2007-08-26

КСЕНОФОНТ


Ксенофонт

Ксенофонт Атински (445/444/430/428/425 - 355/354 г. пр. Хр.) е писател, историк, популяризатор на философията на Сократ и обществен деец, неразривно свързан с олигархията, симпатизант на Спарта и враждебно настроен към демокрацията.

1. Сведенията за живота и дейността на Ксенофонт съвсем не са обилни и общо взето са били събрани както върху основата на извличането на информация, съдържаща се в самите негови произведения (и най-вече в “Анабазис”), така и върху основата на други исторически източници, и най-вече на съчиненията на по-късни антични автори.

По въпросите, свързани с биографията на Ксенофонт, е писано сравнително немалко, но може би най-добрата негова биография принадлежи на перото на английския изследовател Дж. К. Андерсън.[1] Ксенофонт е служил като наемник и във войската на Кир Млади, брата на персийския цар Артаксеркс ІІ, в борбата му през 401 г. пр. Хр. за престола, а след гибелта му, когато десетхилядният военен отряд от гръцки наемници, наети от Кир, останал изолиран дълбоко в огромната територия на Персия, той поел командуването на отстъплението от Месопотамия до Тракия, което, впрочем, впоследствие е описал в “Анабазис”.

След този поход той постъпил на военна служба при спартанците и се сближил със самия спартански цар Агесилай. През 394 г. пр. Хр. участвувал със свои наемници в армията на Спарта против Атина, заради което бил осъден от Атинския съд на изгнание за изменничество, през което време живеел в предоставеното му от спартанците имение, където се занимавал с литературните си трудове и със селско стопанство. Когато през 367 г. пр. Хр. Атина и Спарта сключили съюз, той бил амнистиран, но отказал да се върне в Атина и през 355 г. пр. Хр. починал в Коринт.

В труда си “Гръцка история” се е опитал да продължи описанието на събитията, което Тукидид не е можал да опише поради смъртта си, но поради пристрастието си към съвременните му събития, вярата в оракулите и божествената намеса в историческите процеси далеч отстъпва на великия си предшественик.

Негови трудове са: “Анабазис” или “Походът на Кир” (Kyru anabasis), “Гръцка история” (Hellenika), “Лакедемонска полития” (Lakedaimonion politeia), “Киропедия” или “Възпитанието на Кир” (Kyru paideia), “Агезилай” (Agesilaos), диалогът “Xиерон” (Hieron), “За доходите” (Peri poron), “Домострой” или “За стопанството” (Oikonomikos), “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” (Pery hippikes), “За ловуването” (Kinegetikis), “За командуването на конниците” или “За задълженията на началника на конницата” (Hipparchikos), “Спомени за Сократ” (гр. Apomnemoneumata, лат. Memorabilia), “Апология на Сократ” (Apologia Sokratous), “Пир” (Symposion).

2. На творчеството на Ксенофонт е посветена обширна литература, но сравнително малко са анализите на неговите обществено-икономически възгледи, и може би единствените значими в този аспект са изследванията на Ф. Готие върху съчинението “За доходите[2] и изследванията на С. Б. Померой върху “Домострой[3].

Домострой”, схващано като “наука за водене на домашното стопанство или имението” е съчинение, написано в края на жизнения път на Ксенофонт и е един от неговите последни трудове. Тя е написана не само като квинтесенция на личния опит на автора по управлението на неговото стопанство, но и върху основата на чистото умозрение, а също така и върху основата на богатия личен опит и наблюдения на автора по въпросите на лидерството. Книгата е написана не на атическия диалект, както е било обичайно за философския, научния и художествения стил по онова време, а на диалекта койне, на който е говорело голяма част от селското население, представляващо основата на гръцката икономика. Така, по този начин Ксенофонт е встъпил като първия автор, който е въвел диалекта койне в литературата, а по своята същност и значимост този факт е уникален опит за научно общуване на автора с неатиняни и негърци, т. е. със широк кръг читатели.

