2007-08-27

НАЦИСТКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ


Тероризмът в нацистка Германия

А. Адолф Шиклгрубер, по-известен като Адолф Хитлер (1889-1945), е роден в Австрия, но е оставил името си като германски политик и общественик, и най-вече като култов лидер на националсоциализма (нацизма). През 1913 г. той се преселил в Мюнхен, после участвувал в Първата световна война, а през 1920 г. влязъл в създадената през 1919 г. Националсоциалистическа германска работническа партия и скоро станал неин високоавторитетен и безспорен лидер. През 1923 г. направил (заедно с генерал Е. Лудендорф) несполучлив опит за държавен преврат, за което през ноември с. г. е осъден на пет години затвор.

От затвора излязъл след около една година (декември 1924 г.) и се озовал в условията на изключително мощно левичарско движение в Германия, начело на което стояла силно болшевизираната Германска комунистическа партия, която вече имала свои добре въоръжени отряди и провеждала твърда и настъпателна стратегията на налагане идеите на Комунистическия интернационал. В съответствие с вече налагащата се практика, през 1925 г. той създал своите партийни въоръжени охраняващи отради (SS Schutzt Stafel – “охраняващи”).

През есента на 1932 г. неговата партия спечелила парламентарните избори, а на 30 януари 1933 г. той е назначен за Министър-председател на Германия (райхсканцлер) и предприел установяването на националсоциалистическа диктатура.

След смъртта на президента Паул фон Хинденбург през август 1934 г. А. Хитлер се самообявил за “Държавен глава и Министър-председател” (фюрер и райхсканцлер) и обявил всички политически партии за нелегитимни, с което на политическата сцена останали само Националсоциалистическата партия и държавният синдикат, носещ наименованието Германски трудов фронт, с което фактически Германия била превърната в тоталитарна и националсоциалистическа по своя характер държава.

След сближаване между А. Хитлер и И. В. Сталин, на 23 август 1939 г. бил сключен международен договор, известен като “Пактът Молотов – Рибентроп”, с който двете тоталитарни държави си разпределяли Европа и света, а на 27 септември 1940 г. между Германия, Италия и Япония бил сключен т. нар. “Тристранен пакт”, разделящ света на “зони на интереси”, без да бъдат засягани интересите на СССР.

Б. Още веднага с идването на А. Хитлер на власт насилието и терорът станали главен компонент на държавното управление и придобили такива социално-психологически измерения, които закономерно довели до смразяване или унищожаване на съпротивителните сили и виталистичната воля на социума, благодарение именно на което пълният и неограничен контрол върху цялото общество станал зловеща реалност. Така системата на партийния контрол върху правителството и на налагания от правителството тотален страх довела до това, че назначеният през 1933 г. за Министър на вътрешните работи на Прусия Херман Гьоринг, още веднага можел вече напълно спокойно, най-откровено и без каквато и да е демагогия да заяви, че мерките, към които той ще се придържа, по никакъв начин няма да бъдат спъвани от юридическото мислене, и че той, без да бъде притесняван от правосъдието, ще изпълнява възложената му от правителството задача да използува силата на държавата и на полицията, за да унищожава и да изтребва.

Един от най-авторитетните съвременни изследователи на този именно зловещ период от историята на Германия е родената в Германия Хана Арендт (1906-1975), която разглежда тоталитарната власт като “патология на съвременното общество, водеща към неговото самоунищожение”, и стига до поразителния извод, че тази патология, във вид на “радикално зло”, е достояние не само на немския и на руския народи, а е втъкана като най-дълбока съставна част на човешката същност. Според нея тоталитаризмът като машина за терор и унищожаване се привежда в действие съвсем не от фанатици, авантюристи, садисти или сексуални маниаци, а от най-нормални, добропорядъчни, законопослушни граждани; при това неговите престъпления въобще не биха били възможни и действията му биха били напълно неефективни, без съгласието на най-обикновените хора да “преобърнат своя свят” така, че да го направят свят на монополната власт, на изолацията на индивида, на тоталното подчиняване на личността, на амнезията, секретността и разрушаването на способността за мислене, в резултат на което човешкият универсум се схваща като сфера, в която всичко е възможно и в същото време нищо не е истина.[1]

Като една от най-съществените черти на природата и механизма на осъществяването на тоталитарната власт, по която именно тоталитаризмът кардинално се отличава от всички останали разновидности на нехуманните режими, Хана Арендт сочи особената роля на идеологията. Така именно благодарение на идеологията са били станали възможни онези извършени от тоталитаризма жестокости, които нямат аналог в историята на човечеството, тъй като те, за разлика от всички познати на историята масови убийства, съвсем не са резултат от неконтролирана ярост, а са изключително добре планирани, организирани и осъществени със завидна бюрократическа точност, и при това без да служат за удовлетворяване на каквито и да са преки или косвени утилитарни интереси на непосредствените изпълнители. Така напр. дори пред самия край на войната, когато е било повече от очевидно, че военните действия изискват пълна мобилизация на всички възможни ресурси, нацистите са си били позволили логически странния лукс да поставят под заплаха военната си програма, като са били мобилизирали неимоверно ценни ресурси, за да превозят от различни краища на Европа огромни човешки маси евреи до лагерите на смъртта; а една такава операция, очевидно, не би могла да има никакъв друг, освен само и единствено идеологически смисъл.[2]

Разглеждайки не само идеологията на националсоциализма, но и всички останали идеологии на ХХ век, Х. Арендт изрично и ясно подчертава, че по своята същност всяка идеология е измама, имаща предназначението да предоставя на своите привърженици определено достъпно за менталността им и удовлетворяващо ги непълно или невярно знание за “всички сакрални тайни на историческия процес”, представяни като някакъв обществен закон. Според нея в ситуацията на разпадане на традиционните системи и на все още липсващите нови ценности именно идеологията - с нейната пределно проста политическа програма - е онова, което дава на аморфната и иначе напълно индиферентна населенческа маса усещането и илюзията за духовна общност и за спокойствие на съзнанието. Така напр. при нацизма именно нацията е факторът или феноменът, който предлага на масите илюзията за общност и спокойствие, за сметка на която изисква не само пълно подчиняване на една партия и на нейния фюрер, но и възприемането на света и човечеството като дуално, конфликтно и непримиримо разделени в съответствие с расовата теория на биологически “висши и жизнеспособни раси” и на подлежащи на унищожение “низши и нежизнеспособни раси”.

Според Х. Арендт онова, което отличава тоталитаризма от тиранията е не толкова размахът на убийствата и величината на броя на жертвите, а именно идеологическото оправдаване на терора като реализация на “закона за класовата борба” като “закон на историята” при комунизма и на “закона за изтреблението на непълноценните раси” като “природен закон” при националсоциализма. При това, и в двата случаи са напълно пренебрегвани всички възможни цивилизационни съображения, свързани със “свободата на избора на поведение” от страна на палачите или с “виновността или невинността” на жертвите. При това, също така, тези определени като “свръхчовешки“ или “надчовешки” природни или исторически закони са схващани като единствено възможен и универсален, или дори като магически инструмент или механизъм за ускоряване развитието на природата или на историята. Или иначе казано, в най-дълбоката основа на тези универсални “ускорители” или “инструменти” е залегнало именно насилието - при това не обикновеното, а именно терористичното насилие.

И още нещо, което е изключително важно – според Х. Арендт най-странно, но всъщност достатъчно разбираемо обяснимо през призмата на идеологията, е поведението както на палачите, така и на жертвите (специално при комунизма - винаги и по всяко време напълно заменяеми), които, подобно на автомати или роботи, веднага схващат, че за тях не съществува никакъв избор, и че единственият вариант за поведение, с който разполагат, е “да изпълнят своя верноподанически ритуал”, като напълно безропотно се подчинят на силите, които са много по-могъщи, отколкото човешката воля.

Така именно, според нея, тоталитарният терор е нещо неизмеримо много повече, отколкото дори и най-зловещото познато на историята насилие. Защото той избира жертвите си напълно безотносително (безразлично) към техните индивидуално-личностнови желания, мотиви, мисли, намерения и действия, към тяхната нравствена или юридическа вина или невинност. Защото за тоталитарния терор нравствеността и правото са напълно безсмислени и безполезни категории. Защото както кулаците, така и евреите са били обречени на смърт не заради някакви извършени от тях деяния, не и заради някакви техни способности евентуално да извършат определени неприемливи деяния, а единствено заради онова, което те са.

Защото именно идеологията е факторът, имащ способността да превръща безумието във висша мъдрост, а най-висшата мъдрост - в безумие, и именно тя и само тя дава обяснение на иначе необяснимата парадоксалност на масовите убийства. Така благодарение на идеологията жертвата знае, че е престъпник, без да е извършила каквото и да е престъпление; палачът знае, че не е престъпник и дори че е най-прилежен гражданин, тъй като онова, което върши, е вършено не по силата на негова лична склонност, а по силата на изпълняваната от него обществена и дори благородна професия, че действията му са в най-строго съответствие с волята на природния и обществения закон.

Или иначе казано – докато диктаторският терор е оръдие за потискане и унищожаване на реалната мисловна и поведенческа опозиция, което оръдие прекратява действието си веднага, щом опозицията изчезне, то тоталитарният терор е оръдие за осъществяване на природната и историческата законност, което оръдие не спира и продължава да действува, докато съществува самата природа и самата история. Така, поради тази именно характеристика на тоталитарния терор Х. Арендт приема, че фашисткият режим и терор на Б. Мусолини всъщност въобще не е тоталитарен, а е само диктаторски.

За Х. Арендт идеологията и терорът са средство за въвеждане на народните маси в състояние на пасивност. “Терорът или трансформира класите в маси, или ги държи в стадно състояние, при което всеки е толкова притиснат или уплътнен, че при него не е възможно проявлението на никакъв потенциал към свобода и никакъв стремеж към публичното пространство[3].

Според нас, обаче, това съвсем не е така. Наистина идеологията и терорът имат фантастичната способност да трансформират хората в масово и стадно състояние, но именно тези трансформации са феноменът, представляващ най-висшия израз на извеждане или изваждане на народните маси от вечното им състояние на политическа пасивност, индиферентност и апатия, и за реализиране на истинското съдържание на онова, което се нарича демокрация, а именно - терорът; защото едва ли има друго състояние, при което волята на народните маси да е толкова истинска, всеобхватна, единна, мощна и непоклатима, каквото е състоянието на терор; и едва ли има друго състояние, при което човешките същества са въвлечени в състояние и процес, при което са едновременно и жертви, и палачи.

Х. Арендт отбелязва, че именно благодарение на своята “необикновена” идеология и своя репресивен апарат, обхващащ фактически абсолютно всеки член на обществото, тоталитаризмът е успял да открие и въведе най-зловещия в историята на човечеството способ за държане в състояние на постоянен страх, а именно на страх, идващ не толкова отвън, колкото отвътре, от близките и своите;[4] тъй като именно те винаги и по всяко време могат да се окажат в положение на непосредствени и активни участници в процеса на разпределението и упражняването на тоталитарната власт и да обезпечат процеса на запълването на местата в концентрационните лагери. Така, благодарение на “властта отвътре” репресивният апарат на националсоциализма и на болшевизма практически се намира в състояние на абсолютно постоянна мобилност, при която завземането на властта е само първи и преходен етап към никога непрекъсващо движение, към въвличане на хората в една бясно движеща се орбита, при която схващането за политическа цел, разбирана като “край на движението”, просто не съществува.

Също така, онова, което отличава тоталитарното управление от деспотическото, е това, че тоталитарните управници никога и по никакъв повод, включително и когато най-енергично използуват аргументи и твърдения в тази насока, не се ръководят от съображения за т. нар. “обществена полезност”. Всичките, намиращи се на подчинение на тоталитарните управници икономически, силови, социални, културни, информационни, демографски, и пр. и пр. ресурси, винаги и неизменно се използуват като средство за агресия срещу всяка друга реалност, независимо от това дали тя е нетоталитарна или тоталитарна от друг вид или форма. Дори нещо повече – изискването за постоянно движение и непрекъсната агресия е в състояние да стигне до онова състояние на нещата, при което нито един структурен компонент на системата, включително и самото правителство, не е в състояние на йерархичен стабилитет и сигурност, тъй като единствено волята на вожда определя едва в последния момент, и то само за самия момент кой точно орган да изпълнява неговата воля.

И именно поради това тоталитарната държава всъщност въобще не е държава в класическото и обичайното разбиране на това понятие, а е преди всичко едно безформено сливане на вожд, партия и държава, единствената цел и задача на което е да разрушава всяка компетентност и отговорност и да обезпечава едно непрекъснато, макар и напълно безсмислено, движение. И така тоталитарната власт всъщност се превръща във вътрешен съдържателен елемент не на държавата, а на движението, при което самата държава се превръща в чисто фасадна организация, управлението - във все по-секретна дейност, а институциите на управлението - в институции, имащи предназначението да трансформират принципите и механизмите на концлагерното управление в принципи и механизми на общественото управление, т. е. да превърнат цялото общество в един огромен концентрационен лагер.


[1] Арендт, Х., Тоталитаризмът, Превод от английски, С., 1993; Арендт, Х., Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото, Превод от английски, С., 2004; Arendt, H., The Origins of Totalitarianism, New York, 1958, p. 338.

[2] Деларю, Ж., История Гестапо, Смоленск, 1993, с. 429-430.

[3] Arendt, H., The Origins of Totalitarianism, New York, 1958, p. 421, 438.

[4] Ibidem, p. 421, 325.


[Публикувано като §3.А.-Б. на стр.142-149 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

Няма коментари:

Публикуване на коментар