“Първите стъпки” на римската култура
1) Първите значими културни прояви в римското общество са едва от средата на ІІІ век пр. Хр. и са неразривно свързани с двустранния процес на инвазията на гръцката култура и на елинизацията на римската, началото на който процес е особено ясно проявено по времето, когато Рим вече е окончателно оформен като робовладелски полис и е разпрострял властта си почти над целия Апенински полуостров.
Разбира се, и по-рано, по времето на разлагането на родовия строй и на възникването на социалната стратификация в римското общество са съществували определени удовлетворяващи нуждите на социума прояви на словесно изкуство и култура, които, обаче, все още не са отивали по-далеч от онова, което може да бъде наречено “културни зародиши”. Или казано малко по-иначе: докато в Гърция точно този период на общественото развитие е придружен и свързан с бурен литературен и културен разцвет, в римското общество същият период е преминал напълно безплодно.
Според някои автори “изоставането на римския социум от историческия темп” се дължи на неспособността на римляните към културно (литературно-художествено, научно, философско и пр.) творчество. Според други автори, обаче, то е обусловено от специфичните условия на ранната римска история, при което от една страна населението на римското обществено и държавно формирование се е отличавало с изключително голяма етническа и езикова пъстрота, трудно поддаваща се на синхронизиране, а от друга страна то е било въвлечено много повече във военни, отколкото в културни, процеси.
Както при повечето народи, така и при римляните едни от първите проявни форми на културата са били ритмическите трудови песни, както и култовите химни и обредните песни, представляващи най-ранната форма на римската поезия. Към тях се отнасят, също така, и песните, свързани с ритуалите по погребенията, с веселбите и пиршествата, с тържествените и триумфалните военни обреди и шествия, повестователния фолклор, изобразителното изкуство, представляващите слаби наченки на драмата аграрни и карнавални игри, и редица други. Всичкото това, обаче, при римляните изключително дълго време се е намирало в “капсулрано зародишно състояние”, което било приведено в активно и сравнително интензивно действие едва през първите два века от Епохата на Републиката, и то най-вече след завоюването на областта Кампания, в резултат на което римляните влезли в непосредствен контакт с южноиталийските гърци и съществуващата зачатъчна римска култура била подложена на елинизация.
Именно от този момент нататък дълбочината и темпът на усвояването на гръцката култура и идеология се определяли от степента на неотложност от решаване на новите стопански и политически задачи, пред които римляните се изправяли. Особено забележителни жалони в този аспект са Първата и Втората пуническа война, когато в римското общество вече е съществувала доста мощна елинофилска тенденция, обхванала почти всички сфери и страни на живота, с изключение почти единствено на правото, в която сфера римляните запазили напълно своята самостоятелност и абсолютна оригиналност.
2) Още от самото начало най-важният проводник на елинизацията е била литературата, а предтеча на римската литература е най-видният патрициански политически и държавен деец и реформатор от края на ІV и началото на ІІІ век пр. Хр. Апий Клавдий. Той, всъщност, е първият римлянин, който е оценил литературата като изключително важна идеологическа сила и се е проявил като писател. Произнесената от него през 279 г. забележителна в римската история Реч против сключването на мир с цар Пир е била издадена като политическа брошура. Той е бил издал още по-забележителен за своето време сборник, озаглавен “Сентенции”, изцяло издържан в стила на гръцката т. нар. гномическа литература, от който до наши дни са се запазили само три афоризми, единият от които, а именно “Всеки сам кове щастието си”, е бил станал пословица на почти всички западноевропейски народи.
Поетическата дейност на Апий Клвавдий не е намерила последователи сред висшите съсловия, и първите римски поети са били хора с невисоко социално положение, обикновено дори не са били римски граждани. Във връзка с този факт видният консервативен политически деец, оратор и писател Марк Порций Катон (234-149 г. пр. Хр.) пише, че сред римляните поезията съвсем не е била на почит и тези, които са се увличали от нея, обикновено са имали порицаваната склонност към увеселения и безделничество. Все пак, обаче, дейността на Апий Клавдий и на неговите последователи е имала това важно значение, че е посочила, че пътят на възникващата римска култура преминава през използуването на опита и постиженията на гръцката.
Наистина, първоначално при възникването на римската култура гръцката тематика е била преобладаваща и дори дълго време е имала характера на очевидно подражателство, но постепенно проявяващите се още от самото начало тенденции на подбиране, преработване и адаптиране към актуалните нужди на римското общество се засилили. В тази връзка силно впечатление прави фактът, че още от самото начало “римската подражателност” всъщност е била подчертано “подборна” и е била насочена към онези именно културни видове, които най-добре са подхождали и съответствували на културното ниво на римската публика. Става въпрос за това, че тази “подражателност” е била обърната не към използуването на последните и най-“модерните” елинистически културни форми, стилове и течения, а към пригодните за разбиране от римската публика стари културни видове, характерни за полисния период – епоса, трагедията и комедията, и така именно тези три жанрове всъщност са поставили началото или изходната точка на историята на римската култура.
3) Почти веднага след свършването на Първата Пуническа война, през 240 г. пр. Хр. бил тържествено отпразнуван празникът “Римски игри”, на който висшите римски власти отдали такова важно политическо значение, че осигурили и “международно присъствие”, като поканили своя сицилийски съюзник – тиранът на Сиракуза Хиерон. В репертоара на това празненство за първи път е било въведено изпълнение на драматична постановка на латински език, а написването на драмата и обезпечаването на нейното поставяне е било поръчано на Ливий Андроник (284-204 г. пр. Хр.).
По произход той е бил грък, военнопленник, роб и освобожденец, учител в заможна римска фамилия, изцяло сменил гръцкото си име с латинско. Той превел на латински език “Одисеята” на Омир, който факт сам по себе си представлява първия в европейската литература художествен превод. Тъй като явлението “художествен превод” е било напълно непознато, Ливий Андроник е бил поставен пред необходимостта самостоятелно да установява принципите на превода, и той се възползувал от възможността да направи максимална адаптация на гръцкия оригинал към културното ниво на римското общество; с което, всъщност, той пръв установил принципа на свободния превод, който впоследствие станал образец за подражание от всички по-нататъшни римски преводачи на произведения на гръцката култура.
Най-характерното за случая е това, че установеният от Ливий Андроник принцип на свободния превод всъщност е изпълнявал задачата в максимална степен да нагоди произведението към културните и идеологическите нужди на римското общество, да обогати римската култура с помощта на чужд материал, и че по своята същност този свободен превод е бил считан за самостоятелно литературно творчество.Ето защо “Латинската Одисея” на Ливий Андроник впоследствие в продължение на повече от два века е била школска книга, а днес е считана за първия паметник на римската литература; нещо повече - самият автор, който впоследствие е работел в сферата на културата още почти четири десетилетия, днес е считан за основоположник на всичките основни видове или жанрове на ранната римска литература.
4) По същото време на културната сцена особено ярко се е откроил и Гней Невий (270-201 г. пр. Хр.), родом от областта Кампания, участник в Първата Пуническа война, който, макар и да е работел в сферата на същите литературни жанрове, както и Ливий Андроник, във всеки отделен детайл е вървял по напълно собствени и оригинални пътища. Той е и първият римски комедиограф, подложил на особено остра подигравка редица влиятелни римски политици, като напълно открито е споменавал и имената им. Тъй като за римските условия неговата волност се е оказала превишаваща пределите на предпазливостта, тя не е намерила никаква социална поддръжка и продължение, а самият той през 206 г. пр. Хр. е бил поставен в затвор, а после - на позорния стълб и бил изгонен от Рим, след което следващите комически поети започнали да избягват актуалните политически нападки и дори теми.
Гней Невий е автор на т. нар. контаминация, представляваща оригинален похват, използуван от него при преработването на гръцките комедии, който се изразявал в засилване на комичния ефект чрез вмъкване в текста и сценичността на една пиеса на мотиви от други комедии. Той е оригинален автор и на редица произведения, най-известните от които са “Ромул” и “Класцидий”, принадлежащи към жанра на т. нар. претекстати (fibula praetextata), представляващи основани върху специфично римски сюжети исторически трагедии, при които главните действуващи лица били облечени в специална тога, наречена praetexta, която се използувала от жреците и магистратите. Онова, което е най-характерното за тези произведения, е че като тяхна основа са били използувани свързани с римската история военно-исторически събития, при които, обаче, за засилване на трагичния ефект изключително умело е използуван принципът на контаминацията, като са вмъквани образи, теми и идеи от напълно съвременната и най-актуалната политическа обстановка.
Гней Невий е автор и на първия римски литературен епос “Песен за Пуническата война” (Bellum Punicum), написан на стари години и по време на изгнанието му, която поема включва 7 книги и в която за първи път в римската история е описано самосъзнанието и националната гордост на римския народ, което по-късно е оказало изключително силно влияние и върху творчеството на Вергилий.
5) Освен официално институционализираните през 240 г. пр. Хр. стари “Римски игри”, през 220 г. били учредени и т. нар. “Плебейски игри”, а през 212 г. пр. Хр. - и “Аполоновите игри”; през 194 г. пр. Хр. към тях били прибавени и “Игрите в чест на Великата майка на боговете”, които също така били обогатени с театрални представления, и всичкото това засилило търсенето и привличането в Рим на драматични и актьорски таланти.
Към новодошлите в Рим за изява специално в сферата на комедиографията е Тит Макций Плавт (254-184 г. пр. Хр.). Биографичните сведения за него са твърде оскъдни, но се знае, че е роден и отрасъл в Умбрия, както и че точните дати на две от неговите комедии са 200 и 191 г. пр. Хр. Предполага се, че името му Макций е било възникнало по-късно, че първоначално той е бил известен като Тит Мак, и че Мак всъщност е театрално-сценично прозвище на една от театралните маски. На всичко отгоре много добре е известно и че името Плавт също така е прозвище, което означава “дюстабан”.
Все пак Плавт е бил изключително плодовит автор на голям брой комедии, двадесет от които са дошли до наши дни в цялостен и почти непокътнат вид, а към най-известните от тях се отнасят “Аулулария” (“Гърне”, “Имане”, “Съкровище”), “Амфитрион”, “Близнаци” (“Менехми”, “Двамата Менехм”), “Войникът самохвалец”, “Стих”, “Въжето”, “Ковчежето”и “Пленници”.[1] Езикът, който Плавт е използувал в тези комедии, за своето време е представлявал изключително богата енциклопедия за внушително картинно и риторично по своя характер изобразяване, което именно дало основание на майстора на римската изящна словесност Квинтилиан (Х, 1, 99) да пише, че “Ако музите биха поискали да говорят на латински, то те биха говорили на езика на Плавт”. Заслужава внимание също така и фактът, че сюжетите на някои от комедиите на Плавт са били творчески използувани в творчеството на Шекспир и Молиер.
По своята жанрова същност цялото комедийно творчество на Плавт принадлежи към областта на т. нар. “палиатат”,[2] наричан още “комедия на плаща” и представляващ жанр, при който актьорите се появяват на сцената облечени (покрити, прикрити) с маскировъчен плащ или костюм, както и със съответни маски на лицето.
Плавт е бил талантлив адаптатор на взетите от гръцката културна съкровищница разнообразни оригинали, които преработвал и приспособявал към мирогледа, културното и естетическото ниво и изисквания на най-низшите социални слоеве (градския плебс), които именно представлявали масовата публика на римските игри. Следва да се има предвид, че по своя манталитет този социален слой винаги е бил и оставал изключително силно и дори пристрастно консервативен, примитивен и непретенциозен в развлеченията си, предпочитащ жанровете на буфонадата и фарса пред сериозните жанрове.
Като Плавтова пиеса с най-силен буфонаден и фарсов[3] заряд обикновено се сочи поставената през 191 г. пр. Хр. “Лъжецът роб”, в която интригата се води от главния сценичен герой Псевдол (Pseudolus), самото име на който е било схващано като силно изразително (от гр. pseudos – “лъжа” и лат. dolus – “хитрост”, “измама”). При това в тази пиеса робът Псевдол е представен не като обикновен или битово-примитивен хитрец, а като изключително ловък “гений на изобретателността” и своеобразен “поет на своите измислици”. Като се позовават на някои особености на този именно сценичен образ, някои съвременни автори, като напр. П. С. Данкин, О. Юревич и Я. Н. Коржински се стараят да лансират тезата, че чрез своето творчество Плавт се е доказал като “представител на угнетените социални слоеве”, че е “издигал глас против безсъвестната експлоатация”, че е “съчувствувал на всички онези, които са се борели срещу родовата и паричната аристокрация” и че “се е стараел чрез пиесите си да предизвика такова съчувствие и у зрителите”.[4]
Във връзка с тази тяхна теза, обаче, съществуват редица съществени и убедителни по своя характер напълно противопоставителни аргументи и съображения.
Преди всичко следва да бъде отбелязано, че Плавт категорично е избягвал да поставя в пиесите си непосредствена политическа и социална тематика, а правените от него “тънки намеци” в този аспект са били рядкост и са били представени по начин, при който са били възприемани по-скоро като “пикантна картина на лекомислените гръцки нрави”, към които победителите-римляни се отнасяли с великодушно пренебрежение, тъй като за тях “да живееш по гръцки, означава да живееш разпуснато”.
На второ место специалистите по история на литературата доста отдавна са обърнали внимание, че действуващите в комедиите на Плавт роби са не един, а няколко типове, два от които са основни, и това са “добрият роб” (servus bonus) и “хитрият роб” (servus cllidus, fallax).[5] При това някои от специалистите подчертават, че въпреки, че във втория тип наистина са налице някои черти на реално съществуващия роб (тъй като по силата на своя начин на живот той е и хитрец, и лъжец и крадец), все пак той е толкова неимоверно много преувеличен, че категорично може да бъде считан за “създание на Плавт”, нужно му като типажен сценичен образ на такъв майстор на интригата и измамата, който с лекота води изключително сложна и трудна игра, измисля смели и хитри ходове и винаги излиза победител от изглеждащите като напълно безизходни ситуации. Така, според тези изследователи (като напр. П. Шпрангер), този измислен от Плавт сценичен образ съществува само “в комедията и за комедията”, за да може чрез него много по-успешно да бъде въведен зрителят в онзи илюзорен свят, в който комизмът е най-лесно видим.[6]
Този извод, обаче, неизбежно поставя въпроса: “Интересувал ли се е въобще Плавт от реалния, от действително съществуващия роб, или се интересувал само от неговия контрастен и измислен за комедията и съществуващ само в комедията образ?”
Несъмнено е, че от римските автори Плавт е първият, който е обърнал внимание на това, че робът е човек; той е първият, който се е вгледал във вътрешния облик на роба; несъмнено е, също така, че зад веселия комедиен образ Плавт най-неочаквано е представил образа на един роб, който е изключително умен и тънък психолог. Все пак, обаче, както убедително подчертава Е. Франкел, Плавт се е интересувал преди всичко именно от “добрия роб”, при което преценката в този аспект е била изключително от стопанска гледна точка, и в тази връзка поне в три от своите пиеси изрично и ясно е заставял роба да излага монологично своята изгодна за стопанина му житейска философия: “Близнаци” (966-989), “Лъжецът роб” (1103-1115) и “Аулулария” (588-603).
При това, тези монолози съвсем не са свободен превод или интерпретация на някакъв гръцки оригинал, а са създадени именно от самия Плавт, като съдържанието им е напълно еднакво: добрият роб най-добросъвестно и старателно се грижи за делата на своя стопанин както в негово присъствие, така и при негово отсъствие, а често пъти дори се грижи много по-добре когато стопанинът му отсъствува.[7] В тази връзка следва да бъде отбелязано, че в произведенията на Плавт напълно липсва сценична ситуация, от която да е видно какво е мястото на роба сред неговите “другари по робство”, какви са взаимоотношенията между робите, а робът е поставен само и единствено в контекста на неговото положение като добросъвестна част от господарския инвентар.
6) Победоносният за Рим край на Втората Пуническа война представлява повратна точка в римската история, превръщаща Рим от Италийски политически фактор в Средиземноморски и откриваща му пътя на Изток, в страните на елинистическата култура. Това, обаче, бидейки съпроводено, от една страна, от бързото разрастване на римския икономически потенциал, е съпроводено и от усилено и много по-тясно сближаване на римската с гръцката култура, а от друга страна, е било съпроводено от изостряне на борбата между елинофилите и привържениците на римската старинна традиция. Така, в контекста на тази ситуация римският политически елит осъзнал острата необходимост от възлагане на подчертано идеологическа и политическа функция на културата и в частност на художествената, научната и философско-политическата литература.
До този момент римската култура и в частност литературата са се развивали преди всичко стихийно, но сега вече почти безспорно било осъзнато от политическия елит, че литературата е и може да бъде мощно средство за идеологическо въздействие. Като изключително мощен тласък за осъзнаване на необходимостта от използуване на литературата за въздействие върху вътрешнополитическото и особено върху външнополитическото мнение е послужил и фактът, че при своя поход картагенският пълководец Ханибал е бил взел със себе си немалка група гръцки писатели. Така, възползувайки се от опита на своя неприятел, римският политически елит предприел мощна литературна пропаганда на своята политика, а историкът Фабий Пиктор, който през 216 г. пр. Хр. оглавил римското посолство в светилището на Аполон в Делфи, получил политическо поръчение и публикувал на гръцки език съчинението си “Анали”, представящо римската история от Еней до Втората Пуническа война.
[2] От лат. pallium – “плащ”, “широка горна древногръцка дреха с качулка”; “дреха, имаща функцията на отличителен знак за властническо или свещеническо достойнство”; етимологически свързан с лат. palliates – “прикрит”.
[3] За някои подробности относно комедийното изкуство на Плавт виж: Савельева, Л. И., Приемы комизма у Плавта, Казань, 1963.
[4] Dunkin, P. S., Post-Aristophanic Comedy. Studies in the Social Outlook of Middle and New Comedy at both Athens and Rome, Urbana, Illinois, 1949, p. 104, p. 140; Jurewicz, O., Niewolnicy w komediach Plauta, Warzawa, 1958, s. 21; Коржинский, Я. Н., Отношение раба к выходу на волю. По материалам римской комедии, ж. Вестник Древней истории, м., 1957, № 3, с. 157.
