А. Още по време на Втората световна война първоначално в азиатския район, и най-вече непосредствено след войната на историческата сцена, се налага още една модификация на революционния или национално-освободителния тероризъм, а именно антиколониалния тероризъм, насочен срещу европейското господство в различните страни в света, където политическите движения използуват като средство за постигане на своите цели не само легитимната политическа борба, но и тероризма. По това време международната общественост установява и термина “борци за свобода”, с който придава политическа легитимност на голяма част от движенията за национално освобождение и самоопределение.
Като начало на този процес може да бъде прието най-голямото поражение в историята на Британската империя, станало на 15 февруари 1942 г., когато японците завзели Сингапур, и с това всъщност нанесли изключително тежък удар не толкова върху военно-стратегическите пунктове на империята, колкото върху нейния престиж, а също и на престижа на колониална Европа. Така военното поражение на британците при Сингапур е встъпило на историческата сцена не толкова като военно, колкото именно като символно-престижно, като знаково-семантично преструктуриране на световния политически мисловен и практически процес, в основата на който вече са били положени основите на развенчаването на сакрално-магичния образ на европееца и на разкриване на неговата уязвимост.
Така, в резултат на това ново светогледно преструктуриране, само за няколко месеци се извършва и такова ново властово преструктуриране, в резултат на което още през май 1942 г., същата съдба сполетява и френската, холандската и американската империя. И макар, че впоследствие ходът на военните действия се обръща и се стига до възстановяване на европейското военно-имперско присъствие, на него, обаче, вече му липсва митът за всесилност, за превъзходство и непоклатимост, липсва му сакралността и авторитета. И в резултат на новото военно-силово и знаково-семантично политическо мислене и поведение не само азиатските народи, но и народите от Близкия Изток, Средиземноморието и Африка предприемат интензивна борба за независимост и самоопределение.
Друг изключително мощен стимул и юридическа опора на тази борба на народите, намиращи се в зоните на колониалната власт, е т. нар. Атлантическа харта, представляваща съвместна декларация, подписана (при срещата в открито море край бреговете на Нюфаундленд) на 14 август 1941 г. от президента на САЩ Франклин Рузвелт и Министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил, и отнасяща се за принципите, от които двете страни ще се ръководят при мирното устройство на света след Втората световна война. В основата на тази декларация е залегнал принципът на отказ на двете страни от териториални амбиции и зачитане на свободно изразената воля на засегнатите народи.
Същите принципи са в основата и на приетата на 1 януари 1942 г. във Вашингтон Съвместна декларация между САЩ, Великобритания, СССР и Китай (която впоследствие е подписана от още 22 правителства).[1] И макар, че впоследствие У. Чърчил прави опит да обоснове тезата, че в тези документи е било предвидено условията да се отнасят само за народите в онези суверенни страни, които са били покорени от Германия, Италия и Япония, но не и за народите на Азия и Африка, тази нова и предефинирана теза не само не среща никаква сериозна международна подкрепа, но и послужва като повод за все по-бързото узряване на идеята за революционния път за освобождаване на съответните народи.
Б. Едни от изключително любопитните феномени в сферата на тероризма са Израелският и Палестинския тероризъм. Те са се развили и проявили върху територия, която преди това е представлявала част от Османската империя през периода от 1516 г. до септември 1918 г., и върху която впоследствие (след като при Мегидо турските и германските сили са победени) е била установена британска военна власт.
По време на Първата световна война в Британската армия, която се сражавала на различни фронтове, активно участие взели редица евреи, а известният учен-химик проф. д-р Хаим Вайцман (1874-1951) - преподавател в университета в Манчестър, създал в услуга на военните нов ефикасен метод за производство на необходимия за взривните вещества ацетон, и през юни 1917 г. предложил Проект за правителствена политическа декларация за “принципно признаване на Палестина за Национален дом на еврейския народ”. В отговор на 2 ноември 1917 г. тогавашният британски Министър на външните работи лорд Артър Джеймс Балфур изпратил на лорд Лайънел Уолтър Ротшилд кратко писмо, съдържащо само 117 думи, което по-късно станало известно като “Декларация на Балфур”; с това писмо Министърът обещавал подкрепа на британското правителство за създаването в земите на Палестина на “национален дом на еврейския народ”, при което в условно наклонение се обещавало да не бъде правено каквото и да е, “което може да навреди на гражданските и религиозните права и свободи на нееврейската общност в Палестина или на правата и политическия статус на евреите в другите страни”. Според остроумната забележка на Артър Кестлер тази декларация е “документ, с който една държава тържеството обещава на втора земята на трета”. Тази декларация създала затруднения още тогава, тъй като по онова време съотношението между палестинците и евреите по тези земи е било 9 към 1, а и никой не бил питал палестинците нищо по въпроса.
След победата над Турция и Германия земите, които са се били намирали под тяхна власт, били дадени като т. нар. “мандатни територии” на различни страни за различни срокове с поемането на задължението да организират местно самоуправление, при което Британското правителство получило мандат за Палестина и обявило като официални езици за тази земя английския, арабския и иврит, а т. нар. “Декларация на Балфур” била включена като съставна част от текста на мандата. В сключения през 1919-1923 г. т. нар. Версайски мирен договор[2] Германия загубила колониите си, а Османската империя официално се разпаднала, като Палестина и Ирак получили Британски мандат, а Сирия и Ливан – Френски, при което Версайската мирна конференция официално приела План за създаването на еврейски национален дом в Палестина.
Под предлог за “земеустрояване на трудещите се евреи” и за “създаване на Еврейска автономна област”, през 1924 г. в Съветска Русия се предприема процес на принудително заселване в Далечния Изток и репресиране на еврейските малцинства (връхната точка на който е през 1936-1939 г.); в същото време в палестинските земи се засилва заселническият приток на евреи от Русия и Европа (т. нар. “алия” или “елия”, т. е. “подем”, “възход”, “възраждане”, “завръщане в лоното”) и през 1925 г. палестинските араби започнали да обосновават тезата за “ционистка опасност”; под ръководството на мюфтията Хадж Амин ал-Хусейни и под лозунга “Смърт на неверниците” обявили “Свещена война” на евреите.
На 10 април 1929 г. в Обществото на народите постъпил Меморандум, подписан от Съвет за правата на еврейските малцинства (съставен от еврейските малцинства в 11 държави), в който се посочвало, че част от правата, предоставени на евреите от Версайския договор, все още не са осъществени.
Обезпокоени от събитията в Палестина, под ръководството на Министъра на колониите лорд С. Уеб Пасфилд през 1930 г. британските мандатни власти публикували документ, станал известен като “Бялата книга”, с който изрично предвиждали ограничаване на по-нататъшния приток на евреи и стесняване на правата на вече намиращите се там, но след предприетите от проф. д-р Хаим Вайцман организирани протести лично Министър-председателят Рамзи Макдоналд обявил своето т. нар. Послание на Макдоналд, с което фактически били отменени редица основни положения на “Бялата книга”. Когато през 1935 г. в Германия били приети законите, лишаващи немските евреи от гражданство и през 1936 г. започнали погромите над тях, палестинските араби нарекли събитието “въстание на германския народ” и обявили стачка, като издигнали искането за създаване на палестинска държава, но след 179 дни се отказали от стачката.
Междувременно през 1936-1937 г. в Палестина били създадени две сравнително малобройни ционистки терористични организации, а именно “Иргун”[3] (“Национална военна организация”) и “Лехи” (“Борци за израелска свобода”), като първата установила доминиращо революционен модел на своето организационно изграждане и политическо поведение (и с това станала образец за подражание на антиколониалните и постколониалните революционни групи по цял свят), а втората – доминиращо терористичен модел, като и двете предприели нападение не само срещу арабски, но и срещу британски въоръжени и граждански цели.
Засилването на напрежението довело до това, че през 1937 г. в мандатната територия пристигнала шестчленна комисия, оглавявана от лорд Пийл, която препоръчала разделяне на територията на две и създаване на еврейска и на арабска държава, но и двете страни енергично отхвърлили предложението. През май 1939 г. Британското правителство публикувало нова “Бяла книга”, с която направило сериозни отстъпки в полза на арабските искания, сред които било и това, че когато числеността на евреите достигне една трета от тази на арабите, всяко по-нататъшно заселване в Палестина на евреи ще може да става само със съгласието на арабите.
През май 1942 г. в Палестина пристигнал полският евреин Менахем Бегин (Министър-председател на Израел от 1977 до 1983 г.)[4], който веднага установил контакт с върховното командуване на “Иргун”, и под неговото ръководство още на 22 юли 1946 г. организацията взривила най-големия хотел в Ерусалим “Цар Давид”, където загинали 41 араби, 28 британци, 17 евреи и 5 души от други националности, и с това е било поставено началото и на терористичното взривяване на сгради, характерно за съвременния тероризъм.
След още няколко подобни акции, от 1 декември 1943 г. Менахем Бегин поел командуването на намиращата се пред разпад преди неговото пристигане група и силно активирал нейната дейност, като дал приоритет на антибританските действия пред антипалестинските, както и на терористичните пред революционните, при подчертаното привличане на вниманието и симпатиите на международната общественост. Така, под неговото ръководство членовете на групата “се сливали с хората от кварталите” и ставали неразличими от обикновените граждани, в определено време нанасяли ударите си, и отново се сливали с “мирното палестинско ежедневие”.
Както той сам признава,[5] главната цел на тези акции е била да бъде подронен престижът на британския контрол върху Палестина чрез удари преди всичко върху онези институции и обекти, които именно представляват “символи на британската власт в Палестина”. Той пише, че главният залог за техните успехи е било това, че те много добре са знаели, че британците са превъзходни майстори на цялостните наказателни операции, но са неспособни на варварството на германците, и благодарение на предизвикателството към британците да се проявяват именно като такива, “Иргун” е успяла да превърне територията на Палестина в наблюдавана с висок интерес от света “стъклена къщичка”, прозрачността на която именно е щитът, който ги е защитавал. Така, според него, заставяйки британските власти да прибягват до все по-силни репресивни мерки срещу обществеността, чрез терористичните си акции, без въобще да се стреми да победи Британската империя във война, но нанасяйки систематични удари, групата превърнала стълкновението “не във война на цифрите относно убитите и разрушенията”, а в “психологическа война”, деморализираща британската власт, показваща неспособността на властта да остане в Палестина и предизвикваща съчувствието на международната общественост.[6]
След капитулирането през 1945 г на хитлеристка Германия, по искане на Европейската еврейска организация президентът на САЩ Хари С. Труман предложил на Британските власти да дадат на европейските евреи сто хиляди входни визи за Палестина, но Великобритания отказала. Тогава била създадена специална Англо-американска комисия, която също препоръчала допускане на т. нар. стохилядна алия, но британското правителство отново отказало.
Когато през 1946-1947 г. в Палестина възникнали сериозни въоръжени стълкновения, при които загинали множество британски войници, през февруари 1947 г. Великобритания предала т. нар. “Палестински въпрос” на Организацията на обединените нации. На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН, с мнозинство 33 срещу 13 гласа приело Резолюция № 181 за разделянето на Палестина на две държави – еврейска (с площ 14,1 хил. кв. м.) и арабска (с площ 11,1 хил. кв. м.), при което градовете Йерусалим и Витлеем с техните свети места, тъй като са люлка на три религии (юдейска, християнска и мюсюлманска), били обявени като самостоятелни политически и административни единици със специален международен статус под попечителното управление на ООН чрез Съвета за попечителство. Съгласно Резолюцията провъзгласяването на независимостта на двете държави е трябвало да стане най-късно на 1 октомври 1948 г. Още същият ден еврейските ционистки лидери приели тази резолюция, но пак още същия ден ръководителите на палестинските араби категорично заявили, че отказват да приемат решението на ООН и ще се борят за запазване на териториалната цялостност на палестинските територии само и единствено под тяхното непосредствено управление.
На 14 май 1948 г., един ден преди да изтече британския мандат върху територията, в музея в Тел Авив е приета Декларация за независимост и за създаване на Държавата Израел. Още същия ден “Иргун” обнародва комюнике, в което изрично се казва, че само благодарение на “много години партизанска война” (т. е. терористична война) е било станало възможно създаването на държавата Израел. Още същия ден арабите се обявили категорично против извършеното разделяне на територията, а Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет образували военен съюз срещу Израел и предприели въоръжено нашествие, с което Израел започнал война за независимост; в района пламнала Първата израело-арабска война, която продължела една година и два месеци - до 20 юли 1949 г.
По време на тази война Израел изградил своята армия и останалите си държавни структури, и през май 1949 г. бил приет в ООН, а накрая арабите изгубили войната и Израел разширил границите си, като завзел част от територията, определена от ООН за палестинска държава на арабите. Съществено внимание заслужава и любопитното обстоятелство, че в обявената Декларация за независимост на Израел (автор на която е основоположникът на Израел Давид бен Гурион) границите на държавата не били определени, както, впрочем, не са уточнени и до днес; и точно това обстоятелство е позволявало и позволява съществуването на претенциите за т. нар. “Велик Израел” чрез изменението на етническия състав на населението в окупираните територии.
Междувременно, след прекратяването на британския мандат и най-вече на Арабско-израелската война, Палестина престанала да съществува като отделна политическа единица и била поделена между Израел, Египет (ивицата Газа) и Йордания (Западния бряг на река Йордан), като, обаче, наименованието “Палестина” продължило да се използува като наименование на географски район, а в политически контекст - като наименование на територията, към която предявяват претенции палестинците.
Както във връзка с възникването на израелската държава, така и във връзка с последвалото разделение на териториите на бившата Палестина, възникнал сложният въпрос за т. нар. “арабски бежанци”, заминали в различни места по света, върху основата на който именно възниква и т. нар. “Палестински проблема”. Тази проблема се усложнява и задълбочава още повече, когато на 5 юни 1967 г. Израел започна т. нар. “шестдневна вайна” срещу Египет, Сирия и Йордания, в хода на която окупира Синай, ивицата Газа, Западния бряг на р. Йордан и Голанските възвишения, които земи били обявени за израелска “историческа принадлежност”. След като завладял териториите, Израел отказал на палестинците правото на самоопределение и на създаване на своя държава, а след окупацията предприел стратегията на “пълзяща анексия чрез промяна на демографския характер на териториите”, при която изграждал еврейски селища върху тези територии. В резултат повече от половината от палестинския народ, наброяващ по онова време 4,5 милиони, заживял в бежански лагери в Йордания, Ливан и Сирия, а другата част останала под израелска окупация и власт.
Първите сериозни организации на арабското палестинско съпротивително движение са образувани едва през 1948 г., като тяхната задача е да се противопоставят на Израел. В съответствие с решенията на Първото съвещание на главите на държавите и правителствата на арабските държави през 1964 г. започнало изграждането на т. нар. “Организация за освобождение на Палестина” (ООП), като процесът на това изграждане продължил до 1969 г., когато в нейното ръководство били кооптирани и ръководителите на няколкото ведущи организации на Палестинското съпротивително движение. Така в ООП били включени: Движението за палестинско национално освобождение (“Фатах”), Демократическият фронт за освобождение на Палестина, Народният фронт за освобождение на Палестина, организацията “Саика” (“Мълния”), Арабският фронт за освобождение, и редица други.
На 22 ноември 1967 г., след юнската война, Съветът за сигурност на ООН гласувал Резолюция N 242, с която се позволявало на Израел да се изтегли от териториите, които е окупирал в тази война, и да се признае правото на сигурни граници на всички държави в Близкия изток, което всъщност означава арабските страни да признаят Израел. Израел приел тази Резолюция, но с едно свое тълкуване - че може да се изтегли от “една част на окупираните територии”, но колко и докъде - никога не е определяно.
ООП и повечето арабски страни отхвърлили тази резолюция, тъй като според нея палестинската проблема се третирала само като “бежанска проблема”, а нищо не се казвало за правото на палестинците на независима държава. Йордания обаче приела резолюцията, а малко по-късно резолюцията е приета и от много други арабски държави, тъй като било счетено, че изискването Израел да се оттегли от окупираните територии все пак открива възможност за палестинските арабски държави в тези територии.
През октомври 1973 г. възникнал военен конфликт между Египет и Сирия (от една страна) и Израел (от друга страна); после, веднага след войната, Съветът за сигурност на ООН гласувал Резолюция 338, с която била потвърдена Резолюция N 242, т. е. било прието изискването Израел да се оттегли от всички окупирани арабски територии и воюващите страни да пристъпят към преговори за мирно уреждане на близкоизточния конфликт. Тази Резолюция била приета както от Израел, така и от Египет и Сирия. Това, което е особено важно в нея, е че тя определяла точно какви преговори да се водят - да се свика в Женева международна конференция с участието на замесените в израелско-арабския конфликт държави, а също на Съветския съюз и САЩ, и на тази конференция да се реши справедливо Близкоизточният конфликт, включително и неговия възел - палестинската проблема. Такава конференция бе свикана в началото на следващата година, но тя завърши без каквото и да е решение.
През 1974 г. с резолюция на Общото събрание на ООН “Организацията за освобождение на Палестина” (ООП) била призната за единствен законен представител на арабския палестински народ и получила статус на непълноправен член (наблюдател) на ООН с правото да има дипломатически представителства. Още при първите дипломатически стъпки на най-големия световен форум, в обръщението си към Общото събрание на ООН през ноември 1974 г. Председателят на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) Ясер Арафат заяви, че “Разликата между революционера и терориста се изразява в причината, поради която всеки от тях се бори. Защото който защитава справедливата кауза и се бори за свобода и освобождение на земята си от нашественици, заселници и колониалисти, той не може да бъде наречен терорист.”[7] През 1984 г. в рамките на ООН бил създаден Международен комитет на неправителствените организации по Палестина.
За разлика от еврейския, арабският палестински тероризъм бе намерил съвсем друга форма за привличане вниманието на световната общественост, и всъщност, онова, което днес наричаме “съвременен международен тероризъм”, е “творческо нововъведение” в тази сфера именно на арабските палестински терористи. Така, за “рождена дата” на съвременния международен тероризъм може да се счита 22 юли 1968 г., когато трима арабски палестински терористи, принадлежащи към Народния фронт за освобождение на Палестина, който е една от шестте съставни на ООП групи, извършиха отвличане на израелски самолет, излетял от Рим за Тел Авив, и поискаха да разменят взетите като заложници пътници срещу осъдените за тероризъм и намиращи се в израелски затвори палестински терористи.
Именно с този терористичен акт от този момент нататък, до наши дни, тероризмът придобива качествено нова характеристика, в същността на която като един от основните елементи е залегнало посегателството върху невинни граждани на други държави, неангажирани по какъвто и да е начин с терористичната кауза, при което целта е не толкова да бъде привлечено вниманието на медиите и на световната общественост, а именно те да бъдат шокирани и да се намират в перманентен страх. От този момент до наши дни именно арабският палестински тероризъм е сред най-активните в света.
Едно от най-дръзките терористични нападения след това е извършено на 5 септември 1972 г. по време на Олимпийските игри в Мюнхен: осем души арабски палестински терористи нахлули в общежитията на израелците, убили двама атлети и пленили девет други, след което предложили да разменят заложниците срещу 236 палестинци, намиращи се в израелски затвори, както и срещу още петима други терористи в германските затвори, сред които са и основателите на лявата западногерманска терористична група “Фракция на червената армия”. В крайна сметка германските спецчасти провели операция, която завършила с това, че били избити както заложниците, така и терористите[8], и макар, че палестинската кауза фактически била компрометирана, все пак бил постигнат висок световен медиен ефект, при който повече от една четвърт от населението на света узнало за събитието.
През септември 1978 г. в резултат на кемпдейвидската сделка между САЩ, Египет и Израел, Синай бил върнат на Египет. На 7 декември 1978 г. избухва Палестинското народно въстание.
През ноември 1988 г. в алжирската столица се състояла извънредна сесия на Палестинския национален съвет, действуващ като висш палестински законодателен орган в изгнание. На сесията е взето решение за провъзгласяване на Независима палестинска държава и на Временно палестинско управление. От създаването на ООП през 1964 г. до този момент това е била 19-та поредна сесия.
В края на март 1989 г. Изпълнителният комитет на ООП обявил Ясер Арафат за Президент на палестинската държава. Това решение било утвърдено от Централния съвет на Палестинския национален съвет, с което завършил процесът на създаването на институциите на палестинското правителство в изгнание (след обявяването на Независимата палестинска държава през ноември 1988 г.).
В. През 80-те години на ХХ век се наложи и още една представа за тероризма, а именно използуването на напълно явния международен тероризъм от СССР и страните от Варшавския договор като средство за дестабилизиране на Запада; едно от класическите произведения, отразяващи този аспект, е книгата на Клеър Стърлинг “Терористичната мрежа”.
Пак през 80-те години на ХХ век се лансира и схващането за още една “форма на тероризъм” или “алтернатива на военните действия”, използувана от по-слабите страни срещу по-силните, без при това да съществува опасение от възмездни контрадействия, а именно използуването на т. нар. “наркотероризъм” или “явления от сивата област”. Според изследователи от 80-те години, накотероризмът представлява употреба на наркотрафика за постигане на целите на правителствени и терористични организации, преди всичко от СССР, Куба, Никарагуа и България, като проява на стремеж да бъдат подронени основите на западното общество.
Г. Терористичното насилие, упражнявано от държавата срещу собствените й граждани, се практикува не само от т. нар. десни военни диктатури в Аржентина, Чили и Гърция през 70-те години, но и от дошлите на власт през 80-те и 90-те години чрез напълно легитимни избори правителства на Салвадор, Перу, Колумбия и Гватемала.
[1] За непосредствената подготовка и текста на Атлантическата харта от 12 август 1941 г. и на Съвместната декларация от 1 януари 1942 г. вж.: Чърчил, У., Мемоари, Превод от английски, С., 1994, Том 3, с. 412-427, 646-662.
[2] Т. нар. Версайски мирен договор не е единен акт, а е сбор от отделни мирни споразумения (между Централните сили и силите на Антантата, с които се слага край на Първата световна война), които са приети в различно време в периода от 1919 г. до 1923 г. Въпросът за съдбата на народите и земите на Трансйордания, Ирак, Палестина, Сирия и Ливан е бил обект на разглеждане първоначално в Петия, т. нар. Севърски договор, сключен през август 1920 г., но тъй като този договор останал неприложен, той бил заменен с т. нар. Лозански договор, сключен през юли 1923 г.
[3] За създател на тази организация и родоначалник на еврейския тероризъм се счита полският еврейн Абрахам Щерн, който се опитал чрез Сирия да получи подкрепата на германските нацисти в борбата на палестинските евреи срещу Великобритания. Той, обаче, през 1942 г. бил убит от британската полиция.
[4] Неговата биография заслужава специално внимание. Той е роден през 1913 г. в град Брест-Литовск и още като ученик се включва в ционисткото движение. През 1935 г. завършва специалността “Право” във Варшавския университет и става ръководител на полския отдел на националистическата еврейска младежка група “Бетар”, а през 1938 г. – национален водач на групата. Любопитно е, че когато през 1933 г. Германия напада Полша, той емигрирал в Литва, но през 1934 г. там бил арестуван от руската тайна полиция, която го обвинила за “агент на британския империализъм”, и той бил осъден на осем години “поправителен труд”. Когато през юни 1941 г. Германия нападнала СССР, той се намирал в съветски кораб, превозващ политически затворници към трудов лагер в Сибир, и внезапно получил изменение на присъдата, с което му се давала възможността или да продължи за Сибир, или да се присъедини към полската армия в изгнание на генерал Андерс. По-малко от година след като избрал армията, през май 1942 г. той, като “най-обикновен редник” се озовал в Палестина.
[6] Тази именно стратегия на “Иргун” впоследствие залегнала в основата на организирането и дейността на почти всички терористични организации в света, като първите ѝ непосредствени ученици и последователи били ръководителите и бойците от т. нар. “Национална организация на кипърските бойци” на генерал Георге Гривас, организирали през 1953-1954 г. бунта срещу британското владичество на острова (Вж.: The Memoirs of General Grivas,
[7] Заслужава, обаче, да бъде отбелязано, че по това време тезата за използуването на “революционния”, “антиколониалния” и “освободителния” контекст като критерий за разграничаване от тероризма вече, още от началото на 60-те години, е била в период на изключително сериозно компрометиране, тъй като е бил започнат процес на нейното разширяване и използуване извън рамките на колониалния и неоколониалния феномен, и се е прераждала в аргумент за оневиняване и легитимиране на редица радикални националистически, етнически и идеологически мотивирани организации, както и на различни политически ляво-радикални (марксистки, ленински, маоистки, чегеваристки, студентски и др.) екстремистки организации.
[8] След този неуспех германските спецчасти преустроили коренно стратегията си и създали специален антитерористичен екип, известен като “GSG-9”, който само пет години по-късно се справил блестящо в Могадишу (Сомалия), където спасил всичките 86 заложници, намиращи се на борда на отвлечения немски самолет. Тогава във Франция била създадена специална елитна антитерористична група, наречена “GIGN”, а във Великобритания – елитна група с название “SAS”. Единствено САЩ не пожелали да се поучат от събитието, поради което през 1980 г. се провалили при опита си да спасят взетите като заложници 52-ма американци в посолството на САЩ в Техеран, и едва след този си неуспех изградили своя елитна антитерористична група.
[Стр.153-165 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар