ТАТАРЧЕВ И С-ИЕ ПРОКУРОРИ - ПРИСПАНИ

В-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“

бр. 24–25 (40– 41)/3.7.1992 г.

До Гос­по­дин Иван Та­тар­чев

Гла­вен про­ку­рор на Бъл­га­рия

гр. Со­фия – 1000

Ува­жа­е­ми гос­по­дин Гла­вен про­ку­рор,

След до­се­гаш­ни­те ня­кол­ко без­ре­зул­тат­ни пис­ма, из­п­ра­те­ни лич­но до Вас, днес, ся­дай­ки пак да Ви пи­ша, се се­тих за един дре­вен, но все още мно­го ак­ту­а­лен съ­де­бен анек­дот. Ще бъ­де ин­те­рес­но да Ви го раз­ка­жа:

По вре­ме на съ­деб­но де­ло Фи­лип Ма­ке­дон­с­ки за­спал и про­пус­нал да чуе ар­гу­мен­ти­те на под­съ­ди­мия. Ко­га­то се съ­бу­дил, той нап­ра­во про­и­з­не­съл су­­ро­ва при­съ­да.

– Аз ще об­жал­вам ! – за­я­вил осъ­де­ни­ят.

– Пред ко­го? Аз съм най-вис­ши­ят.

– Пред те­бе – от­го­во­рил осъ­де­ни­ят. – Сти­га са­мо от­но­во да не зас­пиш.

С нос­тал­гия се се­тих за то­зи анек­дот, за­що­то по вре­ме­то на от­кри­та­та ко­му­нис­ти­чес­ка дик­та­ту­ра аз бях из­пи­сал твър­де мно­го жал­би до най-вис­ши­те ин­с­тан­ции в Бъл­га­рия, ма­кар че мно­го доб­ре зна­ех, че те спят и ня­ма да ме чу­ят, но все пак зна­ех, че ще бъ­да чут от буд­на­та све­тов­на съ­вест, ко­я­то дейс­т­ви­тел­но ме чу­ва­ше и ре­а­ги­ра­ше, ес­тес­т­ве­но, не тол­ко­ва енер­гич­но, как­то на мен ми се ис­ка­ше, но все пак ре­а­ги­ра­ше. Днес е без­на­деж­д­но да бъ­да чут от ко­го­то и да е – най-вис­ши­те у нас про­дъл­жа­ват да спят за соб­с­т­ве­но удо­вол­с­т­вие и за да не раз­ва­лят ке­фа на ко­му­нис­ти­те, а За­па­дът, май и той бе прис­пан с но­ва се­рия де­ма­го­гия и не ис­ка ни­що да чуе, за­що­то у нас ве­че би­ло има­ло де­мок­ра­ция.

Се­тих се и за още един лю­бо­пи­тен анек­дот от кла­си­чес­ко­то то­та­ли­тар­но вре­ме: един бу­ден жур­на­лист, виж­дай­ки „дреб­ни­те“ не­ред­нос­ти в един­с­т­ве­на­та сфе­ра, къ­де­то се разрешаваше да се признава, че те мо­же­ха да съ­щес­т­ву­ват, тър­го­ви­я­та, наб­рал сме­лост и ка­зал на про­да­вач­ка­та, че ще на­пи­ше ос­тър изоб­ли­чи­те­лен ма­те­ри­ал във вест­ни­ка, а тя ехид­но му от­го­во­ри­ла: „Ти си пи­ши, а аз пък ня­ма да го че­та!“

Та и на­ша­та ра­бо­та е та­ка­ва, ува­жа­е­ми г-н Гла­вен про­ку­рор – аз си пи­ша, зная че ня­ма кой да го че­те, зная и за­що то­ва е та­ка, но се на­дя­вам, че все пак ско­ро ще дой­де вре­ме­то, ко­га­то не са­мо на­пи­са­но­то ще бъ­де про­че­те­но най-вни­ма­тел­но, но и най-пре­циз­но ще бъ­де по­тър­се­на от­го­вор­ност не са­мо от ви­нов­ни­те в жал­би­те, но и от те­зи, ко­и­то днес спят и не че­тат жал­би­те до тях.

