ВСЕСТРАННАТА ГРИЖА ЗА ЧОВЕКА

До

Граж­да­ни­на Ми­нис­тър

на Вът­реш­ни­те ра­бо­ти

на НР Бъл­га­рия

гр. Со­фия

Мол­ба

на Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков

Ок­ръ­жен зат­вор гр. Па­зар­джик,

XIII от­ряд, ки­лия № 16

Гражданино Министър,

На 25.12.1984 г. Со­фийс­кият град­с­ки съд, на­ка­за­тел­на ко­ле­гия, след ка­то раз­г­ле­да НОХ де­ло № 30-CA/1984 г., пос­та­но­ви аб­со­лют­но про­ти­во­за­кон­на при­съ­да, с ко­я­то ме осъ­ди на ли­ша­ва­не от сво­бо­да 12 го­ди­ни. Но (как­то каз­ва на­ро­дът) вся­ко зло за доб­ро – та­зи при­съ­да ме нас­т­рои по­е­тич­но и про­пи­сах „по­е­зия“. Лю­бо­пит­но­то е то­ва, че до­ри в пу­бе­ри­тет­ни­те си го­ди­ни, ко­га­то всич­ки се опит­ват да пи­шат по­е­зия, аз бях нас­т­ро­ен пре­ка­ле­но про­за­и­ч­но и опит­вах си­ли­те си един­с­т­ве­но на по­ле­то на ли­те­ра­тур­на­та кри­ти­ка. Та­ка че до яну­а­ри та­зи го­ди­на упо­ри­то се раз­ми­на­вах с му­за­та на по­е­тич­но­то вдъх­но­ве­ние и един­с­т­ве­но към пра­во­раз­да­ва­тел­ни­те ор­га­ни (след­с­т­ве­ни и съ­деб­ни) тряб­ва да от­п­ра­вя го­ре­ща­та си бла­го­дар­ност за то­ва, че се пог­ри­жи­ха да ме срещ­нат с нея. Не­съм­не­но то­ва е един от ас­пек­ти­те на гри­жи­те за всес­т­ран­но­то раз­ви­тие и ут­вър­ж­да­ва­не на лич­ност­та, за все по-пъл­но­то раз­г­ръ­ща­не на ду­хов­ния по­тен­ци­ал. Ка­те­го­рич­но съм убе­ден, че без тро­га­тел­ни­те гри­жи в та­зи на­со­ка щях да си ос­та­на са­мо един афо­рис­тич­но и афо­рес­тич­но нас­т­ро­ен про­за­ик.

Раз­би­ра се, ще бъ­де ис­тин­с­ко ко­щун­с­т­во, ако ка­жа, че се­га те­зи гри­жи са пре­къс­на­ти, но със съ­жа­ле­ние тряб­ва да приз­ная, че по­нас­то­я­щем по­е­тич­ни­ят ми та­лант е в се­ри­о­з­на кри­за. Той се про­я­ви еруп­тив­но вед­на­га след про­чи­та­не на при­съ­да­та ми и ско­ро след то­ва за­поч­на да за­тих­ва. Не е из­к­лю­че­но да си ос­та­на про­за­ик. Не бих мо­гъл да уп­рек­на доб­ро­на­ме­ре­ния дух, кой­то ме по­се­ти в ки­ли­я­та, за да ме уве­до­ми, че за да ме пред­па­зи от чл. 108 от НК (т.е. об­ви­не­ние в про­ти­во­дър­жав­на аги­та­ция и про­па­ган­да), ня­ма да поз­во­ли да бъ­дат из­п­ра­те­ни пис­ма­та ми до Я. Ра­дев и К. Лю­тов със сти­хо­ве­те, пос­ве­те­ни на тях. Не е из­к­лю­че­но съ­щи­те съ­о­б­ра­же­ния да са ръ­ко­во­де­ли и съ­ди­и­те от Вър­хов­ния съд, на ко­и­то аз де­по­зи­рах те­зи сти­хо­ве. Ве­ро­я­т­но про­за­та ми е би­ла на­пъл­но дос­та­тъч­на и не е би­ло не­о­б­хо­ди­мо на­мес­ва­не­то и на по­е­зи­я­та ми. Още по­ве­че, че аз все още ня­мах вляз­ла в си­ла при­съ­да и ед­на евен­ту­а­л­на при­съ­да по чл. 108 от НК прос­то ще­ше да бъ­де ку­му­ли­ра­на по чл. 23 от НК и край­на­та при­съ­да пак ще­ше да си ос­та­не съ­ща­та. С дру­ги ду­ми – бе­ше ми от­ка­зан по­ла­га­щият ми се хо­но­рар.


Граж­да­ни­но Ми­нис­тър,

Съг­лас­но чл. 36, ал. 1 от ЗИН „през сво­бод­но­то си вре­ме ли­ше­ни­те от сво­бо­да мо­гат да се за­ни­ма­ват с твор­чес­ка дей­ност“, а ал. 2 пос­та­но­вя­ва, че „за ... ли­те­ра­тур­ни­те и ху­до­жес­т­ве­ни­те си про­и­з­ве­де­ния ли­ше­ни­те от сво­бо­да по­лу­ча­ват хо­но­рар в пъ­лен раз­мер и се пол­з­ват от ос­та­на­ли­те пра­ва, пред­ви­де­ни в съ­о­т­вет­ни­те за­ко­ни“. През м. яну­а­ри т.г. на­пи­сах шест (6) сти­хот­во­ре­ния. Ако пре­це­ни­те, че тряб­ва да по­лу­ча хо­но­ра­ра си за тях по чл. 108 от НК, то аз съм го­тов за то­ва. Ако из­ля­за жив от то­зи дом на мул­тип­ли­ка­ци­он­но твор­чес­ко сти­му­ли­ра­не, ще пуб­ли­ку­вам те­зи сти­хо­ве в ме­мо­а­ри­те си. За да бъ­дат пуб­ли­ку­ва­ни в се­гаш­но ли­те­ра­тур­но из­да­ние, съг­лас­но ус­та­но­ве­ния ред е не­о­б­хо­ди­мо Ва­ше­то раз­ре­ше­ние и съ­дейс­т­вие, ко­е­то, на­дя­вам се, ще по­лу­ча. В съ­що­то вре­ме пол­з­вам се от слу­чая да нап­ра­вя ед­но пред­ло­же­ние: до­кол­ко­то ми е из­вес­т­но, в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния вес­т­ник на Ми­нис­тер­с­т­во­то на вът­реш­ни­те ра­бо­ти „На­ро­ден страж“ се пуб­ли­ку­ват ху­до­жес­т­ве­ни твор­би на слу­жи­те­ли­те на МВР; не би би­ло зле с ог­лед обез­пе­ча­ва­не­то на пра­во­то по чл. 36 от ЗИН да бъ­де от­к­ри­та руб­ри­ка и за ху­до­жес­т­ве­ни­те твор­би на пи­том­ци­те на зат­во­ри­те.

При­ло­же­ние:

В то­зи дом про­къл­нат цвет­че­та­та неж­ни не рас­тат,

всич­ки гле­дат ме от упор и за всич­ко ме ко­рят.

Лъ­чи­те звез­д­ни при­каз­ки не ми шеп­тят

и слън­це­то не топ­ли из­тер­за­на­та ми плът.

За ме­не вре­ме­то е спря­ло, а сър­це­то бие за­не­мя­ло

с тъ­жен ри­тъм на кле­па­ло пог­ре­бал­но.

Меч­ти­те ми из­дъх­ват от чер­ни мис­ли за­ду­ше­ни,

но пак въз­к­ръс­ват с но­ви си­ли за­ре­де­ни.

В очак­ва­не на прав­да­та вър­хов­на

тук смър­т­ни­те тър­ка­лят преб­ро­е­ни дни.

Де­мон­с­ка ръ­ка зло­коб­на

при тях да бъ­да от­ре­ди.

Сто­но­ве сред­нощ­ни чес­то тук отек­ват,

а пос­ле чу­ва се гла­сът на нов съ­сед.

Че ста­ри­ят е ста­нал ве­че пе­пел

раз­би­рам по са­ни­тар­на­та ко­ла от­п­ред.

От­в­ред об­гър­нат в са­мо­та зло­ве­ща

опит­вам се да пи­ша сти­хо­ве ли­рич­ни,

в очак­ва­не ре­ша­ва­ща­та сре­ща

да раз­чис­ти смет­ки­те ни лич­ни.

С кър­ва­ви съд­би сте­ни­те на­по­е­ни

страш­ни ду­хо­ве спо­тай­ват във нощ­та.

Съ­ня ми стряс­кат зву­ци приг­лу­ше­ни

във ъг­ли­те на стра­дал­на­та ду­ша.

Вя­тъ­рът от­вън в ре­шет­ки­те се вие

и му­зи­ка зло­ве­ща там кън­ти.

А тук меч­та ра­не­на с де­мо­ни се бие,

зак­лю­че­на зад сто вра­ти.

Във вих­рен танц сне­жин­ки­те лу­ду­ват,

сту­дът раз­с­ти­ла свой­те пе­ле­ни.

На про­зо­ре­ца ми гъ­лъ­би­те пак гла­ду­ват

с на­деж­да в мен от­п­ра­ви­ли очи.

– Пти­ци ми­ли, вий прос­те­те!

Не мо­га да по­мог­на аз!

И мен из­мъч­ват сту­до­ве­те,

и мен гла­дът прес­лед­ва ка­то вас!

v

На моя ма­лък син

Рад­ва­ше ме тво­я­та ус­мив­ка ме­ка,

тво­ят зву­чен смях, ис­к­ря­щи­те очи.

С дет­с­ки­те не­мир­с­т­ва ти тра­си­ра­ше пъ­те­ка

на ра­дос­ти ше­мет­ни във труд­ни­те ми дни.

Но уви! Да­ле­чен спо­мен са за ме­не ми­го­ве­те,

във ко­и­то ти прев­ръ­ща­ше и мен в де­те.

Днес меч­ти­те ми, ос­та­на­ли под ле­до­ве­те,

тъй бо­лез­не­но кър­вят в ра­не­но­то сър­це.

Ти го­лям си ве­че, но ма­лък аз те пом­ня.

Как си ра­съл, кол­ко си по­ра­съл, не ви­дях.

И ко­га­то вих­ри бру­ле­ха ме във не­во­ля,

аз чрез мис­ли­те за те­бе ус­то­ях.

И прос­то, и ло­гич­но, тя­ло­то ще се огъ­не

под уда­ри­те сил­ни на Мощ­та.

Но по­сег­ни ти с дух вър­ху Ду­ха ми,

за да ви­диш Слън­це през Нощ­та!

21.11.1985 г.

ОЗ гр. Па­зар­джик

v

С кър­ва­во дле­то

дъл­бо­ко

в сър­це­то ми се­кун­ди­те дъл­ба­ят.

И ка­то ме­те­о­ри­тен

дъжд

в без­д­на­та от­ло­мъ­ци­те па­дат.

Кош­мар­ни дни­те про­пъл­зя­ват

в очак­ва­не

спа­си­тел­ния сън,

къ­де­то

ним­фи ти­хич­ко за­пя­ват

и с неж­ни тръп­ки ме го­рят.

Съ­буж­дам се.

И пак

ме стя­га об­ръ­чът жес­ток

на дни кош­мар­ни

в ла­пи­те

на звя­ра ед­но­ок.

19.10.1985 г. Янко Н. Янков

Ок­ръ­жен зат­вор гр. Па­зар­джик

[Пуб­ли­ку­ва­но във в-к „Ли­те­ра­ту­рен фронт“ бр. 18/03.05.1990 г., в руб­ри­ка­та „Ар­хи­ви“ на в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“ бр. 41–42 (57–58)/09.10.1992 г., както и на стр.61-64 от книгата на проф. Янко Янков-Вельовски (Iankov-Velyovski) ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). - С., "Янус", 1994. - 640 с.].