Исократ
Исократ (436-338 г. пр. Хр.) е виден атински оратор, учител по риторика и публицист. Баща му е бил състоятелен собственик на работилница за музикални инструменти. Бил е ученик на софистите Горгий и Продик; след завършване на обучението си при тях станал логограф, а през 390 г. пр. Хр. открил собствена школа по риторика, която скоро станала известна дори извън пределите на Гърция.
1. Исократ е първият античен автор, който, така да се каже, е “иззел” от философията функцията на източник на универсалното знание, на основите на морала и на държавническата мъдрост, за да я “възложи” на риториката, като е обосновал възгледа, че именно тя, а не философията, учи човека на мислене и правилно поведение, а следователно възпитава у хората практическа жизнена упоритост, твърдост, непоколебимост и устойчивост. Любопитно е, обаче, че поради силно проявена природна стеснителност и свенливост, както и заради непреодолима слабост на гласа Исократ никога не е излизал публично като оратор, а е насочил усилията си единствено към съставянето на речи в писмена форма, представляващи своеобразна форма на политически памфлети, имащи предназначението не да бъдат произнасяни, а да бъдат четени и да служат едновременно и като образци за преподаване, и като брошури с подчертано пропагандно политическо съдържание, насочени към непосредствено въздействие върху обществено-политическия живот.
В този смисъл Исократ никога не е бил оратор в точния смисъл на тази дума, тъй като никога през живота си не е излизал на трибуна и не е бил в ситуация на непосредствено вербално общуване с аудитория, а по-скоро е бил ярко изразен публицист; въпреки това, обаче, по форма и по съдържание неговите произведения напълно отговарят на изискванията към ораторската реч и по тази причина в цялата посветена на него изследователска литература той фигурира именно като оратор.
От многобройните написани от Исократ речи до наши дни са достигнали в пълен обем само 21,[1] както и фрагменти от 9 негови писма. Все пак оставеното от него писмено наследство е многостранно по своето съдържание и досега е послужило като изключително обилен материал за най-разнообразни изследвания – филологически, семантически, за историята на полиса, за политическия и социалния живот, за политическите идеи, за взаимоотношенията на гръцките държави с Македония и Персия, за характера на социално-политическата борба. Във връзка с това В. И. Исаева обръща внимание на обстоятелството, че съществуващите досега посветени на Исократ изследвания са толкова много, че вече самите те подлежат на множество отделни и специални изследвания,[2] но Д. Джилис обаче приема, въпреки наличието на количествено многобройни и дори на някои качествено значими, посветени на Исократ аналитични трудове,[3] че неговото творчеството все още е извън сериозното внимание на изследователите и по същество изследванията все още предстоят.[4]
2. Като правило всички изследователи на античността обръщат внимание върху несъмненото превъзходство на Исократ над всички оратори от неговото време; при което, обаче, някои от тях, като напр. Фр. Блас, специално подчертават неговото “равнодушие към историческата истина”, това, че пред нея той е предпочитал въздействуващите върху аудиторията риторически ефекти, а все пак използуваните от него примери от историята са имали единствено функцията да служат като образец на миналото, призван да въздействува върху съвременниците.[5] Едва през 40-те години на ХХ век, вече са се появили първите специални изследвания на историческите възгледи на Исократ и на редица други атински публицисти, в които е отбелязано, че в техните изследвания винаги настойчиво е била прокарвана идеята за тясната връзка между актуалните за съвременността им политически възгледи и интерпретацията на историческите факти, при което се подчертава, че специално Исократ е използувал историята не само за да постига действен риторично-политически ефект, но и като “учител и наставник” за актуално политическо поведение.[6]
В своето посветено специално на историческите възгледи на Исократ изследване В. Ейгер пише, че при него винаги е било налице едно сложно взаимопреплитане между миналото и настоящето, използуването на добре обработени широко известни исторически факти, при което винаги се е постигала причудлива смес от реалност и иреалност, от утопичност и трезв и далновиден политически разчет.[7] В същия дух е и изследването на Л. Пирсън, посветено на историческите позовавания в речите на Демостен, Ликург, Андокид, Есхин и Исократ, при което е подчертано, че всички те са проявявали засилен интерес към използуването на различни впечатляващи примери от историята, при което Исократ е характеризиран като най-добре познаващ и използуващ историческите факти, които той умело подбирал и поднасял, като се съобразявал със своята политическа програма и с характера на аудиторията.[8]