Изходно понятие в “Домострой” е “Oikos” (“Къща”, “Дом”, “Стопанство”, “Имот”, “Имение”), което е схващано като “единство от всичките членове на семейството, робите, животните, постройките, земята и всичко, което се произвежда, което се потребява и с което се извършва разплащане”. Любопитно е, обаче, че макар че в антична Гърция “Ойкос”-ът винаги е бил базовата единица на обществото[4] и за него е писано още от най-древни времена, именно Ксенофонт всъщност е първият автор, който е създал дидактически труд, фокусиран върху този именно обект. Така, “Домострой” се е появил като интелектуален продукт именно на ІV век пр. Хр. съвсем неслучайно, а поради обстоятелството, че социалните институти притежават тенденцията да стават обект на изследване преди всичко тогава, когато достигат стадия на началото на своето изменение или разрушаване.

Ксенофонт, естествено, поставя и разглежда тук множество аспекти на проблемата за воденето на стопанството, но, съгласно текста на автора, именно взаимоотношенията между съпрузите са факторът, който има фундаментално значение за функционирането и успеха на ойкоса. С оглед на преследваните дидактически цели в този труд Ксенофонт е придал на семейството нуклеарен характер, характер на “ядка” (лат. nucleus), на “най-малката социално-икономическа и обществена единица”, и при него семейството се състои само от едно поколение, само от мъж и жена, независимо от позоваванията относно родителите и на двете страни, както и на възможността в бъдеще да бъдат родени и отгледани деца.

Така, в “Домострой” на Ксенофонт е представено именно нормативното и идеализираното състояние на ойкоса, състоящ се само от мъж и жена. При това, за разлика от повечето от класическите автори, разглеждащи човешкия живот като състоящ се от две ясно обособени части, а именно на обществен живот, представляващ дело само (или преди всичко) на мъжете, и на частен живот, представляващ дело преди всичко на жените, Ксенофонт фокусира своето внимание върху взаимоотношенията в сферата на частния живот вътре в ойкоса.

Тук заслужава специално внимание съпоставката на представения от Аристотел модел на ойкоса и модела на Ксенофонт. Така, при Аристотел основните взаимоотношения вътре в домостопанството са взаимоотношения между мъжа и жената, бащата и децата, стопанина и робите, при което мъжът встъпва като “стопанин на ойкоса”, като “глава”, управляваща всички елементи на ойкоса, при което се приема, че “женският ум притежава определен рационален елемент, но е лишен от сила, поради което за самата жена е не само естествено, но е и полезно да бъде управлявана от мъж”.

При модела на Ксенофонт, обаче, картината е по-друга – при него жената има определена морална автономия и дори може да доказва своето превъзходство над мъжа в редица ойкосни сфери. За Ксенофонт жената-съпруга на стопанина на дома, макар и да има по-различни способности и възможности, е негов партньор в управлението на този дом, и то така, че способностите на мъжа и способностите на жената встъпват в хармонично единство, в което взаимно се допълват[5]. При анализа на възгледите на Ксенофонт в следва да се има предвид и че (за разлика от римската семейноправна система) в гръцкото общество робите не са били считани за членове на семейството, а са били причислявани само като част от собствеността на ойкоса.

В “Домострой” се съдържа значителен по обем и по съдържание материал, даващ основание за разбирането на практическата икономика и икономическата теория на Древна Гърция. Значението на този труд е огромно и той е единствената запазена до наши дни дидактическа творба, посветена специално на домостопанството, разглеждано именно като икономическа единица. Във връзка с това заслужава внимание развитото от М. Финли гледище, съгласно което “античните гърци не са познавали икономическата теория” и “при Ксенофонт няма нито една мисъл, която би могла да изразява икономически принципи или представи за икономически анализ, няма и каквото и да е нещо относно ефективността на производството или рационалността на стопанския избор”; той говори, също така, и за отсъствие у Ксенофонт на икономически понятиен апарат.[6]

По своята най-дълбока същност това гледище, обаче, е резултат от използуването на понятия, които са приложими именно към съвременната икономика, тъй като са изработени от съвременната икономическа наука, които понятия абсолютно неоснователно се пренасят към икономиката на Древна Гърция. Ксенофонт, както справедливо отбелязва K. Мос, несъмнено е първият древногръцки икономист, който благодарение на своя военен и практически опит самостоятелно и за първи път в историята на антична Гърция е бил стигнал до емпирическо разбиране на някои от икономическите закони.[7]

