§3. Какво всъщност е психиката? Психиката е свойство, присъщо само на високоорганизираната материя, а не на цялата материя; тя е частно, а не всеобщо свойство на природата, и поради това не е и не може да бъде атрибут[1] на материята.
§3.А. Психиката е специфично свойство на живата материя[2] - продуктите на психиката (мислите, чувствата и пр.) не притежават признаците на материалните явления - нямат физически, химически, геометрически и прочее свойства, не са твърди или меки, газообразни; те са форма на приспособителна реакция на живите същества към условията на средата, при което съзнанието, макар формално да излиза извън рамките на приспособимостта и да встъпва като оръдие за преобразуване на природата и обществените отношения, все пак принадлежи към приспособителните свойства.
Психиката е способност на живите същества да създават чувствени и обобщени образи на външната действителност и да реагират на тези образи съобразно своите потребности, а при човека - и съобразно своите интереси, цели и идеали. Психиката на човека е съвкупност от явленията и състоянията на неговия вътрешен, субективен свят, различен от света на телесните (соматическите) функции, явяващи се физиологическа основа на психиката. Или фигуративно казано, психиката е “оседлаване”, “обяздване” на дивата биологическа същност на висшата нервна дейност на човешкия индивид и подчиняването й на социалните изисквания, тя е “частично модулиране” на висшата нервна дейност съобразно условията на обществения живот.
Психиката е субективна реалност, означавана във философията като "идеално", притежаващо три основни признаци: *отражение на материалното, *безплътност (т. е. лишеност от пространствени, физико-химически и енергетически характеристики) и *съществуване не върху своя собствена веществена база, а върху базата на веществата на нервната тъкан.
Идеалността на психиката се състои в това, че тя не е самостоятелна субстанция, а е отражение на материалните предмети във високорганизираната материя на мозъка, че тя е “отчужден от самия себе си предмет”, съществуващ не в самостоятелна конкретно-чувствена форма, а върху основите на веществата и процесите в мозъка, като “идеална дейност на материалния мозък”. Психиката е детерминирана физиологически и социално от качеството и характера на дразнителите и връзките между тях, но не съществува нито един елемент от висшата нервна дейност на човека или от социума, който самостоятелно и еднозначно да създава и определя психиката като цяло, макар че все пак всяка степен от развитието на психиката си има свой физиологичен апарат със свои закономерности.
Психиката е детерминирана от физиологичното и социалното, и то така, че тя въобще не е абсолютно самостоятелна структура, а е модулация на висшата нервна дейност, осъществявана от въздействието на външния за нея физически и социален свят.
§3.Б. Така, достигането до отговора на въпроса “Какво всъщност е психиката?”, очевидно минава и трябва да минава през намирането на отговора на въпроса “Какво всъщност е мозъкът?”.
Исторически (филогенетично) нервната система се е развивала от дифузност към централизация, цефализация и йерархизация, като при гръбначните животни основната тенденция е била именно енцефализацията, съпроводена от процесите на диференциация и специализация на отделните части както чрез увеличаване на обема, така и посредством образуване на нови центрове за обработка на информацията и усъвършенствуване на старите. В резултат на това развитие днес мозъкът[3] на възрастния човек притежава маса от 1200 до 1450 грама, която се отнася към теглото му така, както 1:35 до 1:40. Цялата тази мозъчна маса е съставена от около 100 милиарди (или билиони, т. е. 100 000 000 000) нервни клетки, осъществяващи взаимовръзката помежду си чрез изключително сложна система от биохимични фактори, при което цялостното развитие и функциониране на нервната система се управлява от около 5 000 гени, голяма част от които имат непосредствено отношение към дейността на мозъка.
Протичащите в мозъка процеси се характеризират като процеси на управление и регулация, необходими за комуникацията на организма с околната среда и за стабилизация на функционалните му възможности. Най-общо мозъчните функции се подразделят на два вида или две групи: а) приемане, съхраняване и преработка на информация от околната среда и осъществяване под контрола на съзнанието на моторни реакции в отговор на външните събития; и б) контрол на свойствените на тялото функции с цел запазване на вида и индивида. Функциите, служещи на информационния обмен между организма и околната среда, от своя страна се подразделят на сензорни и моторни.
§3.Б.а. Известният американски биохимик, лауреат през 1967 г. на Нобеловата награда за физиология и медицина проф. Джордж Уолд (1906- ) определя възникването и еволюцията на животинския свят като основани върху принципите на т. нар. “естествено конструиране”[4]. Той подчертава, че докато “техническото конструиране” представлява последователност от операции на поставяне на определена цел и на нейното постигане, то естественото конструиране протича в обратната посока – неговият механизъм е описан от Чарлз Дарвин и се нарича “естествен подбор”, включващ четири компоненти: *механизъм на наследяване; *постоянен приток на изменения, предавани по наследство и наричани мутации; *непрекъсната жестока конкуренция между живите организми и борба за съществуване; *оцеляване на най-приспособеното при постоянно бракуване на лошо функциониращите “нововъведения”. Така, според него, “подборът е не толкова авторство, колкото редактиране”, той е “един изцяло открит процес, в който всички решения са пробни”, а “самото конструиране се очертава ретроспективно, като резултат от изключването на множество алтернативи”.
Това “естествено конструиране” на пръв поглед изглежда страшно неикономично и изключително бавно в сравнение с техническото, но то е най-доброто, защото е създало най-сложните и най-ефективните механизми, и при това в съвършена миниатюра, докато произведенията на техническото конструиране винаги са и ще си останат безнадеждно груби и примитивни в сравнение с произведенията на естественото конструиране. Един от най-съвършените “продукти” на това естествено конструиране е именно мозъкът, и най-вече човешкият мозък.
В книгите си “Духът на локомотива” и “Янус” известният английски писател, публицист и философ Артър Кестлър ( - ), обаче развива тезата, че животът на човешкия биологичен вид “виси на косъм”, тъй като към него “с мъртва хватка е вкопчена бомба със закъснител” поради “конструктивен дефект” в етапите на това “най-съвършено” естествено конструиране. Според него еволюцията е направила безброй много грешки и списъкът на изкопаемите животни показва размерите на боклукчийското кошче, в което върховният конструктор е изхвърлял отпадащите варианти.
Така, както смята той, Homo sapiens също е жертва на грешка в конструирането[5], най-вече на грешка в организацията на нервната система, което именно обуславя склонността към маниакални идеи, постоянно тласкащи го към самоунищожение. При това тази конструктивна грешка въобще не може да бъде отстранена, просто защото човекът, макар и да е доста мило същество, съвсем не е благоразумно и изобщо няма нито субективното намерение, нито обективната конструктивна възможност да тръгне по пътя на благоразумието.
Според Артър Кестлър опитите на всички досегашни изследователи (от примитивните древни пророци до свръхмодерните днешни учени) да диагностицират същността на човека и на човечеството се характеризират преди всичко с това, че винаги са пренебрегвали почти очевидния факт, че човешкият биологичен вид се характеризира с конструктивно заложена патологичност, с биологична непълноценност. Той подчертава, че съществуват структурни и функционални разлики между филогенетично старите и филогенетично новите участъци на човешкия мозък, които, макар и да не се намират в остър конфликт, все пак са в конфликт помежду си и влачат жалко и тягостно съвместно съществуване.
Артър Кестлър се позовава на предложената от американския изследовател Мак-Лийн (ръководител на лабораторията за мозъчна еволюция и поведение в Националния институт за душевно здраве в Бетесда, Мериленд) неврофизиологична теория за емоциите, според която природата е надарила човека с три мозъка, които независимо от пълното несъответствие в строежа си, все пак, поради конструктивна грешка, са принудени да съжителствуват и да функционират съвместно.
Тази теория е основана върху фундаменталните различия между анатомията и функционирането на архаичните структури на мозъка. Според нея най-древната структура от човешкия мозък съдържа в себе си мозъка на влечугото, последвана от структурата с мозъка на низшите млекопитаещи и накрая - от структурата на мозъка на висшите млекопитаещи[6]. Така, според Мак-Лийн, метафорично казано, когато психиатърът предлага на пациента да легне на кушетката, той е длъжен никога да не забравя, че слага един до друг крокодил, кон (камила) и човек.
В по-ново време проф. Мак-Лийн предлага друга метафора, според която “в днешния популярен език тези три мозъка могат да бъдат разглеждани като биологични компютри, всеки със своя особена форма на субективност, със свой разум, със свое чувство за време и пространство, със своя памет и със свои собствени двигателни и други функции”.
Позовавайки се на хипотезата на Мак-Лийн, А. Кестлър приема, че еволюцията си е “свършила работата през пръсти”, като не е усъвършенствувала връзките между тези три мозъка. Все пак, обаче, мозъкът на влечугото и мозъкът на низшите млекопитаещи са сравнително по-добре свързани помежду си и образуват т. нар. вегетативна нервна система (условно наречена “старият мозък”), докато третият мозък (чисто човешкият говорен и мислителен апарат, наречен още и “неокортекс”, в който влизат участъците, контролиращи речта, абстрактното и символното мислене), като появил се едва през последните милион и половина години и развил се във взривообразен еволюционен процес, не е успял да се “сработи” достатъчно добре с другите, филогенетично по-старите от него участъци (които имат навика да влизат в заговор срещу него), и така е оформена неврофизиологичната предпоставка за шизофренното раздвоение на личността, присъщо само на човешкия биологичен вид.
Според него напр. съвсем не е случаен фактът, че зрителите на някаква условна сценична (театрална, филмова) постановка или на реална житейска сцена постепенно започват да се самоотъждествяват с определен (индивидуален) персонаж от сцената, или дори с няколко персонажи или с цял колектив, и изпитват всичките физиологични признаци на истинската емоция, характерни за реалното участие в подобна сцена. Във всичките тези случаи в организма на самоотъждествяващия се с персонажа зрител възникват механизми на отделяне на адреналин в кръвта, но тези механизми са вторични и коренно се различават от истинския първичен механизъм, характерен за реалния (истинския) участник в сцената, и възникващата по този именно начин агресивност е агресивност от вторичен тип.
Тя е породена от емпатирането, от отъждествяването, от преодоляването на собственото “Его”, лишена е от егоцентрични интереси, но … това съвсем не я прави “по-безобидна” или по-малко опасна от първата. Нещо повече – обикновено именно вторично агресивната реакция, възникнала при отъждествяването, е много по-страшна и по-опустошителна от първично агресивната реакция, и цялото познато на човечеството военно и репресивно насилие е изградено именно върху основата на вторичната (заместващата) агресивност, избухваща от отъждествяването с някакъв колектив или с неговата система от възгледи. Така, по силата на този механизъм, причинените от индивидуалното и егоистичното насилие разрушения и злини обикновено са нещо “съвсем незначително” в сравнение с разрушенията и злините, дължащи се на преданост към колективните вярвания.
§3.Б.б. При търсенето на отговорите на въпросите, свързани със същността на мозъка и имащи съществено значение за разкриване същността на психиката, важно значение има разкриването на същността на т. нар. функционална асиметрия на мозъка.
Според В. С. Ротенберг “откриването на функционалната асиметрия на мозъка е революция във физиологията и психологията, имаща значението на тази във физиката, породена от откриването на делението на атома”[7].
Естествено, векове наред учените са знаели, че от анатомична гледна точка човешкият мозък има две симетрично или огледално разположени части. Обяснението на този очевиден факт на анатомичната симетрия, обаче, се е свеждало до схващането, че това е един от фактите, свързани с т. нар. функционална симетрия, представляваща своеобразно биологично дублиране или застраховане, аналогично и на други елементи на тялото (очи, уши, дробове, бъбреци, тестиси, яйчници), които са функционално симетрични и имат напълно идентични функции.
Едва през края на 60-те години на ХХ век, обаче, хирурзите успяха да постигнат по оперативен път т. нар. явление “разцепен мозък” (split-brain), при което на хора, страдащи от чести епилептични припадъци било разрязано мазолестото тяло, свързващо двете полукълба на мозъка, и с това се сложило началото на множество интензивни изследвания на особеностите на двете мозъчни части. Тогава именно било открито, че принципът на симетрията, характерен за множеството двойки органи на човешкото тяло, съвсем не е приложим по отношение на двете части на мозъка. Т. е., че при мозъка действува и господствува не принципът на симетрията, а принципът на асиметрията.
Това откритие всъщност има доста дълга история. Още през 1840 г. Хенри Холанд пръв разглежда човешкия мозък като двоен орган и обосновава тезата, че някои психически заболявания се дължат на нарушеното действие на двете полукълба, при което едното не успява ефективно да коригира действията на другото. През 1844 г. А. Уигън отива още по-далеч с твърдението си, че човекът всъщност има не един, а два мозъка, и че мазолестото тяло между тях не ги свързва, а ги разделя.
Впоследствие са започнали интензивни изследвания в тази област и през 1936 г. френския лекар Марк Макс за първи път обосновава тезата за асиметричността на двете полукълба и отхвърля възгледа за симетричността. В резултат на всичкото това, през 60-те години на ХХ век тезата за асиметрията вече е станала господствуваща теза.
В основата на тезата за асиметрията е залегнало схващането, че лявото полукълбо на мозъка: *контролира дясната половина на тялото; *стои в основата на прецизното обработване на информацията, на аналитичните процеси и способности, на развитието на писмената и устната реч, на рационалното научно мислене; и *неговото изключване винаги води до депресия. За дясното полукълбо на мозъка се смята, че: *контролира лявата част на тялото; *отговаря преди всичко за зрително-пространствените възприятия; *отговаря за всичко, свързано с интуитивните и емоционалните възприятия и състояния, за поетическите, музикалните, литературните и пр. способности от сферата на изкуството; *отговаря за холистичното (едновременното и цялостното) възприемане на информацията и за свързаното с това т. нар. синтетично мислене; *неговото изключване винаги води до еуфория.
Интересът към функционалната асиметрия на мозъка има важно значение и във връзка с половата асиметрия (т. нар. полов диморфизъм). Според най-разпространената теза, функционалната асиметрия е най-силна и най-подчертана при мъжете, но съществува и гледището, че тя е най-силна и най-подчертана при жените. Все пак безспорно е, че и при мъжете, и при жените съществуват видими различия,[8] свързани именно с мозъчната асиметрия. Приема се, че като правило мъжете се характеризират преди всичко с подчертана доминантност на лявото полукълбо на мозъка, докато жените – с подчертана доминантност на дясното мозъчно полукълбо.
Във връзка с това американският психолог Дейвид Камерън е установил, че мозъкът на жените е така устроен, че те имат много по-силен “рефлекс към говорене (бърборене)”, отколкото мъжете. Според него малките момичета още като бебета проговарят много по-рано, отколкото момчетата, и на 3-годишна възраст вече имат в речника си два пъти повече думи, отколкото момчетата на същата възраст. По-късно, в зряла възраст тази особеност се запазва така, че жените произнасят средно по 20 000 – 25 000 думи на ден, докато мъжете не повече от 7 000 – 10 000 думи, което несъмнено е много повече, отколкото те биха желали да чуват, и неизбежно поражда напрежение и конфликти. Според Д. Камерън тази биологична даденост се е формирала още в праисторическото развитие на човека, когато мъжът се е занимавал изключително с лов, което е изисквало да дебне жертвата си с часове и да стои мълчалив, като през това време е разговарял с колегите си ловци само със жестове. В резултат на този именно факт в мъжкия мозък са се оформили два допълнителни центрове (каквито липсват в женския) – на сдържане на думите и на изработване и съхраняване на сложните понятия и термини, позволяващи семантично компенсиране на по-малкото думи.
Интересът към функционалната асиметрия на мозъка има важно значение и във връзка с представата за различните начини на мислене, както и към свързаните с това професии на човека. Метафорично казано, аналитичният начин на мислене се характеризира с и съответствува на постепенното възприемане на отделните части на дадено животно и изработване на представата за него едва накрая при пълното сглобяване на всичките постепенно възприети части; докато интуитивно-холистичният начин на мислене дава картината цялостно и изведнъж. Като правило лявото полукълбо изразява рационалната страна на човешката същност, а дясната – интуитивно-ирационалната страна на човешката същност. Като правило “дясномозъчните хора” са предимно художници, музиканти, шамани, танцьори, поети, хора на изкуството; докато “лявомозъчните хора” са преди всичко на практицизма, технократизма и рационализма, хора на науката и философията.
Интересът към функционалната асиметрия на мозъка има важно значение и във връзка с представата за ляво (западно) и дясно (източно) разделение на самото земно кълбо, както и на културите. Така напр. японският изследовател проф. Макото Кикучи счита, че принципите на мозъчната асиметрия се разпростират не само върху отделния индивид, но и върху цели култури, и по-специално върху източната култура и западната култура[9].
Той обръща специално внимание върху принципната разлика в характера на мисленето на японците и на представителите на западната цивилизация. Според него основното мислене и поведение на хората в дадено общество обикновено е резултат на културните и историческите фонови особености на това общество. В резултат на това източните хора, и в частност японците, възприемат западната култура не направо, а едва след като продължително време я абсорбират в подходяща модификация, тъй като тя е твърде далечна и дори противоположна на тяхната.
Според него има съществено различие примерно в начина, по който един японец и един американец ще опишат пътя от и до дадено място. Така японецът никога няма да започне да назовава наименованията на улиците и броя на къщите или пресечките, покрай които трябва да се мине, докато американецът ще направи точно това; японецът винаги ще предложи една живописна картина, в която опорните точки на мястото ще бъдат цветът на къщите и тяхната конфигурация. Авторът е описал случай, при който на симпозиум по електронна апаратура американски учен задал въпроса дали японският колега е изпробвал и друг вид изследвания с тази апаратура. Японецът започнал надълго и нашироко да обяснява неща, които нямали никакво пряко отношение към зададения му въпрос, но имали значение в мисловната дейност на японеца. След известно време американецът, явно силно отегчен и фрустриран, го прекъснал с думите: “Не можеш ли, по дяволите, да ми отговориш само с “да” или “не”?”[10].
