Маскарадът
„Конституция 1991 год.”
През
цялата дейност на Парламента
депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при
обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно
обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да
са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави
впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка,
а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства)
всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест
карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна
парламентарна практика, но тя не направи особено впечатление нито на великите
народни представители, нито на „обществеността”;
в
същото време „обществеността” се
впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се
впечатлява или да протестира.
Член
143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че
поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен
вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция”
обнародването на актовете на Парламента
става с указ на Държавния съвет, а
според новите й текстове – с указ на Президента.
Друг легитимен ред за обнародване на
актовете на Парламента няма.
Което
означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да
бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента,
и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава
действуващ, правен акт.
Само
че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно
регламентацията на законодателството.
Нейният
текст наистина, все пак, „се е появил”
на страниците на предвидения за целта „Държавен
вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.
Което
е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю
Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай
Тодоров, който въобще не е имал необходимите законови пълномощия. Строго
погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание
за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”;
той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на
обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.
Анализът
на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен
нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.
Наистина,
в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни
и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение
именно на Председателя на Парламента
е да обнародва „Конституцията”.
Само
че за да влезе в законна сила, този
текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т.е. да е обнародван
(естествено заедно със самия текст на Конституцията!)
с Указ на Президента.
Само
след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно
описана от Джоузеф Хелър в неговия
знаменит бестселър „Параграф 22”) може да
влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.
Правната
последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България”
всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение - а
всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия
правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове”
или телефонния указател на Угърчин
или на което и да е друго населено место.
Впрочем,
както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската
народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на
вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и
генетично кодираната неспособност за излизане от тях.