Проблемата също така е и в това, че М. Финли е изхождал от гледището, че в древногръцкото общество икономиката е била дело на “аутсайдерите”, на намиращите се извън обществото хора, на хората, които не са били членове на гражданския колектив, т. е. на жените и на робите. Негово схващане, обаче, е основано върху недостатъчното оценяване на ролята и значението именно на частния живот на древните гърци, на приноса в икономиката на жените като членове на семейството, на ролята на женския труд в домашното стопанство; то е основано и върху това, че не е бил схванат елементарният факт, че в своето изследване Ксенофонт достатъчно ясно се е бил абстрахирал от проблемата за “обществената икономика” и е бил фокусирал своето внимание само и единствено върху проблемата за “частната икономика”.

3. Едно от най-значителните произведения на гръцката политическа литература от ІV век пр. Хр. е трактатът на КсенофонтЗа доходите[8], който заедно със “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” и “За командуването на конниците” (“За задълженията на началника на конницата”), принадлежи към т. нар. “Малки съчинения” (“Малки статии”) на Ксенофонт, представляващи теоретически израз на стремежа на автора да намери определена “точка на сближаване” между аристократическите и демократическите кръгове на Атина. В тези съчинения Ксенофонт е изложил и обосновал тезата си за извършване на определени реформи, насочени към такова отстраняване на “недостатъците на атинската демокрация” и “заздравяване на атинския държавен строй”, благодарение на което да бъдат удовлетворени както олигархическите кръгове, така и демократическите слоеве на населението. От тези три, имащи такова предназначение произведения, най-интересно е именно “За доходите”.

Трактатът “За доходите”, впрочем, е и единственото произведение на Ксенофонт, времето на написването на което е известно с точност до година. В него има достатъчно ясни данни, от които е видно, че то е написано в края на Съюзническата война (4, 40; 4, 43; 5, 5-6; 5, 12), и при непосредствената готовност за започване или в самото начало на Свещената война (5, 8-9). Като имаме предвид, че според Диодор Съюзническата война е била завършила през 356-355 г. пр. Хр., а Свещената война е била започнала през 355-354 г. пр. Хр.[9], може да се приеме, че този трактат е бил написан през средата на 355 г. пр. Хр.

Трактатът започва (1, 1) с твърдението на автора, че непосредствен повод за написването му са недостатъците, които той е открил в съдържанието на политическия курс, към който се придържат лидерите на част от управляващите кръгове, както и намерението му да предложи своя програма за политически мероприятия, чрез които да бъдат отстранени тези недостатъци. После, именно в съответствие с така определените параметри, той е представил своята програма, при което разказът се води от първо лице, във формата на обръщение към непосредствените атински управители, и е наситен не само с предложения, но и с множество наставления.

Още в самото начало авторът извежда на преден план бедността и я определя като проблема, която е най-важна и не търпяща никакво отлагане. Той дава и конкретно описание на формите на проявление на бедността, при което посочва, че в и край Атина постепенно са се появили пустеещи земи, които собствениците им не могат нито да застроят, нито да обработват, както и много пустеещи и рушещи се сгради (2, 6); че по-голямата част от обеднелите свободни граждани са заминали да работят в сребърните рудници (4, 28-29); че повечето от храмовете и участъци от градските стени също така са разрушени. После той обосновава тезата, че обедняването е свързано с общия икономически упадък на държавата и изрично подчертава, че справянето с положението може да стане преди всичко по пътя на увеличаването на държавните доходи и чрез тяхното влагане в тези подлежащи за решаване сектори на живота (6, 1).

От текста на трактата е видно, че проблемата за бедността по онова време е била толкова сериозна, че на въпроса за нейното неотложно решаване вече са били обръщали сериозно внимание редица управители, загрижени не толкова от самото решаване, колкото от решаването като средство за оставането им на власт. Така, изхождайки от това обстоятелство, Ксенофонт е счел за необходимо не само да обоснове мерките, които следва да бъдат взети, но и изгодите за управляващите от реализирането на съответните мероприятия. Във връзка с това авторът на трактата изрично обоснова тезата, че след решаването на тези проблеми гражданите не само ще станат по-богати, но и много по-послушни и дисциплинирани, и че по време на война на тях ще може да се разчита много по-повече, отколкото ако проблемите не бъдат решени (4, 51).

От текста е видно, също така, че като едно от най-важните средства за решаването на тази проблема управляващите кръгове на Атина са предприели и използували засилването на финансовия гнет по отношение на съюзните градове; както и че тази мярка наистина е имала определен, но твърде краткотраен ефект, че тя по същество не е могла да реши проблемите относно икономическото положение на Атина и че е предизвикала нови проблеми, свързани с възникването на Съюзническата война.

В трактата Ксенофонт е обосновал тезата, че атинската държава разполага с всички необходими й условия за съществуването на нормална икономика и нормален политически живот (1, 2 и сл.); че климатическите условия са изключително благоприятни за развитието на земеделието и риболова (1, 3); че съществуват множество полезни изкопаеми (1, 4-5); че географското положение е благоприятно за нормално икономическо и политическо взаимоотношение с другите държави (1, 6-7), за което спомага и отдалечеността от варварските земи (1, 8).

В крайна сметка, анализът на предложения от Ксенофонт план разкрива, че след като е взел предвид всички възможни (природни, географски, климатични и обществено-икономически) условия и критерии, той е предложил в решението да залегнат нови стратегически виждания, при които е отделено приоритетно значение на развитието на икономическите сектори, на държавно покровителствуване на т. нар. метеки, на търговците и корабовладелците, както и на налагане на държавен монопол върху експлоатацията на сребърните рудници.

4. Диалогът “Xиерон” е неголямо изящно съчинение на Ксенофонт, в което авторът специално е изследвал проблематиката относно монархическата власт, и което заедно с “Киропедия”, е предизвиквало особено внимание[10], тъй като това са единствените произведения, в които авторът специално е разглеждал тази проблематика.

Според Ж. А. Летрон този трактат е бил написан под свежите впечатления от пътешествието през периода около 404-401 г. пр. Хр. на Ксенофонт до двореца на Дионисий Стари в Сицилия, както и във връзка с надеждите за практическото реализиране от някой монарх на широко разпространената по онова време теория за “идеалната държава” (“идеалното държавно управление”).

Трактатът е написан в обичайната за писателите от сократовската школа форма на диалога или беседата, при което авторът е предпоставил и описал осъществяването на един хипотетичен диалог между сиракузкия владетел Хиерон (478-466 г. пр. Хр.) и гръцкия поет и хоров лирик Симонид Кеоски (550-460 г. пр. Хр.). Пълното или почти пълното отсъствие в съчинението на т. нар. исторически колорит недвусмислено показва, че този диалог е преди всичко един литературен прийом, от който авторът се е възползувал, за да развие и обоснове своите тези.

В тракта авторът изхожда от представата, че тиранията е реално съществуваща политическа форма на управление, и че стремежът на силните хора към нея е една от най-характерните черти на неговото време. Давайки (още в първата част на диалога) най-съществените характеристики на това управление, Ксенофонт достатъчно ясно дава да се разбере, че категорично не симпатизира на тираничния режим, но, в същото време, изхождайки от възгледите на своя учител Сократ относно възможността за постигане на интелектуално и нравствено съвършенство на всички хора, включително и на владетелите, той, макар и вече многократно преди това да се е изказвал против тиранията[11], приема, че все пак е възможно основаната върху насилието тирания да бъде използувана за осъществяване на идеалната форма на държавно управление, за което обаче, преди това е необходимо пълно интелектуално и нравствено усъвършенствуване на владетеля.

5. Значим момент от живота и творчеството на Ксенофонт е неговото познанство със Сократ и отношението (принадлежността му) му към сократизма. Според Диоген Лаертски тяхното запознаване е станало съвсем случайно на една тясна уличка в Атина, след което младият Ксенофонт станал ученик на известния учител.[12] Други автори изказват съмнения относно възможността Ксенофонт наистина да е бил ученик на Сократ, тъй като фактите и обстоятелствата в това отношение са твърде неясни, но все пак се приема, че е могло да стане най-късно до 401 г. пр. Хр., тъй като по-късно той е бил напуснал Атина и се е посветил на военната си кариера. Платон, който е известен със сдържаното си отношение към всичките си някогашни съученици, а също и с неприязънта си към Ксенофонт, въобще не споменава името му сред учениците на Сократ, което обстоятелство, разбира се, не предрешава и не може да предреши въпроса. От друга страна пък самият Ксенофонт често пъти представя себе си като очевидец на Сократовите беседи, но на това негово твърдение в литературата не се отдава особена историческа стойност. Така или иначе, несъмнено е, че ако наистина Ксенофонт е бил ученик на Сократ, то съвсем не се е било оказало толкова съдбоносно за него, колкото примерно за Платон, тъй като целите, които той е преследвал, са били не в сферата на философствуването, а в сферата на военната кариера и историграфията.

Според някои автори, въпреки наличието на неясни или спорни моменти, все пак принадлежността на Ксенофонт към т. нар. “Сократически кръг” е гарантирана от един разказан от него автобиографичен епизод (“Анабазис”, ІІІ, 1, 5-7), многовариантното тълкуване на който му придава ясен смисъл само в контекста на съображението, че чрез него той се е стараел да внуши на атиняните, че Сократ е имал отрицателно отношение към неговата “малоазийска авантюра”, и така да снеме от учителя отговорността за неговото предателство към Атина. Тези автори приемат, че Ксенофонт умело е използувал разказването на тази история, тъй като много добре е знаел, че едно от обвиненията към Сократ е било това, че неговите ученици и последователи, като напр. Алкивиад и Критий, са станали предатели по отношение на Атина именно защото той ги е бил обучил да станат такива, и в контекста на това той не е искал да утежнява положението на учителя си с прибавянето и на неговото име към списъка.

Ксенофонт е посветил на своя учител четири произведения: “Домострой” (или “За стопанството”), “Спомени за Сократ”, “Апология на Сократ” и “Пир”. В литературата се приема, че като непосредствен повод за написването на този “Сократически цикъл” са послужили съчиненията на демократическите софисти, в които се повтаряли и актуализирали съдебните обвинения срещу Сократ, и така била възникнала необходимостта от “отпор” от страна на сократиците. Съществува, също така, и мнение, че специално “Апология на Сократ” и “Пир” са били написани и като “критическа реплика” срещу съответните съчинения на Платон, тъй като Ксенофонт не бил съгласен с представения от Платон образ на Сократ, и че Ксенофонт е заимствувал от Платон редица от повтарящите се и при двамата мотиви.[13]

Така, всъщност, още в античността възникнал и въпросът за “Двата образа на Сократ”, или, по-иначе казано: “Кой е автентичният Сократ – този на Платон или този на Ксенофонт?”, “Кой е по-точен при предаването на идеите на Сократ – дали Платон или Ксенофонт?”.

При търсенето и обосноваването на отговора повечето от авторите изхождат от съображението за интелектуалното превъзходство на Платон над Ксенофонт и в съответствие с него обосновават тезата, че първо именно Платон е писал своите произведения, а тези на Ксенофонт са преди всичко “критическа реплика”. С. Б. Померой, обаче, приема точно обратното – че първо именно Платон е чел произведенията на Ксенофонт, че именно той е заимствувал от тях редица детайли, и че именно той е репликиращият.[14]

Тези и други подобни свързани с “автентичността на Сократ“ спорове, обаче, едва ли имат стойност относно целта за “постигането” или “намирането” на неговата “автентичност”, тъй като Сократ никога не е бил някаква подлежаща на автентично възстановяване “застинала вещева фактичност”, а винаги е бил изпълнена с необозримо смислово богатство философствуваща фигура. И в този именно смисъл следва да бъде приета както автентичността на Платоновия Сократ, така и автентичността на Ксенофонтовия Сократ, т. е. както ироника и диалектика, така и благочестивия и мъдър гражданин, проповедника и наставника.

6. Сред онези явления в историческото развитие на антична Гърция в края на V век пр. Хр., съвкупността от които в съвременната историография обикновено се обозначава като “кризис на полиса”, като едно от най-знаменателните се очертава възраждането на тиранията. За характера и значението на феномена на тиранията от този период, разбира се, е писано немалко, разгледана е и връзката на тиранията именно с процеса на кризата на полиса, но темата и днес привлича изследователите, които съумяват да открият редица нови нейни аспекти.

В литературата като безспорно обикновено се отбелязва, че причините, които са обусловили кризата на полиса и появата на тиранията, най-общо се свеждат до: Þпрогресивното развитие на крупнособственическото робовладелско стопанство и преди всичко ръста на градската промишленост и разширяването на сферите на действие на търговско-лихварския капитал; Þконцентрацията на собствеността в ръцете на малцина и разоряването на по-голямата част от свободното население; Þръста на социалното неравенство и неизбежното изостряне на обществените отношения в икономически най-напредналите полиси, в които наистина е имало (повече или по-малко) обезпечено политическо равенство, без, обаче, каквато и да е гаранция за социално обезпечение; Þбанкрутиране на полисната държава, чиито възможности вече не са отговаряли на новите изисквания, насочени към това на бедните да бъде осигурена минимална възможност за битово оцеляване, а на богатите да бъде гарантирана (от посегателствата на бедните) собствеността; Þиздигане на преден план на необходимостта от нов, твърд и непоклатим държавен ред, обезпечаващ така очертания социален статус.

Така маркираният социален и политически кризис, естествено, е бил съпроводен и допълнен и от криза на идеологията, една от характерните черти на която е била аполитичността, равнодушието и безразличието на гражданите към съдбата на полисната държава. От своя страна рационалистическата критика на съществуващия ред от страна на интелектуалците (преди всичко философите) спомагала, от една страна, за задълбочаване на кризата на идеологията, но от друга страна, за формирането на нови идеологически идеи, теории и доктрини, в контекста на които както демократическата, така и олигархическата идеология се оказвали несъстоятелни и неспособни да отговорят на новите условия и обществено-политически задачи.

Така, в контекста на тази икономическа и обществено-политическа ситуация от една страна сред масите придобивала особена актуалност идеята (или по-скоро - мечтата) за възвръщане към обществото на уравнителния примитивизъм, а сред върхушката на обществото все повече се разработвали идеите на индивидуализма и космополитизма, които след това по своеобразен начин се отправяли към масите.[15] Така, в контекста на тази именно икономическа и обществено-политическа ситуация се появила и идеята за необходимостта от силна владетелска ръка, за необходимостта от царска власт, от монархическа форма на управление, от идеалния монарх. Тази именно монархическа идея или доктрина, от една страна, е намерила своето отражение или място в произведенията на Платон, Аристотел, Исократ, разбира се, и в произведенията на Ксенофонт, а от друга страна, практиката на самите полисни държави все по-често е способствувала за предоставянето на пълнота на властта на отделни политически дейци.

Несъмнено съществувала е голяма разлика между тази, наречена “късна” тирания, и тиранията от архаическия период. Така, докато старата тирания е имала функцията да разчисти пътя за създаването на полисната държава, то тиранията от посткласическото време вече се е появила като “гробокопач” на същата тази полисна държава. Несъмнено съществува и във висока степен проявено сходство в чертите и особеностите на възникването и на архаическата, и на посткласическата тирания, и именно поради това се говори, че през ІV век пр. Хр. е налице “възраждане на тиранията”.

Сред непосредствено посветените на политическите проблеми съчинения на Ксенофонт в зависимост от степента на изразяване на отрицанието на демокрацията се очертават две групи произведенияпървата, към която се отнасят “Лакедемонска полития”, “Агесилай”, “Xиерон” и “Киропедия”, в които са отразени “съкровените” политически възгледи на автора, неговата представа за идеалната и монархическата по своята същност държава, и в които е демонстрирано открито неприемане на демокрацията и защита на недемократически политически системи; и втората, към която се отнасят “За задълженията на началника на конницата”, “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” и За доходите”, написани специално за атинските читатели и в които, в името на сближаването между Атина и Спарта, е демонстрирана политическа гъвкавост и компромисност, при която критиката на демокрацията е значително омекотена и се свежда не до пълното й отричане, а само до обосноваване на необходимостта от определени политически реформи.

[1] Anderson, J. K., Xenophon, London, 1974.

[2] Gauthier, Ph., Un commentaire historique des Poroi de Xenophon, Geneve-Paris, 1976.

[3] Pomeroy, S. B., Xenophon. Oeconomicus. A Social and Historical Commentary. With a New English Translation, Oxford, 1994.

[4] При това неизменно следва да се има предвид, че полисът е бил обединение не на гражданите, а именно на ойкосите.

[5] Това мнение на Ксенофонт, естествено, се е намирало в коренно противоречие с мнението на по-голямата част от атиняните.

[6] Finley, M., Aristotle and Economic Analysis, // Past and Present, 1970, 47, p. 26-52; Finley, M., The Ancient Economy, Los Angeles, 1985, p. 19.

[7] Mosse, Cl., Xenophon economiste, // Le mond grec. Pensee, literature, documents: Hommage a Cl. Preaux, Bruxelles, 1975, p. 169-176.

[8] Доколкото ни е известно досега този трактат е бил обект на анализ единствено в следните трудове: Luccioni, J., Les idees politiques et socials de Xenophon, Paris, 1948; Delebecque, E., Essai sur la vie de Xenophon, Paris, 1957. Пълният текст на трактата е публикуван в: Ксенофонт, Сочинения (в пяти частях), Перевод с греческого Г. А. Янчевецкий, Часть V, Мелкие статьи, Ревель, издание 2-ое, 1895.

[9] Диодор, ХVІ, 22; ХVІ, 23.

[10] Jenofonte, Hieron. Texto, traduccion y notas de M. F. Galiano, Madrid, 1954 ; Hartzfeld, J., Note sur la date et l’objet du Hieron de Xenophon, Revue des Etudes Grecques, LIX, 1946-1947.

[11] Ксенофонт, Гръцка история, ІІ, 3, 16; ІІ, 4, 1; ІІІ, 1, 14; ІІІ, 5, 13; ІV, 4, 6; V, 4, 1; VІ, 3, 8; VІ, 4, 34; VІІ, 1, 46; VІІ, 3, 18; Киропедия, І, 3, 18; Спомени за Сократ, І, 2, 43; ІV, 2, 38; За стопанството, 21, 12; Лакедемонска полития, 15, 8.

[12] Диоген Лаертский, ІІ, 6, 48.

[13] Бояджиев, Ц., Сократическите съчинения на Ксенофонт, предговор към: Ксенофонт, Сократически съчинения, Превод от старогръцки, С., 1985, с. 15.

[14] Pomeroy, S. B., Xenophon. Oeconomicus. A Social and Historical Commentary. With a New English Translation, Oxford, 1994.

[15] Използуваме случая тук да споменем, че в литературата (поне на нас така ни се струва) почти не е изследвана връзката между кризата на едно общество и експанзията на космополитическите идеи, встъпващи като удобна и превъзходно контролирана стратегия за пренасочване и неутрализиране на човешкия потенциал, способен да търси отговорност и пререшаване на проблемите. В този контекст обръщаме внимание на факта, че съвсем не случайно в епохата на т. нар. посткомунизъм една от най-функционалните идеи е именно космополитичната, отпращаща “по света” милиони масово обеднели хора, за да бъдат омаломощени и дори неутрализирани обществените сили, способни да търсят отговорност и да участвуват в ефективното решаване на проблемите. Така, в този именно контекст “гражданин на света” звучи по-скоро като “еднакво бездомен навсякъде по света”.


[Публикувано като §26 на стр.252-262 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

3 коментара:

  1. Изключително ценен труд! Благодаря на автора!

    ОтговорИзтриване
  2. Дали точно "космополитическите" идеи са "стратегия за... неутрализиране на човешкия потенциал, способен да търси отговорност и пререшаване"..., след като национализмът е също такава стратегия, неутрализираща търсенето на отговорност от "лидера", вожда, дучето? Или и двете са тактика на една и съща стратегия - архаичен или просветен канибализъм?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. ... която включва изключване на "храната" от "пререшаването"... или не дори "храна", а ненужни вече /за флота тогава, а сега за работа/ и само конкуриращи "гърла".

      Изтриване