Според проф. Макото Кикучи в процеса на битовото и деловото си общуване японците нямат абсолютно никаква склонност да ползват формулировки от типа на “да – не”, тъй като са изключително много чувствителни към оттенъците, към богатството на цветовете от целия спектър, независимо от това за какво става въпрос[11]. Японският автор не е специалист по проблемите на асиметрията на мозъка, но той е дал описание на особеностите на японското мислене, които го характеризират като съответствуващо на дясното мозъчно полукълбо. Той, обаче, изрично сочи, че именно този начин на мислене е залегнал в основата на съществуването на пиктографското писмо на източните народи, при което цели изрази се възприемат холистически автоматично. Той изрично казва: “ние схващаме същината на нещата, без да се налага да правим анализ на отделните точки от тяхната структура”.
Интересът към функционалната асиметрия на мозъка неизбежно преминава и през идеята за мозъчната флуктуация (лат. fluctuatio – “колебание”, “вълнение”), според която двете мозъчни полукълба се намират в състояние на постоянно взаимно адаптиране, при което в една или друга степен и форма се сменя доминантата на едното полукълбо над другото. От тази гледна точка, например, могат да бъдат предложени обяснителни интерпретации на редица, обикновено считани за патологични, както индивидуални, така и колективни (микрогрупови или макрообществени, включително и политически) феномени.
§3.В. Психологията е наука, изучаваща законите на съществуването и функционирането на психическия феномен, която обаче в известна степен се абстрахира и отдалечава от пораждащите този феномен конкретни процеси, състояния и форми на физиологическия и социалния детерминатор. Това абстрахиране е аналогично на абстрахирането на зрителя, при което се обсъждат естетическите свойства на една картина, без да се имат предвид химическият състав на боите или техниката на рисуването, което абстрахиране обаче е невъзможно за художниците, реставраторите и историците на изкуството.
Съдържанието на психиката е единство на три вида психични явления[12] - психични процеси, психични свойства (качества) на личността и психични състояния.
а) Психичните процеси са видове психични явления, характеризиращи се с процесуалност, която се изразява в това, че всичките явления от този вид се пораждат от някакъв външен или вътрешен за организма и за съзнанието възбудител (стимул), и протичат и изчезват от сферата на активния психичен живот и на съзнанието, като оставят някакви "физиологични следи" (които при определени условия са в състояние да се активизират вторично и отново да проецират съответния образ или преживяване или техни модификации и трансформации[13]). Този вид психични явления са винаги динамични и действени, и съобразно характерната страна на самата психична активност се групират в три подгрупи: познавателни, емоционални и волеви.
а1) Познавателните психични процеси се характеризират преди всичко с това, че при тях психичното отражение се извършва под формата на субективен познавателен образ, като всеки познавателен психичен процес (без вниманието) притежава специфичен свой собствен субективен образ;
а2) Емоционалните психични процеси са преди всичко чувствата и емоциите. Впрочем, в специализираната литература се спори относно двата термина - според едни автори съществува дълбоко разграничение между чувствата и емоциите, а според други между тях няма никаква принципна разлика. Така според първите емоциите са свързани с работата на подкорието, близки са до инстинктите и са присъщи и на животните, и на човека, докато чувствата са дейност на кората на големите мозъчни полукълба, винаги са свързани с втората сигнална система, свързани са с потребностите, продукт са от развитието на човека при условията на обществен живот и са присъщи само на човека[14]. Според Леон Леви обаче “в рамките на строго научната психологическа номенклатура” “не може да става дума за дълбоко разграничаване и още по-малко за обособяване или противопоставяне на въпросните термини, а единствено за известно семантично ограничаване на термина “емоция” в смисъл, че “емоцията винаги е чувство, тя е едно видово понятие, подмножество на чувството”, а “чувството не винаги е емоция, то е емоция само тогава и само доколкото се формира и резонира в духовната сфера”[15];
а3) Третият вид психични процеси са волевите, а при тях психичната активност съзнателно се съсредоточава в една насока съобразно поставената цел. Така волята е съзнателна, целенасочена и високоактивна дейност, насочена към преодоляване на някаква цел при подбиране на съответствуващите средства за нейното постигане.
б) Психическите свойства (качества) на личността са втората категория психични явления, естествено тясно и неразривно свързани с първата категория, т. е. с психичните процеси, както и с третата категория (психичните състояния). По същество психичните качества на личността са индивидуализация, конкретизация и персонализация на качествата на психичните процеси; както впрочем и обратното - качествата на психичните процеси са само абстракция на качествата на реалните личности. Психическите свойства на личността са относително трайни психически структури, сравнително различни и своеобразни за всеки отделен индивид и сравнително различни и своеобразни за различните равнища и насоки на развитие на отделните индивиди. Психическите качества на личността са многобройни и многообразни и изразяват различни страни и аспекти на личността: общата насоченост на личността - склонности, интереси, идеали, установки, субективни потребности, мирогледна и ценностна структура, жизнена позиция, и пр.; продуктивните възможности на личността - способности, дарби, талант, основни навици и умения; характерът; и др.
в) Психичните състояния са третата категория психични явления, компоненти на психиката, обособяването на които обаче се оспорва или игнорира от редица автори. Основанията за това се коренят както в онтологията, така и в епистемологията, т. е. както в реалното взаимно проникване и преплитане между "процес" и "състояние", така и в степента на прецизност на апарата, способен да намери реалната граница между "процеса" и "състоянието".
Психиката е субективна, безплътна реалност, представляваща отражение на индивидуалното и колективното битие на нейните носители, и в този смисъл се говори за съществуването на два вида психика - *индивидуална (личностна) психика, представляваща феномен, характеризиращ човека като единично природно същество, като представител на Homo sapiens и продукт на филогенетическото и онтогенетическото развитие; и *социална (групова, колективна) психика, представляваща феномен, характеризиращ съответния разрез на социума (групов, етнически, национален, глобален). Във връзка с това респективно се говори и за съществуването на два вида психологии (като науки, изучаващи тези два вида психически феномени) – индивидуална психология и социална психология.
Тук ние няма да се спираме на многобройните и най-различни гледища и определения на индивидуалната, и особено на социалната психология, но ще подчертаем предпочитанието си към възгледа, според който социалната психология е самостоятелна психологическа дисциплина, изучаваща: *поведението на индивидите в тяхното социално обкръжение[16]; *въздействието, оказвано върху чувствата, мисленето и поведението на индивида от страна на социума[17]; и *конфликта между индивида и обществото[18].
§3.Г. Съзнанието (англ. consciousness) е едно от фундаменталните понятия на философията, психологията и социологията, което характеризира най-важния компонент от системата на психиката, обезпечаващ най-висшата степен на природната и човешката активност – духовната активност, чието своеобразие се заключава в целевия, избирателния характер на активността. Функционирането на съзнанието дава на човека възможност да изработва обобщени знания за връзките, отношенията и закономерностите на света, да си поставя цели и да разработва планове, изпреварващи неговата дейност в природната и социалната среда, да регулира и да контролира емоционалните, рационалните и предметно-практическите си отношения с действителността, да определя ценностните ориентири на своето битие и творчески да преобразува условията на своето съществуване.
§3.Г.а. Съзнанието е многопластов феномен, което обстоятелство го прави предмет на изучаване от множество познавателни гледни точки. От философско-епистемологична гледна точка съзнанието е свойство на най-високоорганизираната материя (мозъка) да осъзнава своето битие, да бъде субективен образ на обективния свят, да бъде субективна реалност. То обозначава вътрешния свят на човека, неговите чувства, мисли, идеи и другите духовни феномени, които пряко, непосредствено не се възприемат от човешките органи и принципно не могат да бъдат обекти на непосредствена предметно-практическа дейност нито на самият съзнаващ субект, нито на другите хора. От философско-онтологична гледна точка съществуването на съзнанието се изразява с понятието “субективна реалност” и “идеално”. От аксиологична гледна точка съзнанието отразява и е израз на ценностното отношение на субекта към действителността. От праксеологическа гледна точка съзнанието обозначава най-висшата форма на природната активност - духовната активност, творческата активност и целеустременост.
В психологически аспект (в психологията) съзнанието се свързва със способността на субекта да отделя себе си от обкръжаващия го свят, със способността за самоотчет и самонаблюдение, със съществуването му не само в индивидуална (като “Аз”), но и в надиндивидуална (като “Свръх-Аз”) форма. Тук то се разглежда като част от психиката, и по-точно като онази част, която обхваща само онези психически явления и действия на човека, които преминават през неговия ум и воля (т. е. извършват се "със знанието" на човека) и участвуват като “интегрален организационен момент” в психичното, в регулирането на човешката дейност. От психологическа гледна точка най-важната функция на съзнанието е мисловното построяване на действията и предвиждане на техните последствия, осъществяване на контрол и управление върху дейността на индивида, на неговата способност да си дава сметка за това, което става както в обкръжаващата го среда, така и вътре в неговия духовен свят.
В социологически аспект съзнанието се разглежда като сфера на духовния живот на обществото, в която се осмислят, обосновават, идейно оформят и реализират интересите и представите на различните социални групи, етноси, нации и обществото в цялост. Социологическият “разрез” на съзнанието разкрива неговата роля в организацията на общественото битие на човека, в историческата динамика на човешкото цивилизационно и културно развитие.
В историята на философията има различни направления (или традиции) при анализа на съзнанието. Т. нар. класическа философска традиция води своето начало още от най-дълбока античност и е насочила вниманието си към разкриването в съзнанието на свръхчувствените принципи и начала на битието, на универсума (макрокосмоса) и човека (микрокосмоса). Така в древногръцката философия като такова начало е считан логосът (т. е. словото, законът, същността на всички неща); в древнокитайската философия такова начало е т. нар. дао (т. е. път, закон); в древноиндийската философия – брахма (безлично духовно начало).
В рамките на тази традиция ценността на човешкия разум, на съзнанието се определя от степента му на приобщеност към това единно начало.
На първия етап от развитието на класическата традиция в историята на философската мисъл е доминирала синкретическата (гр. synkretikos – “който обединява”, “обединителен”, “който съществува заедно с нещо друго”, “неразграниченост”) представа за душата и тялото, за психическото и физическото, за чувствата и разума. В рамките на тази представа душата е била разглеждана като безлично начало, лишено от неповторимостта и индивидуалността на човешката личност, и свойствата на душата са били свързвани единствено със свойствата на космоса; т. е. за тази представа собствената активност на човешката душа все още не е била открита.
Вторият етап от развитието на класическата традиция започва с диференциацията на свръхчувственото и природното, на душата и тялото, в учението на софистите и на Сократ. В учението на Платон, в съответствие с възгледа му за космическата душа (изобразявана като съвършено живо същество), човешката душа е призната за безсмъртна, за притежаваща възможността за самодвижение и преселение, и е структурирана в три компоненти: *въжделение (силно желание), *страстност (жар, душевен подем) и *разсъдителност. В учението на Аристотел за първи път е формулирана идеята за ролята на душата като организиращ и обезпечаващ развитието на живота принцип или фактор.
В средновековната (преди всичко - християнската) философска традиция господствува субстанционалният подход при разглеждането на съзнанието, при който то било считано за проява в човека на искрите на надсветовния Божествен разум, който съществува до, преди и над природата и твори самата природа “от нищото”. Този разум тук се трактува като атрибут на Бога, при което за човека се оставя само проявлението на една кратковременна “искрица” от всепроникващия пламък на Божествения разум. Заедно с това, в християнската традиция се обръща внимание на вътрешната напрегнатост и противоречивост на душевния живот на човека, и наред със съзнанието във вътрешната структура на душата се открива и наличието на слой, лежащ извън пределите на знанието и неподвластен на знанието. Приема се, също така, и съществуването на спонтанна активност на душата, проявяваща се както в самопознанието и опита на общуването с Всевишния разум, така и в актовете на своеволието и следването на страстите. Като основание за истинността на знанието тук се приема не само принадлежността му към “Божествения огън”, но и неговият собствен вътрешен опит: достигайки пределната си достоверност и пределността на собствената си деятелност, душата се възвръща към себе си.
Впоследствие понятието за вътрешния опит е станало основно за т. нар. интроспективна концепция за съзнанието. Така за Тома Аквински вътрешният опит на съзнанието е средство за самовглъбление и общуване с Всевишния под формата на “съзнателен разум”, а “безсъзнателната душа” е оставена за растенията и животните (при човека, обаче, всички психични актове, започващи от усещанията като най-низши и стигайки до най-висшите, са признати за съзнателни). Тук за първи път се въвежда и понятието “интенция”, обозначаващо извършването на особена операция от съзнанието (психиката, мисленето), изразяваща се в неговата насоченост към намиращия се извън него предмет и търсене на образа на този предмет (на т. нар. интенционален образ).
Във философската традиция на Новото време са залегнали обяснителните представи на два основни подходи към проблемата за съзнанието – субстанционален подход и натуралистически-функционален подход. В основата на субстанционалния подход е залегнала представата за съзнанието като затворен в себе си вътрешен свят, то е представено преди всичко като самосъзнание, като саморефлексия. Така за Рене Декарт съзнанието е субстанция от особен вид, противостояща на пространствения свят и отворена единствено за самосъзерцанието, за самосъзерцаващия я субект, то е вътрешно съзерцаване на субекта на съдържанието на собствения му вътрешен свят. Готфрид Лайбниц, в противовес на Р. Декарт, издига учението за безсъзнателната психика и приема, че психически деятелни са субстанциите на монадите (неделимите първоелементи на битието), при което въвежда понятието “аперцепция”, което определя като акт на преход от безсъзнателните психически състояния и възприятия към отчетливо осъзнаваните представи.
Обяснението на съзнанието, което дава принадлежащия към философската традиция на Новото време т. нар. натуралистически-функционален подход, следва достиженията на физиологията и медицината (преди всичко в областта на особената функция на мозъка) и води началото си от Жулиен дьо Ламетри, Пиер Кабанис, Пол Холбах и др. В рамките на този подход се приема, че съзнанието е израз на съществуването на една “особена функция на мозъка”, че по тази именно функция то се отличава от проявните форми на другите функции на мозъка, и че благодарение именно на съзнанието като такова човекът е способен да придобива знания за природата и за самия себе си. В рамките на този подход особеностите на съзнанието се разглеждат единствено като физиологично детерминирани, и до идеята за социалната детерминираност на съзнанието, за неговата връзка с културата, все още не се е стигнало.
Новата епоха в учението за генезиса и строежа на съзнанието е положена в традицията на Немската класическа философия, където за първи път е поставена на разглеждане проблемата за сложната многоравнищна природа на съзнанието, за значимостта на общуването и изграждането на висшите психически потребности при формирането на самосъзнанието, волята и ценностите като феномени на индивидуалното съзнание, за диалектиката на чувственото и логическото, за индивидуалното и социалното. Тук е обърнато и специално внимание на въпросите за органическата взаимовръзка между индивидуалната, личностната и надиндивидуалната форми на съзнанието. Подлагайки на критика интроспективната психология, немската класическа философия разкрива зависимостта на чувствата, възприятията и съдържанието на съзнанието от индивидуалността на субекта (учението на И. Кант за трансценденталната аперцепция), а при Г. В. Ф. Хегел плътно се стига и до проблемата за социално-историческата природа на съзнанието и до утвърждаване на принципа на историцизма в разбирането на съзнанието. Г. В. Ф. Хегел изхожда от това, че съзнанието на личността (субективният дух), бидейки необходимо свързано с обекта, се определя от историческите форми на обществения живот (които, впрочем, са тълкувани като въплъщение на обективния дух.
Диалектико-материалистическата (известна и като марксическа) философска традиция първо отхвърля идеята за субстанционалния характер на съзнанието, след което го разглежда като функция на мозъка, като отражение на обективния свят и като необходим компонент на предметно-практическата дейност на човека. За предпоставки на възникването и формирането на съзнанието тук се сочат: *еволюцията на свойството за отражение, присъщо на материята; *развитието на зачатъчния интелект при животните; *преходът при хуманоидите от използуването на естествените оръдия на дейност към използуване на изкуствени оръдия на труда в предметно-практическото усвояване на света; *развитието на способностите на живия организъм и мозъка в процеса на взаимодействието на човека с реалността, осъществявано върху основата на неговата чувствено-предметна дейност, на утвърждаването на труда като потребност за човека и на обществено-историческата практика.
Според този философски мироглед, отразявайки в своето съдържание обективния свят, съзнанието се детерминира от природната и социалната реалност, то е качествена форма на психиката, която възниква единствено при човека в процеса на труда[19] и на обществените отношения, и следователно по своята същност, въпреки природната си обусловеност като възможност, то все пак е социално обусловено и е обществен продукт.
Феноменологическата философска традиция води началото си от основания от Едмунд Хусерл (1859-1938) мащабен проект на феноменологическата философия, който е изиграл изключително важна роля в развитието не само за немската и френската, но и на световната философска и частнонаучна мисъл[20]. Тази философска гледна точка поставя като свой предмет на изследване именно съзнанието, разглеждано обаче, само от гледна точка на неговата интенционална природа. – като проявяващо се в насочеността на актовете на съзнанието към предмета. Съзнанието и субективността тук се разглеждат като специфичен вид битие, което не може да бъде изразено в традиционно-познавателния ракурс “субект-обектни отношения”, доколкото “Аз”-ът не може да наблюдава самия себе си отстрани.
Основната идея на феноменологичния поглед върху съзнанието е, че между съзнанието, човешкото битие, личността и предметния свят, психофизическата природа, социума и духовната култура съществува очевидна неразделимост и в същото време взаимна нередуцируемост. Издигнатият от Ед. Хусерл лозунг “Назад към самите предмети!” се схваща като съдържащ призива за освобождаване на съзнанието и предметния свят от причинните и функционалните връзки между тях, а също така и от диалектико-мистичното взаимопревръщане и постигане на “чистото съзнание” (на същността на съзнанието), отделено от основаващите се върху тези връзки митологични, научни, идеологични и ежедневни нагласи и схеми. Съзнанието тук се описва като нещо неотделимо от непосредствената жизнена реалност, при което е възможно разчленяване само на някои от дорефлекторните му степени, а самото описание на съзнанието се разглежда като описание на неговата същностна “чистота” и феноменална явственост. По този начин “чистото съзнание” се схваща като “чисто смислообразуване”, “чиста осъзнаваемост”, очистване на съзнанието от наложените му схеми, догми и шаблонни ходове на мисълта.
Психоаналитичната философско-психологическа традиция разглежда съзнанието само като една съвсем малка част от умствената дейност на човека, по-голямата част от която е скрита в подсъзнанието (надсъзнанието, предсъзнанието и задсъзнанието). Във връзка с това терминът “съзнание” не е част от речника на психоанализата, макар че Фройдовата теория за несъзнаваното има общо с историята на философията на съзнанието, чиято критична наследница е. От клинична гледна точка въпросът за съзнанието се открива във всички школи по психотерапия, които са привърженици на феноменологията или мобилизирането в процеса на лечение на съзнателната воля на пациентите.
Херменевтиката (от гр. hermeneia – “тълкуване”) е направление във философията и хуманитарните науки, в което “разбирането” в най-общ смисъл се разглежда като условие на социалното битие, а в тесен смисъл – като теория и практика на тълкуването (т. е. интерпретацията) на текстовете[21] във всички области на знанието (философията, психологията, лингвистиката, юриспруденцията, богословието и пр.), насочено към разкриване тяхното смислово съдържание. Херменевтичната философска традиция приема, че осъзнаването на предмета и предметът на съзнанието са неотделими един от друг, че като първична реалност се проявява не съзнанието (мисленето, духът), не и природата (материята), а “жизненият свят”, предпоставен от самото начало от субектно-обектното разчленяване. Тук съзнанието е предпоставено като “поле от значения” или “поле от смисли”, което именно открива възможността за тълкуване (т. е. за интерпретация).
Структуралистичната философска традиция е насочена към изучаване на съвкупността от инвариантните отношения в динамиката на развитието на различните системи. Структуралистката теория и методология съвсем неслучайно води своето начало от момента на издаването през 1916 г. на труда на Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913) “Курс по обща лингвистика”, в който езикът се разглежда като подредена система от знаци, с което бе поставено началото не само на структурната лингвистика, но и на структуралистката парадигма в съвременната хуманитаристика, включително и на структурната психоанализа, насочен към проблемите на съзнанието.
Семантическата и културологическата философска и частнонаучна традиция разглеждат изключително широка гама от въпроси, свързани със съзнанието. Тук съзнанието се свързва с развитието на потребността от знакова комуникация и предаването от поколение на поколение на придобития опит, закрепван в семиотически системи, положили началото на културата като специфичен свят на човека. Особен интерес тук заслужават и широката гама от въпроси, свързани с възможността за съществуване на извънземни форми на съзнанието, на извънземен разум, както и за взаимоотношенията на човека с тях, включително и евентуалното му приобщаване към полето на космическото съзнание.
§3.Г.б. В процеса на органическата еволюция природата е създала анатомическа и физиологическа система, без която съзнанието като част от психиката и като продукт на дейността на тази система би било невъзможно. Съзнанието е обусловено физиологически и генетически от природата, но и социално от обществения живот, и така то е единство на две взаимнопроникващи се детерминации.
*** В своята книга “Драконите на земния рай” Карл Сейгън[22] е предложил една нагледна “космическа хронология” на възникването на Вселената, живота и психиката (съзнанието). Преди около 15 милиарда години във Вселената настъпил т. нар. Голям Взрив, от което именно събитие е възникнала самата Вселена, и след което е станало възможно да се извършва отброяване на следващите събития. Какво е било преди това, той смята не само за неустановено, но и за неустановимо.
В неговата нагледна хронология целият този период от 15 милиарди години е представен като една единствена година, започваща в нула часа и нула минути на 1 януари и завършваща на 31 декември в 23 часа, 59 минути и 59 секунди. Така, според него от момента на Големия Взрив до образуването на Слънчевата система е изтекло времето от 1 януари до 9 септември; възникването на планетата Земя е станало на 14 септември; възникването на живота на Земята е станало на 25 септември; възникването на най-примитивната нервна система – на 16 декември; появата на първите хора, и следователно и на нервната система на човека – на 31 декември в 22 часа и 30 минути; появата на писмеността – в 23 часа на 31 декември; епохата на Европейското Възраждане – в 23 часа, 59 минути и 59 секунди; и цялата фиксирана история на човечеството се помества в последните десет секунди на 31 декември; всичко, което е станало от края на средните векове до днес – се помества в по-малко от една секунда. Така, 24 часа от този космически календар се равняват на 41 милиони години, 1 час – на 1,7 милиони години, 1 минута – на 28 500 години, а 1 секунда – на 475 години.
По този начин става “нагледно очевидно”, че след Големия Взрив, за да възникне Слънчевата система са били необходими 10 милиарди години; за да възникне и се оформи планетата Земя след възникването на Слънчевата система са били необходими 200 милиона години; за да се появи животът на Земята след нейното възникване – 451 милиона години; ако приемем, че условно можем да отъждествим възникването на първата нервна система с възникването на психиката, то следва да приеме, че развитието на човешката психика представлява само 1/240 част от общото развитие на психиката – т. е. до възникването и развитието на човешката психика като “венец на творението на природата” се е стигнало след колосална “предподготовка”; а ако тази предподготовка бъде съпоставена от момента на възникването на Вселената, то ще стане ясно, че тя представлява само 1/5840 част от развитието на Вселената, която част е продължила цели 2,5 милиона години (15 милиарда години, разделени на 2,5 милиона е равно на 1/5840 част!).
*** Според американския психолог проф. Джулиан Джейнс[23] от Принстънския университет съзнанието е възникнало само преди няколко хиляди години и хората от цивилизациите на Древен Египет и Древна Гърция са минали без него, без да взимат самостоятелни и съзнателни решения. Дж. Джейнс счита, че както по-рано, така и днес само една малка част от човешката психична дейност е свързана със съзнанието, а огромната част от действията на хората са несъзнателни, като съзнанието се включва само тогава, когато човек се занимава с нещо непознато, а това съвсем не се случва много често.
“Изблиците на съзнание”, обаче, субективно се възприемат като нещо непрекъснато, и така възниква илюзията, че то е равнозначно на бодърствуването, на възприемането или запомнянето, които са съвсем самостоятелни явления. Дж. Джейнс счита, че за всяка епоха са характерни различни по дълбочина проявни форми на съзнанието. То е възникнало известно време още след появата на езика (а езиците са се развили около 100 000 - 10 000 години преди нашата ера), но до първото хилядолетие преди Христа не са открити никакви признаци за съществуването на “вътрешна мисловна дейност”, при която човек може да си представи настоящето си или да разговаря сам със себе си в днешния смисъл на това понятие. Действително, разкопките в Ирак показват, че още през 50-то хилядолетие преди Христа е имало шаманство и погребален обред, а следователно и вяра в задгробния живот, но според Дж. Джейнс тези ритуали съвсем не потвърждават наличието на съзнание, което не е било необходимо за спазването на обичаите и обредите. Според Дж. Джейнс всичко това е било вършено в “съноподобно състояние” и всъщност, до първото хилядолетие преди Христа, е налице изцяло неосъзнато поведение, а след това то е преобладавало и в по-късните периоди.
Дж. Джейнс счита за потресаващ факта, че напр. героите на “Илиада” фактически са автомати - те не са вземали решения и не са строяли планове; епосът на Омир е населен от два типа действуващи лица - богове, които винаги са се появявали в критични ситуации, когато е назрявала необходимостта и е било нужно да се вземе определено решение, и хора, които са действували като автомати, изпълняващи решенията на боговете, и действуващи поразително нелепо и наивно, когато са правели нещо без “подсказването” на боговете.
За Дж. Джейнс именно Омировият епос позволява да се пресъздаде мозъчната структура на древния човек, която всъщност е била “двукамерна” или “двуетажна” - едната част, вероятно дясното полукълбо, е натрупвала опита и го е превръщала в някакъв “идеален образец за поведение”, който е служел за управляване на лявото (изпълнителското) полукълбо, като информацията от дясната част на мозъка се е предавала към лявата под формата на халюцинации (зрителни и слухови), възприемани като божествени повели. Всъщност, модерните изследвания сочат, че действително двете полукълба на човешкия мозък могат да функционират напълно самостоятелно като две самостоятелни личности, а този факт се счита за “рудимент на древния двукамерен мозък”.
Според Дж. Джейнс появата на този тип мозък (т. е. двуетажен) е било историческа необходимост, тъй като всяка социална организация, наброяваща повече от 30 души, налага необходимостта от нови форми на комуникации и на социален контрол, а именно халюцинациите на “двуетажния мозък” изпълняват ролята на тази комуникация и на този социален контрол. При такъв тип социална организация индивидът слуша командата на вожда и я изпълнява, а когато вождът отсъствува или е умрял, неговият глас се превръща в халюцинация и решава проблемите, които възникват пред индивида. Именно властта на халюцинациите е бил факторът, който е породил строго йерархичните цивилизации и ги е превърнал в обширни общества-царства, такива като Египет или градовете държави на Асирия.
Дж. Джейнс счита, че “краят на двуетажния мозък” е настъпил в резултат на три фактора - голямото земетресение през 1470 г. преди Христа е разрушило царствата около Егейско море и останалите шепа бежанци се разпръснали; появила се писмеността; засилила се търговията. Тези три фактори разкъсали халюцинативните връзки между хората, и предоставени сами на себе си, за да оцелеят, те били принудени да мислят самостоятелно.
Така първите примитивни форми на самостоятелно мислене били предизвикани от посочените три фактори и постепенно започнали да се разпространяват навсякъде по света. Според Дж. Джейнс обаче “двеутажният мозък” има способността винаги и неизбежно да “се завръща”, когато “разпръсналите се” се съберат, т. е. когато хората престанат да живеят “организационно и интелектуално самостоятелно”.
По силата на двойната си детерминация съзнанието получава свои собствени закономерности, и така, строго погледнато, неговата детерминация е тройна - био-психо-социална. Природата се развива по свои собствени закони; обществото се развива по свои собствени закони; съзнанието се развива по свои собствени закони; и трите встъпват като "външни" за съзнанието и го детерминират, определят съдържанието на съзнанието "отвън".
В този именно смисъл и Хосе Делгадо пише, че съзнанието е най-краткото обозначаване на “интрацеребралната преработка на екстрацеребралната информация”, т. е. на вътремозъчната преработка на извънмозъчната информация[24].
§3.Г.в. Съзнанието е най-висшата степен и форма на развитие на психиката. То е преди всичко свойство на природата и по-точно - на природата на човека, тъй като съществува реално в главата на индивида, и в онтологичен план е толкова реално, колкото и физическите явления.
Съдържанието на съзнанието (т. е. всички явления вътре в него) е поле на научния интерес на почти всички философски, естественонаучни и социални науки, и това го прави предмет на най-разнообразни по съдържание и форма научни интерпретации, акценти и абсолютизации. Това съдържание е диференцируемо и има своя структура и функции, свои форми и степени.
От философска и социологическа гледна точка съзнанието е едно от основните понятия, разкриващи способността за идеално репродуциране на света, и се разглежда като съществуващо в две основни форми – като индивидуално (лично) и като обществено (колективно, групово). От психологическа гледна точка съзнанието е най-висша и присъща само на човека проява на психиката, при която отражението на света се опосредява от съществуващия натрупан опит на личността и на обществото, а личният и социалният опит оказват своето въздействие върху характера на психичното отражение (върху неговата активност, целенасоченост, адекватност, дълбочина, всеобхватност и абстрахиране).
Съзнанието притежава своя собствена вътрешна структура, най-висша проява и компонент на която е самосъзнанието (англ. apperception), осъзнаването от разсъдъка на самия себе си. Самосъзнанието е най-висшата форма на съзнанието (т. е. на психичното отражение), при която високорационалният субект (индивидът или обществото) се самообособява, съпоставя и противопоставя на обекта (света, включително и на себе си, превръщайки се в обект), превръщайки го във високоадекватно отразена субективна реалност.
Като автономна същност самосъзнанието включва в себе си процесите на самопознанието, самоидентификацията, самоопределението, и външно се проявява като система от явно или неявно предявяеми самооценки и оценки на другите. Самосъзнанието е осъзнаване на собствените ценностно-символически основания, на пределните смисли, задаващи на личността нейните знания и възможности на взаимоотношение със света и със самата нея.
В самосъзнанието “Аз”-ът опознава и оценява себе си, своето съзнание и своето знание, собствените си условия-предпоставки за наблюдение на себе си отстрани, смисловите структури на собственото си и заобикалящото го битие, като изхожда от собствените си предели; оттук нататък, обаче, възниква едно огромно и съдбоносно за човечеството раздвоение – в източното самосъзнание “Аз”-ът залага преди всичко на онези (по своята най-дълбока същност – окултно-мистични) механизми, чрез които се стреми да преодолее и да напусне собствените си предели, а в западното самосъзнание, обратно, “Аз”-ът залага преди всичко на онези (по своята най-дълбока същност – рационалистични) механизми, чрез които се стреми да остава вътре в и да не напуска собствените си предели. Това именно обстоятелство е поставяло и непрекъснато поставя т. нар. “проблема Изток-Запад”, която съществува в най-дълбоките пластове на абсолютно всички феномени на човешката цивилизация.
И в източната, и в западната версия става дума за “самоочистване на съзнанието”, за разкриване на “чистото съзнание” в процесите на познанието и самопознанието, но това са две принципиално, две коренно различни ориентации. Изтокът набляга преди всичко върху елиминацията на мисленето, на възможностите за постигане на “безобектно”, на “невъвлечено” съзнание, при което стига до предлагането на пасивната практика на дао или на активните практики на йога и дзен. Западът принципиално настоява преди всичко: върху мисленето и най-вече върху неговата рационалност; върху опосредяването на процесите на осъзнаването на мисленето; върху интенционалността на съзнанието, т. е. на необяснимостта на съзнанието чрез самото себе си, а на неговата обяснимост чрез това, че то е винаги “насочено към”; на преводимостта и постоянния преход на съзнанието в самосъзнанието. Западната версия предполага: определяне на позицията в смисловите полета; намиране на смисловите граници и на системите на ценностите; “привързаност” към външния свят; различаване на съзнателното и несъзнателното в мисловните процеси и пр. В крайна сметка, тези две различни ориентации са породили и двете различни техники на работа със самия себе си и със своето съзнание – Изтокът е ориентиран към медитацията, а Западът е ориентиран към оформянето на рефлексията в мисленето и посредством мисленето - към рационалното осмисляне на ситуацията в най-широките й рамки и към нейното ефективно усвояване.
Акцентът на осъзнаване на съзнанието от самото себе си е поставен във философията на Новото време и води своето начало от тезиса на Рене Декарт cogito ergo sum (“мисля, следователно съществувам”), който, преведен в по-пълна форма, означава: “Ако аз осъзнавам, че всички мои действия, в това число и съмненията и отрицанията, са проявление на мислене, то аз като субект на мисленето осъзнавам себе си като съществуващ”. Интерпретацията на самосъзнанието като наблюдение на вътрешния опит, дейността и способите за неговото проявление е била формулирана от Джон Лок, а интерпретацията му като осъзнаване на собствените съдържания на съзнанието – от Готфрид Лайбниц. На Имануел Кант принадлежи преинтерпретацията на съотношението на съзнанието с външния свят и самосъзнанието, и с това и на поставянето на новоевропейската традиция на разглеждане на проблемата – според него “осъзнаването на моето собствено налично битие е едновременно с това и непосредствено осъзнаване на битието на другите вещи, намиращи се извън мен”; при това, според него, самосъзнанието може да бъде схващано както в логическата (чрез съпоставяне на представите), така и в тансценденталната рефлексии (чрез установяване на връзките на представите с познавателната способност). Във “Философия на духа” Г. В. Ф. Хегел е преинтерпретирал проблемата като процесуалност на саморазвиващия се дух в неговите рефлексии за самия себе си. Следващото преинтерпретиране на проблема е при Йохан Готлиб Фихте, при когото съзнанието не е дадено, а е зададено, поражда самото себе си.
Новият поврат в проблематиката за самосъзнанието настъпва с неговата психологизация и социологизация, осъществявана по пътя на разединяването, разчленяването на “Аз”-а в структурно-функционалните верификации на психологията и социологията на личността; във фройдизма; в символическия интеракционизъм; в концепцията за автокомуникацията; и др.
Освен това в структурата на социологията и социалната психология самосъзнанието се разглежда като присъщо не само на индивида, но и на социалната група, класа, етнос и на обществото като цяло, когато те си изработват общи идеали и разбирания за собствените се интереси и осъзнават себе си като субекти на познавателната и на практическата дейност.
§3.Г.г. Най-често срещаните абсолютизации на съзнанието и самосъзнанието са социологизацията и физиологизацията. Така например, позовавайки се на марксовата теза за социалната същност на човека, В. В. Орлов пише, че "многокачествеността на човека" е "принизяване на неговата социална природа", че “по своята качествена същност явлението човек е неделимо и може да има или само биологическа, или само социална природа, но не може да има социално-биологическа природа"; че "човекът има изцяло социална природа, която включва в себе си в подчинен вид биологическото, химическото и физическото”, и “определянето на личността като социално-биологически хибрид несъмнено съдържа принизяване на социалната природа на личността”[25].
Това обаче е неадекватна интерпретация: ботаническите, зоологическите и расовите "хибриди" не са непременно низши явления, а що се отнася до човешката личност, то нейната "хибридност" между социалното и биологичното е просто факт, независимо дали ще се приеме, че биологичното е подчинено на социалното или че социалното е подчинено на билогичното, защото "подчинеността" на едни качества на други не елиминира многокачествеността, която си остава дори и в условията на подчиненост на едните качества на другите.
§3.Г.д. В научните изследвания на проблемата за съзнанието през последните десетилетия се обособяват няколко тенденции. Първата тенденция е подчертаването на приемствеността между животинската и човешката психика и разглеждането на психиката и съзнанието не като съвършено различни и принципно противопоставими явления, а като съотношения на част към цяло - разглеждането на съзнанието като част от психиката, при това нейна особена и висша степен, развила се в условията на обществения живот на хората. От тази гледна точка съзнанието има своите дълбоки генетически предпоставки в животинския свят, където (особено при висшите животни) съществуват висши степени на психическия живот, "елементарно мислене" и “най-проста интелектуална дейност", доближаващи се до основните черти на човешкото съзнание. Все пак обаче животните не притежават съзнание, а имат само психика като "предистория на съзнанието"; съзнанието е свойствена само на човека висша форма на психиката, то е “очовечена чрез труда психика".
Другата тенденция е на разкриването на спецификата на двете степени (или форми) на съзнанието - чувствената и рационалната. Обичайната представа, че човешкото съзнание като висша форма на психиката се отличава от животинската психика по рационалната си форма на съществуване и проявление е непълна, защото животинската и човешката психика се различават и по чувствеността си - например окото на човека и особено на художника, ухото на човека и особено на музиканта дават много повече информация за вещите, отколкото същите чувствени органи при животните. Трябва да се подчертае и фактът, че рационалната форма на съзнанието има по-голяма роля в жизнедеятелността на човека, отколкото чувствената, а освен това самата човешка чувственост се е променяла и усъвършенствувала под въздействието на рационалността и е достигнала етапа, при който е "загубила своето животинско лице", така че човекът например яде, пие и люби не така, както животните, а неудържимите взривове на страстите, характерни за историческите и литературните герои от Античността и Средновековието днес се срещат изключително рядко.
Третата тенденция е в усъвършенствуване качествата на самата рационална степен на съзнанието чрез развитие на широтата и абстрактността на обобщенията, чрез намаляване ролята на чувствения елемент, чрез засилване на абстракцията и все по-голямото й откъсване от примитивния прагматизъм на мисленето и изискванията за непременно и непосредствено практическо прилагане, както и чрез развитието на понятийното (синтетично) мислене и изразяване. Тези тенденции характеризират не само разликата между човека и животното, но и развитието на цивилизацията.
§3.Г.е. Съзнанието притежава свойства, които го правят "оръдие и инструмент" на познанието и на практическата дейност, и които се определят като негови функции. Фундаменталната функция на съзнанието е информационно-ориентировъчната, синтезирана като "знание". Така съзнанието всъщност е знание за външния свят и за самия себе си, и извън знанието съзнанието просто губи своя смисъл. При това "самосъзнанието" включва не само знанието за самия себе си, но и съвкупността от знания за обществото и човека, т. е. "самосъзнанието на човечеството". Така главната функция на съзнанието е познавателната - да получи знание за света, включително и за себе си като част от този свят. Другата главна функция на съзнанието, тясно и неразривно свързана с първата, е творческата, изразяваща се във въздействието, насочено към преобразуване на околната среда и самия себе си. Така в крайна сметка съзнанието, както и цялата човешка психика, изпълнява пряка жизнедеятелна функция, и всъщност всичките функции на съзнанието се свеждат до "регулативния ефект" при взаимодействието на индивида с околната среда.
Съзнанието съществува в две основни форми - предметно съзнание и самосъзнание. Самосъзнанието е съзнание, насочено към самото себе си, правещо обект на изучаване самото съзнание. Със самия факт на своето съществуване то доказва относителността на различието между обекта и субекта на познанието и неиздържаността на тезата, че в съзнанието всичко е субективно. Обикновено самосъзнанието се разглежда като "индивидуално съзнание", като проблем за "Аз-а", но то може да се разглежда и в широк философски и социологически план като "колективно (обществено, групово) самосъзнание".
§3.Г.ж. Какво е съотношението между съзнанието и самосъзнанието?
Може да се смята за доминиращо (поне доскоро) схващането, че самосъзнанието е елемент, вид, аспект или страна на съзнанието[26]. От тази, така да се каже, класическа гледна точка се приема, че пространството на съзнанието съдържа в себе си пространството на самосъзнанието, така както цялото съдържа своите части. В класическите интерпретации на проблемата обратното схващане въобще не се поставя, не се разглежда и изобщо не се има предвид като възможно.
Съвременните изследвания в тази сфера, опирайки се върху достиженията на неврофизиологията и невропсихологията, върху функционалните асиметрии на мозъка и върху психическата дейност, дават обаче основание за преразглеждане на тази класическа гледна точка. Така, в съвременната наука се оформя противоположната представа, а именно, че съзнанието е съставна част на самосъзнанието, т. е. че функционалните параметри на съзнанието (субективното пространство и време) са индивидуализирани. Приема се, че човекът живее само в своето индивидуално пространство и време, и че съзнанието постепенно започва да се появява като резултат от сложен процес на преживяване, който конструира в него пределите на реалността на своя предмет.
В тези представи самосъзнанието е не просто “повече” от съзнанието, но и съзнанието встъпва като една от следните възможни версии[27] на самосъзнанието: а) екстраверсия, когато съзнанието е обърнато към външния свят и намира своя предмет във външните пространствено-времеви параметри; б) интроверсия, когато съзнанието е обърнато навътре към себе си (във времето на интроспекцията) и намира предмета си в пространствено-времевите параметри на въображението; в) конверсия, когато съзнанието е обърнато към тялото на човека и намира предмета си в различните телесно-моторни сензации[28]. Получаваните в случаите на различните заболявания т. нар. конверсионни симптоми или афективни стигми [29] всъщност са своеобразна маска на конкретните и особено значимите преживявания, изтласкани извън пределите на съзнанието; г) перверзия (от лат. perversio – “извращение”), разкрива изключително сложна структура на съзнанието. Така, установено е, че религиозно-екстазната и наркоманната сюрреалност на съзнанието, девиантното (от лат. deviatio – “отклонение”) и делинквентното (от лат. delinquo – “провинявам се”, “сгрешавам”; delinquens – “провинение”, “простъпка”, “престъпление”) поведение, са функции (структури) на перверзната структура на съзнанието.
[1] Атрибутът е абстрактен признак, неотнимаемо свойство, без което предметът не може нито да съществува, нито да бъде мислен. Атрибутивно е онова, което безусловно е присъщо на целия разглеждан предмет. Мисленето, съзнанието, психиката не са атрибут на материята, тъй като не са присъщи на цялата материя. Те са атрибут само на високоорганизираната материя, на висшите организми. Движението, пространството, времето например са атрибути на цялата материя, включително и на органичната материя и висшите организми.
[2] При решаването на т. нар. психофизична проблема мнозина автори предлагат варианти, защитаващи крайна материалистическа позиция, неиздържана логически и свеждаща цялото богатство на духовния живот до телесната морфофизиология. Според тях психичното въобще не съществува, а представените в човешкия субективен опит “ментални събития” всъщност са само “фалшифициран доклад” за процеси, които по същество са телесни и мозъчни. Според тези автори светът е само и единствено материален, съществуват само материални (т. е. физични) тела с познати или все още непознати свойства. Автори, поддържащи тази теза на “краен научен материализъм”, са К. Лешли, Р. Рорти, Х. Фийгъл, Дж. Смарт, М. Девин, Д. Армсторнг. Към тях принадлежи и Марио Бунге, според когото психическото няма никаква ефективна физическа природа, а е само един “епифеномен”, чиято истинска същност е невронната интеграция и взаимодействието на централната нервна система с другите органични системи. (Виж: Бунге, М., Несостоятельность психофизического дуализма, ж. Научные доклады Высшей школы. Философские науки, М., 1979, N 2.).
[3] Гр. enkephalos – “мозък”; от en – “във” плюс kephalе – “глава”. Лат. cerebellum, cerebrum – “мозък”, “мозъчно вещество”; cerebralis – “мозъчен”.
[4] Уолд, Дж., Еволюция в неизвестността, Превод от английски, в сб. Хипотези. Общество. Човек. Земя и космос, С., 1981, с. 25-29.
[5] Кестлър, А., Човекът – грешка на еволюцията, Превод от английски, в сб. Хипотези. Общество. Човек. Земя и космос, С., 1981, с. 126-130.
[6] Изтъкнатият английски биолог Джулиън Хъксли (внук на Томас Хъксли, известен като последовател на Ч. Дарвин) уточнява, че анатомията на човешкия мозък всъщност е структурирана от четири мозъка, включени в доминантния ред “амфибия-влечуго-млекопитаещо-човек”, при което всеки нов доминантен тип представлява подобрен вариант на своя предшественик. Той подчертава, че това усъвършенствуване винаги има своя предел, след който прогресът може да се осъществи само от качествено нов тип, развил се бавно и достигнал доминантност. Така, след 200 милиона години господство на влечугите е настъпило 60 милионагодишното господство на млекопитаещите, и накрая – господството на човека.
По аналогичен начин се разкрива и картината на културното и общественото развитие на човека, при което ролята на нов доминантен тип е била изпълнявана от подобрената организация на мисленето и вярата. Той изрично подчертава: *че при всяка поява на нов доминатен тип в стария закономерно възникват тенденции, насочени към неговото самоограничаване и самоунищожение; *че това се отнася както за човешкия мозък, така и за човешката култура и човешкото общество; *че саморазрушителните тенденции в човешкия мозък, в културата и в обществото са възникнали отдавна и са в процес на активно саморазрушаване, изходът от която ситуация е единствено в намирането на и придържането към хуманистично подобрените варианти на новите еволюционни тенденции. Виж: Хъксли, Дж., Ключът към бъдещето – хуманизмът, Превод от английски, в сб. Хипотези. Общество. Човек. Земя и космос, С., 1981, с. 10-16.
[7] Ротенберг, В. С., Две стороны одного мозга и творчество, сб. Интуиция, логика, творчество, М., 1987, с. 36.
[8] Очевидно именно тези различия са накарали гениалния английски поет и лорд, един от най-големите световни романтици - Джордж Гордън Байрон (1788-1824) да възкликне, че “най-лошото е, че ние не можем да живеем нито със жените, нито без жените!”.
[9] Kikuchy, M., Creativity and Ways of Thinking: The Japanese Style, in: Physics Today, 1981, Vol. 34, p. 9, p. 42-51.
[10] Този начин на обстоятелствено описание, обаче, е характерен и за типичния българин – не само в миналото (което е видно както от фолклора, така и от художествената литература), но дори и днес изключително голяма част от българите никога не отговарят направо на конкретно зададения им въпрос, а винаги занимават слушателя си с цял ред ненужни описания на съвсем странични детайли на проблема или дори на детайли, стоящи много далеч от и извън същността на проблема (макар понякога наистина да стоят в далечния фон на появяването и проявлението на проблема).
[11] Любопитно е, обаче, че при българите точно този тип обстоятелствено описание е израз именно на еднозначно, сиво и ограничено мислене, на неспособността да се излезе извън рамките на ритуализираността на разговора, на желанието за общуване, а не на желанието и стремежа към информиране, към обмен (даване и получаване) на информация; за българина информативността на разговора има съвсем по-малка (често пъти – дори абсолютно никаква) стойност, отколкото стойността на разговора като общуване и като психотерапия.
[13] Например определено възприятие може да се появи отново в съзнанието като "възприятие за вече възприемано", като мисъл за възприетото, като спомен или като фантазъм (сън, копнеж, мечта, блян).
[14] Сб. Павловские клинические среды, М., 1954, Том 1, с. 210, 468; Психология (учебник), Под ред. на А. Смирнов и др., С., 1967, с. 358-359.
[17] Джери, Д., Джери, Дж., Большой социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, Том 2, с. 236.
[18] Социална психология, Под редакцията на Серж Московичи, Превод от френски, С., 1998, Том 1, с. 6-9.
[19] Според теорията на марксизма главният фактор за превръщане на маймуната в човек, а така и за възникване на човешкото съзнание, е именно трудът. В марксическата теория, впрочем, трудът е универсален обяснителен фактор. Дали, обаче, това наистина е така? От вероятностна гледна точка много по-вероятно е човешкото съзнание да се е формирало преди всичко под въздействието на играта и агресията, а не толкова на труда. Игрите съществуват при висшите животни, те са налице и при човека още преди да стане човек, и в този смисъл те далеч предшествуват появата на труда и на човешкото съзнание. Нещо повече – игрите са един от най-важните фактори за появата на човешкото съзнание. Все пак, обаче, въпреки че от вероятностна гледна точка появата на човешкото съзнание е обусловено много повече от ролята на играта и агресията (отколкото на труда), играта в никакъв случай не може да претендира за ролята на “универсален обяснителен фактор”, за какъвто фактор (също така неоснователно) претендира трудът в теорията на марксизма.
[20] Като философия и метод феноменологията има изключително широко приложение и е оказала сериозно концептуално влияние върху развитието: а) на самата философия – екзистенциализма, персонализма, херменевтиката и др.; б) на психологията – А. Пфендер, В. Шап; в) на психиатрията – Лудвиг Бинсвангер, Виктор Франкъл; г) на етиката – Макс Шелер, Д. Хилдебранд; д) на естетиката – М. Гайгер, Роман Ингарден, М. Дюфрен; е) на правото и на социологията – А. Райнах, Е. Щайн, Алфред Шютц; ж) на религията – Макс Шелер, Ж. Херинг; з) на математиката и естествознанието – О. Бекер.
[21] Необходимо е непременно да се има предвид, че в херменевтиката и в структурализма понятието “текст” (лат. textum, textus – “тъкан”, “плат”, “сглобяване”, “съединение”) има много по-широко и много по-дълбоко смислово съдържание и значение, отколкото общоизвестното битово-всекидневно схващане на това понятие, разбирано като “буквален писмен текст”.
Съществуват два основни варианти или направления в трактовката на текста: а) т. нар. “романоезичен вариант” се характеризира преди всичко със своята разширена философска натовареност, а б) известният като “англосаксонски вариант” се характеризира със своята много по-тясна и специфично частна натовареност. Същите условно могат да бъдат обозначени като: иманентен вариант, разглеждащ текста като автономна реалност и разкриващ неговата вътрешна структура; и репрезентативен вариант, изясняващ спецификата на текста като особена форма за представяне на знанията за външната действителност.
Независимо от съществуването на още други, най-разнообразни направления и школи, свързани с интерпретациите на текста, тук най-общо следва да подчертаем интерпретацията на текста: *в лингвистичен смисъл като езиков продукт, представляващ цялостно тематично единство, което е смислово свързано, формално добре организирано, съдържателно завършено, устно или писмено изказано и изпълняващо самостойна комуникативна функция; *в семиотичен смисъл като всяка възможна подредена съвкупност от знаци, образуващи цялостно единство със самостойна знакова и комуникативна функция.
[23] Джейнс, Дж., Разсъдък без съзнание, Превод от английски, сб. Хипотези. Общество. Човек. Земя и космос, С., 1981, с. 112-116.
[26] Виж напр. Шорохова, Е. В., Проблема сознания в философии и естествознании, М., 1961; Дубровский, Д. И., Психические явления и мозг, М., 1971; Спиркин, А. Г., Социальное и самосознание, М., 1972.
[27] Латинската дума versio означава “видоизменение”, “поврат”, “едно от няколкото възможни различни изложения, обяснения или тълкувания на дадено събитие, факт или случка”. Етимологично тя произлиза от думата verso, която означава “въртя”, “обръщам”, “променям”.
[28] Терминът “сензация” е изключително широко разпространен преди всичко в неговото битово или популярно значение, което, изглежда почти напълно е изместило неговото основно значение. Латинската дума sensatio означава преди всичко “чувствуване”, “сетивност”, “усещане”.
[29] Гръцката дума stigma означава “знак”, “белег”, “клеймо”, “печат”, “кървяща или заздравяла рана, оставила неотстраним белег върху кожата”. Всичките значения на тази дума са неразривно и неизменно свързани с биологичното тяло, и преди всичко с кожата на животно или на човек. В този смисъл “знаците”, “белезите” и “печатите”, поставени или намиращи се върху небиологичен и неепидермален фундамент не са и не могат да бъдат считани за “стигма”.
Стигма са белезите, знаците и печатите, поставяни от човека чрез нажежено желязо върху видно (понякога и върху не много видно) място на тялото на животно или човек, при което върху кожата оставят абсолютно трайни следи. Обикновено върху тялото на животно тези стигматични следи имат “паспортно значение” - чрез тях фермерите разпознават собствените и чуждите животни. Аналогично паспортно значение са имали и поставяните в миналото стигмагични следи върху тялото на човек, който е имал правния статус на роб. Паспортно (но и предупредително) значение са имали и стигматичните следи, поставени на видно място върху тялото на осъден престъпник.
Съществува, обаче, и една недостатъчно добре проучена от съвременната наука стигматична проблематика. Има случаи, при които без външно видима причина върху определени, преди всичко видими места от тялото на човек се появяват белези, които категорично нямат характера на кожна болест, макар че в някои случаи наподобяват такава. Битовото и религиозното обяснение е, че това е “знак”, поставен от Бога или от Сатаната, и че този знак е неразривно свързан с възложената на човека божествена или сатанинска задача или функция.
Гледището на съвременната медицина, обаче е, че в случая става въпрос за все още недостатъчно добре проучено външно проявление на съществуващи вътрешни ендокринологични и психологични (афективни) проблеми.
[§3 от Глава ІІ. Предметологически проблеми на Психологията на правото, публикуван на стр.264-312 от книгата на проф. Янко Янков ПСИХОЛОГИЯ НА ПРАВОТО. Том 1. - С., "Янус", 2002. - 517 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар