2007-08-22

МЕТОДИ В ПСИХОЛОГИЯТА НА ПРАВОТО


§3. Разгледаните най-общи методологически проблеми на Психолгията на правото представляват само ядрото на тези проблеми, и нашето внимание бе съсредоточено върху тях заради важното им изходно значение за решаването на останалите (вече възникнали или предстоящи да възникнат) методологически проблеми. Те имат важно значение и за разкриването на “конкретния облик”, “конкретното съдържание” на отделните методи на Психологията на правото.

В психологическата литература понастоящем има твърде много и твърде разнообразни методи, съществуването на които е обусловено както от многоликия характер на самия обект на психологията, така и от обективната несъвършеност на всеки отделен метод, неспособен самостоятелно да даде резултат със задоволителен научен престиж. В тези условия създаването на нови методи и методики и тяхното последователно, едновременно и комплексно използуване е единственият оптимален начин за получаване на максимално обективно психологическо познание.

§3. А. Наблюдението е основен метод в ежедневния живот, в почти всички науки, естествено и в Психологията на правото. Същността на метода се свежда до извършването на активно, систематическо, целенасочено, планирано и преднамерено възприемане на обекта, в хода на което се получава знание за външните страни, свойства и отношения на изучавания обект. В качеството на свои елементи наблюдението включва в себе си: наблюдателя (субекта), обекта и средствата (представляващи специално създадени прибори, встъпващи като продължение и усилване на човешките органи).

Основните методологически изисквания към наблюдението са: а) активност (а не съзерцателност), изразяваща се в търсене и фиксиране на интересуващите изследователя ракурси на предмета; б) целенасоченост, изразяваща се във фиксирване на вниманието преди всичко върху интересуващите изследователя аспекти на предмета; в) планомерност и преднамереност на процеса, изразяващи се в максимално следване на предварително определения план или сценарий на наблюдението; г) системност, изразяваща се в придържане към определена система за многократно възприятие на предмета в зададените режими; д) контролируемост върху хода на наблюдението и неговите резултати; е) непредубеденост и непреднамереност към резултатите от наблюдението; ж) критичност, съответствуваща на умението за изчистване на резултатите от наблюдението от субективните напластявания; з) “зрителна гъвкавост и динамичност”, представляваща умение да бъдат видени както детайлите, така и цялото, да бъде разкрита както холистичната, така и структуралната картина на предмета.

Достойнството на наблюдението е, че позволява проучването на динамиката на значимите за правото психически процеси да се извърши в променящите се естествени условия на живота. Недостатъците са във възможностите за субективизъм при подбора и обяснението на фактите {изразяващ се в: неточност (“изкривяване” на обекта или явлението), недоглеждане (пропуск на отделни моменти или елементи от обекта или явлението) и “мираж” (“забелязване” на нещо, което в действителност не съществува)}, както и в изискването за наличие при изследователя на сравнително добра предварителна теоретическа подготовка.

По своята същност методът на наблюдението се свежда до преднамерено възприятие с висока степен на осмисленост, с предварителна планировка и активно внимание, и представлява сложна система, най-важните елементи на която са: цел и задачи на изследването; обект на наблюдението (място, група, общност); ситуация на наблюдението[1] (място, време, условия); методика на наблюдението (инструменти за регистрация) и методика за анализ и интерпретация на получената информация; субект на наблюдението (наблюдател).

В Психологията на правото наблюдението регистрира най-често онези актове на вербалното и невербалното (моторно-емоционалното) поведение, които характеризират определени (значими според изследователя) отношения.

Методът на наблюдението съществува в различни и разнообразни модификации, два от които имат важно значение за Психологията на правото - наблюдението с участие без знанието на респондентите и самонаблюдението.

Наблюдението с участие без знанието на респондентите (наречено още и включено наблюдение) е модификация, изразяваща се в пълно потопяване на изследователя в наблюдаваната среда и спечелване на нейната симпатия и доверие, за да може да се постигне получаването на най-достоверната и най-надеждната информация[2]. Този метод е особено подходящ за изследвания в маргиналните общности (студентски и казармени организации, религиозни секти, и пр.) и преди всичко в престъпните общности и организации. В прилагането на този метод могат ясно да бъдат очертани три или четири етапи, осъществявани съобразно изискванията на изследователските цели, но най-същественото изискване, пронизващо всичките етапи, е построяването на адекватен модел на подложената на наблюдение микросистема. Този метод има няколко разновидности според мястото на наблюдателя, неговия официален статус спрямо наблюдаваните лица и осведомеността на наблюдаваните за наличието на наблюдателя. Последното има важно значение за степента на отклонение в достоверността на информацията, дължаща се както на естествените смущения на обекта на наблюдението, така и на възможността обектът целенасочено да промени естественото си поведение. Класически пример в това отношение са извършените през 1927-1932 г. от Елтън Мейо т. нар. Хоуторнски експерименти, показали, че никой друг фактор не е бил повлиял така силно върху производственото поведение както фактът, че лицата са знаели, че са наблюдавани[3].

Относно прилагането на самонаблюдението са се развили определени дискусии с два крайни възгледи: че самонаблюдението е невъзможно[4] и че то е главен метод в психологията.

Все пак отричането на възможността за използуване на самонаблюдението очевидно се намира в явно противоречие с целия опит на човечеството и в крайна сметка означава да се отрича на човека самосъзнанието, възможността да си дава ясна сметка за това, което мисли и чувствува, защото използуването на самонаблюдението всъщност не е нищо друго, освен използуване показанията на съзнанието, и по-точно на самосъзнанието. Доминиращо е схващането, че самонаблюдението не може нито да се отхвърли изцяло, нито пък да се приеме като единствен или основен метод[5]. При използуването на този метод обаче винаги трябва да се има предвид, че прилагането му и особено изразяването на резултата му не са приложими при малките възрасти и при малокултурните личности, а и самото "овладяване" на неговия подчертано субективен характер е сравнително трудно, още повече, че в известен смисъл то има ретроспективен характер, тъй като е насочено към вече отминало лично преживяване. Именно това обстоятелство е дало основание на редица автори да определят "възможността за самонаблюдение" като "показател за психическото развитие на човека"[6].

