Уважаеми господин Главен редактор,
Няколко пъти и с голям интерес прочетох писмото на г-н Йордан Василев, публикувано във вестник „Нов ден“, бр. 48 от 1522 февруари 1991 г., по повод статията на г-н Божидар Палюшев в предишния брой на вестника. Уверявам Ви, че никога не ми е било приятно да припомням на някого неща, които той не може или не желае да си спомни, но от няколко месеца насам считам, че политическата почтеност изисква да напрегнем паметта си и да прелистим старите си записки. Сега, когато на почти всички е ясно, че Съюзът на демократичните сили не е изпълнил предназначението и обещанието си да бъде опозиция, нужно е да бъдем достатъчно почтени и да си припомним онези факти, които можеха да дадат друг облик на политическия живот в България. Във връзка с това позволете ми чрез страниците на в-к „Нов ден“ да благодаря на г-н Ивайло Кутов, който в брой 7 от 14 февруари тази година на в-к „Репортер“ припомня, че още преди една година, когато бях член на СДС, между мен и Координационния съвет на СДС възникна жесток конфликт по повод открития ми и непримирим антисъветизъм, а тогава в този съюз се считаше за кощунство да се говори против „големия брат“.
Познавам г-н Йордан Василев от първите дни на ноември 1989 г., откогато всъщност познавам и повечето лидери на СДС. Тогава бе времето на опозиционната еуфория, към която като току-що излязъл от затвора се отнасях твърде скептично. Г-н Василев не бе пощаден от проявите на масовата еуфория и това обуслови факта, че с него не сме провели нито един сериозен политически разговор. Опит за сериозен политически разговор направих на 15 декември 1989 г., петък вечерта, но за съжаление разговор не се получи. Всъщност това бе и денят на първия ми конфликт и на първите ми разочарования от „политическите мъже“, налагащи се тогава като лидери на опозицията. Нека припомня, че тогава лидерите на опозицията се отграничиха от радикализма на масите, скандиращи „Долу БКП!“, като заявиха, че това е „екстремизъм“ и посъветваха своите „конструктивно мислещи последователи“ да се поклонят на паметта на току-що починалия Сахаров пред черквата до Народното събрание. Тогава споделих с г-н Йордан Василев, че преди няколко минути съм се скарал с Петко Симеонов, Желю Желев и Георги Спасов заради това, че „отграничаването“ им от радикализма на масите е факт с твърде опасни последици за бъдещето на демокрацията в България. Г-н Йордан Василев остана изненадан от моите думи и най-елегантно ми даде да разбера, че не споделя моята позиция. Позоваването ми на Всеобщата декларация за правата на човека, регламентираща като правосъобразен последен изход бунта срещу тиранията и потисничеството, бе посрещнато с аргумента „Да, обаче...“.
Няколко месеци след това с г-н Йордан Василев сме се срещали случайно, поздравявали сме се набързо и сме се отминавали. След конфликта ми с Координационния съвет на СДС и напускането ми на тази организация г-н Василев престана да ме поздравява. За в-к „Демокрация“, където г-н Петко Симеонов бе директор, а г-н Йордан Василев бе главен редактор, моето име стана абсолютно табу. Бургаският кореспондент на вестника г-н Георги Попов не знаеше това и написа кореспонденция за гражданското неподчинение в с. Манолич, където аз застанах на страната на моите избиратели. Кореспонденцията бе подложена на алхимическата обработка, описана от Джордж Оруел в романа „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ – принципът „такъв човек няма и не е имало“ бе принципното отношение, осакатило усилията на кореспондента. Впрочем пълният текст на кореспонденцията бе публикуван, но извън демократичните селения на в-к „Демокрация“.
