Тероризмът във фашистка Италия
А. Както при анализа на комунизма и националсоциализма, така и при анализа на фашизма, един от най-важните и изходните въпроси е този за консенсуса, или иначе казано – за съотношението между насилието и съгласието.
В съвременната научна литература не съществува общоприето дефинитивно определение на консенсуса, и поради това всеки отделен автор го интерпретира по свой начин, при което общо взето го определя като синоним на “общественото съгласие”. Най-широко разпространеното интерпретиране в този аспект се свежда до представата, че консенсусът съвсем не означава единодушна и безрезервна поддръжка, а само отразява наличието на определена, количествено трудно измерима степен на съгласие на обществото по отношение на цялата система социално-политическите ценности, към които на първо място се отнасят държавата, правителството, правото, социалната структура, културата и духовните традиции. Това доста широко интерпретиране на консенсусния феномен, от една страна, е неразривно свързано със стремежа на тоталитарния режим да проникне под една или друга форма във всички сфери на обществения и личния живот на всеки индивид, но от друга страна е толкова много широко и “разплуто”, че позволява да бъдат подвеждани под неговия знаменател дори и такива явления и факти, които въобще не са свързани и нямат нищо общо с него.
Характерът на консенсуса се определя преди всичко от неговите задачи, най-важната от които е специфично политическа и е насочена към обезпечаване на устойчивост и стабилност на господствуващата форма на властта. Така, от тази гледна точка консенсусът очевидно встъпва като съгласие (и свързаното с него непротивопоставяне) относно цялостната структура и функциониране на конкретната система на властта, което съгласие, при това, е намерило своите най-дълбоки основания в т. нар. обществено-политическа среда, към която се отнасят преди всичко политическите измерения на: културата, религията, бита, формите на междуличностните взаимоотношения, архаичните и културните представи и традиции, етно-националната психологическа типология на възприемането на света и на поведението в него.
По принцип всяка власт в историята на човечеството така или иначе (или в крайна сметка) е основана върху консенсуса, т. е. върху съгласието на населението или на т. нар. “народни маси” (или много по-точно – на всички обществени структури) да приемат и да се съобразяват с волята на властта. Все пак, обаче, синтетичният поглед върху човешката история разкрива, че всички форми на власт в крайна сметка (макар и доста условно) могат да бъдат сведени към три основни типОВЕ: Þобикновена диктатура, основана върху обикновен контрол с използуване на традиционни методи за принуждение върху населението; Þ”цезаристка” или “бонапартистка” диктатура, съчетаваща абсолютната централна власт с елементите на официалната народна поддръжка; и Þтоталитарна диктатура, стремяща се към пълно подчиняване на обществения и частния живот на хората, но фактически основаваща се върху пълната поддръжка на властта от страна на населението.
Всъщност онова, което най-силно характеризира властта на тоталитарната диктатура и я отличава от всички предишни форми на власт, е именно мобилизацията на цялото активно население във френетичното поддържане на властта. Тази мобилизационна стратегия, обаче, от своя страна закономерно поставя всеки гражданин пред необходимостта от нравствено-политически избор. И на този именно момент още през 1923 г., когато все още е бил доста далеч от търсеното от него пълно съгласие, е обърнал специално внимание Бенито Мусолини. “Когато не достига съгласие, има сила, която може да го осигури. Във всички начинания, даже и в най-тежките, които правителството трябва да осъществи, ние ще поставим гражданите пред дилемата или да ги приемат, ръководейки се от високия дух на патриотизма, или да им се подчинят”[1]. Така, обръщайки специалното си внимание върху проблемата за търсенето и намирането на качествено нови организационно-правни форми и структури на държавата и властта, фашистката държава всъщност за първи път е поставила въпроса за решаването на една качествено нова по своята същност проблематика, а именно тази за контрола върху мотивацията като контрол върху управленското поведение на гражданите.
Става въпрос най-вече за това, че за разлика от комунистическата, фашистката държава е възникнала и се е утвърждавала в лоното на отдавна наложила се хетерогенна (нееднородна) социална структура, и в условията на множественост и диалогичност между компонентите на единното обществено-политическо цяло. При фашистката власт, представляваща нова хомогенна политическа власт, процесът на нейното формиране и утвърждаване е протичал в контекста на необходимостта преди всичко именно от диалогичното, отколкото от монологичното и силовото усредняване на волите и на субкултурите на отделните социални компоненти.
Онова, което характеризира режима на Б. Мусолини, обаче, е че той се е опитвал да преодолява естествените противоречия между структурните компоненти на обществения организъм преди всичко по пътя на силовото отъждествяване на политическата власт с гражданското общество; което, от своя страна, е налагало необходимостта от провеждане на специална агресивна социална и политическа линия, наричана “мобилизация отгоре надолу”, изразяваща се в налагане върху обществото на такива нормативни ценности, които са общи за съответните различни социални структури.
Работата, обаче, е там, че макар и да е бил създаден такъв хомогенизиращ инструментариум, все пак режимът на Б. Мусолини не е успял да преодолее естественото противоречие между политическата хомогенност на властта и постоянно разширяващата се (в резултат на неспирно и ефективно функциониращата капиталистическа икономика) социална хетерогенност на обществото. Така, бидейки поставена в тези условия, фашистката власт е била принудена да решава обективно назряващите нужди от икономическа модернизация, а следователно и да задълбочава разрива между собствената си политическа хомогенност и социалната хетерогенност на обществото. И благодарение на това в крайна сметка, успоредно с превръщането на Италия от изостанала в развита индустриално-аграрна страна, фашисткият режим по напълно естествен начин е подкопавал и собствената си хомогенност, с което е налагал необходимостта от идване на друга, хетерогенна по своята същност, власт, отговаряща на хетерогенната икономическа и обществена структура.
Но макар и обективно фашистката власт да е била принудена да решава нуждите от икономическа модернизация, тя все пак далеч не винаги е правела това, и в редица случаи, водена от изискванията на своята политическа хомогенност, е препятствувала някои от процесите на социалната хетерогенност. Такива са били напр. случаите, при които тя е поставяла под контрол естествената динамика на гражданското общество, като примерно е препятствувала създаването на редица нови гнезда на крупна работна сила. Според италианския марксист Дж. Сапели в тези случаи фашистката власт се е проявявала не само като механизъм на консервативната стабилизация и стагнация на обществото, но дори и като регресивен обществен механизъм.[2]
Съгласяването с горното гледище, обаче, би било израз на неадекватно схващане на същността на обществено-политическата ситуация в Италия, тъй като устойчивостта на режима на Б. Мусолини е зависела не толкова от това, дали той е удовлетворявал изискването за политическа хомогенност, колкото именно от способността му да удовлетворява изискването за развитие на капиталистическата хетерогенност. Работата е в това, че всички опити на фашисткия режим в Италия да влияе върху социалните процеси са завършвали единствено с крах, но въпреки и независимо от неговите неуспехи в този аспект, като цяло той напълно е отговарял на изискванията за гъвкавост, при която по виртуозен начин е съчетавал наличието както на насилието, така и на консенсуса.
Б. През ХХ век тези два методи (на насилието и консенсуса) на поддържане на политическото господство са били присъщи на почти всички форми на общественото управление, и поради това проблемата се е свеждала преди всичко до тяхното съотношение.
В условията на тоталитарните режими консенсусът е имал второстепенно и подчинено значение, което се е определяло поне от два фактори: Þ че формирането на масовата база на консенсуса е било невъзможно без силовото потискане на несъгласието; и Þ че самото постоянно присъствие на фактора на силата в обществения организъм непосредствено е влияело върху характера на съгласието на гражданите с политическата система. Несъмнено именно поради изключително видимото второстепенно и подчинено значение на консенсуса в условията на тоталитарните режими някои италиански автори приемат тезата, че фашисткият режим е бил унищожил видимите различия между насилието и консенсуса.[3]
Което, обаче, не е съвсем така, тъй като организацията на консенсус - от една страна, и потискането на инакомислието - от друга страна, всъщност са две отделни и различни страни или феномени, макар и наистина на все пак единния процес на социално-политически контрол над обществото. Вярно е, че при фашисткия режим тези две съставни части на единния контролен процес върху обществото са били използувани едновременно, но все не бива да бъде пренебрегван фактът, че в зависимост от конкретната ситуация е било отдавано предпочитание или на единия, или на другия феномен.
Така напр. в началния стадий, когато е било решаващо установяването на самия режим, предпочитанието е било в полза на прякото физическо насилие и репресивния апарат, но впоследствие предпочитанието е било в полза на организацията на консенсуса, което е било осъществявано върху основата на моралното и юридическото обезпечаване на конформно мислене и поведение.
В това именно се състои и една от най-характерните черти на италианския (т. е. на фашисткия) модел на тоталитарната власт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар