ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ - АКТУАЛЕН И ДНЕС

Въпреки, че по своята същност политическият тероризъм е изключително хетерогенен феномен, неговите основни характеристики съвсем не са многообразни.

Преди всичко той се изразява в извършването на насилствени, най-вече въоръжени, действия. Би било погрешно, обаче, неговото влияние да се свързва с чисто физическия ефект, като напр. количеството жертви, тъй като за политическия тероризъм както в миналото, така и днес много по-съществен е емоционално-психологическият ефект, проявяващ се в изплашване на населението и ориентирането му в желаната от терористите политическа ориентация на мислене и поведение. При което най-негативният резултат се изразява в това, че при политическите терористични акции настойчиво се поставя под съмнение самата способност на държавата да се справя със ситуацията и да обезпечава правов ред, да охранява живота, достойнството и имуществото на гражданите си.

Втората важна характеристика на политическият тероризъм е неговият групов характер. Социалната история, разбира се, познава съвсем немалко примери на политически терористични бойци- самотници, но в своята същностна основа политическият тероризъм е преди всичко дейност, която се извършва от организирани групи.

Третата важна характеристика на политическия тероризъм е неговото основаване върху междугруповите конфликти. Обектите на тероризма като правило имат определени групови характеристики (партийни, класови, национални, религиозни), присъщи на тези, по отношение на които субектът на терористичния акт е настроен враждебно. Така, разкриването на отношението на субекта на терористичния акт към тези именно характеристики, всъщност, разкрива мотивите на дееца.

Всяко политическо терористично движение се страе да прикрие неблаговидния, неморалния и престъпния характер на своите действия както пред своте членове, така и пред членовете на обществото. Важна роля в това отношение се възлага на идеологическото обосноваване, на моралното и религиозното оправдаване (доказващи целесъобразността и справедливостта на деянието, а нерядко - даже и правомерността му). Сред аргументационния арсенал в това отношение се използват напр.:

а) Една от главните версии на политическите терористични организации е, че именно обектът на техните посегателства пръв е започнал и интензивно поддържа конфронтацията, поради което “Нашите действия са неизбежни”, “те са продиктувани от обективните условия, при които сме поставени”, “те са достоен отговор на насоченото против нас поведение”, “те са отговор на провокацията, на която сме подложени”. При тази стратегия обяснителната аргументация се свежда до еднозначна интерпретация на чуждите и на своите действия, като причинноследствената верига е доста далеч от истината;

б) Вторият съществен аргумент на политическите терористични организации е: „Обектът на нашия терор е безумно непримирим и вредоносен, поради което по отношение на него са оправдани всякакъв вид насилствени действия”. При тази аргументация се използува древният психологически стереотип за изначално вражеската същност на “другия”, “на всички, които не са наши”;

в) Третият важен аргумент от аргументационния арсенал на политическия тероризъм е: “Законните действия са неефикасни, единственото ефикасно средство са въоръжените акции”. Този аргумент обикновено се съпътствува с оценки и примери от дейността на правосъдната система;

г) Четвъртият аргумент в този аспект се свежда до твърдението, че „целта оправдава средствата”, при което на тероризма и терористите се приписват високоблагородни идеали и цели, като напр. обезпечаване на „щастието на народа”, на „класовата или социалната справедливост”, на „религиозните или националните въжделения”.

Четвъртата важна характеристика на политическия тероризъм е вземането на заложници. В арсенала на политическите терористични действия неизбежно са включени множество действия, но особено силно психологическо влияние върху властта и населението оказва именно вземането на заложници. При тези ситуации властите обикновено са затруднени от стремежа за постигане на две взаимноизключващи се стратегии – от една страна - да освободянт заложниците, а от друга - да не допускат да правят отстъпки пред терористите.

При вземането на заложници широко се използуват: ►похищение на отделни лица или групи и отвеждането им на скрити места при обезпечаване на невъзможност за силовото им освобождаване, и при възможност за осъществяване на заложничество за доста дълъг преиод от време; ►завземане на транспортни средства заедно с пътниците – самолети, кораби, влакове, автомобили; ►завземане на помещения заедно със заложници – на държавни или обществени заведения, затвори, хотели, и прочее.

Като правило за властите, поставени в ситуацията на вземане на заложници, са възможни две стратегически решения: ►недопускане на никакви отстъпки на терористите, към която стратегия се придържат преди всичко САЩ; ►прилагане на гъвкаво реагиране, в арсенала на което е включено прилагането преди всичко на преговори и компромиси, наред с възможността и за използуването на силови методи.

Петата важна характеристика на политическият тероризъм е, че той е вид тактика, прилагана от опозиционни на властта групировки в борбата им против политическия режим. Отделните актове на лично възмездие или израз на ненавист към съществуващия строй не са политически тероризъм, доколкото при тях отсъствува систематичност и организираност. В условията на съвременнтата масова престъпност далеч не всеки пожар, взрив или изстрел е терористичен акт, а още по-малко – политически терористичен акт – тъй като по своята същност политическите терористични актове винаги са идеологически мотивирани действия и преследващи специфично политически цели.

Ориентацията към политически покушения като основна форма на опозиционно противоборство отличава политическия тероризъм от масовите мирни или насилствени действия от типа на демонстрациите, въстанията и войсковите сражения за завземане на територии на противника, като тактиката на покушенията тук разграничава опозиционния тероризъм от държавния тероризъм, опиращ се върху репресивната дейност. Все пак, разбира се, и двата видове покушения са „кръвно свързани”, но между тях има разлика.

Характерна черта на политическия тероризъм е това, че той е оръдие за политическо опозиционно действие, което макар и да няма истинска масова база, съвсем не е политически безпочвено. Дори напротив - не само политическият, но дори и всеки друг вид тероризъм притежава достътъчно дълбоки социални корени, формира се върху основата на противоречия и стълкновение на интересите на различни слоеве на обществото и групите в атмосферата на напрежение и нестабилност, така че в крайна сметка всеки тероризъм изхожда от същите обстоятелства, от които произтича и всяко масово движение.

Шестата важна характеристика на политическия тероризъм е, че ирационалното начало се съчетава с използуването на определени политически или дори философски идеи като средство за политизация на емоциите, като инструмент за съзнателна трансформация на предразположеността към разрушителни действия.

Политическият тероризъм се основава върху максималистко-екстремистка трактовка на определени социалнополитически идеали, националистически стремежи или религиозни психологически установки, които, взети сами по себе си, съвсем не водят по закономерен начин до появата на терористична опасност, но тяхното съединяване с благоприятна среда рязко стимурила проявата им в тази именно насока.

Политическият тероризъм от последната четвърт на ХХ и началото на ХХІ век има непосредствени предтечи в лицето на крайно радикалните направления в републиканското, националистическото, анархическото движение в Европа, както и на народоволското, анархистическото и социалистическото движение в Русия. Съвременният политически тероризъм запазва родовото си единство с тези движения, наследява от тях много от принципните идеологически обосновавания, мотиви и базови прийоми, при което, естествено, се характеризира и с особеностите на конкретната историческа ситуация при новите условия. При това днес в него намират израз и някои същностни характеристики, които в предишни времена са били само загатнати като съществуващи в потенциална форма, като напр. възможностите за мащабност.

Предишните форми на политическия тероризъм са се основавали върху тираноборчески републикански или анархистически идеологически обосновки. Съвременните форми на политическия тероризъм се основават преди всичко върху различните форми на прокомунистическите и профашистките идеи и идеали, сред които особено чести са проявите на т. нар. „ляв тероризъм”, представляващ най-показателния и специфичен съвременен модел на тероризма, и предявяващ претенции за освобождаване на човечеството от „тиранията на държавата”, от „капиталистическата експлоатация”, от „империалистическия гнет”, с принципи и идеологически обосновки, взети от различните ипостаси на марксическата идеология – марксизъм, ленинизъм, сталинизъм, маоизъм, троцкизъм, чегеваризъм, и пр., както и комбинирани с елементи от ляворадикални, екзистенциалистки, фройдистки и други видове мисли.

Седмата важна характеристика на политическия тероризъм е свързана с избора на обектите на покушението. По-рано, особено в началния етап на терористическите движения, обект на терористическите покушения са били преди всичко или дори изключително монарсите и отговорните висши държавни чинове, злоупотребяващи със своята власт (квалифицирани като „тирани”, „сатрапи”, „палачи” и пр.), при което самото покушение е приемало характера на „заслужено възмездие”, на „героическо единоборство на доброто срещу злото”, на „съзнателно самопожертвование”. При това, като правило, терористите от старата „идеалистическа генерация” най-старателно са се грижели за това, при техните актове да не се стига до случайна гибел или раняване на невинни хора, дори на животни и предмети, а ако се е стигало то такова, те искрено са се отдавали на мъчителни разкаяния. Самото „право на убийство на тиранина” при терористите от старата генерация е било предмет на интензивно философско и етическо обсъждане и спорове, свързани с проявата на сложна душевна борба.

Наистина, постепенно се е проявявала тенденцията за разширяване кръга на политическите фигури, считани за „виновни пред народа”, върху които се е разпростирал принципът за „непредотвратимото възмездие”. Екстремистката насока в анархизма дори е била стигнала до идеята за правомерността на изтреблението на всякакви „експлоататори” и „представители на държавата”, включително и офицери, войници, жандармеристи, висши и дори нисши държавни служители. Тази екстремистка насока е продължена от съвременния екстремизъм, а обекти на покушенията вече са станали „прислужниците на държавата”, проявяващи се като „съучастници на тиранията на потребителското общество”, при което под „съучастници” били разбирани абсолютно всички, които не участвували в откритата борба срещу режима, с произтичащите от това последици. При една такава логика напълно „естествено” в очите на терористите обществото е разделено само на два коренно противоположни лагери – на буржоазия и на членове на Червената армия, при което право на всеки член на Червената армия е да убие всеки, който е заподоздрян от него като принадлежащ към буржоазията.

В наши дни главната цел на политическия тероризъм вече не е толкова в отстраняването на най-влиятелните личности от сцената на официалния политически живот, а е в търсенето на обществен резонанс. Така днес тероризмът е вид насилие, разчитащо на масово възприятие, на изплашване на обществеността. Именно заплахата и страхът са основните търсени ефекти – да се изгради в обществото представа за всемогъществото на терористите, за беззащитността на всеки и за безсилието на властите пред терористите. От тази именно гледна точка става оправдано провеждането на „безадресни терористични актове”, целта на които е само една – постигането на страх и добиване на широка самореклама чрез средствата за масова информация.

Осмата важна характеристика на политическия тероризъм е, че в съвременните условия се очертава съществуването на различни видове тероризъм в зависимост от местопребиваването и целите му. Така в т. нар. „капиталистически метрополии” доминира „социалният тероризъм”, а в страните от „Третия свят” – „националистическият тероризъм”. Между тях, обаче, е възможно взаимодействие, основано върху „общата ненавист към световния империализъм” и привързаността към идеята за „световна пролетарска революция” на „угнетените” и „пролетарските” слоеве. Поради това в идеологическия арсенал на съвременните терористически групировки влизат преди всичко редица комунистически клишета и интензивни международни контакти – обмяна на опит, информация, оръжие, убежище, обучение, често пъти и провеждането на съвместни операции. По тази причина съвременният тероризъм е съвсем нетипична насилническа форма в сравнение с неотдавна съществуващите заговорнически, фанатически и аскетически организации. Съвременният тероризъм е изграден върху основата на прецизното вътрешно разделение на труда в рамките на лаборатории, скривалища, складове, типографски центрове, болници, доходоносни производствени предприятия, доходоносни модерни бизнесорганизации, както и върху основата на използването на специфичен военен опит, ефективно въоръжение, най-съвременнен транспорт и радиовръзки, ограбване на банки и притежаване на собствени банки, и пр.

За съществуването и засилването на тероризма в съвмеренната обстановка спомагат редица предпоставки от социален, национален, идеологически и психологически характер. Сред тях са крахът на комунистическата система и разпадането на нейната империя, стопанско-икономическата криза, рязкото спадане на жизнения статус на населението при едновременното увеличаване на слоя на богатите, масовата безработица, неустойчивостта на обществените отношения, и пр. Освен това, в продължение на дълги години (не само по време на комунистическата власт) в някои от бившите социалистически страни като Русия и България в масовото съзнание постоянно са се закрепвали традициите на проявлението на духа на нетърпимост и зло, на безпрекословното подчинявяне личността на волята на държавата или на толерираните от държавата институции, на придържането към безсмислени и безпощадни бунтове, заговори, кървави преврати, граждански войни и терористични прояви.

Всъщност, едва ли би могло да се твърди, че именно и само болшевиките са заложили в Русия вкуса към държавния терор и опозиционния тероризъм. Според някои изследователи на руската история (напр. Максимилиан Волошин) „първият болшевик в Русия е бил Петър Велики”, чиято слава е свързана с безброй метежи и смъртни наказания, а заслугата на болшевиките се е изразявала само в това, че те са придали на съществуващите (преди всичко държавни) терористични традиции съвсем ново качество и съвсем нов размах – ликвидиране на огромни “класови слоеве”, депортация и поставяне в робско положение на цели съсловия и народи; организирания глад в Украйна и по други места; систематическите убийства на набедени за политически противници на системата както в пределите на страната, така и в световен мащаб; отнемане на всякаква възможност не само за политическа съпротива, но и за съществуване на най-елементарни човешки качества, достойнства и права; интензивно поддържане и стимулиране на редица световни терористични организации. Естествено в причинната верига, обуславяща новото качество на държавния тероризъм, следва да се добави и създадената от болшевизма масова и непрекъснато растяща лумпенизация на населението; предизвиканите от безчовечността и жестокостта масов страх и масова жажда за мъст; налагането в общественото съзнание на дух на класова ненавист, непримиримост и увереност, че физическото унищожение е единственият начин за решаване на всички проблеми.

Непосредствената история на възраждането на опозиционния тероризъм в Русия води началото си от войната в Афганистан, която събуди в общственото съзнание малко позабравената мисъл за естествения характер на противопоставителното насилие. Постепенно в земите от бившите съветски територии тероризмът поне външно видимо започна да се вписва в параметрите, определени от класическите прояви на феномена – социален ляв и десен тероризъм, националистически тероризъм, религиозен тероризъм. Дълбокият анализ на вътрешните причини обаче разкрива, че както в основата на левия, така и в основата на десния, а и във всички прояви на тероризма липсват оригиналните самоинициативи, тъй като всички нишки в края на краищата водят до генерирането на явлението от бившите тайни служби на КГБ и сегашния им аналог.

Деветата важна характеристика на политическия тероризъм е очевидното противоречие между теорията и практиката. Така, известно е, че в теорията на т. нар. „научен комунизъм” като азбучна истина се сочи тезата, че комунистическата партия отхвърля тероризма и превратите като форма на борба за власт и приема единствено „масовото въоръжено въстание”, „революцията”. Едва след ХХ конгрес на КПСС (едно столетие след създаването на теорията на „научния комунизъм”) се лансира тезата, че в някои случаи е приемливо и идването на власт по парламентарен път, чрез избори - но при изричната уговорка, че революционният път за завземане на властта е основният и главният, а парламентарният е второстепенен и в порядъка на изключенията. В същото време, обаче, тази теория, както и много други теоретически положения на комунизма, се намираше точно на обратната страна на практиката.

Единственият опит на комунистите да дойдат на власт без чужда практическа помощ бе въстанието в България през септември 1923 г. Това въстание бе заповядано и организирано отвън, от Комунистическия интернационал, в разрез с теорията му за въстанията. Неговият неуспех бе предварително ясен на организаторитие, а самото му провеждане бе чрез методите на терористичните чети, които засилиха дейността си след неуспеха на въстанието. Такива бяха четите на Кискинов-Ципорков в Пазарджишкия край, на Тумангелов, на Тодор Грудов в Бургаския регион, както и няколко други в Старозагорско и Хасковско. Тези чети действуваха особено интензивно през 1925 г., като тяхна основна цел бе подготовката на следващо въстание, а обекти на нападенията - полицейски и други административни органи на властта. През този период обект на терористично нападение бе преди всичко и цар Борис III - нападението в Арабаконашкия проход, атентатът в театър „Одеон” и най-кървавият атентат в черквата „Света Неделя”. Значително по-късно, през лятото и есента на 1941 г., комунистическата централа в Москва възлагаше надежди и на изпратените в България политически емигранти, пристигнали по море и по въздух, за да организират въстание. Но плановете на Коминтерна за „разгаряне на революционен пламък” си останаха само във въображението на комунистите. От многобройните комунистически терористични организации в България по времето на Втората световна война най-мрачна бе славата на организацията на Славчо Радомирски, която бе подготвена да осъществява специални задачи и бе изпълнила убийството на генерал Луков, полковник Пантев и други.

Днешните форми на терористична борба на комунистите са много по-рафинирани. Във времето на планираното отстъпление от класическите комунистически позиции при условията на предоставената им възможност да създадат „преходно законодателство” и „преходен политически механизъм” към т. нар. „посттоталитаризъм” главната ударна терористична вълна на комунистите са криминалните престъпници и формиращите се мафии. За това бе създаден специален правен механизъм, при който се осъществява пълен хаос в правосъдната система и интензивно стимулиране на всички форми и средства за криминален удар върху обществените структури и ценности, разширяват се сферите на конфликтите между всички, особено се стимулират криминогенните фактори в отделните етнически формации (цигани, изостанали слоеве на турското население), в отделните възрастови групи (непълнолетни, младежи, пенсионери).

[Стр.244-253 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].