ДОСИЕТАТА НА ДС (22)

Относно:
Конкретно посочена още на 23 август миналата година
престъпна дейност на Министъра на вътрешните работи,
изразяваща се в изготвяне и използуване
на официален документ с невярно съдържание,
и фактическия отказ на Прокуратурата
да разследва извършеното престъпление

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически
слугински величия
на българския посткомунистически мафиотски режим,

На 23 август миналата година съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор официално искане за разследване на конкретно посочена престъпна дейност, която е извършена под непосредственото ръководство на Министъра на вътрешните работи Румен Петков от неговия подчинен служител Иван Комитски, и която се изразява в изготвяне и използуване на официален документ с невярно съдържание – официално писмо, адресирано до мен, съдържащо неверни факти и обстоятелства и предназначено да прикрие факта на извършването на друго престъпление.
Текстът на това мое искане има рег. № 12567/06 (към: ВПК № 35093/06-ІІ), публикуван е в моя Web site http://iankov.com (и по-конкретно в раздел „Писма”, LPC-Embassy-040 / 23 август 2006 г.) и подобно на всичките мои официални искания за разследвания отдавна има публичен характер и е четен от неопределено голямо множество любознателни читатели.
В частност в този текст изрично и ясно се съдържа изявлението, че съвсем не очаквам да бъдат спазени законовите норми, тъй като една от главните гаранции за функционаринето на българския мафиотски режим е тази, че както Президентът, така и Главният прокурор са лично агентурно зависими от българския клан на руската Червена Мафия; както и че специално зависимостта на Главния прокурор е пряко следствие от факта, че още като дете се е бил проявявал като „нежна мека китка”, и че това обстоятелство е било използувано от службите на Държавна сигурност, за да обезпечат неговата агентурна зависимост.
Обръщам вашето внимание върху обстоятелството, че във въпросното мое искане за разследване на конкретно посочената престъпна дейност освен това изрично и ясно съм записал, че фактите, отнасящи се към така описания казус всъщност съвсем не са изолиран случай, и че става въпрос за съществуването на дългогодишна константна фалшификаторска практика в дейността на Министерството на вътрешните работи, предназначението на която е да се извършва прикриване на престъпленията и на престъпниците.
Обръщам вашето внимание и върху обстоятелството, че от септември 1944 г. до днес в България съществува константна практика, съгласно която няма и не може да има какъвто и да е прокурор от системата на Прокуратурата, който да не е предварително или последващо принуден да се подчинява на тайните служби и на Мафията.

24 Септември 2007 г. Янко Н. Янков

[Изпратено до Главния прокурор и Министър-председателя, с копия до посланиците от държавите-членове на ЕС, ЕК, САЩ и Швейцария, членовете на дипломатическия корпус в и за България, както и до български и чуждестранни медии].

ТАТАРЧЕВ И С-ИЕ ПРОКУРОРИ - ПРИСПАНИ

В-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“

бр. 24–25 (40– 41)/3.7.1992 г.

До Гос­по­дин Иван Та­тар­чев

Гла­вен про­ку­рор на Бъл­га­рия

гр. Со­фия – 1000

Ува­жа­е­ми гос­по­дин Гла­вен про­ку­рор,

След до­се­гаш­ни­те ня­кол­ко без­ре­зул­тат­ни пис­ма, из­п­ра­те­ни лич­но до Вас, днес, ся­дай­ки пак да Ви пи­ша, се се­тих за един дре­вен, но все още мно­го ак­ту­а­лен съ­де­бен анек­дот. Ще бъ­де ин­те­рес­но да Ви го раз­ка­жа:

По вре­ме на съ­деб­но де­ло Фи­лип Ма­ке­дон­с­ки за­спал и про­пус­нал да чуе ар­гу­мен­ти­те на под­съ­ди­мия. Ко­га­то се съ­бу­дил, той нап­ра­во про­и­з­не­съл су­­ро­ва при­съ­да.

– Аз ще об­жал­вам ! – за­я­вил осъ­де­ни­ят.

– Пред ко­го? Аз съм най-вис­ши­ят.

– Пред те­бе – от­го­во­рил осъ­де­ни­ят. – Сти­га са­мо от­но­во да не зас­пиш.

С нос­тал­гия се се­тих за то­зи анек­дот, за­що­то по вре­ме­то на от­кри­та­та ко­му­нис­ти­чес­ка дик­та­ту­ра аз бях из­пи­сал твър­де мно­го жал­би до най-вис­ши­те ин­с­тан­ции в Бъл­га­рия, ма­кар че мно­го доб­ре зна­ех, че те спят и ня­ма да ме чу­ят, но все пак зна­ех, че ще бъ­да чут от буд­на­та све­тов­на съ­вест, ко­я­то дейс­т­ви­тел­но ме чу­ва­ше и ре­а­ги­ра­ше, ес­тес­т­ве­но, не тол­ко­ва енер­гич­но, как­то на мен ми се ис­ка­ше, но все пак ре­а­ги­ра­ше. Днес е без­на­деж­д­но да бъ­да чут от ко­го­то и да е – най-вис­ши­те у нас про­дъл­жа­ват да спят за соб­с­т­ве­но удо­вол­с­т­вие и за да не раз­ва­лят ке­фа на ко­му­нис­ти­те, а За­па­дът, май и той бе прис­пан с но­ва се­рия де­ма­го­гия и не ис­ка ни­що да чуе, за­що­то у нас ве­че би­ло има­ло де­мок­ра­ция.

Се­тих се и за още един лю­бо­пи­тен анек­дот от кла­си­чес­ко­то то­та­ли­тар­но вре­ме: един бу­ден жур­на­лист, виж­дай­ки „дреб­ни­те“ не­ред­нос­ти в един­с­т­ве­на­та сфе­ра, къ­де­то се разрешаваше да се признава, че те мо­же­ха да съ­щес­т­ву­ват, тър­го­ви­я­та, наб­рал сме­лост и ка­зал на про­да­вач­ка­та, че ще на­пи­ше ос­тър изоб­ли­чи­те­лен ма­те­ри­ал във вест­ни­ка, а тя ехид­но му от­го­во­ри­ла: „Ти си пи­ши, а аз пък ня­ма да го че­та!“

Та и на­ша­та ра­бо­та е та­ка­ва, ува­жа­е­ми г-н Гла­вен про­ку­рор – аз си пи­ша, зная че ня­ма кой да го че­те, зная и за­що то­ва е та­ка, но се на­дя­вам, че все пак ско­ро ще дой­де вре­ме­то, ко­га­то не са­мо на­пи­са­но­то ще бъ­де про­че­те­но най-вни­ма­тел­но, но и най-пре­циз­но ще бъ­де по­тър­се­на от­го­вор­ност не са­мо от ви­нов­ни­те в жал­би­те, но и от те­зи, ко­и­то днес спят и не че­тат жал­би­те до тях.

Днес „вре­ме­то е на­ше“, но е оче­вид­но, че щом е „ва­ше“ или „на­ше“, то все още не е вре­ме на пра­во­съ­о­б­раз­ност­та. До­ка­то ча­кам да дой­де вре­ме­то на пра­во­съ­о­б­раз­ност­та, аз ще Ви из­п­ра­щам „се­рия“ от опи­са­ния на фак­ти и об­с­то­я­тел­с­т­ва, дос­той­ни за вни­ма­ни­е­то на за­щи­ща­ва­щи­те дос­тойн­с­т­во­то на чо­веш­ка­та лич­ност пра­во и ин­ститу­ции.

*

На 20.12.1987 г. на­пи­сах и из­п­ра­тих жал­ба, ад­ре­си­ра­на до Глав­ния про­ку­рор на Бъл­га­рия. То­га­ва се на­ми­рах в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор, а ад­ми­нис­т­ра­ци­я­та на зат­во­ра не ми да­де оби­чай­ния за та­ки­ва пис­ма из­хо­дящ но­мер. Не­за­ви­си­мо от то­ва, пис­мо­то е би­ло по­лу­че­но, за­що­то при по­се­ще­ние в зат­во­ра на во­ен­ния про­ку­рор Ка­рам­фи­лов уз­нах, че съ­дър­жа­ни­е­то на жал­ба­та ми му е мно­го доб­ре из­вест­но. Офи­ци­а­лен от­го­вор на нея не съм по­лу­ча­вал ни­ко­га. Офи­ци­а­л­но­то мъл­ча­ние не бе в със­то­я­ние да ме на­ка­ра да се от­ка­жа от нас­то­я­ва­не­то си да по­лу­ча от­го­вор със ста­но­ви­ще­то на про­ку­ра­ту­ра­та. По­ло­вин го­ди­на по-къс­но, на 27.06.1988 г., от­но­во из­п­ра­тих ко­пие от та­зи мол­ба до Глав­на­та про­ку­ра­ту­ра, но ве­че и до но­во­съз­да­де­ния то­га­ва ко­му­нис­ти­чес­ки Ко­ми­тет по пра­ва­та на чо­ве­ка и зат­вор­ни­чес­ка­та ад­ми­нис­т­ра­ция из­п­ра­ти те­зи пис­ма с офи­ци­а­л­на­та слу­жеб­на по­ща и ми да­де из­хо­дя­щи но­ме­ра 45, 46 и 47 с да­та 27.06.1988 г. Офи­ци­а­лен от­го­вор пак не по­лу­чих, но при ед­но мое „при­ну­ди­тел­но от­веж­да­не“ под кон­вой до кан­це­ла­ри­я­та на во­ен­ния про­ку­рор Ка­рам­фи­лов на­у­чих, че пос­та­ве­ни­ят от мен проб­лем му е мно­го доб­ре из­вес­тен. До­кол­ко­то зная, съ­щи­ят то­зи Ка­рам­фи­лов днес е на по-ви­со­ка длъж­ност в под­чи­не­на­та Ви Про­ку­ра­ту­ра на въ­о­ръ­же­ни­те си­ли. Мо­же­те да го по­пи­та­те. И не­ка пред­ва­ри­тел­но Ви ка­жа, че не бих­те има­ли ос­но­ва­ние да по­лу­чи­те от­го­вор, че той не си спом­ня кой съм или как­во съм ис­кал от не­го. Той мно­го доб­ре ме поз­на­ва и мно­го доб­ре ще си спом­ни как­во съм ис­кал от не­го, за­що­то той и още ня­кол­ко ка­пи­та­ни от ар­ми­я­та бя­ха мои сту­ден­ти в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, а пос­ле ка­то во­ен­ни про­ку­ро­ри в Со­фийс­ка­та и Плов­див­с­ка­та про­ку­ра­ту­ра уза­ко­ня­ва­ха без­за­ко­ни­я­та на Дър­жав­на си­гур­ност по от­но­ше­ние на мен в зат­во­ра. (Не­ка по­я­с­ня, че ка­то пре­по­да­ва­тел в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет по­лу­ча­вах ко­пие от офи­ци­а­л­ни­те спи­съ­ци на но­воп­ри­е­ти­те сту­ден­ти и кой на как­во ос­но­ва­ние е за­пи­сан да учи; в ня­кол­ко кур­са има­ше сту­ден­ти, за­пи­са­ни да учат без при­е­м­ни из­пи­ти със спе­ци­а­л­на за­по­вед на ми­нис­тъ­ра на вът­реш­ни­те ра­бо­ти и то­ва бя­ха офи­це­ри от ар­ми­я­та, пре­на­со­че­ни от Шес­то уп­рав­ле­ние на ДС за во­ен­нос­лед­с­т­ве­на и во­ен­ноп­ро­ку­рор­с­ка ра­бо­та; съ­щи­те, как­то виж­дам, днес са на Ва­ше ви­со­чай­ше под­чи­не­ние; Бог да Ви па­зи от тях!)

*

А се­га ще въз­п­ро­и­з­ве­да дос­лов­но тек­с­та на ця­ла­та жал­ба.

До Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на БКП,

До Глав­ния про­ку­рор на НР Бъл­га­рия

Жал­ба

на Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков

гр. Со­фия, Цен­т­ра­лен зат­вор, XII от­ряд

Граж­да­ни со­ци­а­лис­ти­чес­ки ръ­ко­во­ди­те­ли,

На­ми­рам се в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те, за да ле­ку­вам по­ра­же­ни­я­та на бъб­ре­ци­те ми, на­не­се­ни ми от жес­то­ки­те по­бо­и­ща, на ко­и­то бях под­ло­жен за две го­ди­ни в зат­во­ра в гр. Па­зар­джик. Тук слу­чай­но се за­поз­нах с ед­но де­те (точ­но на го­ди­ни­те на моя син!), чи­и­то стра­да­ния в поп­ра­ви­тел­ния дом в гр. Бой­чи­нов­ци ме пот­ре­со­ха. То­ва де­те съг­лас­но чл. 14, ал. 2 от НПК се счи­та за не­вин­но, за­що­то ня­ма при­съ­да, в ко­я­то се ус­та­но­вя­ва про­тив­но­то!

Каз­ва се Мар­тин За­ха­ри­ев Пър­ва­нов Ге­о­р­ги­ев, ро­ден е на 16.08.1970 г. в гр. Со­фия, жи­вущ в жк „Ап­рил­с­ки“, блок 5, вход В. Арес­ту­ван е на 15.09.1987 г. и през ок­том­в­ри е из­п­ра­тен в гр. Бой­чи­нов­ци в поп­ра­ви­тел­ния дом съг­лас­но чл. 65, ал. 1 от НК. В де­ня на за­поч­ва­не­то на стра­да­ни­я­та на то­ва де­те то е има­ло точ­но 17 го­ди­ни и 2 ме­се­ца, то­ест не­пъл­но­лет­но ли­це по сми­съ­ла на На­ка­за­тел­ния ко­декс. На­ка­за­тел­но­то му прес­лед­ва­не е за не­под­чи­не­ние на ор­га­ни­те на власт­та, ху­ли­ган­с­т­во, ня­как­ви не­у­с­та­но­ве­ни дреб­ни краж­би и ве­ро­я­т­но ще бъ­де „спра­вед­ли­во и за­ко­но­съ­о­б­раз­но“ осъ­де­но. От след­с­т­ве­ни­те ор­га­ни то ня­ма оп­лак­ва­ния, къ­де­то е за­я­ви­ло, че осъз­на­ва ви­на­та си.

На 15.09.1987 г., ко­га­то е би­ло арес­ту­ва­но, то­ва де­те е би­ло са­мо по ри­за, за­що­то би­ло топ­ло вре­ме­то. Ко­га­то през ок­том­в­ри то би­ло из­п­ра­те­но в Бой­чи­нов­ци, вре­ме­то ве­че ста­на­ло сту­де­но, а де­те­то ня­ма­ло дре­ха. Де­те­то би­ло пос­рещ­на­то от един стар­ши­на по пря­кор Вла­ха, кой­то вед­на­га на­ре­къл де­те­то „го­лям теж­кар“, без да му обяс­ни за­що го на­ри­ча та­ка – да­ли за­що­то е от Со­фия, или за­що­то в сту­де­но вре­ме хо­ди по ри­за. В при­със­т­ви­е­то на два­ма но­во­дош­ли и два­ма близ­на­ци от IV от­ряд, връ­ща­щи се от де­ло, стар­ши­на­та уда­рил Мар­тин за ли­чен и ко­лек­ти­вен рес­пект. От но­са на де­те­то по­тек­ла кръв и Вла­ха му за­по­вя­дал да оти­де да се из­мие. Мар­тин от­ка­зал и по­и­с­кал да го ви­дят офи­це­ри­те, но Вла­ха му ка­зал да се из­мие, за­що­то то­ва още ни­що не е. Мар­тин се уп­ла­шил и се из­мил, без да тър­си офи­це­ри­те.

Ко­га­то за­поч­на­ли да „из­па­ря­ват“ ци­вил­ни­те дре­хи, Вла­ха на­ре­дил на дру­го­то но­во­дош­ло де­те да вле­зе в ма­ши­на­та при пос­та­ве­ни­те там дре­хи, за да бъ­де „из­па­ре­но“ за­е­д­но с тях. Де­те­то вляз­ло и клек­на­ло, а Вла­ха за­поч­нал до­вол­но да се смее и пос­ле ве­ли­ко­душ­но ка­зал на мом­че­то да из­ле­зе от ма­ши­на­та.

Още съ­ща­та ве­чер Мар­тин бил из­ве­ден в ко­ри­до­ра, за да го по­чис­ти с пар­ца­ли. То­га­ва Вла­ха го из­ви­кал и му ка­зал, че Мар­тин тряб­ва да му ста­не ли­чен до­нос­ник за всич­ко, ко­е­то ви­ди и чуе, за­що­то ина­че „ще се раз­п­ра­вя“ с не­го. След ня­кол­ко дни Мар­тин му ка­зал, че не е чул и ви­дял ни­що не­ред­но, Вла­ха го об­ви­нил, че лъ­же и лю­то му се за­ка­нил, че след­ва­щия път ня­ма да му прос­ти.

В при­е­м­на­та са би­ли шест (6) де­ца, от ко­и­то Мар­тин пом­ни име­то на Бо­рис­лав, за­що­то съ­щи­ят пос­ле е бил раз­п­ре­де­лен в не­го­вия от­ряд. Пак в не­го­вия от­ряд е би­ло раз­п­ре­де­ле­но и ед­но дру­го мом­че, ко­е­то е би­ло би­то в при­е­м­на­та. Ня­кол­ко от де­ца­та се сбо­рич­ка­ли на ше­га, но вля­зъл стар­ши­на­та Трай­ков и на­ре­дил на всич­ки, та­ка, как­то са по пи­жа­ми, да из­ля­зат в ко­ри­до­ра. Там той на­ка­рал всич­ки­те да лег­нат по ко­рем на мо­зай­ка­та. Пос­ле до­не­съл от­ня­къ­де ня­ка­къв спе­ци­а­лен гу­мен мар­куч за би­е­не и ка­зал на де­ца­та, че ще им уда­ри „по пет бър­зи“ уда­ра на все­ки. То­га­ва ед­но мом­че за­я­ви­ло, че са­мо то е ви­нов­но, и стар­ши­на­та Трай­ков му уда­рил по пет уда­ра на вся­ка длан на ръ­це­те. Пос­ле ка­зал на де­ца­та да се при­бе­рат в лег­на­ло по­ло­же­ние, до­ка­то преб­рои до две. Де­ца­та не мог­ли да нап­ра­вят то­ва и Трай­ков ги вър­нал в из­ход­но по­ло­же­ние. Вто­ри­я път де­ца­та ус­пе­ли да лег­нат нав­ре­ме. То­га­ва стар­ши­на­та им ка­зал, че ако ня­кой про­го­во­ри, то той щял да взе­ме „бър­кал­ка­та от кух­ня­та“ и с нея ще ги прос­не на зе­мя­та и ще им из­по­чу­пи ко­ка­ли­те. Ка­зал им да по­пи­тат Бо­рис­лав, кой­то ве­че знае как ста­ва то­ва.

Пак до­ка­то би­ли в при­е­м­на­та, Мар­тин и Крум би­ли из­ви­ка­ни от стар­ши­на­та Вла­ха, кой­то ги на­ка­рал да му пра­вят ма­саж на кра­ка­та с тиг­ро­ва мас.

Пос­ле, ве­че в от­ря­да, Мар­тин при­със­т­ву­вал на съб­ра­ние на ня­кол­ко от­ря­да, къ­де­то де­ца­та би­ли по­се­те­ни от един ка­пи­тан, зам.-на­чал­ник на поп­ра­ви­тел­ния дом. Де­ца­та му се оп­ла­ка­ли, че в ра­бот­ни­те це­хо­ве е сту­де­но; че ра­бо­тят със скъ­са­ни гу­ме­ни цър­ву­ли и нав­ся­къ­де те­ча­щият бо­рьол от ма­ши­ни­те им мок­ри кра­ка­та; че им се да­ва са­мо по един стар (из­но­сен) ра­бо­тен кос­тюм в го­ди­на­та; че бри­гад­ни­те пред­се­да­те­ли и дом­съ­вет­ни­ци­те неп­ре­къс­на­то ги тор­мо­зят и би­ят; че стар­ши­ни­те звер­с­ки ги би­ят. То­зи на­чал­ник им от­го­во­рил, че в це­хо­ве­те ще про­дъл­жи да бъ­де та­ка, за­що­то то­ва не за­ви­си от не­го; че за об­лек­ла­та ня­мат ли­мит; че ако от­ряд­ни­те от­го­вор­ни­ци про­дъл­жа­ват да ги би­ят, ще бъ­дат сме­не­ни (за на­ка­за­ние не е спо­ме­на­вал); за стар­ши­ни­те ни­що не ка­зал. То­га­ва де­ца­та му се про­ти­во­пос­та­ви­ли, ка­то ка­за­ли, че и друг път са слу­ша­ли обе­ща­ния, но ни­що не се е про­ме­ня­ло, до­ри ста­ва­ло по-зле.

След съб­ра­ни­е­то стар­ши­на­та Ка­мен ка­зал на де­ца­та след­но­то: „Вие си се оп­лак­вай­те кол­ко­то си ще­те, а аз, след ка­то ви пот­ро­ша реб­ра­та, ще ме на­ка­жат най-мно­го да де­жу­ря на виш­ка­та!“

Нас­ко­ро след то­ва стар­ши­на­та Ка­мен по вре­ме на ве­че­ря из­ви­кал Пла­мен, с ед­на­та си ръ­ка го хва­нал за гу­ша­та и го стис­нал, а с дру­га­та си ръ­ка го уд­рял в сто­ма­ха и гър­ди­те, ка­то са­дис­тич­но се сме­ел. Пос­ле при дру­гар­че­та­та си Пла­мен ка­зал, че ще се оп­ла­че на офи­це­ри­те, но де­ца­та го по­съ­вет­ва­ли да не пра­ви то­ва, за­що­то ще ста­не още по-зле, и Пла­мен се от­ка­зал да тър­си прав­да­та. Съ­щи­ят то­зи стар­ши­на имал на­ви­ка чес­то да стис­ка за гър­ло­то вся­ко де­те, ко­е­то нап­ри­мер шав­не в строя. Стар­ши­на­та Ка­мен си про­тя­гал дяс­на­та ръ­ка нап­ред, раз­т­ва­рял па­ле­ца и ос­та­на­ли­те си пръс­ти, за­по­вяд­вал на де­те­то „Ела и се уду­ши!“, то­ест, де­ца­та са­ми да сло­жат гър­ло­то си в ръ­це­те му.

На част от де­ца­та раз­ре­ша­ват да но­сят топ­ли до­маш­ни дре­хи, но на дру­ги не раз­ре­ша­ват. Стар­ши­на­та Слон­че­то жес­то­ко бил с юм­ру­ци и ри­тал Ма­рин (то­ест дру­го мом­че, а не Мар­тин!), за­що­то де­те­то би­ло с то­пъл до­ма­шен пу­ло­вер в сту­де­ния клуб.

Ако ня­кое де­те се опи­та да се за­щи­ти от из­де­ва­тел­с­т­ва­та на бри­гад­ния от­го­вор­ник и дом­съ­вет­ни­ци­те, стар­ши­ни­те пре­би­ват де­те­то, не­за­ви­си­мо от оче­вид­на­та ви­на на бри­гад­ния и дом­съ­вет­ни­ци­те.

Вър­ху Мар­тин не са по­ся­га­ли да го из­на­сил­ват сек­су­а­л­но, той не е ви­дял да се пра­ви та­ко­ва не­що в не­го­во при­със­т­вие, но е чул, че има та­ки­ва слу­чаи и че ни­кой не за­щи­та­ва жер­т­ва­та.

В поп­ра­ви­тел­ния дом в гр. Бой­чи­нов­ци Мар­тин прес­то­ял око­ло един ме­сец и по­ло­ви­на. На 05.12.1987 г. Мар­тин бил до­ка­ран в Ди­рек­ци­я­та на на­род­на­та ми­ли­ция в Со­фия за прик­люч­ва­не на след­с­т­ви­е­то. За да не бъ­де вър­на­то от­но­во в Бой­чи­нов­ци, де­те­то глът­на­ло ед­на лъ­жи­ца и та­ка по­пад­на­ло в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те, къ­де­то съм и аз. Пред мен Мар­тин за­я­ви, че ако го вър­нат в Бой­чи­нов­ци, ще се са­мо­у­бие.

Граж­да­ни со­ци­а­лис­ти­чес­ки ръ­ко­во­ди­те­ли,

Аз вяр­вам на то­ва де­те, за­що­то и аз пре­ми­нах през ужа­си в зат­во­ра в Па­зар­джик. Счи­там, че те­зи гнез­да на ужа­си­те тряб­ва да бъ­дат лик­ви­ди­ра­ни. Чрез ме­то­ди­те и сред­с­т­ва­та на пра­во­то и стро­го­то спаз­ва­не на за­кон­ност­та. Пси­хи­чес­ко­то със­то­я­ние на то­ва де­те е зас­т­ра­ше­но и то има нуж­да от ус­по­ко­е­ние. Но не от ус­по­ко­е­ние от пси­хи­а­тър, а от ус­по­ко­е­ние от ор­га­ни­те на власт­та. Ако вие не нап­ра­ви­те то­ва, аз ще пре­дос­та­вя те­зи фак­ти на раз­по­ло­же­ние на све­тов­на­та об­щес­т­ве­ност.

20.12.1987 г.

Ян­ко Ян­ков

*

Ува­жа­е­ми г-н Гла­вен про­ку­рор,

Пре­дос­та­вих на Ва­ше­то вни­ма­ние опи­са­ни­те фак­ти и об­с­то­я­тел­с­т­ва и се на­дя­вам да до­жи­вея вре­ме­то, ко­га­то про­ку­ра­ту­ра­та ще раз­по­ла­га с поч­те­ни про­ку­ро­ри, ко­и­то ще про­у­чат всич­ко и ще от­го­во­рят на въп­ро­са има ли прес­тъп­ле­ния и ако има – от ко­го как­ва от­го­вор­ност тряб­ва да се тър­си.

26.06.1992 г., София
Ян­ко Ян­ков -
пред­се­да­тел на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес, пред­се­да­тел на Съ­ю­за на юристи­те де­мок­ра­ти в Бъл­га­рия и пред­се­да­тел на Съ­ю­за за Тър­нов­с­ка кон­с­ти­ту­ция

[Публикувани на стр.460-465 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].