През 60-те години на ХХ век са се появили няколко посветени на политическите възгледи на Исократ изследвания на С. Перлман, в които е обърнато специално внимание на използуването и значението за политическата пропаганда на историческите примери; в тези статии, в контекста на направената специална съпоставка относно начина на използуването на историческите факти от Тукидид, Аристотел и Исократ изрично е подчертана безпристрастността на историците и произтичащата от целите на политическата пропаганда силно изявена пристрастност на оратора; в тях е посочено, че при Исократ позоваването на историческите факти далеч надхвърля рамките на обикновената илюстрация и всъщност при неговото обръщане към историята са използувани не толкова отделни факти, колкото именно подчертаването на определена линия на развитието на историческия процес в атинското общество.[9]
Върху възгледите на Исократ за ролята в политическия живот на митовете и историческите събития са посветени изследванията на С. Б. Уелс и Д. Джилис, които пишат, че в името на актуалната политическа необходимост от издигане и подчертаване на хегемонната мисия на Атина той е извършил цялостна преоценка и е предложил качествено нова интерпретация както на историята на Атина, така и на цялата гръцка история.[10]
3. Една от най-характерните черти на творчеството на Исократ е активното използуване на морални категории при анализа на политическите и икономическите събития в антична Гърция. Дори нещо повече – при решаването на чисто политическите въпроси Исократ, като правило, винаги се старае да подхожда от морални и имащи висока емоционална окраска позиции, винаги се старае да внуши, че предложеното от него политическо решение има своите дълбоки морални основания. Така в речта си “Ареопагитика” той подлага на силно порицание аморалността на своите съграждани и обосновава тезата, че именно тя стои в основата на лошото и неправилното управление на полиса (39-43), а в речта си “За мира” пак от тази именно позиция подлага на остро осъждане и външната политика на Атина, като обявява, че стремежът към господство над другите полиси е несправедлив и е аналогичен на неприемливите вътрешнополитически действия на тираните (26, 58, 91, 108). И поради това неудачите, постигнали града, са напълно закономерни не само в политически, но и в морален план, тъй като така, както съдбата наказва тираните с нещастен личен живот, по същия начин тя наказва и полисите заради бедите, които те нанасят на другите елинистични полиси (“За мира”, 110-115; “Филип”, 105-108).
Прилаганите от Исократ морални оценки се проследяват не само в сферата на доводите, насочени към осъждането на определена социално-политическа тенденция, но и по отношение на подбудителните мотиви. Така, освен аргументите за икономическата целесъобразност от завоюването на Персия той специално подчертава несъвместимостта между морала на елините и морала на варварите, при което по същество обосновава тезата, че политическите конфликти са резултат от конфликтите между моралните ценности (“Панегирикът”, 151-152; “Филип”, 76, 90, 100-104, 124-125, 137, 139).
Прилаганите от Исократ морални оценки, освен това, му дават и възможност да придава на едно и също явление крайно противоположни значения, и най-показателен пример в този аспект е подходът му към въпроса за доходите, получавани чрез присвояването на чуждо лично имущество и експлоатация на чуждите държави. Така, той категорично отхвърля прилагането на този способ вътре в рамките на полисния колектив (“Ареопагитика”, 30, 35; “За мира”, 20, 128, 130); също така счита за грешка и получаването на икономическо преимущество за сметка на други гръцки градове (“За мира”, 26, 29-30, 58, 66, 70, 74), но в същото време признава прилагането на същия този способ по отношение на Персия като напълно оправдан и като единствено средство за спасение на Елада (“Панегирикът”, 17, 34, 119, 134; “Филип”, 9, 130, 132). Така, при него интерпретацията на антитезата “свое-чуждо” и възможността за оправдано насилствено присвояване на “чуждото” е поставена в зависимост от обстоятелството дали собственикът на имуществото принадлежи към елинския свят или не принадлежи към него.
Тук, обаче, специално внимание заслужава фактът, че макар морализаторският тон на произведенията на Исократ общо взето да съответствува на общата насоченост на тогавашната гръцка публицистика, все пак специално той се откроява със своето силно пристрастие към етическата характеристика на фактите с това, че при него е налице изключително висока степен на морален синтез на аргументите и висока концентрация на моралните определения, благодарение на което съумява да постигне умела морална замаскираност на политическата насоченост на своите речи.
При това тази замаскираност е толкова умела, че някои от речите му, като напр. “Ареопагитика”, дълго време са били възприемани, дори и от сериозните изследователи, именно като морални трактати, а не като политически.[11] Действително с пълно основание може да се каже, че за своето време Исократ е създател на “нов морален кодекс”, силно обвързан с дълбоките структурни промени в гръцкото общество, специално обърнат към обосноваване на моралната значимост на крупните и могъщите междуполисни обединения, на издигането на моралния авторитет на военно-политическия потенциал, но това обстоятелство по същество не отстранява факта на използуването на морала като “смокинов лист” за прикриване на истинската, а именно на дълбоката политическа същност на неговата позиция.
4. Още в самото начало на обществено-политическата дейност на Исократ на централно място е била поставена панелинистичната идея за постигане на единство на всички гръцки държави под предводителството на Атина, а като единствено реално политическо и военно средство за постигането на това обединение той е виждал Филип Македонски. В тази именно насока е била посветена и речта му “Панегирикът”, представляваща прослава на Атина, и която била публикувана непосредствено преди сключването през 380 г. пр. Хр. на Втория атински морски съюз.
В тази реч Исократ обосновава тезата си, че главните бедствия на Елада произтичат от междуособните войни на полисите и постоянните разногласия между гражданите, както и вълненията и въстанията в градовете. Той подчертава, че тези междуособни войни водят до грабежи, разорения и изгнания; че заради честите политически преврати жителите на полисите живеят в много по-потиснато състояние, отколкото ако бяха изгнаници; че те са несигурни в бъдещето си; че са изпаднали в крайна бедност и битова нужда; и че единственият изход от това състояние е да бъдат прекратени разприте и войните и да се обединят всички гърци в поход срещу Персия. Така, според него, войната между отделните гръцки полиси трябва да бъде пренесена в Азия, а богатствата на Азия – в Елада; и че това е единственият начин за постигане на всеобщ мир и благополучие (17, 133, 173-174, 182, 187).
Така, поставяйки въпроса за пренасяне на войната от Гърция в Азия, Исократ поставя и неразривно свързания с него въпрос за организирането на армията и набирането на военни наемници. В “Панегирикът” въпросът за военните наемници е поставен в три аспекти: преди всичко наемниците са описани като обществено зло (115-117) - такова, каквото са пиратите, тираните, варварите, войните и вътрешните смутове; на второ место, говорейки за наемниците той подчертава, че те са хора, които са принудени да постъпят в армията, притиснати от нуждата да се издържат (168), и че поради тази причина примерно на остров Кипър има две воюващи една срещу друга армии - едната персийска, а другата – гръцка, но и двете са съставени единствено от наемници, които са гърци; и на трето место, разглеждайки въпроса за наемниците Исократ подчертава, че вместо да воюват едни срещу други, много по-добре ще е тези наемници да воюват заедно в общ поход срещу Изтока. Разбира се, вниманието на Исократ в тази реч не е фиксирано само върху наемниците, а за тях той само споменава дотолкова, доколкото те участвуват в събитията – наемниците той въобще не счита за проблема, която да е трудна за решаване, а подчертава, че много по-важна и по-трудна за решаване е проблемата за постигането на общогръцко единство.
Любопитно е, че само след 25-30 г., в речта си “За мира” Исократ вече напълно е “забравил” за призивите си за прекратяване на междуособните войни, за обединение и за поход на Изток, и вече призовава за продължаване на междугръцките войни. Така, ако по-рано той бе обещавал забогатяване за сметка на Изтока, то сега като единствен източник за обогатяване той вижда междугръцката война. При това, специално внимание тук заслужава обстоятелството, че тази метаморфоза в случая съвсем не е свидетелство за политическа непоследователност или безпринципност, а дори напротив е свидетелство за неговата твърда политическа последователност. Това, впрочем, още по-ясно личи в речта “Архидам”, в която той вече вижда в Персия, Египет и другите династии от Мала Азия единствения надежден съюзник в борбата на Атина срещу Спарта, а същността на проблемата вече се е свеждала до това, че именно демократическите движения в Пелопонес са били онова, което най-силно е впечатлило и уплашило Исократ.
5. При разглеждането на въпроса за получилата широка известност и нееднократно привличалата вниманието на изследователите т. нар. “политическа програма” на Исократ особено важно значение има речта му “Филип”. Тази негова реч, впрочем, макар и досега да е била предмет на редица специални проучвания и да е споменавана в повечето от посветените на оратора изследвания, все още продължава да привлича вниманието и да представлява обект на любопитни дискусии.
Речта е била написана в годините на т. нар. “Съюзническа война” (357-355 г. пр. Хр.) и “Свещена война” (355-346 г. пр. Хр.), в резултат на които Елада била отслабнала изключително много и е била раздирана от тежки политически противоречия и борби, а вътрешното положение било изключително силно усложнено от активната външна политика на македонския цар Филип. Именно неговата намеса довела до това, че вътрешните конфликти в Елада прераснали във война срещу Македония, а впоследствие, през 346 г. пр. Хр., бил сключен мир, по силата на който Атина загубила редица свои територии и били признати завоеванията на Македония. Тази реч на Исократ е била написана именно през 346 г. пр. Хр., след сключването на мира, и с нея той се обръщал към Филип Македонски с предложението да примири воюващите гръцки държави и да предприеме съвместна гръцко-македонска война против Персия.
Така, темата за войната встъпва като доминантна в тази реч на Исократ, и оттук впоследствие на нея именно са подчинени всички останали теми, като тези за митическите предци и прославените със своите военни подвизи държавни дейци (63, 111-112), причините за бедственото положение на Елада (43, 47-55) и представата за бъдещия гръцко-македонски поход в Азия (123-127, 132, 154). Според Исократ, решаването на проблемите, свързани с възникването на междугръцките войни може да стане пак посредством нови войни, но този път външни войни; така, стремейки се да закрепи у читателите си отрицателно отношение към един тип войни (между полисите), в същото време Исократ се опитва мощно да наложи положително отношение към друг тип войни (против варварите от Азия).
В речта си Исократ отбелязва, че се обръща именно към македонския цар Филип с призива да осъществи обединението на гръцките полиси, тъй като в този момент само той притежава необходимата за това сила и възможност и само той е способен да осъществи тази свещена мисия (18-21), при това в неговата реч често пъти се срещат позовавания на генеалогията, показваща именно гръцкия произход на македонския цар (32-34 и др.).
Подчертавайки, че все пак гърците не понасят монархията, Исократ предлага Филип да обедини Елада във вид на федерация на свободни гръцки градове, подчинени на царя единствено във военно отношение, само като на военен вожд, при което той да изпълнява не толкова ролята на монарх и на военен диктатор, а само и единствено ролята на хегемон, да встъпва по отношение на полисите като съюзник, а не като владетел. Като аргументи в полза на това предложение той изтъква редица съображения за икономическа и политическа изгода, с които, според него, Филип би следвало да се съобрази. Така, практически речта на Исократ е имала предназначението да представи една политическа програма, при която високоимуществените кръгове на Атина да могат без икономическа и политическа капитулация и с помощта на армията и мощта на Македония да укрепят своето силно подкопано и разклатено вътрешно икономическо и политическо положение.
[1] Исократ, Речи, ж. Вестник древней истории, М., 1965, № 3, с. 211-236; № 4, с. 213-241; 1996, № 1, с. 151-174; № 2, с. 239-268; № 3, с. 245-268; № 4, с. 233-255; 1967, № 1, с. 215-134; № 2; № 3, с. 175-195; № 4, с. 209-231; 1968, № 1, с. 227-241; № 2, с. 227-251; № 3, с. 221-250; № 4, с. 197-227; 1969, № 1, с. 243-258; № 2, с. 181-225; Исократ, Панегерик, М., 1883; Исократ, Панегерик, М., 1891; Исократ, Наставление Демонику, М., 1883; Исократ, Речь о значении ареопага, М., 1883.
[2] Исаева, В. И., Особенности политической публицистики Исократа, ж. Вестник древней истории, М., 1978, № 2, с. 59.
[3] Mathieu, J., Les idees politiques d’Isocrate, Paris, 1925; Cloche, P., Isocrate et son Temps, Paris, 1963.
[7] Jaeger, W., The Date of Isocrates Areopagiticus and the Athenian Empire, Athenian Studies to W. S. Ferguson, Harward Studies in Classical Philology, 1940.
[8] Pearson, L., Historical Allusions in the Attic Orators, // The Classical Philology, 1941, V. 36, p. 213.
[9] Perlmen, S., Isocrates “Philippus” – a reinterpretation, Historia, Ht. 6, 1957; Perlmen, S., The historical example, its use and importanсе as political propaganda by the Attic orators, // Studies in history, Jerusalem, 1961; Perlmen, S., Isocrates advice on Philipps attitude towards Barbarians, Historia, Ht. 3, 1967; Perlmen, S., Isocrates “Philippus” and Panhellenism, Historia, Ht. 3, 1969.
Няма коментари:
Публикуване на коментар