владетеля и на династическата традиция, а в демократическото обществено управление – от конституционността на изборите, то при тоталитарното обществено управление легитимността на властта не е обусловена от абсолютно нищо реално и същинско.
Така, без да са легитимни, а следователно и без да знаят с точност срока на своите пълномощия, тоталитарните органи на властта във всеки момент се чувствуват застрашени (се страхуват) от загуба на властта, при което под “страх” тук следва да се разбира не емоцията като такава и не особеностите на психиката на политиците, а общата социална установка, която оказва влияние върху психиката на отделните политически личности. При това, този страх е двупосочен. Страхът на нелегитимното правителство от това да не бъде лишено от властта обуславя формирането у него на стратегията, насочена към заплашване на социума; и така, както отбелязва Хана Арендт, органите на управлението в тоталитарното общество встъпват едновременно и като обект, и като субект на страха[40].
Тъй като, обаче, тоталитарният тип общество е разновидност на бюрократическото, неговото правителство умело подменя тезиса и декларира, че превантивната заплаха е насочена не срещу социума, а срещу враговете на съшия този социум. С която декларативност тоталитарното правителство всъщност налага върху общественото съзнание модела на мислене и поведение, познат от историята като модел на обсадената крепост, в който именно модел възлага на себе си (и само на себе си) функциите на “командуващ гарнизона”, или по-точно казано – функциите на “правителство на извънредното положение”.
При това любопитно е да се знае: а) че образът на социума като “обсадена крепост” (“обсаден град”), както и образът на “общия враг” принадлежат към най-древните и архетипални по своята същност образи; и б) че в продължение на един доста дълъг период от време християнската църква се е развивала (особено през ХІV-ХVІІ век) именно в най-пълно и най-плътно съответствие с този именно образ – опасявайки се да не загуби своето влияние, тя плашела социума със “слугите на Сатаната” (вещици, магьосници и пр.), а изплашеното общество е легитимирало нечувано жестоките мерки против “еретиците” и представителите на другите конфесии[41]. Тук, разбира се, съвсем не е мястото да разглеждаме причините, поради които християнската църква се е отказала от налагането върху общественото съзнание на модела на “обсадената крепост”, но непременно следва да отбележим, че много векове наред тя напълно нормално е съществувала и без този модел. Подчертаването на това е особено съществено, тъй като, в контекста на предприетата съпоставка се разкрива, че за разлика от християнството тоталитаризмът категорично не може да съществува без този именно модел.
За да може постоянно да има “извънредно обсадно положение”, оправдаващо самото съществуване на “командуващия гарнизон”, “заплахата над социума” трябва да бъде постоянна и “страхът от врага” трябва да има измеренията на “масова истерия”, схващана по-скоро като социологически феномен, отколкото като психологически. А ако така или иначе реални врагове “все още” или “вече” няма, правителството е длъжно да ги измисли и да мобилизира всичките сили на социума в борбата срещу тях, а всички онези, които не са съгласни с основателността на изводите на правителството и не са готови да дадат своя вот, легитимиращ правителствените решения, рискуват да бъдат обявени за “вътрешни врагове”, за “Пета колона”[42] на външния враг, и да бъдат незабавно и безжалостно унищожени по силата на схващането, че “за оцеляването на намиращите се в обсадената крепост са абсолютно недопустими каквито и да са разногласия”.
Терорът, следователно, е способ за управление на социума посредством перманентна превантивна заплаха и основополагащ държавен принцип на тоталитаризма. При това той е способ както за завземане на властта, така и за нейното упражняване, така и за нейното запазване, в зависимост от което именно терористите си поставят съответните задачи за насочване на масовите истерии в определени направления и за реализирането на определени крайни цели. Така, в условията на борбата за власт те провъзгласяват правителството, което управлява, за източник на всеобщото зло, а по време на пребиваването си във властта обявяват за врагове на цялото общество (на народа) всички антиправителствени сили. В първия случай терористите получават от социума одобрение за най-жестока разправа с властимащите, а във втория случай – получават от обществото легитимност на всичките си мерки за потискане и унищожаване на реалните и измислените врагове на правителството, обявени за врагове на обществото. При това и в двата случаи терористите обявяват за “врагове на обществото” всички, които имат друго мнение или поведение, или дори които просто не желаят да вземат участие в масовата истерия.
Или иначе казано: за терористите социумът е както субект, така и обект на заплаха - както по време на завземането на властта, така и в периода на нейното упражняване; при което и в двата случаи масовата истерия им е жизнено необходима, но по два коренно различни начини на нейното проявление: в единия случай като “истерия на солидарност с антиправителствените сили”, а във втория – като “истерия на солидарност с правителствените сили”. Легитимационната санкция на социума, следователно, за терористите има двояко изражение.
Освен това терористите притежават и удивителната способност да превръщат частично или дори изцяло и без остатък социума в тълпа, действуваща изцяло като тяхно абсолютно послушно оръдие, волята на която да представят като “социумна воля”, като “воля на народа” (“народна воля”). От социологическо, психологическо и политическо гледище, обаче, между “социум” и “тълпа” съществува такава изключително дълбока пропаст, каквато е пропастта между “цивилизацията” и “дивачеството”. По своята същност тълпата е: Þгрупа, където напълно са изличени социално-стратификационните
различия между индивидите, участвуващи в нея, така че в нея не могат ясно да бъдат откроени нито “селяни”, нито “граждани”, нито “простолюдие”, нито “интелигенция”, нито “учащи се”, и пр., и пр.; Þгрупа, ограничена по своята численост; Þгрупа, обединена от агресивен социално-психологически субстрат, която, дори когато има за цел да защитава нещо, да проявява солидарност и пр., всичко, което върши, е подчинено на средствата и методите на агресията; Þгрупа, неизменно управлявана, при това съвсем не от стихийно излъчени от нея лидери, а от ръководители, прецизно планирали уж стихийно протеклото формиране и дейностно проявление на групата.[43]
Тълпата, по своята най-дълбока същност, всъщност е единен субект, извънредно податлив на въздействието на масовата истерия, следователно и изключително лесно провокируем към насилие, а в условията на умело организираното ѝ нагнетяване с “истерията на непокорното поведение” тя е и може да бъде изключително ефективно оръдие както за натиск върху всяко правителство, така и за отстраняване на всички негови противници.
Така че, терорът като способ за управление на социума приема и може да приема най-разнообразни форми, най-често срещаните от които са:
а) извършени от заговорници имащи политически характер убийства;
б) извършени от тълпата манипулирани силови акции на противопоставяне на или на солидаризиране с правителствените сили; и
в) репресии, извършвани от държавни военни, административни, идеологически, съдебни и други институции по отношение на широки маси или на отделни индивиди, без законово основание, върху основата на несправедливи и нелегитимни закони, върху основата на опростени съдебни процедури, както и върху основата на блокирана възможност за задействуване на каквато и да е правна защита, за каквато поне формално съществуват определени правни норми.
Все пак не винаги явленията, сходни на така посочените, са форми именно на терора. Така напр. политическите убийства са почти “извън исторически” феномен и могат да бъдат обусловени от характерните за всички времена и народи династически интриги и дворцови преврати, а дори когато са действие на тълпата, могат всъщност да се окажат спонтанна масова реакция на дадена конкретна ситуация, а не непременно терористично провокирани.
Освен това е напълно възможно държавните репресии да бъдат въведени в абсолютно пълно съответствие с изискванията на законността и за отстраняване на един обективно нарастващ хаос в обществото. Така че за терор се говори и може да се говори само тогава, когато в условията на масова истерия насилието се използува като способ за управление чрез превантивно застрашаване.
Така: за “индивидуален терор” може да се говори, когато от заговорници-терористи се извършват политически убийства, целещи да се стигне до завземане на властта в условията на “истерия на неподчинението”. За “терор на тълпата” може да се говори, когато организирани групи по модела “престъпна тълпа” се използуват за завземане или за запазване на властта. За “държавен терор” може да се говори когато се извършват ръководени от държавата репресии, имащи предназначението да служат като превантивна заплаха в условията на нагнетяването на “истерия на солидарност” с правителството[44].
7. Постоянно променящата се динамика на процесите както в различните локални обществени образувания, така и в рамките на глобалното общество разкрива, че значението на думата многократно е било променяно и пригаждано към нуждите на определена политическа идеология или практическа ситуация, при което на практика феноменът “тероризъм” е станал неподатлив към опитите за неговото строго научно дефиниране.
Всъщност, дефинитивните затруднения са се появили много по-късно и съпътствуват преди всичко съвременната теория и практика на тероризма. Както западноевропейските, така и руските анархисти и терористи от ХІХ и началото на ХХ век не само невъзмутимо и открито, но дори с гордост са наричали себе си именно “терористи”. Освен това в началото на стремежа си към завземането на властта и на своето управление болшевиките, позовавайки се Френската революция, говорят именно за “терор” спрямо другите класи. През средата и особено през втората половина на ХХ век, обаче, нещата в този аспект вече са коренно променени. Така напр. през 40-те години на ХХ век е действувала може би последната терористична група, която е проявявала “традиционна дефинитивна откровеност” и публично е заявявала, че е именно “терористична”; при това, обаче, тази група все пак е проявила и привързаност към “модерната демагогия”, като е избегнала самата дума “тероризъм” в своето официално наименование и е предпочела да носи доста по-благовидно звучащото наименование “Лехи”, представляващо акроним на ивритското “Lohamei Herut Yisrael” и означаващо “Израелски борци за свобода”[45]. При изследването на този именно феномен на подмяна на откровеността с демагогията съществено внимание заслужава и това, че напр. бразилският терорист от 60-те и 70-те години на ХХ век Карлос Маригела в прочутия си “Наръчник за градска партизанска война” изрично пише, че да бъдеш наричан “терорист” или “агресор” е “достойно за всеки гражданин”, но въпреки това е предпочел да описва себе си и последователите си не като “терористи”, а като “градски партизани”.
Към края на ХХ век стремежът към избягване на самата дума “тероризъм” и към отричане на принадлежността си към терористичните действия, макар и самите извършвани действия да не са променени почти с нищо, е вече почти напълно наложила се тенденция в идеологията и практиката на тероризма. В резултат днес почти всички терористични организации използуват понякога заплетени и неясни, но много по-често външно изглеждащи напълно благородни наименования за своите организации, като напр: “Национален фронт за освобождение”, “Свободна родина” (“Свобода на баската родина”), „Национална военна организация”, „Народна освободителна армия”, “Свещени воини” (“Муджахидини”), “Съпротивително движение” (“Африканско съпротивително движение”), “Защитна (самозащитна) организация”, “Организация за защита на свободния народ”, “Призванието” (“Ал-Дауа”), “Светъл път” и пр.
Така, в резултат на това “преконструиране” на откровеността в демагогия терористите представят себе си като “вероломно нападнати и принудени да защитят себе си”, като “воини по неволя”, а в интервю след залавянето му през 1994 г. Карлос Чакала определя себе си като “преди всичко човек на семейството си”.
В резултат на сложни идеологически и конкретни политически стечения на обстоятелствата, след Втората световна война както думата “терор” - употребявана преди всичко относно характера на упражняваната държавна власт, така и думата “тероризъм” - употребявана като характеристика на действията на лицата и институциите, насочени срещу държавната власт, се очертават като думи с подчертана отрицателна семантична натовареност. В тази връзка и от двата полюси на феномена започва своеобразно надпреварване кой пръв да употреби думата “терорист” спрямо другия, за да наложи своята морална оценка и да убеди останалите да приемат неговата гледна точка. А във връзка с това и обществеността, включително и световната общественост, в зависимост от себеотъждествяването си с едната или другата страна приема съответните аргументи и оценки на заклеймяване или на оправдаване на действията, оценявайки ги като терористични или като партизански, революционни, командоски и прочее.
8. Относно причините за съществуването и на същността на тероризма в съвременната научна литература се проявяват няколко обяснителни подходи.
Т. нар. социологически подход е основан върху изтъкването на такива източници на терористичната агресия, като изостаналостта и бедността, които, не само не изчезват успоредно с възникването и налагането на глобализацията, а дори се задълбочават и изострят; тъй като глобализацията влияе благотворно преди всичко върху централните страни и негативно върху периферните зони. Обяснението на тероризма чрез неравномерното развитие, неравенството и бедността, обаче, често пъти се оспорва, като обикновено се изтъква, че като правило терористите са преди всичко високо образовани и съвсем не икономически незадоволени хора. Това, обаче, макар и да е така, съвсем не прави бедността ирелевантна за тероризма, и все пак си остава значим и реален фактор.
Т. нар. социално-психологически подход е основан върху изтъкването като източници на терористичната агресия социално-психологическите фактори. Класически изследователски труд в този аспект е книгата “Истинно вярващият” на немския учен Е. Хофер[46]. Върху основата на дълбок анализ на масовата психология той формулира чертите на т. нар. “истинно вярващ”, “дълбоко убеден” и деструктивно настроен човек, като сред основните черти обособява „призивите на масовото движение и желание за промени”, сред които особена роля играят нещастието и бедността, егоизмът и амбициозността, доктрините, фанатизмът, стремежът към лидерство, вътрешната изменчивост на масите, и пр.
Т. нар. цивилизационен подход е основан върху твърдението, че като източници на терористичната агресия встъпва самата същност на различните цивилизации и култури. Този подход е особено осезателно подчертан в изследванията на Самуел Хънтингтън, Гор Видал, Ноъм Чомски и други. Така напр. според Г. Видал[47] именно високомерието на САЩ по отношение на другите народи, хегемонизмът, триумфализмът, лекото и безотговорно използуване на военните и полицейските операции, убедеността в собственото политическо и нравствено превъзходство са факторите, които предизвикват и принуждават терористите да действуват като такива.
Т. нар. политологически подход е основан върху търсенето на определена интегрална характеристика на източниците на терористичната агресия. Преди всичко се търси паралел между тероризма и революцията, при което се отбелязва, че наистина съществуват някои общи черти в причинната верига на тяхното пораждане, като напр. икономическото неравенство, бедността и пр., но че те не са задължителни и абсолютни. Тероризмът се разглежда и като нов тип или нов вид война. Все пак при този подход се набляга най-вече на това, че главният двигател на тероризма е именно политиката, а всички останали причини, фактори и характеристики са второстепенни.
Тук, разбира се, възниква и въпросът за специфично политическото, за представата за политиката, при която тя се разглежда не като специфично държавна дейност, а като дейност на всеки заинтересован, и във връзка с това заслужава внимание мнението за политиката на немския политолог К. Шмитт, който отбелязва, че спецификата на политическата дейност се свежда преди всичко до “различаване на приятеля от врага”[48].
Впрочем, в рамките на политологическия подход особено важно място заема гледището, че тероризмът е форма на архаическа политизация, при която политическите координати са пределно опростени до схемата “приятел-враг” и господствува древният инстинкт за родова и лична мъст.
[1] Макар че, от друга страна, всяко дефиниране по своята най-дълбока същност не е нищо друго, освен насилие.
[4] Гусейнов, А. А., Этика ненасилия, ж. Вопросы философии, М., 1992, № 3, с. 72; Гусейнов, А. А., Моральная демагогия как форма апологии насилия, ж. Вопросы философии, М., 1995, № 5, с. 9; Гусейнов, А. А., Террористические акты 11 сентября и идеал ненасилия, сб. Насилие и ненасилие: философия, политика, этика, М., 2003, с. 73.
[5] “Физическо принуждение, използувано като средство за налагане на волята на субекта с цел овладяване на властта (преди всичко държавната власт), нейното използуване, разпределение и защита”. В случая ние се абстрахираме от това, че акцентирайки изключително върху “физическия” характер на насилието, тези автори лансират нелепия извод, че “заплахата за насилие не е насилие”, тъй като заплахата е феномен от духовната сфера и при нея обектът на въздействието е съвсем друг – не био-физическото тяло, а съзнанието на хората.
[12] “Само “физическото въздействие” ли е необходимият елемент, за да бъде определен като насилие даден акт?” и “Достатъчен ли е елементът “нежелателност”, за да бъде определено като “насилие” дадено физическо въздействие?”.
[13] Sibley, M. Q., The Problem of Coercion, In: The Ethical Dimension of Political Life: Essays in Honor of John H. Hallowell,
[18] Не друг, а самият Пол Рикьор е категоричен, че “самата история” и “всичко, което се отнася към историята, е насилие”, и че “ненасилието е край на историята” (в руския превод тази мисъл е изразена чрез формулата “съвестта отхвърля историята”); наистина той приема, че е напълно възможно ненасилието да бъде включено в историята, но само доколкото то е способно да внася своя принос в историята посредством онази драматическа връзка, която то (ненасилието) поддържа с насилието, или по-точно – с прогресисткото насилие. Вж.: Ricoeur, P., History and Truth, Evanston, 1965, p. 228; Рикер, П., Человек насилия и его присуствие в истории, В: Рикер, П., История и истина, СПбг., 2002, с. 270, 264. Или иначе казано, основната мисъл на П. Рикьор е, че е невъзможно ненасилието да бъде отграничено от насилието, и че е невъзможно определянето на насилието като специфичен исторически акт, различен от който и да е друг човешки акт.
[19] Това гледище се поддържа не от друг, а от самия Емануил Левинас – вж.: Levinas, E., Difficult Freedom: Essays on Judaism,
[20] Riches, D., The Phenomenon of Violence, In:The Anthropology of Violence,
[21] Wittgenstein, L. W., Remarks on the Foundations of Mathematics,
[22] Насилието има и изключително голямо множество синонимни интерпретации, представени като лингвистични словоформи, фразеологизми, пословици, поговорки, поетични образи и метафори, и пр., на които тук въобще не се спираме, но от които ще посочим една съвсем малка част. Такива са напр.: власт, агресия (военна агресия, финансова агресия, пропагандна агресия), страх, измъчване, тормоз, преследване, конфликт, конкуренция, юнак, война, фронт, атака, удар, битка, въстание, бунт, нападение, отбрана, заплаха, груб, зъл, меч, кинжал, шпага, бомба, “преклонена глава”, и много, много други.
[25] Laqueur, W., Terrorism,
[27] Falk, R., Revolutionaries and Functionaries. The Dual Face of Terrorism,
[28]
[29] Миньковский, Г. М., В. П. Ревин, Характеристика терроризма и некоторые направления повышения эффективности борьбы с ним, ж. Государство и право, М., 1997, № 8, с. 84.
[31] Falk, R., Revolutionaries and Functionaries. The Dual Face of Terrorism,
[32] Т. е. ера на племенния (лат. tribus – общо наименование на трите племена, които образували римския народ; англ. tribе – “племе”, ”фамилия”, “род”, “коляно”, “клан”, “народ” “етнос”; tribal – “племенен”, “родов”, “етнически”) сепаратизъм в обществото, на подчертаването на принадлежността към определено родово-племенно или етническо формирование и изтъкване на преден план на идеята за принадлежност към определена кръв и земя, както и на идеята за племенна идентичност и суверенност.
[34] O’Leary, B., McGarry, J., The Politics of Antagonism: Understanding Northern
[35] Rubenstein, R. E., Alchemists of Revolution: Terrorism in the Modern World,
[36] Falk, R., Revolutionaries and Functionaries. The Dual Face of Terrorism,
[37] Така: Floresku, R., R. McNally, Dracula: A Biography of Vlad the Impaler: 1431-1476,
[38] Одесский, М. П., Д. М. Фельдман, Целесообразность или необходимость, ж. Новый мир, М., 1989, № 11.
Все пак, справедливостта изисква да бъде отбелязано, че в по-късните си изследвания тези автори обосновават схващането, че в същинския смисъл на думата за “терор” може да се говори едва когато думата се е формирала като термин-идеологема, и че това всъщност е станало едва когато е била възникнала и идеологемата “революция”, което от своя страна е станало едва през ХVІІ-ХVІІІ век, и в никакъв случай по-рано. Вж.: Одесский, М. П., Д. М. Фельдман, Революция как идеологема. К истории формирования, ж. Общественные науки и современность, М., 1994, № 2.
[39] Доколкото максимата е: Sine legе – sine criminae, sine criminae – sine poenae – т. е. “Без закон - няма престъпление, без престъпление – няма наказание”, т. е. без да е извършено конкретно престъпление от конкретно лице, законът няма право да извършва въздействие върху никого.
[41] Така: Guenon, R., La regne de la quantité et les signes des temps, Paris, 1945, p. 230 ; Delumeau, J., La Peur en Occident (XIV-XVII): Une cité assiegée, Paris, 1978, p. 27.
[42] Фразеологизмът “Пета колона“ е възникнал през есента на 1936 г. като наименование на диверсантите и саботажниците. По онова време генерал Молá, който е един от главатарите на фашисткия бунт в Испания и командуващ настъпващите срещу Мадрид контрароволюционните войски, отправил по радиото заплахи, че ще унищожи обсадената столица. В надменното си изявление той подчертал, че освен четирите армейски колони, настъпващи срещу Мадрид, той разполагал с и ръководел и още една, пета колона, която била съставена от негови съмишленици, намиращи се вътре в обсадения град и действуващи нелегално.
[43] Лебон, Г., Психология народов и масс, М., 1998; Лебон, Г., Психология социализма, СПбг., 1996; Лебон, Г., Французская революция и психология революции, М., 1998; Лебон, Г., Психология революции, М., 1998; Фрейд, З., Массовая психология и анализ человечесского “Я”, В: Фрейд, З., “Я” и ”Оно”, Тбилиси, кн. 1, 1991, ; Nye, P. A., The Origin of Crowd Psychology,
[44] Вж. също: Gross, F., The Revolutionary Party,
Браво! Задълбочено,всеобхватно, интересно написано изследване на хамелеона тероризъм!
ОтговорИзтриванеПредставен в неговата хетерогенност, връзките му с науки като психология, право,политология, история...
Благодарност за това, че ползва професионалния ми интерес!
Браво!