Всяка област на научната дейност има свои специфични конкретни методи и специфична частнонаучна методология като учение за методите, приложими в изследванията в тази частнонаучна област, с помощта на които се разширява наличното знание и се добива ново знание. Проблематиката за методологията на Психологията на правото понастоящем е толкова неразработена, колкото и останалите епистемологически проблеми, и може би трябва да си припомним и възприемем не с ирония, а напълно сериозно саркастичното предупреждение на Джон Бернал, че теоретическото усвояване и изучаване на научния метод върви много по-бавно, отколкото използуването му за развитие на самата наука, защото обикновено учените са склонни да размишляват за методите, с помощта на които правят откритията си, едва след самите открития[1].
§1. При разглеждането на проблематиката на методологията на Психологията на правото възниква необходимост от разкриване същността на съдържанието и съотношението между двете важни и взаимосвързани понятия - понятията методология на Психологията на правото и методи на Психологията на правото.
Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика обаче е неизбежно свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничаването между понятията “методология” (“методология на науката”) и “метод” (“методи на науката”).
Във философската и енциклопедично-справочната литература понятието “методология”, (“методология на науката”) функционира в научен оборот като сравнително нееднозначно и се употребява обикновено в две основни значения. От една страна, под “методология” (methodology) се разбира: *теория, учение или наука за методите и способите на научното изследване (на науката); *система от теории, които се използуват като насочващи принципи и правила при извършването на анализи и обобщения; *философска оценка на изследователските методи на науките, интерес към концептуалните, теоретическите и изследователските аспекти на знанието; *теория или учение, представляващо част от проблемите на научното познание в рамките на епистемологията (гносеологията)[2]. В този смисъл проблематиката на методологията на науката се разглежда като една от философските проблеми на всяка наука, като философска теория или учение за методите на научното познание на света, и от тази гледна точка методологията разкрива същността, границите и възможностите на използуваните методи, класифицира и систематизира тези методи, изследва условията на ефективното им използуване.
Към същата група гледища следва да бъде отнесено и схващането, според което под "методология" следва да се разбира "философията в цялост, призвана да даде теория и най-общ метод или подход на научното познание". В този смисъл според Азаря Поликаров терминът “методология на науката” е “алтернативен”, т. е. равнозначен на редица други названия като “философия на науката”, “философски проблеми на частните науки”, “епистемология”, при което предпочитанията към един или друг термин е “въпрос на удобство”[3].
От друга, страна, обаче, някои автори фиксират своето внимание върху проблемите на анализа на научното познание и разглеждат методологията като "отрасъл на философията, основната цел и предназначение на който е да даде конкретна и детайлна разработка на методите на научното познание, на принципите на организацията на понятийния апарат на науките", като “съвкупност от методи”, като “система от методи” за изследване и преобразяване на предмета на науката, и в този смисъл това понятие се отъждествява с понятието “методи на науката”[4]. За нас това второ схващане е неприемливо, защото подменя или отъждествява методологията като теоретическа система с нейния предмет на изследване. Ние приемаме, че методологията не е съвкупност (система) от методи, а е съвкупност (система) от знания за методите на науката, учение за методите на науката, теория за тези методи.
Другото понятие - “метод” (гр. methodos; англ. method) или (“методи на науката”) - по правило се схваща сравнително еднозначно като: *съвкупност от изследователски прийоми; *като начини за постигане на определена теоретическа или практическа цел; *способи за изследване, построяване и обосноваване на системи от философски и научни знания; *система от регулативни принципи и прийоми на теоретическата и практическата дейност на човека; *пътища, способи и средства за опознаване на действителността и за установяване на истината за изследвания от науката предмет; *използуване и прилагане на определени теории и понятия, постановки и знания за по-нататъшно изучаване, изменяне и управляване на явленията от действителността.[5]. По въпроса за съдържанието на метода в литературата доминира схващането, че методът е система от регулативни принципи, но се среща и твърде тясното разбиране, че той всъщност е само един принцип[6] или един подход[7]. Доминиращо е схващането, че методите са “интелектуален инструментариум” за опознаване на действителността, и от умението на учения да го владее зависи твърде много резултатността на изследването, но се срещат и автори, които напълно отричат ролята на методите в развитието на науката[8].
Тези важни изходни предпоставки имат решаващо значение при разглеждане на проблематиката за методологията на Психологията на правото. В съответствие с тях ние приемаме, че методологията на Психологията на правото е частнонаучно учение, теория за методите на науката, и следователно понятията “методология на Психологията на правото” и “методи на Психологията на правото” са две отделни, самостоятелни (макар и взаимосвързани) по статус понятия, имащи свое собствено съдържание и значение в системата на Психологията на правото като наука. Методологията разкрива същността, границите и възможностите на използуваните в научната и практическата дейност методи, класифицира ги, систематизира тези методи с оглед на тяхното прилагане, изследва условията на ефективното им използуване.
§2. След направеното разграничение между понятията “методология” и “методи” на науката, и в частност на Психологията на правото, при което вниманието е насочено главно към първото понятие, неизбежно се поставят въпросите за разкриване съдържанието на второто понятие. Всъщност, поставят се въпросите за същността на методите на науките и на методите на Психологията на правото, и за тяхната класификация. Отговорите на тези въпроси обаче са сложни и многоаспектни.
§2. А. Преди всичко е необходимо да се отбележи, че определянето на методите като “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на действителността, разбира се, е вярно, но е пределно общо и не разкрива достатъчно релефно същността на методите, поради което се нуждае от конкретизация. Методите на Психологията на правото, бидейки “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на изследваната от науката действителност, по начало не се основават на тази действителност, а в човешкото съзнание, без това да означава, че човекът е свободен да конструира методите изцяло в зависимост от субективните си желания. Или с други думи: методите на Психологията на правото, макар и основаващи се предимно в човешкото съзнание, не могат да бъдат откъсвани от предмета на науката, към чието изследване те са насочени. Такова откъсване е недопустимо и защото Психологията на правото има за предмет на изследване явления, основаващи се също така в човешкото съзнание[9].
На второ място, при разкриване същността на методите на Психологията на правото е необходимо да се подчертае, че те са неразривно свързани не само с предмета на изследването, но и с теорията за този предмет, т. е. с теорията на Психологията на правото като наука. Връзката между теорията и методите на Психологията на правото е многостранна и пронизва всичките признаци на теорията[10], при което методите на науката представляват кондензация на теорията, отразяват теорията, но не в цялото й многообразие, а само нейните съществени страни и признаци; те са теорията, приведена в действие, теорията в кондензиран вид.
По правило теорията на Психологията на правото предшествува методите логически, като тяхно обоснование, и исторически, като тяхна предпоставка. Теорията е фундаментът за изграждането на методите на науката, и от успешната и непротиворечива разработка на теорията зависи изграждането на адекватни на предмета методи на науката[11], което не изключва обратното въздействие на методите върху теорията на Психологията на правото. Съдържанието на теорията зависи от методите така, както и от реалното съществуване на предмета на изследването[12].
На трето място, при разкриване същността на методите на Психологията на правото е необходимо да се подчертае, че от структурно-съдържателно гледище всеки метод на науката е сложно образувание от неравнозначни съставни части, играещи специфична роля в процеса на познанието и определящи спецификата на метода. Като изхождаме от идеята, че логиката на научното изследване има две страни - съдържателно-генетическа и формално-логическа, ние приемаме, че това са и двата най-общи и основни структурни компоненти на всеки метод на науката, и че тези компоненти също са сложно образувание от множество елементи[13].
При разкриване същността на методите на Психологията на правото на четвърто място е необходимо да се прави разграничение между понятията “методи на науката” и “научни методи”. Второто понятие е по-малко по обем и е само един от компонентите на първото. Както казва А. Сент-Дьорди, в историческото развитие и съществуване на всяка наука винаги са налице “ярки светлини и дълбоки сенки”, “знания и невежество”, “преплитане на известното с неизвестното”[14], което означава, че във всяка наука поне по принцип е възможно съществуването наред с научните методи и на ненаучни такива, които заедно образуват комплекса от “методи на науката”.
§2. Б. В съответствие с логиката на движението и характера на организацията на знанието в научното изследване частнонаучните методи на Психологията на правото могат да се типизират, систематизират и класифицират. Това обаче значително се усложнява поради затрудненията, съществуващи при решаването на общата класификационна проблема при всички науки и при Общата психология.
В почти всички изследвания методите на психологията обикновено се изброяват и описват, без да се дава някаква класификационна схема и обяснение на принципите, въз основа на които е извършено подреждането. Дори сериозният за времето си изследовател С. Л. Рубинщайн във фундаменталния си труд[15] разглежда методите в произволна последователност, без да ги подвежда под някаква класификационна схема и без да прави разграничение между подходи, методи и методики. В сериозния университетски учебник на Спиридон Казанджиев методите са изредени без какъвто и да е опит за систематизиране, и са изброени като: самонаблюдение, експеримент, генетичен анализ, народопсихологичен анализ, психопатологичен анализ[16].
Сериозна класификационна система на методите на психологията, при която класификационен критерий е "ходът на изследването", предлага Б. Г. Ананиев. Четирите групи методи според него са: а) организационни методи, имащи значение и роля по време на цялото изследване, и това са: сравнителен, лонгитюден, комплексен); б) емпирически методи, които са обединени в няколко подгрупи: обсервационни (наблюдение и самонаблюдение), експериментални (лабораторен, полеви, естествен, формиращ или психолого-педагогически), диагностични (тестови, анкетни, социометрични, интервю, беседа), праксиметрически, т. е за анализ на процесите и преструктуриране на дейността (професиографическо описание, хронометрия, циклография, оценка на изделия и изпълнени работи), моделиране (математическо, кибернетическо и пр.), биографически (анализ на факти, данни и събития в жизнения път на човека, документации, свидетелства и др.); в) методи за обработка на резултатите - количествен (математико-статистически) анализ, качествен анализ; г) интерпретационни методи, варианти на структурния и на генетическия анализ[17].
Според нас в съответствие с логиката на движението и характера на организацията на знанието в научното изследване частнонаучните методи на Психологията на правото могат да се групират в две равнища: емпирическо, на което се извършва процесът на натрупване на фактите и информацията за изследваните явления и процеси; и теоретическо, на което се постига висш синтез на познанието във формата на научна теория[18]. Съответните частнонаучни методи на Психологията на правото се прилагат в зависимост от това, на какво равнище се провежда изследването и какви цели преследва то. Ето защо е целесъобразно тези методи да се разделят на три големи групи: методи на емпирическото изследване; методи, използувани както при емпирическото, така и при теоретическото изследване; и методи на теоретическото изследване. Границите на това разграничение са твърде сложни и то се прави, за да се подчертае, че тези методи се използуват преимуществено на определено равнище.
В съответствие с казаното методите на Психологията на правото се групират така:
а) методи на емпирическото изследване[19]: наблюдение, описание (често пъти този метод се нарича method paper-pencil, т. е. “метод на молива и хартията”), тестиране, измерване, картографиране, статистифициране, експериментиране, сравнение (съпоставка);
б) методи както на емпирическото, така и на теоретическото изследване: абстрахиране, анализ и синтез, индукция и дедукция, моделиране, отделни исторически и логически методи;
в) методи на теоретическото изследване: движение от абстрактното към конкретното, идеализация, формализация, обяснение и аксиоматизация.
[2] Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 359-360; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. На Ст. Михайлов, С., 1996, с. 258; Новейший философский словарь, Сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420-421; Джери, Д., Джери, Дж., Большой социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, с. 417-418.
[3] Поликаров, А., Методология на науката, сп. Философска мисъл, С.,1987, кн. 2, с. 3. Според нас обаче въобще не става дума за свързани с “терминологично удобство” предпочитания, а за произтичащи от философския подход възгледи и за произтичаща от това терминологична оформеност на идеята.
[4] Горский, Д. П., Проблемы общей методологии наук как диалектической логики, М., 1966; Никитин, Е.П., Объяснение - функция науки, М., 1970; Методологические основы научного познания, Под ред. П. В. Попова, М., 1972, с. 5; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 355.
[5] Философская энциклопедия, М., 1964, Том 3, с. 409; Сичивица, О. М., Методы и формы научного познания, М., 1972, с. 4; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 354; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 258-259; Краткая философская энциклопедия, Ред. Е. Ф. Губский и др., М., 1994, с. 266; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. На Ст. Михайлов, С., 1996, с. 257-258; Новейший философский словарь, сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420.
[6] Така според Ф. В. Константинов “научният метод - това е изходен принцип на познанието на обективния свят и резюме на познанието” (Константинов, Ф. В., Научный метод - исходный принцип познания объективного мира, сб. Методологические проблемы науки, М., 1964, с. 247). В този смисъл виж и: Шанявский, К., Роль оценок в познавательном процессе, ж. Вопросы философии, М., 1969, N 3, с. 57.
[7] Съдържанието на понятието “подход” обаче не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. Така: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74. В съответствие с тях Н. Стефанов определя подхода като “съвкупност (система) от принципи, които определят общата цел и стратегията на съответната теоретическа или практическа дейност” (Стефанов, Н., Мултипликационен подход и ефективност, С., 1976, с. 27). Според нас обаче подходът не е нито принцип (главен, важен принцип), нито съвкупност от принципи, а е съвкупност от методи.
[8] Така например Макс Борн пише: “Аз съм убеден, че в науката няма главен път с гносеологически указатели... Ние се намираме в джунгли и изнамираме своя път само посредством пробите и грешките, построявайки пътя едва след себе си според това, как сме успели да се придвижим напред” (Борн, М., Эксперимент и теория в физике, сб. Успехи физических наук, М., 1958, Том 66, Вып. 3, с.374). Разбира се, с този възглед не можем да се съгласим; та нали и “пробите” и “грешките” са също така метод, предполагат определена система от действия!
[9] Разбира се, откъсването на методите на дадена наука от предмета на нейното изследване е недопустимо не само при Психологията на правото. Още Г. Ф. Хегел остро възразява против разглеждането на методите единствено като съвкупност от правила и способи за познание, откъснато от самия предмет на познанието, и определя метода като “душа на съдържанието”, “душа на предмета” (Хегел, Науката логика. Втора част. Субективна логика или учение за понятието, С., 1967, с. 356). Очевидно методите в науката съвсем не са въпрос на личен вкус или на някакво външно удобство, а са само развитие на съдържанието, ембриология на истината.
[10] Теорията на всяка наука има различни признаци. Според А. И. Илиади те са четири, а според Г. А. Подкоръйтов - пет. Виж: Илиади, А. И., Практическая природа человеческого познания, М., 1962, с. 79-80; Подкорытов, Г. А., Соотношение истории и теории познания, ж. Вопросы философии, М., 1958, N 10, с. 491.
[11] Според П. Файерабенд обаче теориите никога не следват от методите и фактите в строгия логически смисъл, или поне днес не съществува и няма изгледи някога да бъде изнамерено такова понятие за “фактологическа подкрепа”, което да е в състояние да обясни как и до каква степен примерно теорията на относителността е подкрепена от фактите. Той подчертава, че знанието е океан от алтернативи, и всъщност теориите оформят и подреждат фактите, а не обратното. Поради това теориите не могат да бъдат оправдани и съвършенството им не може да бъде показано по друг начин, освен чрез съотнасянето им с други теории. Файерабенд, П., Как да защитим обществото от науката, Превод от английски, сп. Философска мисъл, С., 1989, кн. 7, с. 76-78).
[12] Б. Ф. Ломов обръща внимание и на това, че съществуват поне три степени на психологическите теории и може да се говори за макро-, мезо- и микро-степени на анализа на психическите явления, и следователно за съответни степени на теоретическите обобщения и синтез. Виж: Ломов, Б. Ф., Методологические и теоретические проблемы психологии, М., 1984.
[13] Съдържателно-генетическият компонент на методите включва в себе си определена система от закони, категории и теоретически обобщения (принципи), открити и формулирани от науката. Формално-логическият компонент на методите съдържа способите, похватите, начините за организация на провеждането на познавателната дейност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар