2007-08-26

ДЕМОКРИТ


Демокрит

1. Демокрит от Абдера (470/460 – 370/366 или 350 г. пр. Хр.) е основоположник на античната атомистична философска школа и основател на хелиоцентричния възглед за Вселената, остро противопоставящ се на господствуващия по неговото време геоцентричен възглед. Тъй като неговият роден град е бил полис, разположен не в гръцките, а в тракийските владения, и тъй като още в най-ранна възраст той остро се сблъскал с духовната ограниченост на своите съграждани, още в древността е бил широко разпространен афоризмът, че “Демокрит е най-яркото доказателство, че най-великите мъже на човечеството се раждат в обществото на най-големите глупци”.

Впрочем, тъй като същото това общество несъмнено е продължило да бъде такова и далеч след неговото раждане и неговата смърт, по отношение на него е извършена една от най-големите несправедливости в историята на човечеството[1], което най-вероятно съвсем не е било случайно, а е било резултат от менталната ориентация на същото общество[2].

Така докато произведенията на авторите с т. нар. идеалистическа ориентация, като напр. Платон, са напълно запазени, то произведенията на Демокрит са били унищожени още в древността и до потомството са достигнали само някои фрагменти; докато идеалистически ориентираният Платон е бил превъзнасян в продължение на повече от две хилядолетия, то произведенията на рационалистически ориентирания Демокрит[3] са били обречени на почти строго наложена цензурна забрава; при това като своеобразна форма на “отърваване” от неговата най-дълбока същност, човечеството е наложило стратегията на интерпретирането и представянето му изключително като натурфилософ, при което обществено-политическите му възгледи са или почти напълно игнорирани, или, в краен случай, засягани бегло, повърхностно и фрагментарно, и в историята на обществено-политическата мисъл той фактически отсъствува.

2. Дамасип, бащата на Демокрит, е бил йонийски преселник, прогонен от родните си места от персийските завоеватели и потърсил убежище в основания от гръцки преселници град Абдера, намиращ се на тракийското крайбрежие, недалеч от устието на река Неста (Места), в самата дълбока периферия на културните гръцки центрове. Той е бил изключително богат[4], а аборигенното население, сред което е отишъл да живее, по онова време се е славело като най-глупавото гръцко население. Все пак, обаче, тъй като през VІ-V век пр. Хр. през този град са започнали да минават важни търговски пътища, в него бил формиран не само търговски, но и високоинтелектуален елит, и там напр. са живеели и работели великите Демокрит, Левкип, Прогатор и Хипократ.

В литературата се приема, че в дома на неговия баща е гостувал самият персийски цар Ксеркс, както и че първите негови учители са били халдейски магове, специално доставени от персийски цар по искане на богатия му баща[5]. Според древните исторически източници още като малък Демокрит се е проявявал като склонен към дълбоки размишления, за постигането на които е имал обичая да се уединява, включително и в пещери и пустинни места, поради което от ранна възраст заобикалящите го започнали да се отнасят към него като към умопобъркан. Все пак, обаче, за това, че уединяването му съвсем не е било патологично бягство от хората, говори и фактът, че използувайки голямото богатство на баща си, Демокрит е бил предприел далечни и продължителни пътешествия във Вавилон, Персия, Египет и други източни страни, където в продължение на осем години изучавал постиженията на източната култура и наука.

Известно е, също така, че той е бил ученик и приятел на Левкип, че е слушал беседите на Сократ, и че се е оплаквал, че е останал незабелязан от атинската културна среда. Тъй като най-често използуваният от него метод на специфична критика е бил смехът, и по-точно – присмехът над глупостите на света, той си е бил спечелил и прозвището “смеещия се философ - в противовес, примерно на Хираклит, прозвището на когото е било “плачещия философ”. Знае се, също така, че на стари години е бил избран за архонт на родния си град, където достигнал до дълбока старост и където бил погребан.

3. Демокрит е бил преди всичко всеотдайно погълнат от научните си занимания и сам е отбелязал, че пред персийския престол предпочита научните си изследвания, а Аристотел подчертава, че той е бил един от най-енциклопедичните умове на древния свят. Написал е около 70 трактати[6], които са тематично групирани в пет раздели – физика, математика, етика, техника и музика; във връзка с това още в древността той е бил наричан “петобоец във философията”, което несъмнено е представлявало своеобразно популярно признание, подобно на признанието на победителите на Олимпийските игри, които също така са се състезавали по пет дисциплини (борба, бягане, скок, копие и диск).

Несъмнено философията на Демокрит е била исторически и логически свързана с предшествуващите го материалистически учения, но за разлика от тях неговата философия е преди всичко антимитологична и системно-цялостно изградена и обоснована (докато предшествуващата го философия е била във висока степен митологична и несистемна). Главният принцип, залегнал в неговата философия, е за т. нар. исономия, свеждащ се до схващането за еднаквата или равната обективна реалност на битието и на небитието, при което самото битие той е схващал не като целокупна действителност, неразличима в своите конкретни качествени образувания, а като обективна реалност и материално единство на всичко съществуващо.

Демокрит е също така философ, при оценката на делото на когото в различните епохи са били извеждани на преден план различни акценти: така, за класическата древност той е бил преди всичко “физик”, за късната античност с най-висока популярност са се ползували неговите етически съчинения, в Новото време е акцентувано върху неговото атомистично учение, а до неотдавна той е бил разглеждан преди всичко като натурфилософ.

Така, очевидно, неговите социално-политически възгледи във висока степен са били или причислявани към етическите, или напълно неоснователно игнорирани и пренебрегвани за сметка на натурфилософските.

4. Още през V век пр. Хр. е било обърнато специално внимание именно на социално-политическите възгледи на Демокрит, и първият автор, който е направил това, е бил Йоанн Стобейски (от гр. Стоба, транспортен и търговски център край Вардар в Македония), гръцки философ и писател, издал четиритомна “Антология”, в която включил фрагменти от произведенията на 500 гръцки поети, прозаици и философи. А последният автор, който е направил най-пълното събиране на стигналите до наши дни фрагменти от социално-политическите възгледи на Демокрит, е С. Я. Лурие.[7]

В научната литература е обърнато специално внимание, че като правило в учението на Демокрит за обществото няма религиозно-митологически обяснения, както и позовавания на волята на боговете и на съдбата.[8] В неразривна връзка с това гледище е и убедеността на Демокрит в смъртността както на човешкото тяло, така и на душата, а също и убедеността му в отсъствието на задгробен живот; а логическо следствие от тези възгледи е последователната ориентация на неговите етически и социално-политически възгледи само към земния индивидуален и обществен живот.

Във философията на Демокрит човекът встъпва като “индивид”, като “обществен атом” и като “частица от Вселената”, като “това, което ние знаем, но и което изисква допълнително познание” (9; 65), а “светът на човека” и “светът на Космоса” са свързани чрез “необходимостта” и “случайността”. При обяснението на природата и обществото Демокрит е встъпвал като предшественик на механическия детерминизъм, при което, обаче, идеята за “предопределеността” му е била чужда – в неговата философска система “необходимостта” не е изключвала нито разума, нито свободната воля на човека, нито оценките на неговата дейност, а “случайността” е била схващана като “съвпадение на събитията”. Той е приемал, че освен самата Вселена всички други явления имат своя естествена (природна) или човешка причина и именно изследването на тези причини е висшата задача на учения и на науката (VІІІ, 29). В неговата философска система е била напълно изключена каквато и да е външно зададена цел на природата, а като причина за събитията, протичащи в обществото той е признавал единствено поведението на хората, предизвикано от потребностите на живота, от човешката воля и преди всичко от човешкия разум.

Разглеждайки философските проблеми, свързани с човека, Демокрит е вероятно първият, който (в книгата си “Малкият светострой”, известна още и като “Малкият диакосмос”) е определил човека като подчинен на собствени закономерности “микрокосмос”, а тръгвайки от идеята за единството между природата и човека той обосновава и идеята за основните етапи на възникването и развитието на обществото, в основата на която идея е заложена представата за подражанието на действията на животните и за потребностите. Във връзка с това той изрично подчертава, че именно дейността по задоволяването на жизнените потребности е факторът, който е първопричината за възникването на обществения живот, т. е. че тази именно дейност е главният фактор за историческото възникване и развитие на обществото.

Прословутото изречение на Протагор, че “човекът е мяра на всички неща”, при Демокрит е променено съществено като е уточнено, че “само мъдрият човек е мяра на всички неща”, тъй като само благодарение на мисленото се раждат трите същински човешки способности, а именно: вземането на правилни решения, говореното на безгрешни и истинни неща и действуването така, както трябва да бъде (97; 822). В съответствие с тази изходна позиция Демокрит е формулирал редица принципи за елиминиране на неразумните хора, към които именно е бил отправен и неговият прословут смях. При това при определянето на характеристиките на “мъдростта” “физикът” Демокрит е изтъкнал, че “мъдростта е естествено постижение на природата на нещата”, като в крайна сметка тя е “движение на атомите” и съвпада с понятието “истина”, която (за разлика от мнението на софистите) е винаги една и съща за всички хора (89).

Многократно сочейки, че хората са само “атоми на обществото” (“обществени атоми”), Демокрит подчертава, че така, както атомите не са тяло, така и хора не са общество, ако между тях не съществува връзка, и че израз на тази именно връзка е дружелюбността между индивидите, дружбата, единомислието и организираността (11; 289; 315-319; 511; 658-666; 711-713), които именно образуват обществото и държавата (полиса).

Така, разглеждайки обществото, полиса и законите именно като резултат от естественото човешко развитие и на установените между хората връзки, Демокрит ги разпознава именно като “творение на човека”, а следователно “изкуствено творение”, недадено в готов вид от самата природа, а образувано от хората в процеса на тяхната еволюция от животинското стадо до цивилизационния живот.

При това, той подчертава, че изкуственият характер на полиса (държавата) и на законите съвсем не означава, че те са възникнали и съществуват произволно и че се намират в разрез с естествената природа, а означава само това, че те притежават своя специфика и своеобразие, при което се намират в пълно съответствие с природата, при което именно това съответствие встъпва като критерий за справедливост в етиката, политиката и законодателството, а несправедливостта, според него, е несъответствие с природата[9].

Демокрит е първият древногръцки мислител, който още преди Платон е бил издигнал и обосновал идеята или проекта за идеалното устройство на обществото и държавата, основани върху представата и изискванията на естествената необходимост, общото единомислие и справедливостта. Така, според него полисът и неговите закони са “основа на общото единомислие”, тъй като “вървещият по верния път полис е най-голямата опора за човека” и “когато полисът е в благополучие, всичко е благополучно, а когато той загине, всичко загива”; и така, функцията на полиса е “да бъде опора на благополучието” (595; 599). Той подчертава, че “законите на полиса се стремят да помогнат на хората, но те могат да го направят само когато самите граждани желаят да живеят щастливо” (608), само когато доброволно се подчиняват на законите. Във връзка с това той пише, че “човекът е щастлив само когато се стреми към справедливи и законни дела” (740), при което, обаче, за да бъде осигурено щастието на хората, законът трябва да не противоречи на природата (751), тъй като е неразумно и безполезно човек да се съпротивлява на законите на природата (519; 717).

Всичките така формулирани тези на Демокрит по своята същност обаче са толкова общи и абстрактни, че несъмнено могат да служат за изразяване на възгледите и настроенията едновременно на най-различни обществени слоеве, което, разбира се, означава, че в крайна сметка са годни да изразяват единствено интересите на силните; така, както, точно по същото време понятието “естествено право” е било разглеждано преди всичко като “право на силния” или поне като “право на биологическо равенство на хората”. От друга страна, обаче, би могло да се приеме, че ориентираната към рационалните причинни връзки и залегнала в основата на обществено-политическите възгледи на Демокрит негова атомистка теория поне косвено води до признаване на демократическото равенство на гражданите.

Известно е и изрично негово изказване, съгласно което “За предпочитане е бедността в демократичната държава, отколкото щастлив живот при монархията (при династите), тъй като свободата е по-добра от робството” (596); в несъмнена връзка с това следва да бъдат разглеждани и изказванията му за необходимостта от “смелост и неустрашимост на съжденията” (602) и за “откровеност на речта” (597). В известна връзка с това е и схващането му, че за глупците е най-добре да се подчиняват на началството си и да слушат съветите на умните и мъдрите (599, 655), във връзка с което следва да бъде отбелязано, че не съществуват абсолютно никакви основания да се счита, че под “глупци” той е разбирал демоса или че под “умни” е разбирал богатите и знатните. Такова е и схващането му, че нито мъдростта, нито глупостта са наследствени, и че повечето от хората са добри много повече благодарение на упражняването си, отколкото на природата (684), и че човек може да възлага повече надежди на бъдещите образовани хора, отколкото на богатството на невежите (697).

Един от важните въпроси, свързан с живота и възгледите на Демокрит, е: “Интересувал ли се е той от социалния живот и политиката или е бил откъснат от света и единственото нещо, което го е интересувало, е била откъснатата от живота наука?”.

Подобно на немалка част от своите предшественици Демокрит е пътешествувал из страните на Изтока и из редица части на гръцкия свят, но любопитно е, че когато се завърнал от своите странствувания, той бил подведен под съдебна отговорност за “разсипничество” на унаследеното от неговия баща имущество. Проблемата е била в това, че когато баща му починал, той се отказал от своята натурална част от земята, като я предоставил за изкупуване от братята си, а парите, които получил, похарчил за пътешествията и обучението си, и разбира се, за сътворяване на духовно богатство, което струва неизмеримо много повече от бащиното му наследство, което, обаче, съгласно законите на родния му полис е представлявало престъпление, наричащо се разсипничество, наказанието за което е било изгнание и отказ на право на погребение на родна земя. (ХІ, ХІХ, ХХVІ-ХХVІІІ). Известно е, че с помощта на роднините си той е съумял да се защити, при което му се наложило да доказва пред съда на съгражданите си, че парите са отишли за научните му изследвания, които по съдебен ред били признати за мъдри (ХХVІІІ).

Според една от легендите, обаче, за да не го осъдят, съгражданите му го признали за “безумен”, т. е. “луд”, поради което се наложило Демокрит да се защитава от този “израз на добронамереност” и лично да доведе пред съда легендарния Хипократ, който да отхвърли твърденията в тази насока (ХІІІ а; ХХІХ; LXXIX; 540).

Дионисий Халикарнийски, Плутарх, Петроний, Аристотел и Лукан сочат недвусмисленото наличие на житейски случки, при които Демокрит въобще не е забелязвал какво става около него, но приемат, че тези факти свидетелствуват не за неговата “отчужденост от света”, а само за неговата “увлеченост от науката”.

За да подчертае привързаността на Демокрит към “чистата умозрителност”, Цицерон се е позовавал на широко разпространената легенда, че на старини той (Демокрит) целенасочено бил използувал запалителни стъклени лещи, чрез които се самоослепил, за да не позволи на дневната светлина да пречи на остротата на ума му. Плутарх, обаче, отрича факта на самоослеплението, а внимателният прочит на Цицерон сочи, че той всъщност е използувал легендата само в контекста, необходим му да подчертае, че слепотата не е пречела на Демокрит да се занимава с човешките си дела. В случая най-вероятното е, че Демокрит на стари години действително е бил ослепял, но се е самоутешавал по такъв начин, че е предизвикал създаването на правдоподобната измислица или легенда за умишленото си самоослепяване.

Отбелязано е съществуването на различни легенди за обществената ангажираност и съпричастност на Демокрит към проблемите на полиса (ХХХІІІ-ХХХVІ, ХХХVІІІ, XLI), но най-сериозният аргумент за това е недвусмислено доказаният чрез археологически находки[10] факт, че заради неговата мъдрост той е бил избран за архонт на Абдера.

Понякога като доказателство за аполитичността на Демокрит е било изтъквано едно негово изречение, съгласно което “Не подобава на добрия гражданин да пренебрегва собствените си дела, за да се занимава с чуждите, тъй като тогава собствените му дела страдат”. Като се има предвид, обаче, че съществуват и редица други негови изречения, призоваващи към непренебрегване на обществените дела (612, 648), както и фактът, че като правило в антична Гърция личният живот е бил неотделим от обществения, изречението по-скоро трябва да бъде разбирано в смисъл, че който е негоден да бъде стопанин на собствените си дела, не може да бъде такъв и на обществените”.

Разбира се, напълно вероятно е да е истина твърдението на Цицерон, че Демокрит се е бил отказал от участие в обществения живот, за да се посвети на “познанието за нещата”, но най-вероятно го е направил не преди, а след неговото архонство, при това във вече дълбоката му старост; при това важно значение има и фактът, че за разлика от Платон Демокрит съвсем не е считал, че начело на държавата трябва да стои философ.

[1] Видният неокантианец Фридрих Алберт Ланге пише, че само със съвсем малко хора от древността историята е постъпвала така жестоко, както с Демокрит, и че докато за него тя е оставила само карикатурната представа за “смеещия се философ”, то на личности с несравнимо по-малко значение тя е предоставила възможността да се издигат в цял ръст. Според него Платон превъзходно е познавал творчеството на Демокрит и плагиатски го е използувал, без никога да споменава името му, а Аристотел, който също така изцяло е използувал неговите постижения, го е цитирал само в крайни случаи, и то само когато го е оспорвал. Виж: Ланге, Ф. А., История материализма и критика его значения в настоящее время, Перевод с немецского, СПбг., 1899, Том 1, с. 9-12.

[2] Диоген Лаертски свидетелствува, че в своите исторически бележки Аристоксен е записал, че Платон е имал намерението да събере и да изгори всичките трудове на Демокрит, но питагорейците Амикъл и Клиний го били въздържали с аргумент, че това би било безполезно начинание, тъй като книгите вече са били достатъчно широко разпространени в обществото. Диоген Лаертский, ІХ, 7, 40.

[3] Традиционно се приема, че философският рационализъм води своето начало от основоположника на логиката и на теорията на аргументацията Аристотел, но Вилхелм Нестле енергично поддържа тезата, че Демокрит всъщност е бил “Аристотел преди Аристотел”, и че по съвсем друг начин е щяла да изглежда историята на гръцката философия, ако неговите произведения са били запазени така, както тези на Платон и Аристотел. Виж: Nestle, W., Vom Mythos zum Logos, S. 205-206.

[4] Древните автори отбелязват, че неговото богатство е било толкова голямо, че той без особени усилия бил могъл да си позволи да даде обяд, с който да нагости цялата войска на персийския цар Ксеркс.

[5] Херодот, VІІ, 109; VІІІ, 120; Диоген Лаертский, ІХ, 7, 34.

[6] Сред най-известните и авторитетните от тях са: “Питагор”, “За мъжеството или за добродетелта”, “За душевното състояние на мъдреца”, “За доброто настроение на духа”, “Етически записки”, “Големият светострой”, “Малкият светострой”, “Космография”, “За природата”, “За планетите”, “За природата на човека”, “За разума”, “За образите или за провидението”, “Ръководство по логика”, “Причините на живите същества”, “География”, “За ритмите и хармонията”, “За поезията”, “За красотата на думите”, “За благозвучните и неблагозвучните букви”, “За Омир”, “За глаголите”, “За имената”, “За прогнозирането”, “За живописта”, “За историята”.

[7] Демокрит. Тексты, Перевод и исследования С. Я. Лурье, Л., 1970.

[8] История античной диалектики, М., 1972, с. 37; Kurk, J. S., The Presocrаtic Philosophers, Cambridge, 1980, p. 425.

[9] Материалисты Древней Греции, М., 1955, с. 152.

[10] Открита е датирана през 450-430 г. пр. Хр. сребърна монета с герба на Абдера и надпис, свидетелствуващ че архонт на полиса е Демокрит. Първоначално, разбира се, е била проверена версията, че става въпрос за някакъв друг Демокрит, но впоследствие тази версия отпаднала.


[Публикувано като §20 на стр.177-184 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

Няма коментари:

Публикуване на коментар