При прилагането на метода на самонаблюдението в Психологията на правото трябва да се има предвид, че трактуването на този метод в психологическите изследвания е много по-тясно и по-различно, отколкото във философските и социологическите изследвания, където е изключително близко до самопознанието.

§3. Б. Методът на описанието, наричан още и дескрипционен метод (от англ. description – “описание”), е познат не само още от времето на възникването на науката като отделен и самостоятелен културологичен феномен, но и още от времето на преднаучния стадии на човешкото знание, и в известен смисъл може определено да се каже, че самото знание е тръгнало именно от наблюдението и описанието на предметите и явленията.

Най-общо описанието се схваща като процедура на естествена или изкуствена (знакова) езикова фиксация и индивидуализация на обектите, подлагани на наблюдение, експеримент и измерване, благодарение на която става възможно да бъде постигнато осмисляне на тези обекти и явления като отделни и самостоятелни целостности.

От гледна точка на езиковата интерпретация[7] на описанието то се типологизира на две основни двойки: а) според характера на използувания език: на описание чрез естествен език и на описание чрез изкуствен език; и б) според степента на своята формализация: на качествено описание и на количествено описание.

От функционална гледна точка описанието има предназначението: а) да закрепва информацията за предмета на изследването чрез въвеждане на обозначения, определения и термини, и така да операционализира и концептуализира понятията за предмета; б) да обезпечава възможността за предаване на информацията във вид на определени езикови форми; в) да обезпечава разбирането и първичното обяснение на предмета; г) да вписва информацията за предмета в по-високи и по-широки смислови и когнитивни контексти.

Независимо от факта, че описанието в науката има хилядолетна история, разкриването на характеристиките и статуса на този метод, обаче, и днес все още не е приключило и неговото най-често трактуване като интуитивно ясна и най-проста първична процедура, предшествуваща цялостната теоретическа дейност, подлежи и се подлага на сериозно оспорване.

Началото на съвременната тенденция на преосмисляне на описанието в структурата на знанието е поставена през средата на ХIX век от Вилхелм Дилтай, продължена е от представителите на неокантианството, разглеждащи философията изключително като теория на познанието, задълбочена е във феноменологическия анализ на Едмунд Хусерл и в анализа на мисленето и езика на Лудвиг Витгенщайн и Карл Попър, и е получила връхната си концептуална завършеност във херменевтичните философски трактати на Мартин Хайдегер, Ханс-Георг Гадамер и Пол Рикьор, както и в т. нар. наратавистка концепция за обяснението (от англ. и фр. narrative – “разказ, повестование”), разработена в рамките на т. нар. философия на постмодернизма.

§3. В. Традиционно и най-общо съществуващите многобройни и доминиращи определения на метода на измерването (англ. measuring – “измерване”) се свеждат до неговото интерпретиране като процедура, насочена към намирането на количественото числово значение на даден предмет на изследването, до схващането, че измерването е числово количествено представяне на разглежданите величини, че то е насочено към разкриването на свойствата и отношенията на обекта, които се отразяват върху определена числова система със съответни отношения между числата. Традиционно този цифров или количествен интерпретационен модел на измерването се счита за почти абсолютно доминиращ както във философията[8], така и в социологията[9], така и в психологията[10], където впрочем понятието “измерване” изрично се определя като “синоним на понятието скалиране”[11].

И наистина, в продължение на хилядолетия, по своята същност измерването се е утвърдило именно като, в една или друга степен, развит метод за количествени изследвания на явленията, при това изключително в сферата на т. нар. естествени науки. В сферата на социалните науки измерването, именно в неговата цифрова (количествена) интерпретация, навлиза за първи път едва през 1920-1930 г., когато преди всичко американските и някои европейски изследователи се сблъскват с проблемите за достоверността при изучаване на общественото съзнание, на социално-психологичните установки, на социалния и професионалния статус, на характеристиките на условията на труда и бита, на проблемите за груповите оценки и за характера на общественото мнение. Във връзка с нуждите на измерванията в социалната сфера в американската литература се формира и схващането за съществуването на различни (обикновено три или четири) типове измерване, а именно: номинално, поредно, интервално и пропорционално[12].

В научната, и преди всичко психологическата, литература е изказано гледище, че измерването може да бъде насочено и към разкриване на онези свойствата на изследвания обект, които нямат числов характер, но в зависимост от степента на интензивност на тези свойства на тях може да им се придаде числов характер и да им се припишат числови значения. Според това гледище винаги когато интензивността на дадено свойство бъде определена като “по-голямо” (“повече”), “по-малко” или “равно”, може да бъде установено определено съответствие с някои числови закономерности. Това гледище понякога се интерпретира като самостоятелно, но ние приемаме идеята за неговата принадлежност (в крайна сметка) към цифровия (количествения) интерпретационен модел на измерването.

В научната литература е обосновано гледището за съществуването и на още един, т. нар. символен или формално-моделен интерпретационен модел на измерването[13]. Според това гледище измерването е процедура на даване на символ на наблюдаемите обекти в съответствие с някакви определени правила. Този символ може да бъде както просто знак (белег, монограм, маркировка) за определен клас, категория или популация на обекти, така и число, характеризиращо степента на изразеност в обекта на изразяваното свойство; при което символът-знак също може да представлява число, но не е задължително да носи в себе си характерната “числова” информация. Целта на това изобразяване е получаването на “формален модел”, изследването на който би могло, в определен смисъл, да замени изследването на самия обект.

Ние (тук само мимоходом и в контекст) предлагаме едно, доколкото ни е известно, все още изключително слабо познато на научната общественост в България гледище, според което: измерването не е само цифров (количествен) или символен (формално-моделен) метод, а е значително по-сложна (интегрална) съвкупност от действия и операции, представляващи сърцевината на една изключително модерна, комплексна научна област, - т. нар. квалиметрия, имаща многоаспектна характерология.