Наскоро след това срещнах на улицата пред Съюза на писателите г-н Йордан Василев и г-н Пламен Даракчиев. Г-н Василев не пожела да се ръкува с мен и ръката ми увисна във въздуха. Попитах го дали е чел Оруел. Наложи се да поясня, че всеки, който е чел в-к „Демокрация“ и в-к „Подкрепа“, може да констатира, че кореспонденцията на г-н Георги Попов е имала различна съдба в тези два вестника. Вместо отговор ми бе припомнено, че заедно с още трима бивши членове на Координационния съвет на СДС сме публикували „срамен пасквил за опозицията“. Попитах г-н Василев дали може да опровергае поне един от изнесените от нас факти, но получих отговор, че фактите нямат никакво значение, важното е, че аз съм против СДС, следователно съм против опозицията. Разговорът бе кратък и г-н Василев подчертано ми даваше да разбера, че не му е приятно да разговаря с мен. Последните му думи бяха: „Аз много съм Ви уважавал, но Вие извършихте предателство спрямо нашия изстрадал народ!“ Заболя ме много. Почти шест години бях свикнал да чувам такива думи само от устата на надзирателите в затвора. Само там ми говореха, че съм „предател“ и „враг на народа“. Знаех, че стратегията на лидерите от СДС е да твърдят, че само те са опозицията в България, а всичко останало е „комунистическо дело“, много добре знаех защо точно такава е тяхната стратегия, но знаех, че рано или късно маскарадът ще приключи и ще се види истинското лице на всеки. Все пак беше ми тежко и загадъчно това, че човек като г-н Йордан Василев може да бъде поддръжник на такава стратегия.
През декември 1989 г. лидерите на опозицията се отграничаваха от радикализма на масите и предлагаха концепцията за „нежната революция“, за „мирния преход към демокрация“. Девственото политическо съзнание на хората ги доведе до това, че те повярваха и „свалиха мерника си“. Няколко месеца след изборите хората започнаха да проумяват, че са станали жертва на една голяма измама. Онези, които по-рано френетично скандираха „Само СДС!“, сега започнаха да мислят със собствената си глава. Лидерите на опозицията започнаха да проумяват, че радикализмът на масите отново се повишава чувствително и че е нужно да търсят стратегии на сближаване с масите. Онова, което аз говорех в Координационния съвет на Съюза на демократичните сили и което бе причината за моето изгонване и напускане на този съюз, днес е обект на вниманието на повечето от лидерите на СДС. В по-голямата си част то вече е стратегия, поне на някои от лидерите, които по-рано ме упрекваха за същото. Съвсем наскоро г-н Йордан Василев предложи на мен и на г-н Ахмед Доган да се присъединим към сформираната в рамките на СДС група на „радикално-либерални опозиционери“. Ние дипломатично обещахме да „проучим предложението“. След това с г-н Доган коментирахме факта, че него въобще не го искаха в СДС именно заради „радикално-либералните“ му възгледи и позиции, а на 05 февруари м.г. бях обявил в Координационния съвет на СДС състава и исканията именно на „Фракция на радикалната опозиция“, но... бяхме разбити и принудени да напуснем СДС. Така е – времената се менят, стратегиите също, но... веднъж обявените за „врагове на народа“ си остават пак такива, нищо че вече именно тяхната стратегия е в действие. В тези случаи обаче най-важното си остава – никой да не знае откъде е взета новата стратегия – и на първите великодушно се предлага да бъдат приютени под покровителственото крило на много по-късно присъединилите се.
Уважаеми господин Главен редактор,
Лично аз искрено съжалявам, че именно г-н Йордан Василев стана повод да припомня на Съюза на демократичните сили някои факти от историята на този съюз. Моето мнение е, че г-н Василев е един честен човек, който дълго време се е заблуждавал по въпроса за опозицията и сега търси нови пътища, макар и да му е твърде трудно да се раздели с илюзиите си. Не е така обаче при лидерите на СДС, при повечето от които не е имало никакви илюзии и всичко е било добре пресметнато.
23.02.1991 г., София Янко Янков
[Публикувано във в-к "Нов ден" бр.9/1.03.1991 г. и на стр.253-256 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар