В епохата на ожесточените стълкновения между папския Рим и кралските династии на Европа през ХІІ-ХІІІ век посягащите върху прерогативите на църквата представители на светската власт формулирали идеята за тираноборчеството.[1] Тогава такива авторитети на католичеството като Йоанн (Джон) Солсбърски (1110-1180) и Тома Аквински (1225-1274) обосновали богоугодността и правомерността на убийството на тиранично управляващите монарси, извършено от техни поданици.
Без богословското обосноваване, разбира се, не е могло да бъде предприето абсолютно нищо в това направление, тъй като съгласно господствуващата теологическа концепция, покушението над живота на “миропомазаника” е престъпление, което е много по-тежко, отколкото отцеубийството, тъй като монархът и членовете на неговото семейство са сакрални фигури. В основата на това обосноваване било залегнало схващането, че църквата има правото да лишава от сакрален статус, т. е. от своята защита, всеки тиранин, като какъвто, според нея, е бил считан вероотстъпникът и узурпаторът на легитимната власт. Доводите си в този аспект Йоанн Солсбърски и Тома Аквински черпели преди всичко от съчиненията на Платон, Аристотел, Сенека и Цицерон, при което в съответствие с налагащата се по онова време традиция на усвояване на класическата антична култура и на римското право като примери или образци били използувани характеристиките на героите-тираноборци Хармодий (Harmodios) и Аристогитон,[2] Брут и Касий.[3]
Като своеобразна реакция срещу укрепването на европейския абсолютизъм през ХVІ век въпросът за отстраняването на монарсите-тирани бил станал необичайно актуален. Тогава редица представители на различни конфесии и политически течения постигат съгласие, според което убийството на тиранина не бива да бъде считано за престъпление, тъй като наказващият (онзи, който наказва) нарушителите на Божествените, естествените и човешките закони, не е убиец, а е “страж на законността” и “защитник на справедливостта”.
Съгласно постигнатото споразумение юридически ненаказуемият акт на тираноубийството следва да бъде осъществен в пълно съответствие с изискванията на античния образец или традиция, най-главните от които изисквания са тиранинът да бъде поразен от удар с кинжал,а убиецът, обричайки себе си на гибел, да остане на местопрестъплението.
Второто изискване се счита за особено важно, тъй като се приема, че, възстановявайки законността, тираноубиецът все пак формално е нарушил закон - тъй като обществото не го е било упълномощило да бъде съдия или палач, и понеже той сам и напълно съзнателно е обрекъл себе си на гибел; защото, въпреки всичко, непрекъснато трябва да бъде утвърждаван главният принцип, съгласно който е наказуемо всяко нарушаване на закона, независимо кой и поради какви подбуди и причини, дори и да са изключително благородни, го е нарушил. Така по този именно начин и при най-строго спазване на тази именно процедура са били “наказани” противниците на католицизма Вилхелм Орански (1584), Хенрих ІІІ (1589) и Хенрих ІV (1610)[4].
През ХVІІ-ХVІІІ век идеята за тираноборчеството била доста ентусиазирано и енергично пропагандирана от знаменития английски поет Джон Милтън (1608-1674); италианският поет и драматург граф Виторио Алфиери (1749-1803) оказал изключително силно въздействие върху формирането на легендарния италиански заговорник Джузепе Мацини.
В съответствие с новия културен климат на епохата специфично религиозните критерии при определянето на тиранина преминали на второстепенен план, и освен това било разширено тълкувателното схващане, при което на обвинение в тирания подлежали не само коронованите особи, а и всеки друг носител на власт, за когото съществуват доказателства, че я използува в противоречие с нейното легитимно предназначение. Но независимо от тези нови елементи в схващането за тираноборството, основните елементи на античната схема на самото покушение останали непокътнати, и се проследяват особено отчетливо напр. при убийството през 1628 г. на херцог Бъкингам - фаворит на английския крал Чарлз І (1625-1649); любопитно е, че когато херцогът бил предупреден за предстоящото изпълнение на класически тираноборчески акт, той шеговито отговорил, че “макар все още древните автори да са почитани както никога, римляни вече отдавна не са останали”.[5]
След като през август 1792 г. Парижката комуна взема властта и обявява “Мир на колибите и война да дворците”, а през януари 1793 г. крал Луи ХVІ е предаден на съд, при формулирането на революционната същност на съдебния процес обвинителят Луи Антоан Сен-Жюст (1767-1794) удачно се позовава именно на класическата тираноборческа традиция. При това, макар и подчертавайки, че “правото на въстание против тиранията е строго лично право”, че “дори и целият народ не може да принуди дори и един-единствен гражданин да се откаже от това право”, както и подчертавайки, че “всеки гражданин има върху краля такова право, каквото Брут е имал по отношение на Цезар”, Л. А. Сен-Жюст, обаче, прави т. нар. “подмяна на логическия тезис”, при която на мястото на наказателно отговорния по определение индивид-тираноборец той поставя наказателно-неотговорния по определение народ-тираноборец. С това, всъщност, се извършва имащо несъмнено много повече политически, отколкото юридически характер изопачаване или промяна в семантичното съдържание на понятието “тираноборчество”; какъвто характер, всъщност, е имало и формулираното през ХІІ век определение на това понятие.
В руската културна традиция идеята за тираноборчеството за първи път е изразена в най-ясен вид в творчеството на Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837). Най-напред то е направено в издаденото през 1817 г. стихотворение “Вольность”, където поетът само предупреждава, че нарушаването от монарсите на обществения договор е пагубно и за двете страни – и за властта, и за обществото. А три години по-късно, в издаденото през 1821 г. стихотворение “Кинжал” той развива по много по-радикален начин възгледите си, при което самото стихотворение се превръща в “манифест на тираноборчеството”, доколкото (както това е отразено и в глава Х на “Евгений Онегин”) функцията и символиката на всеки “кинжал” е да бъде именно “цареубийствен” и “тираноубийствен”.
При анализа както на стихотворението, така и на неговото възприемане през различните исторически епохи се разкрива разминаване с вложената от автора идея, което се дължи на по-късно появилото се в някои исторически и литературни интерпретации отъждествяване между “тираноборчеството” и “терора”, каквото всъщност при автора въобще не е съществувало.
Така напр. в издадена през 1937 г. в Париж статия историкът-публицист и антиболшевик Георгий Петрович Федотов (1886-1951) пише, че възпявайки кинжала, А. С. Пушкин всъщност възпява терора, при което приема за парадоксално съчетаването в един контекст на републиканеца Брут и на убийцата (също с кинжал) на Ж.-П. Марат - контрареволюционерката Шарлота Корде. Освен това Г. П. Федотов разглежда или осмисля тираноубийството като “бой”, “дуел” или “рицарски двубой” между слабия и силния, при който именно слабият убива силния.[6] В случая, обаче, той греши, тъй като за А. С. Пушкин най-същественото е било това, че жертвите и на двамата са били именно “узурпатори”, и че убийците са били именно “тираноборци”[7]; а и където в “Кинжал” А. С. Пушкин недвусмислено апелира към античните образци, там всъщност няма дори и намек за дуел. И това е така, защото тираноубиецът, за разлика от дуелиращия се, отстоява не своята накърнена чест, а извършва правосъдие, при което няма никакъв шанс за оцеляване.
Напълно неоснователно е също така и отъждествяването на “кинжала” и “тираноубийството” с “терора”, тъй като както за всички негови съвременници, така и за А. С. Пушкин терорът като понятие категорично е бил напълно еднозначно схващан именно като “държавна политика на якобинците, отричаща и отхвърляща по принцип идеята за законността, при което обект на посегателство е преди всичко обществото, а целта е завземането и запазването на властта и избягването на заслуженото наказание”. Докато при тираноубийството идеята е възстановяване на законността, обект на посегателство е личността, целта няма нищо общо с претенции за власт, всичко се извършва напълно безукорно и деецът доброволно и съзнателно остава на местопристъплението, за да понесе отговорността. Така че А. С. Пушкин въобще не възпява терора, за него якобинците са “върхът на беззаконието”, а Шарлота Корде е възпята именно като сразяваща “идеолога на терора”.
[1] По въпроса за тираноборчеството вж.: Трейман, Р., Тираноборцы, СПбг., 1906; Ковалевский, М. М., От прямого народоправства к представительству и от патриархальной монархии к парламентаризму, М., 1906, Том 2; Гессен, В. М., Проблема народного суверенитета в политической доктрине ХVІ века, СПбг., 1913.
[2] Двамата, произхождащи от знатни атински родове, встъпили в заговор с цел да убият Хипарх (Hipparchos) и Хипий (Hippias), които през 527 г. пр. Хр. поели от баща си Писистрат (600-528 г. пр. Хр.) установеното от него през 561-560 г. пр. Хр. тиранично управление. През 514 г. пр. Хр., по време на Панатинските празници в чест на богинята-покровителка на града, те осъществили своя замисъл само спрямо Хипарх, а Хипий успял да избяга. По време на покушението, обаче, Хармодий бил съсечен от телохранителите на тирана, а Аристогитон избягал, но после бил заловен и наказан със смърт. Така, от времето на V век пр. Хр. към техните имена била прикачена славата на тираноубийци и борци за свобода, а техните потомци се ползували с особени почести и уважение.
[3] Марк Юний Брут (85-42 г. пр. Хр.) е един от политическите привърженици на Цицерон; през 48 г. пр. Хр. станал привърженик на Гай Юлий Цезар, който през 46 г. го назначил за негов наместник в провинция Цизалпийска Галия, а през 44 г. - и за претор. Гай Касий (??-42 г. пр. Хр.) първоначално бил привърженик на Помпей, но впоследствие бил помилван от Цезар, преминал на негова страна и бил назначен за легат, а през 44 г. пр. Хр. - и за претор. През същата (44 г. пр. Хр.) година Брут и Касий участвували в организирания против Цезар заговор и взели активно участие в неговото убийство, след което им се наложило да избягат от Рим. Събраните от тях войски претърпели съкрушително поражение през 42 г. пр. Хр., след което и двамата се самоубили.
[6] Федотов, Г. П., Певец империи и свободы, сб. Пушкин в русской философской критике. Конец ХІХ – первая половина ХХ в., М., 1990, с. 369.
[7] Това обстоятелство, всъщност, е превъзходно обяснено от самия А. С. Пушкин в неговия разказ за лицейския му преподавател по френска словесност Д. Будри, който е бил роден брат на самият Ж.-П. Марат; и който многократно е обяснявал на своите възпитаници, че всички вождове на френската революция, включително и Марат, макар и да са считали себе си за “тираноборци”, са били възприемани от повечето от хората именно като “узурпатори”; и че Шарлота Корде е убила Ж. П. Марат не защото е смятала себе си за аристократка, а него - за революционер, а именно защото е считала, че той е “узурпатор и враг на демокрацията и законността”; и че именно в съответствие с тираноборческите традиции тя е извършила убийството с кинжал, след което е останала на местопрестъплението, за да понесе наказанието си; така тя, именно осмисляйки мисията си в античния тираноборчески дух, е наричала себе си Херкулес, т. е. “изтребител на чудовищата”.
[Стр.41-45 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630].
Няма коментари:
Публикуване на коментар