А. а) След навлизането на 8 септември 1944 г. на Червената армия в територията на българското царство в изпълнение на стратегията на Й. В. Сталин за налагане на съветска хегемония върху Източна Европа партията на българските комунисти получи възможността да смени своята локална стратегия и да премине от ограничен и неинтензивен към масов и силно интензивен терор и репресии върху българските граждани, при което в продължение на 45 години да налага и реализира една от най-модерните форми на варварството, а именно българския вариант на социалистическото тоталитарно управление.
В непосредствено следдеветосептемврийския период на българския държавен тероризъм централно място заема т. нар. Народен съд, организиран от партията на българските комунисти, най-строго контролиран от нейните господари от Москва и представляващ по своята най-дълбока същност съдебно легитимиране и прикритие на десетмесечни абсолютно противоправни и дори противозаконни убийства на десетки хиляди хора. Дадената от марксическата историография оценка на Народния съд е категорична, че той е бил “важен орган на пролетарската диктатура”, който е изпълнил задачата си да се справи решително “с най-отговорните хитлеристки оръдия и народни палачи”, но съвременната оценка, изхождаща от принципите на гражданското общество, несъмнено е съвсем друга. Впрочем, и днес в България Народният съд все още се приема по схемата на две полярни становища а) като “най-висша проява на обществен морал и на справедливо възмездие”; и б) като “форма на абсолютно противоправно и необикновено по обхват и по жестокост политическо насилие”.
Самият термин “Народен съд” се е появил за първи път през септември 1941 г. в обръщение на Централния комитет на партията на българските комунисти, адресирано към българските граждани и обвиняващо правителството на проф. Богдан Филов, че в интерес на Хитлер е започнало “терор и насилие”, за да задуши “борбата на свободолюбивия български народ против немските поробители и българските фашисти”. В това обръщение се казва, че няма да бъде оставено ненаказано нито едно престъпление на органите на полицията, а що се отнася до народните представители, администрацията и военните съдилища, “те трябва да знаят, че не е далеч денят, когато ще бъдат изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден”.
Все пак в първата програма на Отечествения фронт от 17 юли 1942 г. не фигурира самостоятелен пункт за провеждане на Народен съд, а във втората част от текста на т. 9 пестеливо е казано само, че е необходимо да бъдат обезвредени фашистките главорези и престъпници и да бъдат взети мерки за тяхното наказание. След това, на 14 октомври 1942 г. правителството на СССР е излязло със заявление, озаглавено “За отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници за злодеянията, извършени в окупираните страни на Европа”, в което се казва, че тези лица трябва да бъдат изправени пред Международен трибунал и наказани по цялата строгост на наказателния закон. В тази връзка на 2 ноември 1942 г. е издаден и Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР, с който е създадена Извънредна държавна комисия (ЧГК) за установяване и разследване на злодеянията, извършени на територията на СССР.
В съответствие с тези постановки през декември 1942 г. т. нар. Задгранично бюро на БРП (т. е. на партията на българските комунисти) разпространило документ, съгласно който ще бъдат съдени от “Народен съд” всички изпълнители на разпорежданията на хитлеристите, а именно министри, съдии и прокурори, полицаи и агенти на Гестапо, както и журналисти, обявени за интелектуални подбудители и вдъхновители на фашисткия режим. В съответствие с това е възложено на комитетите на Отечествения фронт, както и на неговите дейци и съмишленици, да събират факти за престъпления, имената и адресите на техните извършители. Именно по същото време Задграничното бюро на БРП издигнало призива “Да не се чака и още сега да се започне сурово народно възмездие”, при което конкретното изпълнение на указанието е възложено на бойните групи на партията и на нейната младежка организация (РМС). По същото време политическото бюро на партията е утвърдило списък на първата група лица, които следва да бъдат наказани със смърт, и този списък е предоставен на т. нар. Военен център на партията.
Така, в изпълнение на тези нареждания за периода от 1 септември 1943 г. до 15 февруари 1944 г. са били извършени общо 1204 терористични и саботажни акции, от които само 12 са нападения срещу германски военни. При тези акции са били убити 150 души военизирани (във войската и полицията) българи, 133 граждански български лица и само 44 немски военнослужещи; ранени са 128 военизирани българи, 34 български граждански лица и 68 немски военнослужещи; отвлечени са 148 български военизирани лица, 188 български граждански лица и само 19 германски военни лица. В крайна сметка българските загуби са 773, а немските – 131 души.
В подписаната на 27 август 1944 г. от Георги Димитров Директива на Задграничното бюро на БРП се казва, че във връзка с предстоящото навлизане на Червената армия в България е необходимо въоръжените сили да имат готовност да преминат на нейна страна и заедно “да очистят българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи”.
А. б) След навлизането на Съветската Червена армия в България и завземането на властта от комунистите, сутринта на 9 септември 1944 г. регентите княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да легитимират вече извършения военен преврат; третият регент - проф. Богдан Филов, вече си е бил подал оставката предния ден, на 8 септември, и така регентският орган е действувал в непълен състав.
Чрез позоваване на чл. 150 от Търновската конституция двамата регенти издали Указ № 10, с който назначили Кимон Георгиев за Председател на Министерския съвет, и едва след това издали Указ № 11, с който приели оставката на дотогавашното правителство на Константин Муравиев. Издаден е и Указ № 12, с който са назначени членовете на новото правителство, а с Указ № 13 е разпуснато действуващото ХХV Обикновено Народно събрание.
После, още същия ден, новоназначеното правителство издало Постановление, позоваващо се на чл. 47 от Търновската Конституция, с което освободило от длъжност регентите, които са го назначили, и издало друго постановление, с което назначило нов регентски съвет, съставен от проф. Венелин Ганев (от Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (от партията на българските комунисти). След това, продължавайки практиката, установена след военния преврат от 19 май 1934 г., Министерският съвет започнал да управлява чрез наредби, имащи силата на закон, формално основани върху чл. 47 от Търновската Конституция и формално одобрявани от Регентството; в действителност тези решения били вземани от ръководството на комунистическата партия в съответствие с нарежданията от Москва и били налагани върху Правителството не директно, а косвено чрез т. нар. Национален комитет на Отечествения фронт, който, без да е държавна институция, фактически стоял над Министерския съвет.
На 11 септември 1944 г. Задграничното бюро на БРП издало подписано от Георги Димитров указание незабавно да се пристъпи към създаване на „народни съдилища” за разглеждане делата на “предателите” и “фашистките престъпници”, а само три дни по-късно ЦК на партията изпратил писмо в Москва, текстът на което е повече от показателен: “В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките с най-злостните врагове, попаднали в нашите ръце. Сега се вземат мерки за това с тези неща да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни съдилища и следствени комисии.”
На 12 септември 1944 г. Министерският съвет издал Постановление № 1, съгласно което следва да бъдат задържани всички министри, народни представители, военни и други лица, които са били такива от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. и с действията си са били причина за поставяне на страната пред катастрофа, и са разпореждали или спомагали извършването на престъпления. Същият ден ЦК на БРП (к) издал Окръжно № 5, с което нареждал на своите партийни структури в страната “да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо все още оцелелите гнезда на фашистката съпротива”. В тази връзка с постановление на Министерския съвет от 16 септември 1944 г. е наложен запор върху всичките имущества на бившите народни представители от ХХV Обикновено Народно събрание.
Така, очевидно, кървавата чистка в политическата и държавната сфера в България е започнала непосредствено преди навлизането на Червената армия и интензивно се е разгръщала успоредно с навлизането и разполагането на тази армия. В хода на този процес е било извършвано и по-нататъшно формиране и най-вече юридическо легитимиране на бойните групи на комунистическата партия, които с Постановление на Министерския съвет от 10 септември 1944 г. придобили статуса на “отряди на народната милиция” или “народна гвардия”, намираща се под ръководството на Министерството на войната и Министерството на вътрешните работи.
Наистина, докато “овладяването и прочистването” от страна на отрядите на комунистическата партия на органите на МВР станало почти само за няколко дни, то осъществяването на същия процес в системата на армията е извършено при по-друг подход. Така, на 10 септември 1944 г. със специална заповед Главният щаб на армията възложил на т. нар. “войнишки комитети” не само да арестуват, но и да разстрелват; обаче още същия ден Министърът на войната издал друга заповед, съгласно която тези комитети са само поделение от състава на армията, което няма право да извършва арести и разстрели и има задължение да съдействува на армията за поддържане на реда и спокойствието в страната.
За да се опитат да преодолеят тази заповед на Министъра, комунистите от Националния комитет на ОФ обезпечили издаването на нареждане, съгласно което войнишките комитети преминават на негово подчинение, и следователно макар и да са структури - част от армията, не са подчинени на Министъра, а имат задължението да “задълбочават издирването на намиращите се във войската народни врагове”.
В отговор Министърът на войната издал специална заповед, с която определил реда, по който да се извърши чистката в армията, а именно: във всяка дивизия да бъдат съставени т. нар. “тричленни следствени комисии”, единият от членовете на които да е представител на областния комитет на ОФ, които комисии имат правото единствено да разпределят задържаните по четири направления: за съдене от военния съд, за уволнение, за преместване в друга част и за освобождаване и връщане в същата част. Така военният министър изрично изразил становището си, че провинилите се военни - при това само извършилите “престъпления от вулгарен характер” - следва да бъдат съдени единствено от Военния, а не от Народния, съд.
В отговор на “своеволието” на военния министър на 24 септември 1944 г. е одобрена “Наредба-Закон за съдене от народния съд виновниците за въвличане на България в световната война и за злодеянията, свързани с нея”. На 25 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) изпратил писмо в Москва, в което се съобщавало, че законопроектът за народния съд е готов, че е приета най-кратката процедура, и че времето, докато той влезе в действие, ще бъде използувано за извършването на негласни ликвидирания, тъй като контрареволюцията трябва да бъда обезглавена бързо и решително. В същото време политическият секретар на комунистическата партия Трайчо Костов издал нареждане да бъдат съставени списъци и до началото на октомври да бъдат ликвидирани всички, включени в тези списъци, при което при извършването на репресиите да бъдат унищожавани всякакви документи и да бъдат заличавани всички следи.
След три последователни заседания на 28, 29 и 30 септември 1944 г. Министерският съвет приел Наредба-Закон за Народния съд; на 3 октомври 1944 г. тя е утвърдена с Указ на регентите и след три дни е обнародвана в Държавен вестник. След още три дни, на 9 октомври 1944 г., с Постановление № 9 на Министерския съвет за Главен Народен обвинител е назначен Георги Петров Драгиев - активен участник в Септемврийското въстание от 1923 г. и дългогодишен адвокат в Старозагорския край, а от началото на октомври до средата на ноември 1944 г. са назначени почти всички т. нар. “народни обвинители”.
Въпреки надеждите и настояванията на някои видни по онова време български политици и политически партии относно прекратяването на произволните арести и избивания, с влизането в действие на тази Наредба–Закон те не само не били прекратени, а дори придобили още по-голям размах. Дори нещо повече – малко по-късно били направени някои изменения в Наредбата, които разширявали възможностите и приложното поле на арестите и избиванията.
А. в) Издаването на този акт, съдържащ напълно непознати за дотогавашното българското право разпореждания, е обосновано в уводната част, където е казано, че създаването на Народния съд е по “ общонародно искане” и във “върховен държавен интерес”, тъй като неговите присъди ще донесат “едно необходимо удовлетворение на измъчения народ” и “ще подсилят позициите на България пред съюзените демократически държави и ще се възстанови доброто й име пред свободолюбивите народи в света”. Тъй като за всички било пределно ясно, че тази Наредба-Закон противоречи на официално действуващата Търновска Конституция, в мотивите било записано, че “при условията днес няма възможност да се спазят ограниченията на конституцията за съдене на министрите и депутатите. Спазването на тези ограничения би означавало да се осуети Народният съд за години или завинаги, (... ) а това не може да се позволи. Поради същите съображения при съденето на виновниците не може да има никакво значение и правната догма за необратната сила на законите”.
Както законодателната материя относно т. нар. Народен съд, така и реалната практика са и могат да бъдат обект на изключително обширен историографски и юридически анализ, но ние тук няма да се занимаваме с тази тема. Ще отбележим само следното:
А.в-1) Народният съд е бил юридически ненужен, тъй като доколкото е имало престъпления, то наказателното им преследване е могло да стане и по съществуващото по онова време законодателство;
А.в-2) Народният съд е бил противоконституционен и противозаконен, и дори най-върлите му защитници не отричат това обстоятелство, но го обосновават и оправдават или като “революционно действие”, или като аналог на създадения много по-късно Нюренбергски съд;
А.в-3) Народният съд напомня на “съда на Линча”, но се отличава от него по това, че линчуването се е прилагало спрямо живи хора, докато Народният съд е бил приложен и по отношение на отдавна избити хора, за да се придаде законност на убийството им и да се легализира обсебването на имуществото им. В този аспект Народният съд няма аналог в историята на човечеството;
А.в-4) Народният съд е бил безпрецедентен по своята жестокост - както официално осъдените, така и официално неосъдените близки на осъдените са били подложени на нечувана жестокост и дълговременна дискриминация;
А.в-5) Изпълнението на присъдите на много места е било извършено при изключителен садизъм и без какъвто и да е съдебен и граждански контрол;
А.в-6) Народният съд е осъдил хората не за деяния, не за извършени престъпления, а за принадлежност към политическа партия, за политическо, нравствено и друго мислене. Такъв подход не е бил прилаган от нито един съд, включително и при Нюрнбергския съд;
А.в-7) Т. нар. “Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея”, е противоконституционен акт. Тя е “утвърдена” с Указ N 22 от 6 октомври 1944 г., когато Търновската конституция все още е в сила.
Това нейно “утвърждаване” противоречи на следните разпоредби на Търновската конституция: ÞСъгласно чл. 73, ал. 2 (в новата му редакция от 11 юли 1910 г.) не могат да бъдат създавани изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под каквото и да е наименование; следователно създадените такива не могат да правораздават, не могат да налагат наказания, а дейността им е антикоституционна и престъпна; ÞПредвиденото наказание “конфискация” противоречи на чл. 75, ал. 2 от Конституцията, който забранява такива наказания; ÞНаредбата-закон е утвърдена с Указ N 325, подписан от регентите на царя, на основание Постановление на Министерския съвет по доклад на министър-председателя от 3 октомври 1944 г., обаче: това регентство е нелегитимно, тъй като не е утвърдено по предвидения в чл. 27 от Конституцията начин, а „регентите” не са отговаряли на изискванията на чл. 29, за да бъдат назначени като такива - назначеното от Министерския съвет „регентство” не може да издава валидни укази от името на Царя; Наредбата противоречи и на цялото законодателство, действуващо по онова време: -съставът на съдилищата, тяхната квалификация и начин на назначаване са се определяли от Закона за устройство на съдилищата, а изискванията на този закон не са били спазени при формирането състава на Народния съд. Съгласно чл. 6 от Наредбата-Закон Народният съд е бил формиран от съдии, избрани от комитетите на Отечествения фронт, което е противоречало на действуващото законодателство и практика; -съгласно чл. 5 Министерският съвет е назначавал Главен народен обвинител и нужното число обвинители, а такава институция не е била позната по действуващото законодателство; -функциите на органите на предварителното производство и на прокуратурата са били обединени; -предвиждало се е възбуждане и провеждане на наказателно производство и спрямо починали лица, и то не само при установяването на факта на деянието и вината, а и прилагането на конфискация, което е било в противоречие с разпоредбите на чл. 71 от действуващия Наказателен закон, съгласно които наказателното преследване се изключва, когато виновният умре; -предвиждало се е наказание за деяния, които по време на извършването им не са били престъпления по действуващия Наказателен закон.
А. г) На 7 октомври 1944 г. в България пристигнали 60 души от английската военна комисия към бъдещата Съюзна контролна комисия, а на 14 октомври 1944 г. и 15 души от американската комисия. Във връзка с това на 17 октомври 1944 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) констатирало, че “ентусиазмът отминава” и сред населението се забелязва “отдръпване и уплаха от репресиите”. Наличието на членовете на тази комисия дало възможност за известно раздвижване сред политическите среди, но във връзка с това Министърът на вътрешните работи изрично и ясно призовал, че “борбата срещу народните врагове не само трябва да продължи, но и трябва да се засили”.
В специална радиограма от 26 ноември 1944 г. ЦК на БРП (к) съобщил в Москва, че английският посланик бил споменал пред професорите Петко Стоянов и Венелин Ганев, че ако правителството продължава да се болшевизира и милицията да действува круто, то те ще предприемат дипломатически стъпки за смяна на правителството. В отговор Георги Димитров наредил от Москва да не се правят никакви компромиси и отстъпки на съюзниците, и че както на приятелите, така и на враговете трябва да бъде недвусмислено показано, че провежданата линия ще продължи още по-твърдо, упорито и енергично и няма да бъде допуснат никакъв поврат назад.
И за да бъдат нещата пределно ясни, на 29 ноември 1944 г. зам.-председателят на Съюзната контролна комисия генерал-полковник С. Бирюзов отправил официално писмо до българския Министър-председател Кимон Георгиев, с което го уведомявал, “че всички сношения на представителите на съюзните държави с българското правителство по всички въпроси, влизащи в компетенцията на Съюзната контролна комисия, ще стават само чрез ... Толбухин, Бирюзов, Лаврищев, Черепанов и Абрамов”, при което “всякакви обръщения от страна на други лица от Съюзната контролна комисия, в това число и на представителите на съюзните държави, не се допускат.” Английските и американските представители в Съюзната контролна комисия не реагирали абсолютно никак на разпореждането на руския генерал, тотално ограничаващо техните контролни права. Защо ли?
В доклада си до Политбюро от 16 ноември 1944 г. Министърът на вътрешните работи Антон Югов е отбелязал, че до този момент са арестувани 28 630 души; в аналогичен доклад от 20 ноември 1944 г. Министърът на правосъдието Минчо Нейчев обаче пише, че подсъдимите по Наредбата-Закон са 10 хиляди. Тъй като в документите от този период липсват каквито и да са данни за наличие на “освободени от арест”, възниква, разбира се, въпросът: “Какво е станало с 18 630 души от арестуваните?”; и понеже документален отговор на този въпрос няма, налага се изводът, че това е броят на убитите, които по-късно в продължение на много години се водят като “безследно изчезнали”.
Тъй като съгласно Наредбата-Закон Народният съд е бил длъжен да завърши работата си по всички дела до 1 януари 1945 г., но впоследствие този срок бил преценен като нереален, по искане на Министъра на правосъдието Министерският съвет приел допълнителна Наредба-Закон, с която срокът е удължен до 31 март 1945 г.
Първият най-голям процес на Народния съд е започнал на 20 декември 1944 г. срещу регентите, министрите и царските съветници, като едновременно и успоредно с него е воден и процесът срещу бившите депутати от ХХV Обикновено Народно събрание. И двата процеси са били предшествувани и съпроводени от множество митинги и публични събрания, придружени с приемането на резолюции, поздравления, телеграми и искания за налагане на най-строги присъди; и двата процеси са продължили по 40 дни, във връзка с което общественото пространство е било силно наситено с дирижирани „народни” протести против мудността и настоявания за бързо приключване на делата с най-сурови присъди.
В крайна сметка всички 135 масови процеси с общо 11 122 подсъдими завършили дейността си през април 1945 г., при което наложените смъртни присъди са 2730, доживотен затвор - 1305, а оправданите са 1516.
А. д) След приключването на дейността на Народния съд в средите на българските комунисти и най-вече на бившите партизани и ръководните служители на Министерството на вътрешните работи било формирано силно изразено недоволство от “малкия брой” на издадените смъртни присъди, които не могли “да компенсират жертвите, дадени през двадесетте години фашизъм”. Възразявайки на тези аргументи, Главният обвинител Георги Петров подчертавал, че те по същество “лекомислено подриват героичната историческа акция на Народния съд”, представляваща “едно от най-славните дела на Партията”, тъй като в случая е важен не броят, а “качеството на лицата”, благодарение ликвидирането на които било постигнато “едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат”.
Все пак, обаче, въпросното “комунистическо движение против ефективността на Народния съд” е имало по-скоро пропагандни, отколкото същностни мотиви и съображения, и неговата главна цел е била да формира и наложи “мита за десетките хиляди убити антифашисти”. А освен вътрешни, този мит е имал предназначението да изпълнява и външни политически функции, което, впрочем, е пределно ясно видно от изказването на Васил Коларов на Парижката мирна конференция в края на 1946 г., където той заявил, че само през периода от 1941 до 1944 г. били загинали 9 140 партизани и 20 070 техни укриватели и помагачи, и че общият брой на “жертвите на фашистката диктатура” от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. бил повече от 35 хиляди души.
Този мит, обаче, по същество е в пълно противоречие с данните, които самите комунисти са били събрали върху основата на обработването на сведенията, изготвени по специален формуляр, попълването на който е било задължително за всички кметства. Така, върху основата на тези данни на 10 януари 1945 г. НК на ОФ предоставил на Главния народен обвинител специален документ, в който е отбелязано, че общият брой на загиналите от 1923 до 1944 г. е 5 134 души, а специално за периода от 1941 до 1944 г. - 2 320 души.
Във връзка с това особено внимание заслужава и фактът на “съвпадането” на броя на издадените от Народния съд присъди – в специалния отчет на Главния народен обвинител от 3 юли 1945 г., адресиран до ЦК на БРП (к) е отбелязано, че Народният съд е осъдил на смърт 2 618 души; в доклада на Министъра на правосъдието Минчо Нейчев от 20 юли 1945 г. до НК на ОФ е записано, че осъдените на смърт са 2 680 души; а в съвременните историко-документални изследвания се смята, че истинският брой на осъдените на смърт е 2730 души; тук очевидно може да се приеме, че разликата от 298, 360 или 410 души е имала предназначението да бъде “своеобразна кървава лихва”.
[Стр.317-330 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].