Днес „вре­ме­то е на­ше“, но е оче­вид­но, че щом е „ва­ше“ или „на­ше“, то все още не е вре­ме на пра­во­съ­о­б­раз­ност­та. До­ка­то ча­кам да дой­де вре­ме­то на пра­во­съ­о­б­раз­ност­та, аз ще Ви из­п­ра­щам „се­рия“ от опи­са­ния на фак­ти и об­с­то­я­тел­с­т­ва, дос­той­ни за вни­ма­ни­е­то на за­щи­ща­ва­щи­те дос­тойн­с­т­во­то на чо­веш­ка­та лич­ност пра­во и ин­ститу­ции.

*

На 20.12.1987 г. на­пи­сах и из­п­ра­тих жал­ба, ад­ре­си­ра­на до Глав­ния про­ку­рор на Бъл­га­рия. То­га­ва се на­ми­рах в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор, а ад­ми­нис­т­ра­ци­я­та на зат­во­ра не ми да­де оби­чай­ния за та­ки­ва пис­ма из­хо­дящ но­мер. Не­за­ви­си­мо от то­ва, пис­мо­то е би­ло по­лу­че­но, за­що­то при по­се­ще­ние в зат­во­ра на во­ен­ния про­ку­рор Ка­рам­фи­лов уз­нах, че съ­дър­жа­ни­е­то на жал­ба­та ми му е мно­го доб­ре из­вест­но. Офи­ци­а­лен от­го­вор на нея не съм по­лу­ча­вал ни­ко­га. Офи­ци­а­л­но­то мъл­ча­ние не бе в със­то­я­ние да ме на­ка­ра да се от­ка­жа от нас­то­я­ва­не­то си да по­лу­ча от­го­вор със ста­но­ви­ще­то на про­ку­ра­ту­ра­та. По­ло­вин го­ди­на по-къс­но, на 27.06.1988 г., от­но­во из­п­ра­тих ко­пие от та­зи мол­ба до Глав­на­та про­ку­ра­ту­ра, но ве­че и до но­во­съз­да­де­ния то­га­ва ко­му­нис­ти­чес­ки Ко­ми­тет по пра­ва­та на чо­ве­ка и зат­вор­ни­чес­ка­та ад­ми­нис­т­ра­ция из­п­ра­ти те­зи пис­ма с офи­ци­а­л­на­та слу­жеб­на по­ща и ми да­де из­хо­дя­щи но­ме­ра 45, 46 и 47 с да­та 27.06.1988 г. Офи­ци­а­лен от­го­вор пак не по­лу­чих, но при ед­но мое „при­ну­ди­тел­но от­веж­да­не“ под кон­вой до кан­це­ла­ри­я­та на во­ен­ния про­ку­рор Ка­рам­фи­лов на­у­чих, че пос­та­ве­ни­ят от мен проб­лем му е мно­го доб­ре из­вес­тен. До­кол­ко­то зная, съ­щи­ят то­зи Ка­рам­фи­лов днес е на по-ви­со­ка длъж­ност в под­чи­не­на­та Ви Про­ку­ра­ту­ра на въ­о­ръ­же­ни­те си­ли. Мо­же­те да го по­пи­та­те. И не­ка пред­ва­ри­тел­но Ви ка­жа, че не бих­те има­ли ос­но­ва­ние да по­лу­чи­те от­го­вор, че той не си спом­ня кой съм или как­во съм ис­кал от не­го. Той мно­го доб­ре ме поз­на­ва и мно­го доб­ре ще си спом­ни как­во съм ис­кал от не­го, за­що­то той и още ня­кол­ко ка­пи­та­ни от ар­ми­я­та бя­ха мои сту­ден­ти в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, а пос­ле ка­то во­ен­ни про­ку­ро­ри в Со­фийс­ка­та и Плов­див­с­ка­та про­ку­ра­ту­ра уза­ко­ня­ва­ха без­за­ко­ни­я­та на Дър­жав­на си­гур­ност по от­но­ше­ние на мен в зат­во­ра. (Не­ка по­я­с­ня, че ка­то пре­по­да­ва­тел в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет по­лу­ча­вах ко­пие от офи­ци­а­л­ни­те спи­съ­ци на но­воп­ри­е­ти­те сту­ден­ти и кой на как­во ос­но­ва­ние е за­пи­сан да учи; в ня­кол­ко кур­са има­ше сту­ден­ти, за­пи­са­ни да учат без при­е­м­ни из­пи­ти със спе­ци­а­л­на за­по­вед на ми­нис­тъ­ра на вът­реш­ни­те ра­бо­ти и то­ва бя­ха офи­це­ри от ар­ми­я­та, пре­на­со­че­ни от Шес­то уп­рав­ле­ние на ДС за во­ен­нос­лед­с­т­ве­на и во­ен­ноп­ро­ку­рор­с­ка ра­бо­та; съ­щи­те, как­то виж­дам, днес са на Ва­ше ви­со­чай­ше под­чи­не­ние; Бог да Ви па­зи от тях!)

*

А се­га ще въз­п­ро­и­з­ве­да дос­лов­но тек­с­та на ця­ла­та жал­ба.

До Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на БКП,

До Глав­ния про­ку­рор на НР Бъл­га­рия

Жал­ба

на Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков

гр. Со­фия, Цен­т­ра­лен зат­вор, XII от­ряд

Граж­да­ни со­ци­а­лис­ти­чес­ки ръ­ко­во­ди­те­ли,

На­ми­рам се в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те, за да ле­ку­вам по­ра­же­ни­я­та на бъб­ре­ци­те ми, на­не­се­ни ми от жес­то­ки­те по­бо­и­ща, на ко­и­то бях под­ло­жен за две го­ди­ни в зат­во­ра в гр. Па­зар­джик. Тук слу­чай­но се за­поз­нах с ед­но де­те (точ­но на го­ди­ни­те на моя син!), чи­и­то стра­да­ния в поп­ра­ви­тел­ния дом в гр. Бой­чи­нов­ци ме пот­ре­со­ха. То­ва де­те съг­лас­но чл. 14, ал. 2 от НПК се счи­та за не­вин­но, за­що­то ня­ма при­съ­да, в ко­я­то се ус­та­но­вя­ва про­тив­но­то!

Каз­ва се Мар­тин За­ха­ри­ев Пър­ва­нов Ге­о­р­ги­ев, ро­ден е на 16.08.1970 г. в гр. Со­фия, жи­вущ в жк „Ап­рил­с­ки“, блок 5, вход В. Арес­ту­ван е на 15.09.1987 г. и през ок­том­в­ри е из­п­ра­тен в гр. Бой­чи­нов­ци в поп­ра­ви­тел­ния дом съг­лас­но чл. 65, ал. 1 от НК. В де­ня на за­поч­ва­не­то на стра­да­ни­я­та на то­ва де­те то е има­ло точ­но 17 го­ди­ни и 2 ме­се­ца, то­ест не­пъл­но­лет­но ли­це по сми­съ­ла на На­ка­за­тел­ния ко­декс. На­ка­за­тел­но­то му прес­лед­ва­не е за не­под­чи­не­ние на ор­га­ни­те на власт­та, ху­ли­ган­с­т­во, ня­как­ви не­у­с­та­но­ве­ни дреб­ни краж­би и ве­ро­я­т­но ще бъ­де „спра­вед­ли­во и за­ко­но­съ­о­б­раз­но“ осъ­де­но. От след­с­т­ве­ни­те ор­га­ни то ня­ма оп­лак­ва­ния, къ­де­то е за­я­ви­ло, че осъз­на­ва ви­на­та си.

На 15.09.1987 г., ко­га­то е би­ло арес­ту­ва­но, то­ва де­те е би­ло са­мо по ри­за, за­що­то би­ло топ­ло вре­ме­то. Ко­га­то през ок­том­в­ри то би­ло из­п­ра­те­но в Бой­чи­нов­ци, вре­ме­то ве­че ста­на­ло сту­де­но, а де­те­то ня­ма­ло дре­ха. Де­те­то би­ло пос­рещ­на­то от един стар­ши­на по пря­кор Вла­ха, кой­то вед­на­га на­ре­къл де­те­то „го­лям теж­кар“, без да му обяс­ни за­що го на­ри­ча та­ка – да­ли за­що­то е от Со­фия, или за­що­то в сту­де­но вре­ме хо­ди по ри­за. В при­със­т­ви­е­то на два­ма но­во­дош­ли и два­ма близ­на­ци от IV от­ряд, връ­ща­щи се от де­ло, стар­ши­на­та уда­рил Мар­тин за ли­чен и ко­лек­ти­вен рес­пект. От но­са на де­те­то по­тек­ла кръв и Вла­ха му за­по­вя­дал да оти­де да се из­мие. Мар­тин от­ка­зал и по­и­с­кал да го ви­дят офи­це­ри­те, но Вла­ха му ка­зал да се из­мие, за­що­то то­ва още ни­що не е. Мар­тин се уп­ла­шил и се из­мил, без да тър­си офи­це­ри­те.

Ко­га­то за­поч­на­ли да „из­па­ря­ват“ ци­вил­ни­те дре­хи, Вла­ха на­ре­дил на дру­го­то но­во­дош­ло де­те да вле­зе в ма­ши­на­та при пос­та­ве­ни­те там дре­хи, за да бъ­де „из­па­ре­но“ за­е­д­но с тях. Де­те­то вляз­ло и клек­на­ло, а Вла­ха за­поч­нал до­вол­но да се смее и пос­ле ве­ли­ко­душ­но ка­зал на мом­че­то да из­ле­зе от ма­ши­на­та.

Още съ­ща­та ве­чер Мар­тин бил из­ве­ден в ко­ри­до­ра, за да го по­чис­ти с пар­ца­ли. То­га­ва Вла­ха го из­ви­кал и му ка­зал, че Мар­тин тряб­ва да му ста­не ли­чен до­нос­ник за всич­ко, ко­е­то ви­ди и чуе, за­що­то ина­че „ще се раз­п­ра­вя“ с не­го. След ня­кол­ко дни Мар­тин му ка­зал, че не е чул и ви­дял ни­що не­ред­но, Вла­ха го об­ви­нил, че лъ­же и лю­то му се за­ка­нил, че след­ва­щия път ня­ма да му прос­ти.

В при­е­м­на­та са би­ли шест (6) де­ца, от ко­и­то Мар­тин пом­ни име­то на Бо­рис­лав, за­що­то съ­щи­ят пос­ле е бил раз­п­ре­де­лен в не­го­вия от­ряд. Пак в не­го­вия от­ряд е би­ло раз­п­ре­де­ле­но и ед­но дру­го мом­че, ко­е­то е би­ло би­то в при­е­м­на­та. Ня­кол­ко от де­ца­та се сбо­рич­ка­ли на ше­га, но вля­зъл стар­ши­на­та Трай­ков и на­ре­дил на всич­ки, та­ка, как­то са по пи­жа­ми, да из­ля­зат в ко­ри­до­ра. Там той на­ка­рал всич­ки­те да лег­нат по ко­рем на мо­зай­ка­та. Пос­ле до­не­съл от­ня­къ­де ня­ка­къв спе­ци­а­лен гу­мен мар­куч за би­е­не и ка­зал на де­ца­та, че ще им уда­ри „по пет бър­зи“ уда­ра на все­ки. То­га­ва ед­но мом­че за­я­ви­ло, че са­мо то е ви­нов­но, и стар­ши­на­та Трай­ков му уда­рил по пет уда­ра на вся­ка длан на ръ­це­те. Пос­ле ка­зал на де­ца­та да се при­бе­рат в лег­на­ло по­ло­же­ние, до­ка­то преб­рои до две. Де­ца­та не мог­ли да нап­ра­вят то­ва и Трай­ков ги вър­нал в из­ход­но по­ло­же­ние. Вто­ри­я път де­ца­та ус­пе­ли да лег­нат нав­ре­ме. То­га­ва стар­ши­на­та им ка­зал, че ако ня­кой про­го­во­ри, то той щял да взе­ме „бър­кал­ка­та от кух­ня­та“ и с нея ще ги прос­не на зе­мя­та и ще им из­по­чу­пи ко­ка­ли­те. Ка­зал им да по­пи­тат Бо­рис­лав, кой­то ве­че знае как ста­ва то­ва.

Пак до­ка­то би­ли в при­е­м­на­та, Мар­тин и Крум би­ли из­ви­ка­ни от стар­ши­на­та Вла­ха, кой­то ги на­ка­рал да му пра­вят ма­саж на кра­ка­та с тиг­ро­ва мас.

Пос­ле, ве­че в от­ря­да, Мар­тин при­със­т­ву­вал на съб­ра­ние на ня­кол­ко от­ря­да, къ­де­то де­ца­та би­ли по­се­те­ни от един ка­пи­тан, зам.-на­чал­ник на поп­ра­ви­тел­ния дом. Де­ца­та му се оп­ла­ка­ли, че в ра­бот­ни­те це­хо­ве е сту­де­но; че ра­бо­тят със скъ­са­ни гу­ме­ни цър­ву­ли и нав­ся­къ­де те­ча­щият бо­рьол от ма­ши­ни­те им мок­ри кра­ка­та; че им се да­ва са­мо по един стар (из­но­сен) ра­бо­тен кос­тюм в го­ди­на­та; че бри­гад­ни­те пред­се­да­те­ли и дом­съ­вет­ни­ци­те неп­ре­къс­на­то ги тор­мо­зят и би­ят; че стар­ши­ни­те звер­с­ки ги би­ят. То­зи на­чал­ник им от­го­во­рил, че в це­хо­ве­те ще про­дъл­жи да бъ­де та­ка, за­що­то то­ва не за­ви­си от не­го; че за об­лек­ла­та ня­мат ли­мит; че ако от­ряд­ни­те от­го­вор­ни­ци про­дъл­жа­ват да ги би­ят, ще бъ­дат сме­не­ни (за на­ка­за­ние не е спо­ме­на­вал); за стар­ши­ни­те ни­що не ка­зал. То­га­ва де­ца­та му се про­ти­во­пос­та­ви­ли, ка­то ка­за­ли, че и друг път са слу­ша­ли обе­ща­ния, но ни­що не се е про­ме­ня­ло, до­ри ста­ва­ло по-зле.

След съб­ра­ни­е­то стар­ши­на­та Ка­мен ка­зал на де­ца­та след­но­то: „Вие си се оп­лак­вай­те кол­ко­то си ще­те, а аз, след ка­то ви пот­ро­ша реб­ра­та, ще ме на­ка­жат най-мно­го да де­жу­ря на виш­ка­та!“

Нас­ко­ро след то­ва стар­ши­на­та Ка­мен по вре­ме на ве­че­ря из­ви­кал Пла­мен, с ед­на­та си ръ­ка го хва­нал за гу­ша­та и го стис­нал, а с дру­га­та си ръ­ка го уд­рял в сто­ма­ха и гър­ди­те, ка­то са­дис­тич­но се сме­ел. Пос­ле при дру­гар­че­та­та си Пла­мен ка­зал, че ще се оп­ла­че на офи­це­ри­те, но де­ца­та го по­съ­вет­ва­ли да не пра­ви то­ва, за­що­то ще ста­не още по-зле, и Пла­мен се от­ка­зал да тър­си прав­да­та. Съ­щи­ят то­зи стар­ши­на имал на­ви­ка чес­то да стис­ка за гър­ло­то вся­ко де­те, ко­е­то нап­ри­мер шав­не в строя. Стар­ши­на­та Ка­мен си про­тя­гал дяс­на­та ръ­ка нап­ред, раз­т­ва­рял па­ле­ца и ос­та­на­ли­те си пръс­ти, за­по­вяд­вал на де­те­то „Ела и се уду­ши!“, то­ест, де­ца­та са­ми да сло­жат гър­ло­то си в ръ­це­те му.

На част от де­ца­та раз­ре­ша­ват да но­сят топ­ли до­маш­ни дре­хи, но на дру­ги не раз­ре­ша­ват. Стар­ши­на­та Слон­че­то жес­то­ко бил с юм­ру­ци и ри­тал Ма­рин (то­ест дру­го мом­че, а не Мар­тин!), за­що­то де­те­то би­ло с то­пъл до­ма­шен пу­ло­вер в сту­де­ния клуб.

Ако ня­кое де­те се опи­та да се за­щи­ти от из­де­ва­тел­с­т­ва­та на бри­гад­ния от­го­вор­ник и дом­съ­вет­ни­ци­те, стар­ши­ни­те пре­би­ват де­те­то, не­за­ви­си­мо от оче­вид­на­та ви­на на бри­гад­ния и дом­съ­вет­ни­ци­те.

Вър­ху Мар­тин не са по­ся­га­ли да го из­на­сил­ват сек­су­а­л­но, той не е ви­дял да се пра­ви та­ко­ва не­що в не­го­во при­със­т­вие, но е чул, че има та­ки­ва слу­чаи и че ни­кой не за­щи­та­ва жер­т­ва­та.

В поп­ра­ви­тел­ния дом в гр. Бой­чи­нов­ци Мар­тин прес­то­ял око­ло един ме­сец и по­ло­ви­на. На 05.12.1987 г. Мар­тин бил до­ка­ран в Ди­рек­ци­я­та на на­род­на­та ми­ли­ция в Со­фия за прик­люч­ва­не на след­с­т­ви­е­то. За да не бъ­де вър­на­то от­но­во в Бой­чи­нов­ци, де­те­то глът­на­ло ед­на лъ­жи­ца и та­ка по­пад­на­ло в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те, къ­де­то съм и аз. Пред мен Мар­тин за­я­ви, че ако го вър­нат в Бой­чи­нов­ци, ще се са­мо­у­бие.

Граж­да­ни со­ци­а­лис­ти­чес­ки ръ­ко­во­ди­те­ли,

Аз вяр­вам на то­ва де­те, за­що­то и аз пре­ми­нах през ужа­си в зат­во­ра в Па­зар­джик. Счи­там, че те­зи гнез­да на ужа­си­те тряб­ва да бъ­дат лик­ви­ди­ра­ни. Чрез ме­то­ди­те и сред­с­т­ва­та на пра­во­то и стро­го­то спаз­ва­не на за­кон­ност­та. Пси­хи­чес­ко­то със­то­я­ние на то­ва де­те е зас­т­ра­ше­но и то има нуж­да от ус­по­ко­е­ние. Но не от ус­по­ко­е­ние от пси­хи­а­тър, а от ус­по­ко­е­ние от ор­га­ни­те на власт­та. Ако вие не нап­ра­ви­те то­ва, аз ще пре­дос­та­вя те­зи фак­ти на раз­по­ло­же­ние на све­тов­на­та об­щес­т­ве­ност.

20.12.1987 г.

Ян­ко Ян­ков

*

Ува­жа­е­ми г-н Гла­вен про­ку­рор,

Пре­дос­та­вих на Ва­ше­то вни­ма­ние опи­са­ни­те фак­ти и об­с­то­я­тел­с­т­ва и се на­дя­вам да до­жи­вея вре­ме­то, ко­га­то про­ку­ра­ту­ра­та ще раз­по­ла­га с поч­те­ни про­ку­ро­ри, ко­и­то ще про­у­чат всич­ко и ще от­го­во­рят на въп­ро­са има ли прес­тъп­ле­ния и ако има – от ко­го как­ва от­го­вор­ност тряб­ва да се тър­си.

26.06.1992 г., София
Ян­ко Ян­ков -
пред­се­да­тел на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес, пред­се­да­тел на Съ­ю­за на юристи­те де­мок­ра­ти в Бъл­га­рия и пред­се­да­тел на Съ­ю­за за Тър­нов­с­ка кон­с­ти­ту­ция

[Публикувани на стр.460-465 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].