Първоначално терминът “квалиметрия” възниква и се утвърждава през 60-те години на ХIX век, в сферата на икономическата наука, и по-специално в нейните два отрасли, известни като “стокознание” и “иконометрика”. В тези именно два отрасли американските икономисти и историци Роберт Уйлям Фогел (1926-) и Дъглас Сесил Норт (1920-), станали впоследствие Нобелови лауреати заради трудовете си в това отношение, започнали да въвеждат прилагането на количествените методи на изследване. Успоредно с това те “разширили сферата на вдъхновението си” и обосновали и идеята за възможността за прилагането на количествените методи и в сферата на историческата наука, във връзка с което въвели и термина клиометрия”.

Впоследствие, група френски учени (от школата на сп. “Анали”) започват значително по-задълбочено и по-всеобхватно да прилагат количествените методи за изследване в сферата на историческата наука, безрезервно възприемат термина “клиометрия” като наименование на специалната методологично-теоретическа проблематика, свързана с прилагането на въпросните методи в тази наука, и обосновават идеята за преместване центъра на историческите изследвания “от индивида към човешката маса” и превръщане на историческата наука “от идиографична в обобщаваща и номотетична”. Така “клиометрията” окончателно се утвърждава в историческата наука, при което, обаче, нейното утвърждаване всъщност става като утвърждаване на другото име на квалиметрията”.

В крайна сметка, наименованието “квалиметрия” било утвърдено като наименование на една “нова наука”, явяваща се като самостоятелен отрасъл на научните знания и имаща за предмет на изследване онази сложна интегрална теоретическа и практическа проблематика на съвременното общество, която пронизва всичките негови сфери и всичките човешки дейности, и има непосредствено отношение към многобройните аспекти на качеството, количеството и ефективността на тези явления и дейности[14]. В предметната област на тази “интегрална проблематика” измерването закономерно встъпва не просто като един традиционен метод, а като комплексна методологично-теоретическа съвкупност от действия и операции, насочени към интегралното обхващане на абсолютно всички проблеми[15], свързани с качеството, количеството и ефективността на всяка научна и практическа дейност на човека и на обществото.

§3. Г. Експериментът (лат. experimentum – “проба”, “опит”) е един от сравнително отдавна познатите и най-универсални методи на познание . Редица историци на науката (П. Дюхем, А. Кромби, Д. Рандел) приемат, че първите опити и елементи на експерименталните изследвания датират още от античността, но същинското възникване и оформяне на експеримента като метод и на експерименталната наука е станало едва през средата на Средните векове (ХIII и ХIV век), когато в Париж и Падуа били извършвани експерименти със сравнително прецизно разработена методология.

Все пак, обаче, съществуват редица сериозни основания да се счита, че всичкото това всъщност е било, така да се каже, само “предистория на експеримента”, и че истинското възникване на експеримента в съвременния смисъл на думата е свързано с възникването на естествознанието на новото време, и по-специално с възникването на съмненията на Г. Галилей във верността на схващанията на Аристотел за същността на физическото движение, с проверката на тези съмнения и формулирането на закона за ускорението при падането на телата. [16]. Впоследствие методът на експеримента получава своето първо философско осмисляне в трудовете на Френсис Бейкън, който е направил първата класификация на различните видове експеримент и е създал първата цялостна логика на експеримента, при която го разглежда като съществен момент от индукцията в процеса на познанието[17]. Пряк подължител на Бейкъновата теория за индукцията е Джон Стюард Мил, който е разработил редица моменти от теорията на експеримента[18].

Обоснованото и установено от тях “монополно” положение на експеримента в структурата на науката, обаче, е поставено под сериозно съмнение едва през 20-те години на XIX век, преди всичко в социохуманитарното знание. Впоследствие така очертаният скепсис закономерно е кристализирал в окончателно “детрониране” на традиционното схващане за експеримента, което е завършено във феноменологическия, херменевтическия и постмодернистическия поврат в съвременнтата философска мисъл.

По своята същност експериментът е структурен компонент на познавателно-практическата дейност на човека и се характеризира с това, че явленията се изучават не при тяхното естествено протичане, а чрез предизвикване и видоизменяне на условията, при което може да се направи както количествен, така и качествен анализ на резултатите. Тази, на пръв поглед тривиална констатация има важно теоретико-методологическо значение за разкриване същността на метода на експериментирането. Тя предполага и изисква най-малко две неща: *разглеждане на познавателната дейност като сложна система от множество компоненти, имащи специфично място и функция в системата; и *разкриване на специфичното място и функциите на метода на експериментирането в познавателната дейност.

Експериментът е емпирически метод на изследване, при който изследователят целенасочено въздействува върху изучавания обект (или върху условията на неговото съществуване и функциониране) с помощта на специални средства за получаване на допълнителна информация относно свойствата и особеностите на обекта. Именно по целенасоченото въздействие структурата на експеримента съществено се отличава от структурата на наблюдението, а експерименталните установки и прибори за въздействие по своята същност са аналог на вече съществуващите или на бъдещите оръдия на труда в процеса на производството.

Както всяко научно изследване, така и експерименталното в значителна степен е зависимо от предварително приетите хипотези и теоретически представи относно едни или други факти и закономерности. Във връзка с това се е оформило и специално научно направление, изследващо теоретическите и практическите проблеми на планирането и провеждането на експеримента във всички науки[19].

С възникването на социалните експерименти през 20-те години на миналия век в съвременната наука и социална практика се оформя тенденцията за внедряване не само на нови форми на проявление на експеримента, но и на нови сфери на неговото проявление, насочени преди всичко в областта на генетиката и социалната организация и криещи в себе си опасността от предизвикване на последици с непоправими ефекти. Във връзка с това се очертават и нови, преди всичко морални и юридически, възражения и изисквания към прилагането на експеримента. От чисто технологично гледище възраженията срещу експеримента обикновено се свеждат до факта, че специално създадените условия за неговото протичане се различават от естествените условия, което дава и своето отражение върху резултатите, които трябва да бъдат оценявани и при отчитането на тези възможни разлики.

Универсалният експериментален метод има изключително висок престиж преди всичко в естествените науки, но и не по-малък - в хуманитарните, и в частност в психологическите, науки, естествено при отчитане на неговото своеобразие като специфичен психологически метод. Въпреки, поне външно и повърхностно изглеждащата несъмнено полезна роля на експеримента в психологическите изследвания, има автори, които проявяват подчертано отрицателно отношение към него. Така американският психолог Х. Прошански препоръчва психологията "да се освободи от чудовището, наречено лаборатория", тъй като лабораторният експеримент не е в състояние да даде "кумулативна система от психологическо значение"[20].

§3. Д. Традиционно методът на моделирането (от лат. modulus – “модел”, “мяра”, “размер”, “образец”; modulor – “нареждам в такт или ритъм”, “подреждам според определен образец”) се счита за толкова стар метод на опосредствуваното изследване, колкото е стара и самата наука – по своята същност моделиране са представите на Демокрит и Епикур за атомите, представите на Платон за сходството, представите на Птоломей и на Николай Коперник за строежа на света. Внимателното проследяване на историческото развитие на научните идеи разкрива, че моделирането като средство за научно търсене винаги е било в центъра на познанието, че в крайна сметка да се разбере едно явление, всъщност това означава да се построи негов модел, и че напълно определено може да се каже, че днес методът на моделирането предопределя в изключително висока степен самото съществуване на съвременната наука.

По своята същност моделирането е процес на изследване на обектите на научно-практическия интерес посредством въвеждане, построяване и изучаване на техни заместители – т. нар. модели. Както в традиционните, така и в съвременните научни изследвания моделите са се появили и утвърдили преди всичко със своята функция на евристически заместители в процеса на познанието, и с предназначението си да опростят и стилизират представата за реалната ситуация.

От логическа гледна точка съществуват две основни схващания и понятия за модела: *т. нар. методологическо схващане разглежда модела като такъв метод на научно познание, при който решаването на проблемата се постига по пътя на опростяването на проблемната ситуация; *т. нар. семантическо схващане е свързано със съдържателната формализационна интерпретация на добре развитите в абстрактно-теоретическо отношение научни теории, при което става въпрос за построяване на логически, математически, кибернетически и пр. модели на съответните теории в науките или на съответните науки.

В научната литература са изказани най-различни схващания: за съотношението между модел и теория; за границите на моделирането; за нагледността, сходството и аналогията при моделирането; за ретрогнозното, диагнозното и прогнозното моделиране; за възможностите на различните видове моделиране и в частност на математическото моделиране; и пр.

Обаче, независимо от изключително масираната употреба на самото понятие “модел”, същото все още не е изградено като единно и безпротиворечиво, и изглежда още дълго време ще се запази неговата полисемност[21].

Методът на моделирането твърде отдавна е приложим в почти всички естествени и обществени науки, но според Леон Леви в психологическите изследвания той е все още метод на бъдещото развитие на психологията и все още се намира “в зародишен стадий на развитие”, а реализираните му сегашни постижения са изключително скромни и проявени преди всичко в сферата на изследванията на мозъчните структури[22].

§3. Е. Методът на психологическа характеристика (на психологическия портрет на личността) е един от основните и многообразни методи на психологическото изследване, прилаган изключително успешно не само преди всичко в Криминологията и Психологията на правото, но и в Психологията на политиката от политическите стратези[23], в психологията на научната и художествено-творческата дейност (за изследване на психологическите черти и особености на дейците в тези две сфери), в психологията на професиите, включително и на юридическата професия (за изследване на професионалната пригодност).

Според Г. Д. Пирьов това е "синтетичен метод или прийом", защото за неговото "съставяне се използуват резултатите от другите методи, особено наблюдението и психодиагностичните методи"[24].

Методът на психологическа характеристика е преди всичко качествен метод, даващ възможност за разкриването и синтетичното обхващане на параметрите “внимание”, “памет”, “мислене”, “интелект” и “личност”, при което всичкото това е подчинено на идеята за: *съставяне на диагноза на мотивациите на личността, и *съставяне на прогноза за нейното поведение.

Този метод позволява прилагането му в контекста на “бърза изследователска процедурна мобилизация” и дава възможност за относително бързо изграждане на една актуална представа за “поведенческия почерк” на изследваната личност, на нейния психически и ментален потенциал.

Една от основните проблеми при прилагането на метода на психологическата характеристика е за структурата на психологическия портрет, тъй като от нея зависи във висока степен правилното диагностициране на потенциала, значимостта и влиянието на диагностицирането лице. Специалният анализ на натрупания материал дава възможност за определянето на един примерен списък от показатели, фиксирането на които е онази фактологическа основа, която дава най-пълната възможност за точното портретиране, диагностика и прогнозиране на поведението на изследваното лице.

Втората важна проблема е за психологическите способи за изследване, ведущо звено сред които заема психодиагностиката. Понятието “Диагноза, диагностика” е въведено за първи път в научна употреба в медицината, но доста стремително и бързо е излязло извън медицинските сфери и е навлязло в научен оборот във всички сфери, в които става дума за “нормално” и “абнормално” функциониране и развитие на състоянието на конкретната система. Що се отнася до термина “психодиагностика”, то той е въведен за първи път през 1921 г. от швейцарския психиатър Херман Рошрах (1884-1922).

Диагностичното изследване се характеризира преди всичко с подчертана доминация (без противопоставителност и при взаимосъчетаемост) в него на конкретно-практическата насоченост, а не на абстрактно-теоретическата. Така, изследователят-теоретик в сферата на психодиагностиката е ориентиран преди всичко към търсене и разкриване на неизвестните закономерности, свързващи абстрактните тенденции в обекта на изследването, при което се опира на знанията за, но се и пренебрегва конкретната емпиричност. Изследователят-практик в сферата на психодиагностиката, обратно, е ориентиран преди всичко към търсенето и разкриването на конкретното проявление и особеностите в предмета на изследването, вътре в емпирическата цялостност, в търсене и разкриване на проявлението на вече известните закономерности вътре в “неизвестния” конкретен предмет на изследването. В този смисъл може и трябва да се прави терминологично разграничение, при което първият тип се нарича “изследване”, а вторият – “обследване”.

Психодиагностиката често пъти е застрашена от опасността да бъде свеждана до психологическото тествуване, което, впрочем, представителите на психометриката винаги са претендирали да е същностна черта на самата психология. Използуването на психометрическите методи, разбира се е важно и значимо за психодиагностиката, но съвсем не е и не може да бъде нейна същност.

Основни прийоми на психодиагностиката са наблюдението върху реално проявеното поведение. Данните, от които се изхожда и може да се изхожда в това отношение, са онези, които са регистрирани от поведението в ежедневния живот, т. нар. “L” – данни (от Life record data). Разбира се, на практика е неосъществимо пълно и подробно описание на ежедневния живот на изследваната личност, но в най-добрия случай може да става въпрос за относително пълно описание на отделни периоди или страни от живота, и то преди всичко на онези, които са свързани с дейността, имаща значение за конкретното изследване. Все пак, както и при другите многомерни изследвания, така и тук едно от най-важните изисквания е да се постигне достатъчно пълно обхващане на изследваната сфера, при което изследователят трябва стриктно да се пази от опасността да изпадне под влияние на двата крайни ефекта, нарушаващи безпристрастността при подбора и описанието на самите данни – т. нар. “ефект на стигматизацията” и “ефект на ореола”.

Самото построяване на психологическия портрет е една от най-сложните и най-деликатни задачи в психодиагностичната дейност. Построяването на портрета е изграждане на цялостна картина на психическия живот на изследваното лице, на достатъчно пълно разкриване на различните аспекти на жизнедейността и тяхното съразмерно обединяване в една единна портретна картина. Трудностите в това направление обикновено са свързани и произтичат от липсата на теория (или поне на безпротиворечива теория) за операционализиране на диференционно-интеграционните критерии и ориентири за построяването на психологическия портрет, при което това обикновено се извършва по интуиция и чрез усет при описателното “опипване”. А това обстоятелство неизбежно винаги рефлектира върху качеството на описанието, при което често пъти психологическият портрет е лишен от цялостност, от хармонично обединение на отделните елементи, и дори при най-добрите описания се характеризира с фрагментарност, със структурна непълнота или с неадекватно свързване на отделните елементи.

Един от най-сериозните проблеми при цялостното портретиране е абсолютизацията на данните, произтичаща най-вече от прилагането на различни изследователски методики. Често пъти в това отношение се проявява т. нар. парадоксалност на изводите, произтичаща от пълното или частичното несъвпадане на резултатите от различните методики, без своевременно да е открита и отстранена невалидността на някои от резултатите. В тези случаи обективността на изследването е сериозно застрашена и даването на резултатите на “статус на истина” е абсолютно недопустимо.

Така, във връзка с опасностите в този аспект, процесът на изследване трябва да бъде изграден върху основата на постоянното уточняване на параметрите и структурните компоненти на първоначалната “диагноза-хипотеза” и бавно, предпазливо и прецизно оформяне на крайната “диагноза-теза”.

Или казано по друг начин – психологическото портретиране задължително трябва да започва с нанасянето на “фокусни щрихи, скици и схеми първо с молив, и едва накрая – завършване с бои”. При това, както и при художественото рисуване, най-напред трябва да бъдат изяснени и фиксирани най-устойчивите особености, “носещите конструкции на образа”. А в научната лексика тези конструкции имат своите абстрактни понятийни описания, каквито са напр. “съзнание”, “подсъзнание”, “структура на личността”, “индивидуален стил на дейност” и пр.

При изграждане на психологическия портрет е необходимо отчитане на “времевия мащаб” на изследването, на това, дали портретът трябва да има стойността на отражението на “човека в дадения момент” или на “човека въобще”. В зависимост от отговора на въпроса в това отношение в портрета се включват или относително устойчивите (статичните, стабилните), или променливите (динамичните, по-малко стабилните) характеристики.

При включването в портрета на едни или други психологически особености винаги трябва да има отговор на въпроса дали те са специфични само за дадена конкретна ситуация, или имат т. нар. “крос-ситуационен характер”, т. е. дали имат способността да се проявяват и в други или във всички ситуации. Тоест, необходимо е винаги да се извършва свързване на психическите свойства на изследваната личност със житейските ситуации, с нейната обща и конкретна поведенческа стратегия.

Много важно значение за потретирането има и предварителното съображение и наличието на ясна представа за това портретът да отговаря на едно от двете основни изисквания, а именно за статичност и за динамичност, или иначе казано, да отговаря или на фотопортретирането, или на кинопортретирането.

Като правило психодиагностиката се стреми да получи като че ли преди всичко фотография на психологическата индивидуалност, при което във висока степен остават на заден план, или поне в неявна форма, съществуващите механизми на развитието, които имат способността да се събуждат или да засилват активността си под влияние на определени външни за изследваното лице фактори, както и под влиянието на фактори, заложени в неговата вътрешна структура. Тези именно способности и възможности налагат необходимостта от “прагматизиране на фотографския поглед” чрез динамизирането му в “кинематографски поглед”, при задължително фокусиране не само на актуално проявимата динамика, но и на потенциално проявимата динамика, заложена в “зоната на най-близкото развитие”. Тоест, по същество тук става въпрос не само за постигане параметрите на една диагноза, но и за даването на прогноза.

В процеса на портретирането винаги възниква необходимост от доуточняване на приетата или търсене на нова теоретическа схема, която да служи като теоретическа опора на портретирането. Както навсякъде другаде, така и тук проблемата за избора на теория или на синтез на определена група теории, служеща като опора, е изходна за всяко изследване. Съвременната психологическа наука предлага в това отношение съвсем не малко изходни интерпретационни теории.

Заслужава внимание и една от разновидностите на метода на психологическото портретиране, наречена психография (психографски метод) или биографичен метод. За нуждите на медицинските или правораздавателните и затворническите заведения при използуването на специални въпросници и оценъчни скали се прилага друг вариант на психологическата характеристика, наречен "метод на казусното изследване" (case study), при който се извършва сравнително всестранно проучване на психологическата характеристика на определена личност или събитие.

§3. Ж. В практиката на Психологията на правото прилагането на лабораторно-клиническия метод е характерно преди всичко за изясняването на биомедицинските проблеми на психическото здраве, но в редица случаи и за изясняване на чисто психологическите непатологични проблеми на личността. Фундаменталните понятия, свързани с използуването на лабораторно-клиническия метод, които всъщност са и трите основни степени на клиническото познание, са симптом, синдром и нозологическа форма. Симптомите са външно проявени и фиксирани от лекаря (изследователя) признаци, въз основа на които се съди за характера на болестния процес. Синдромът е закономерната връзка между симптомите, а нозологическата форма е съвкупността от проявените в клиническото изследване особености на състоянието (статуса) и динамиката на болестния процес, включително и диагноза и прогноза за болестта.

§3. З. Прилагането на психологическия тест като метод на изследване в Психологията на правото изисква предварителна теоретическа яснота по въпросите за пределите на диагностичните[25] възможности и за същността на модификациите на разнообразните психологически тестове. Хетерогенната същност на тестовия метод го прави безкрайно многообразен, а някои негови модификации почти не се отличават от метода на анкетата, на интервюто или на експеримента, но в крайна сметка две са качествата, които характеризират теста - стандартизация и възможност да отчита различните типологични и индивидуални особености.

§3. И. Методът на анкетата е един от основните методи на емпиричното изследване в множество хуманитарни науки, и прилагането му в Психологията на правото е напълно естествено. Това е метод с изключително сериозна приложимост в социологическите изследвания, който, както казва Леон Леви, обикновено се прилага в психологическите изследвания чрез пълно механично пренасяне и без търсене и намиране на спецификата му съобразно психологическия обект на изследване[26].

Основен “инструмент” в метода е т. нар. анкетен лист или анкетна карта, създаването на който е комплицирана евристична дейност, подчинена на изискванията за изключително добро познаване начините за решаване на цял ред комплексни проблеми. Едно от главните изисквания е да се постигне такава формулировка на поставените въпроси, че изследваните да нямат основания за съмнения и недоверие в добросъвестността на изследователя и за страх от злоупотреба с искрено дадения отговор. Такива съмнения обикновено се пораждат, когато анкетните въпроси засягат неприкосновеността на човешкото достойнство, честолюбието, претенциите, интересите на личността, а преодоляването на опасенията на анкетираните в това отношение се постига с високопрофесионален психологически анализ и прилагането на специфични проективни похвати и контролни въпроси.

Анкетните карти трябва да отговарят и на редица изисквания от психологическо естество, по-главните от които са анонимност на изследването, осигуряване и поддържане на психологическия тонус, социална ангажираност и съзнание за отговорност на изследваните. Особено внимание заслужават и проблемите, свързани с типологическите характеристики на хората, извършващи анкетното изследване. Практиката разкрива, че изключителното разнообразие от характеристични черти в крайна сметка се свежда до два основни типа - общителен педант и завършен изследовател, научните резултати при които се проявяват в чувствително видима разлика.

§3. К. Прилагането на метода на беседата в правно-психологическите изследвания има своите специфики в сравнение с прилагането на беседата в психологията на всекидневните житейски отношения между хората. Преди всичко става въпрос за една по-регламентирана и по-програмирана беседа, отразяваща изискванията за висока култура, деликатност, наблюдателност и реактивност на изследователя (анкетьора), подчинени на целта за получаване на възможно най-пълна информация за изследвания. В редица случаи едно от най-категоричните условия е изследваното лице да не знае за целта на беседата, а това е свързано с редица допълнителни изисквания към изследователя.

§3. Л. Методът на поливариантната интерпретация на данните е изключително важен за всяка наука, включително и за Психологията на правото, тъй като съществуването и развитието на всяка наука е възможно само в условията, при които получените от изследванията данни могат да бъдат интерпретирани най-малко алтернативно. Необходимостта от поливариантна интерпретация се определя от фундаменталната многозначност на всички социални факти, при която многозначност всеки факт се поддава на безкрайно множество потенциално конкурентни обяснения. В тези условия задачата на изследователя е не да търси “единствено вярната интерпретация на данните”, а да определи “полето на възможните интепретации”.

§3. М. Историко-генетическият метод (или подход) изисква изучаването на отделните психически явления в правно-релевантната сфера да става чрез разкриване на тяхното развитие при ясно отчитане на трите аспекта: биогенетически - развитието на психиката от най-ранните й прояви в живите същества до човека (зоопсихологически); филогенетически - проучване на психическото развитие от първия човек до съвременния човек (историко-психологически); онтогенетически - развитието на психиката от детската възраст до края на индивидуалния живот (възрастово-психологически).

§3. Н. Методът (или подходът) на разкриване единството между дейността и психиката има съществено значение при всеки правнопсихологически анализ. Това единство съществува още от появата на психиката през филогенезиса и се проявява както през филогенезиса, така и през онтогенезиса. Взаимодействието е двустранно - дейността влияе върху психиката и психиката влияе върху дейността.

§3. О. Системно-структурно-функционалният метод (или подход) изисква разглеждането на човека като система, състояща се от отделни подсистеми (физическа, биологическа, биохимическа, психическа, социална), всяка от които на свой ред също е сложно и подлежащо на деструктуриращ анализ образувание, при специфициране на динамичната функция на всеки отделен компонент и елемент.

§4. П. Методът на сравнението (лат. comparo – “сравнявам”; comparativus – “сравнителен”) е един от най-характерните и най-неотнемаеми методи на мисленето и познанието, и неговото прилагане е необходимост, произтичаща от същността и самото съществуване на науката. Неговото прилагане се свежда преди всичко до извършване на съпоставяне на количествените и качествените характеристики на изследваните явления с цел да се разкрият сходствата, различията и взаимовръзката между тях и същите да бъдат класифицирани, подредени и практико-теоретично оценени. В естествените езици актът на сравнението получава израз в т. нар. сравнителни степени на прилагателните и наречията, а в логическите езици – в предикатите, т. е. в това, което в съждението се казва за предмета на съждението.

Самото прилагане на метода на сравнението е свързано с предварителното и текущото решаване на редица теоретически и практически проблеми. Преди всичко е необходима ясна представа за критериите за сравнимост и несравнимост на изучаваните явления, естествено отразяващи характера на връзките между тях.

Сравнението е възможно и има смисъл само при съвкупността на еднородните предмети и явления, образуващи определен т. нар. “клас”. Сравнението на предметите в рамките на даден клас се осъществява по признаци, които са съществени за даденото разглеждане, при това, предметите, които са сравними по един признак, могат да бъдат несравними по друг признак.

Най-простият и най-важният тип отношения, които се разкриват по пътя на сравнението, са два вида – отношения на тъждество (лат. idem – “същият”; identidem – “често, много пъти”; в късния латински език: identicus, identitas – “тъждествен, равнозначен, напълно сходен, еднакъв”) и отношения на различие (лат. differentia – “различие”, “разлика”). Тъждеството и различието всъщност са две взаимосвързани категории на философията и логиката, а при определени понятия те се използуват и като два фундамантални принципи: на тъждеството и на индивидуализацията.

Сравнителният метод функционира в два основни вида – синхронен (гр. synchronos – “едновременен”, “ставащ в едно и също време”), разкриващ едновременно характеристиките на няколко обекти, и диахронен (гр. diachronos – “разновременен”, “ставащ в последователност във времето”), разкриващ храктеристиките на един и същ обект в динамиката на неговите различни времеви измерения.


[1] Нужно е да се прави разграничение между “наблюдавана ситуация” и “ситуация за наблюдение”. Първата е част от втората. За подчертаване на това разграничение някои автори определят наблюдаваната ситуация като “епизод” или “сцена” (виж: Социальная психология и общественная практика, М., 1985, с. 183).

[2] Бекер, Х., Проблеми на изводите и доказателствата при включеното наблюдение, сп. Социологически проблеми, С., 1988, кн. 4, с. 141-151.

[3] Елтън Мейо (1880-1949) е един от основателите на американската индустриална социология и на теорията за човешките отношения. В основата на голяма част от концепциите му са залегнали резултатите от Хоуторнските експерименти край Чикаго, където изучавал влиянието на различните фактори (преди всичко условията и организацията на труда, работната заплата, междуличностните отношения и стила на ръководство) върху повишаването на производителността на труда в промишлените предприятия. Е. Мейо констатирал особената роля на човешкия и груповия фактор и формулирал тезата, че: *човекът по своята същност е “социално животно”, ориентирано преди всичко към включването си в контекста на груповото поведение; *при човешкото групово поведение строгата йерархия на подчиненост и бюрократическа организация са несъвместими с естествената човешка природа; *за човешкото групово поведение най-важни са взаимоотношенията в групата, а не трудовият резултат, не продукцията, която се създава в групата.

[4] Така според Огюст Конт самонаблюдението е невъзможно, защото човек може само или да преживява, или да наблюдава, а самонаблюдението би означавало, че е възможно очите да видят самите себе си. Виж: Конт, О., Дух позитивной философии, Перевод с французского, СПбг., 1910. Според една оригинална, но абсолютно несправедлива забележка, при самонаблюдението човек застава пред прозореца в стаята си, надявайки се да види себе си, как преминава навън по улицата. Заслужава внимание и отричането на самонаблюдението от позициите на марксическата философска парадигма, осъществено в трудовете на С. Л. Рубинщайн, според когото това е субективистичен, буржоазен и напълно неподходящ за съветската психологическа наука метод (Рубинштейн, С. Л., Бытие и сознание, М., 1984.

[5] Леви, Л., Увод в психологията, С., 1990, с. 127-135; Пирьов, Г. Д., Психологията - млада наука, С., 1991, с. 50.

[6] Ананьев, Б. Г., О проблемах современного человекознания, М., 1977, с. 304.

[7] Според Харви Сакс най-общо същността на описанието се свежда до “конструиране или адаптиране на езика” за нуждите на изследването. Виж: Сакс, Х., Социологическото описание, сп. Социологически проблеми, С., 1993, кн. 2, с. 70.

[8] Философский энциклопедический словарь, Редкол. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 208; Краткая философская энциклопедия, Ред. Е. Ф. Губский и др., М., 1994, с. 172.

[9] Енциклопедичен речник по социология, Под ред. На Ст. Михайлов, С., 1996, с. 156-157.

[10] Психологический словарь, Под ред. В. В. Давыдова и др., М., 1983, с. 123-124; Психология, Словарь, Под общей ред. А. В. Петровского и др., М., 1990, с. 132-133; Силами, Н., Речник по психология, Превод от френски, Плевен, 1996, с. 108-109.

[11] Речник по психология, Превод от немски, С., 1989, с. 171, с. 540-543.

[12] Джери, Дэ., Джери, Дж., Большой толковый социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, Том 1, с. 348-349.

[13] Новейший философский словарь, Составитель А. А. Грицанов, М., 1998, с. 258-259.

[14] В този смисъл ние приемаме, че българската правна наука е изостанала недопустимо изключително далеч след постиженията на световната наука и дължи на българското общество и на българската култура разработването на т. нар. “правна квалиметрия” като наука за многобройните аспекти на качеството, количеството и ефективността на правните явления и дейности.

[15] Най-общо казано същността на тези проблеми се свежда до разкриването на същността на феномените: “количество и качество”, “измерване”, “класификация”, “цел”, “резултат”, “оценка”, “анализ и синтез”, “оптималност”, “надеждност”, “ефективност”, и др.

[16] Липсон, Г., Великие эксперименты в физике, Перевод с английского, М., 1972, с. 12-17.

[17] Бейкън, Ф., Нов органон, Превод от английски, С., 1968.

[18] Любопитно е, че именно Дж. С. Мил е първият автор, който изрично подчертава, че не е възможно провеждането на експеримент в изследванията на обществения живот, като идва до този извод не изведнъж, а постепенно: в началото на своята “Система на логиката” той си поставя задачата да изясни съществуващите методи на изследване в естествените науки, за да ги пренесе в областта на науките за човека, държавата и обществото, и така стига до извода за ограничените възможности за прилагане на експериментирането в обществените науки; впоследствие той стига и до извода за пълната невъзможност за прилагане на експериментирането в социалните сфери. Основните негови аргументи в това отношение са свързани със сложността на социалните явления и тяхната динамика във времето.

[19] Fisher, R. A., The decision of experiments, London, 1951; Налимов, В. В., Планирование эксперимента, М., 1972.

[20] Печяк, В., Известни психолози за психологията, С., 1987, с. 120-121.

[21] Както твърдят някои автори, в съвременната наука понятието “модел” функционира с повече от 30 значения. Виж: Чжао Юань-жен, Модели в лингвистике и модели вообще, сб. Математическая логика и ее применение, Перевод с английского, М., 1965, с. 281-292. Разбира се, в литературата са направени множество опити за преход към моносемия и унификация на понятието, но неговата многозначност си остава безспорен реален факт.

[22] Леви, Л., Увод в психологията, С., 1990, с. 168.

[23] Теорията на психологическия портрет е създадена от Зигмунд Фройд, но като средство в политическия живот психологическият портрет е използуван за първи път в САЩ през 1943 г. във ведомството, което сега се нарича ЦРУ, където е направен подробен психологически анализ на Адолф Хитлер. По времето на корейската война изправените пред ядрена криза американски стратези от Белия дом възложили на ЦРУ да създаде специален отдел за организирано психопортретиране на видни световни политически лидери и да изработи психологически портрет на Ким Ир Сен, за да бъдат сигурни в стратегията си. Понастоящем в този специален отдел на ЦРУ работи български учен, чието име е дълбоко засекретено, макар че фактът е съобщен официално.

В системата на КГБ и нейната сателитна структура - българската Държавна сигурност, такива специални отдели са се занимавали с психопортретиране на вътрешните политически противници на комунистическия режим и подлагането им на специални репресивни въздействия чрез методите на Психологията, Психиатрията, Психотрониката (Парапсихологията), Психофармакологията, експериментирането на нови биомедицински и фармакологични технологии, специалните химически увреждания и биологически заразявания и, естествено, чрез методите на най-елементарното и брутално физическо насилие и осакатяване. След определена серия такива въздействия от “обектите” е искано да признаят (в повечето случаи чрез писмен текст) убедеността си в това, че комунистическата система е най-хуманната в света, и че нейната първа грижа е грижата за човека. Т. е. от “обекта” е искано постигането на пълен психически и интелектуален срив на личността. За някои подробности в това отношение виж: Свинтила, Вл., Лицето на Горгоната (в полицейската психиатрия), С., 1992; Янков, Я., Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 1994, Том 1, 1995, Том 2; за повече подробности - подготвяната от автора книга “В чертозите на призрака”.

Впрочем, тази превъзходно отработена практика на КГБ днес не само не е ликвидирана, но дори е усъвършенствувана и се прилага от червената мафия, превърнала политическите партии и държавата в свои нискойерархични структурни звена. Днес, в т. нар. посткомунистическа България, всеки политик и държавен служител, намиращ се дори и на най-ниското йерархично ниво, е подложен на специално психопортретиране (и манипулиране или най-малкото - шантажиране) от Червената мафия.

Особено внимание в този аспект заслужава един доста скандален факт от лятото на 1998 г. Тогава самият главен прокурор на България Иван Татарчев, в абсолютно пълно противоречие с действуващите в страната ни закони, бе подложен на такова психопотретиране от Института по психология при Министерството на вътрешните работи, при това изготвеният псохопортрет бе направен така, че да внушава наличието на сериозни психологически и психиатрични проблеми и респективно – професионална негодност. Този психопортрет бе публикуван в пресата – виж: “Психопортрет на един прокурор”, в-к “Дневен труд”, 28 и 29 август 1998 г.

Накрая всичко приключи с това, че въпреки противозаконността на факта и въпреки правомощията си, главният прокурор на България не успя да защити правата си, които законът му предоставяше, и беше принуден “да подвие опашка като бито куче”.

Този факт несъмнено бе предварително калкулиран като послание не само по отношение на самия Главен прокурор, но и по отношение на цялото население на България. Той бе елемент от една изключително виртуозно провеждана от Червената мафия стратегия, наречена “стратегия на семантичните послания”. Умението за провеждането на тази стратегия, впрочем, е унаследено от Червената армия (КГБ и ГРУ), представляваща прекия институционален предшественик на Червената мафия. От своя страна тази стратегия винаги е един от изключително важните структурни елементи на перманентно провежданата от тази престъпна организация “психологическа война”.

За онези, които следяха казуса, остана пределно ясното послание: “Който си мисли, че би могъл да се защитава и да води война с нас нека не забравя, че щом Главният прокурор не може да защити себе си, той няма да може да защити и него!

[24] Пирьов, Г. Д., Психологията - млада наука, С., 1991, с. 58.

[25] Л. Леви специално подчертава, че почти през целия период от развитието на т. нар. съветска психология тестовият метод е бил специално анатемосван като “лъженаучен метод”, а определянето му като “диагностичен” е било смятано за негова главна и непростима компрометираща го характеристика, разбирана като отрицание на диалектиката и като същностна черта на метафизиката. Виж: Леви, Л., Увод в психологията, С., 1990, с. 151-153.

[26] Леви, Л., Увод в психологията, С., 1990, с. 159.

[Публикувано на стр.352-384 от книгата на проф. Янко Янков ПСИХОЛОГИЯ НА ПРАВОТО. Том 1. - С., "Янус", 2002. - 517 с.].

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар