УСЛОВИЯТА НА ИГРАТА

1.

Ваши Превъзходителства,

Разбира се, поне за мен съвсем не е странен и необясним фактът, че наложените от вас условия на политическата и юридическата игра изискват от всички български граждани, чиито права са нарушени, да се обръщат за защита и правосъдие изключително към съответните български политически и държавни институции. Защото наистина така е и така трябва да бъде в обществата, в които държавата като вид обществена организация не само е “нещо трето” по отношение на т. нар. “две страни на обществения договор, по силата на който е създадена самата държава”, но е и нещо напълно независимо от мафията, като “друг вид обществена организация”.

Разбира се, поне за мен е пределно ясно, че специално вие изключително превъзходно знаете и разбирате: Þче тъй като в Малта не само бе препотвърдено споразумението в Ялта, но и бе обезпечено абсолютно безотговорното трансформиране на съветската Червена армия в Червена мафия; Þкакто и че по силата на това споразумение българската държава си остана само едно от най-ниско-йерархичните звена на българския филиал на руската Червена мафия; то съгласно легитимираните от това споразумение условия на политическата и юридическата игра ние всъщност сме принудени да търсим защита и правосъдие от същите тези престъпници, които (понякога елегантно, но много по-често твърде брутално) са организирали и осъществили самото нарушение на нашите права, Þи че в този смисъл всичките наши жалби както до тези престъпници (които днес са легитимирани като ваши “демократични партньори”), така и до самите вас, са напълно лишени от какъвто и да е реален смисъл и значение.

И все пак, поне за мен е пределно ясно, че поне аз разполагам с известен, макар и твърде крехък, шанс, и че той се свежда единствено до това, че макар и превъзходно да зная, че е безумие да се обръщам за защита и правосъдие към своите български палачи и техните покровители, да продължа вече почти 40 (четиридесет)-годишната си практика на мирен протест, при което да се опитам със своите изключително мизерни информационни възможности да давам максимално възможна европейска и световна публичност на фактите.

И макар че вие превъзходно знаете каква точно е институционалната властническа ситуация в България, все пак считам за необходимо да ви припомня, че:

а) предишният Президент на България Петър Стоянов, към когото (съгласно условията на политическата и юридическата игра) в продължение на много години съм се обръщал за защита и правосъдие, е бил агент именно на моите палачи от Шесто управление на Държавна сигурност и неговия агентурен псевдоним е бил “Виктор”;

б) сегашният Президент на България Георги Първанов, към когото вече многократно съм се обръщал и съгласно посочените условия на играта и сега съм принуден да се обръщам за защита и правосъдие, е бил агент на Първо главно управление на Държавна сигурност и неговият агентурен псевдоним е бил “Гоце”;

в) предишният главен прокурор на България Никола Филчев, към когото в продължение на седем години почти сто пъти съм се обръщал за защита и правосъдие, е бил агент на зловещото Шесто управление на Държавна сигурност и през 80-те години лично е участвувал в оперативните мероприятия по моето противозаконно вкарване в затвора, където престоях шест кошмарни години;

г) сегашният главен прокурор на България Борис Велчев е внук и син на престъпници, които са били изключително високопоставени в йерархията на организираната престъпност, наречена “комунистически режим”; и макар че по силата на специален приет от българския Парламент закон този режим е обявен за престъпен, все пак, както благодарение на българските, така и благодарение на европейските институции до днес не само нито един от престъпниците не е наказан, но и продължава най-наглото институционално обезпечаване на безотговорността на престъпниците, а най-откровеното и най-ясното доказателство за това обстоятелство и посоченото прокурорско назначаване;

д) предишният Министър на вътрешните работи Георги Петканов, който, впрочем, е и сегашен Министър на правосъдието е бил агент на зловещото Шесто управление на Държавна сигурност и през 80-те години лично е участвувал в оперативните мероприятия по моето противозаконно вкарване в затвора, където престоях шест кошмарни години;

е) сегашният Министър на вътрешните работи Румен Петков не само е криминален престъпник, но е и виден бандит и високопоставен участник в структурата на една от широко известните мафиотски групировки, принадлежащи към структурата на руската Червена мафия.

А всичкото това, Ваши Превъзходителства, несъмнено ми дава както фактическите основания, така и правото да попитам: “Наистина ли вие и вашите правителства сте заинтересовани аз и такива като мен да получат правосъдие и защита?”; и “Кого, всъщност, защитава Западът – Човешките права или Червената мафия?”

Впрочем, фактическите основания и правото ми както до искам защита и правосъдие, така и да задавам посочените въпроси изключително прецизно са описани: Þв многобройните документални масиви, предоставени от мен при многобройните ми личните срещи с представителите на редица западни посолства през 80-те години; Þв многобройните документални масиви, предоставени от мен на представителите на редица западни посолства от времето на излизането ми от затвора през късната есен на 1989 г. до днес; Þв официално издадените от мен шест документални книги (Том 1, Том 2, Том 3, Том 4, Том 5 и Том 6), озаглавени “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, които са предоставени на масовия български читател, на всички големи български библиотеки, на редица европейски и американски библиотеки и на повечето от западните посолства в София.

Така че чрез сегашното си официално писмено обръщане към вас аз всъщност подготвям материалните за Том 7 на въпросната документална поредица, след което, ако не бъда убит от вашите “демократични български партньори”, ще започна и подготовката на Том 8, синтетичното съдържание на които, както в сегашния, така и после в книжен вид, ще се опитам да предоставя на западната и световната политическа и научна общност.

Но дори и ако междувременно вашите “демократични български партньори” успеят чрез покушение да осуетят тези ми намерения (а това е нещо, за което те почти официално и директно в очите ми твърдят, че вече са получили вашето одобрение и съгласие!), все пак, макар и от отвъдното, аз ще бъда доволен от обстоятелството, че досега издадените от мен посочени шест книжни томове вече отдавна са обществено достояние.

2.

Ваши Превъзходителства,

Мой обични български палачи,

Както ви е известно всичките вие сте получили текста на моето писмо, имащо дата 06 декември 2005 г. и индекс LPC-Embassy-004, в което съм описал само един единствен факт, във връзка с който поисках да бъдат извършени съответните предвидени в българския закон оперативни и процесуални действия за търсене на наказателна отговорност от анонимен телефонен терорист, който заплаши със смърт мен, семейството ми и журналиста Георги Ифандиев. Както ви е известно, в моето писмено изложение аз изрично и недвусмислено съм посочил, че върху основата на своята призната по съответния ред висока професионална теоретическа и практическа специализация съм формулирал категоричното и недвусмисленото мнение, че въпросното лице е “ченге от бившата Държавна сигурност”.

Сега, обаче, с още по-висока степен на увереност и категоричност добавям, че много по-убедителен е изводът ми, че въпросното лице не само е действуващо в момента ченге от сегашната държавна сигурност, но и е само едно от многото лица, участвуващи в специалното оперативно мероприятие на ръководената от генерал Иван Чобанов сегашна Държавна сигурност, известна под наименованието “Национална служба “Сигурност””.

Нека обоснова фактите и съображенията си в тази насока.

2.

Когато през 1984 г. тогавашната Държавна сигурност ме арестува, едно от обвиненията, които тя ми предяви бе и това, че в продължение на повече от две години след уволнението ми от Института за правни науки при БАН аз не съм работел нищо и по паразитен начин съм живеел на гърба на моите родители.

Аз, обаче, им отвърнах, че не само през цялото това време съм работел денонощно и неуморно, но и че те са длъжни да се отнасят с мен с подобаващото уважение, тъй като през цялото това време аз съм бил техен работодател - тъй като именно благодарение на работата, която аз съм им създавал, те не само постоянно са разширявали и увеличавали щатния брой на офицерите и агентите на Държавна сигурност, не само са получавали нови звезди на пагоните си, но и постоянно са увеличавали размера на заплатите си.

Нека тук и сега да не коментирам отговора на въпроса: “От кога точно съм работодател и на сегашната Държавна сигурност на генерал Иван Чобанов?” като се концентрирам само върху няколко от фактите от втората половина на 2005 г.:

а) както знаете, през септември 2005 г. поставих началото на настоящите ми обширни писмени изложения до всичките вас;

б) пак през септември 2005 г. поставих началото и на редовните ми периодични и едночасови коментарни участия в политическата рубрика “Между редовете” на изключително популярната телевизия “СКАТ”, където не само изрично, ясно и научно аргументирано определях всички български правителства след 1989 г. като престъпни и мафиотски, но и никога не пропусках да подчертая, че ударните сили на мафията са специалните служби на МВР (и преди всичко тази на генерал Иван Чобанов), прокуратурата и съдилищата;

в) пак през септември 2005 г. предприех многократни пътувания из различни райони на страната, където се срещах с български граждани, по отношение на които бившата Държавна сигурност бе извършвала престъпления като абсолютно противозаконно ги е изпращала на заточение (т. нар. “принудително заселване в друго населено място”), в трудови концлагери (т. нар. “Трудово-възпитателни общежития”) и в затвори (с дългогодишни присъди, издадени при пълна липса на изискуемите от закона доказателства и при брутални нарушения на всички процесуално-правни и материално-правни норми), на които български граждани давах абсолютно безплатни правни консултации и оформях официалната документация на техните искания до Главния прокурор и до други инстанции за правосъдие;

г) пак през септември 2005 г. започнах систематичните си срещи с моите приятели-политически затворници от 80-те и 90-те години, които живеят в чужбина и идваха в България специално, за да се срещнат с мен, за да обсъдим възможностите за търсене на наказателна отговорност от всички държавни (административни, полицейски, следствени, прокурорски, съдебни, затворнически и други) служители, които са участвували в тяхното противозаконно репресиране;

д) през ноември 2005 г. направих продължително посещение в Република Турция, където се срещнах с голяма част от лидерите на живеещите там като принудително изселени от властта повече от четвърт милион български граждани, голяма част от които преди това са преминали през системата на заточенията, концлагерите и затворите, и с които обсъждах възможността да поискат по официален правен ред и да получат наказателно-правно и гражданско-правно правосъдие за изключително жестоките нарушения на почти всичките им права, които са били нанесени от комунистическия режим като цяло и от конкретните негови дейци в частност.

Във връзка с всичкото това специално внимание заслужава обстоятелството, че когато само две седмици след моите срещи с тези лидери там са били пристигнали емисари на българския Парламент и на българското Правителство, те са били изгонени по най-позорен начин, и че после българските медии коментираха това обстоятелство в продължение на цяла седмица;

е) по време на това мое посещение участвувах в Университетска научна конференция, където пред университетски преподаватели, студенти и емигрантски лидери от балканските страни изнесох доклад на тема за ролята на съветската КГБ, днешните руски тайни служби и руската червена мафия за създаването както на реални, така и на фалшиви етнически напрежения в България.

По-специално тук изрично обосновах тезата, че: Þкакто комунистическата, така и посткомунистическата българска държава фактически се ръководи от бивши и настоящи агенти на българския филиал на руските тайни служби и на руската Червена мафия; Þче фактически всички партийни и други организации от целия политически спектър в България представляват “покерни карти” в ръцете на руските тайни служби и руската мафия; Þче специално в сферата на политическата пропаганда в България “пост-КГБ” е организирала функционирането на командувани от един център две уж враждебни структури, като предназначението на едната структура е да плаши българите, а на другата – да плаши турците и циганите; Þче в същото време главното предназначение и на двете структури е да плашат Запада, като на фона на създаваната от тях много повече камуфлажна, отколкото реална пушилка фактически да изграждат на сегашното престъпно правителство образа и ореола на “единствената надеждна прозападна сила”, на която Западът може и трябва да разчита, и на която трябва “великодушно да опрощава” всичките престъпления “в името на европейското единство”.

ж) по време на това мое посещение дадох експлозивно интервю за турската новинарска сателитна телевизия TGRT Haber (29 Ekim Cad. N 23, Yenibosna 34530 Istanbul, News Manager Dogan Senturk), което бе излъчвано на всеки кръгъл час в продължение на пет дни (от 26 до 30 ноември 2005 г.), и в което, общо взето, възпроизведох тезата, която преди това бях лансирал и на научната конференция.

3.

Още на другия ден след завръщането ми в България по телефона ми се обади и поиска делова среща с мен едно лице, с което през последните 15 (петнадесет) години съм разговарял само три пъти по две минути. Това лице е професор по право, прокурор в Главна прокуратура, автор на множество книги, в които “обстойно обосновава” тезата, че за всичките беди и нещастия на България и на българските граждани са виновни единствено империалистическите американски власти, НАТО, Западна Европа и Турското правителство; същата тази теза това лице обосновава всяка седмица, по три пъти, по един час всеки път, в три телевизии. Освен това още през септември 2005 г. същото лице вече публично беше обявило, че ще участвува като кандидат за президент в предстоящите президентски избори и че разчита преди всичко на подкрепата на т. нар. “български националисти”.

Аз, разбира се, отказах да се срещна с него; на третия ден това лице отново ми се обади и пак поиска спешна делова среща с мен, но аз отново отказах. Категоричен съм, че тези две негови искания за среща са били по инициатива на неговите бивши и настоящи ченгеджийски и мафиотски господари; включително и по инициатива на офицери от службата, която днес ръководи фамозния генерал Иван Чобанов.

Впрочем, тази ми категоричност е обоснована и от факта, че от с. 3 и с. 11 на Дело № 13304 от 1976 г. по описа на Първи отдел, Шесто управление на Държавна сигурност е видно, че това лице е било елитен агент на ДС, на който са били възлагани важни тайни задачи и функции, включени в репертоара от оперативните мероприятия по моето противозаконно вкарване в затвора.

Това лице се казва Борислав Йотов, а очевидно, възложеното за изпълнение от него непосредствено оперативно мероприятие, организирано от службата на генерал Чобанов не се състоя и поради това спешно е бил потърсен друг оперативен вариант.

4.

На 05 декември 2005 г. трима души извикват при себе си Директора на Института за правни науки при БАН Цветана Каменова и спешно й възлагат задачата до края на деня да издаде заповед за моето уволнение. Заповедта наистина е издадена с дата 05 декември, но клеймото от пощенския плик, с който ми е изпратена, дава възможност да се направи категоричния извод, че това всъщност е станало на 06 декември.

Тъй като от чисто юридическо гледище заповедта още от пръв поглед дава категоричното основание да бъде определена като “абсолютно безумна”[1], повече от ясно е, че или офицерите от службата на генерал Иван Чобанов са действували като пълни кретени, или че същите тези “държавно-мафиотски служители” всъщност са си били поставили една наистина дълбоко разумна стратегическа цел и задача; в случая аз приемам за убедителна втората хипотеза, съгласно която под привидната видимост на стремежа към постигне т. нар. “стабилен факт на едно реално уволнение” да бъде прикрит истинския стремеж на службата, изразяващ се в това, тази заповед[2] да послужи само като един “провокативен и лакмусов фактор” за създаване на екстрена оперативна ситуация, която да даде по-обилен материал за наблюдение и анализ на моето поведение и да актуализира информацията относно кръга и значимостта на хората, с които контактувам в екстремни ситуации.

5.

Все пак, обаче, най-важни за оперативното мероприятие на чобанистите са се били оказали съпътствуващите възможности, свързани с и предоставени от един вероятно напълно случаен за тях факт.

На 01 декември 2005 г. един т. нар. “Граждански комитет” от град Велико Търново изпратил както до Висшия съдебен съвет, така и до редица други (държавни, дипломатически и медийни) институции т. нар. “Предложение”, с което издигал моята кандидатура в предстоящия “конкурсен избор” на Главен прокурор. Тъй като същият този Комитет бе направил такова “Предложение” и преди седем години, днес аз съм готов охотно да приема, че въпреки предварителната яснота за смехотворната безнадеждност на онова, което е било поискано, инициативата на въпросните “комитетски граждани” е била автентична, и че феномен от съвсем друга плоскост е факта, че това “Предложение” фактически се е било вписало изключително превъзходно в оперативната схема на генерал Чобанов.

Работата е там, че благодарение на точно това “Предложение” за пореден път аз съм станал “специален работодател”, осигуряващ дейността, заплатите и звездите на пагоните на най-малко 30 (тридесет) души ченгета, които със специална заповед, издадена в началото на декември 2005 г. лично от Министъра на вътрешните работи вече четири месеци денонощно са ангажирани не само с мен, но и с всички, с които контактувам в условията на т. нар. “екстрени и екстремни ситуации”.

Външно погледнато и схематично видимо ситуацията е експресно описана в изложението ми от настоящата серия, имащо сигнатура LPC-Embassy-004, като най-общо тя се свежда до това, че:

Þкъсно вечерта на 05 декември 2005 г. по домашният ми телефон ми се обади неизвестно за мен лице, което поиска от мен да осъществя определено политическо поведение, като изрично заяви, че ако това не стане, то аз, членовете на семейството ми и журналиста Георги Ифандиев, ще бъдем убити;

Þоще на другия ден, на 06 декември, аз депозирах при Министъра на вътрешните работи искане за предприемане на предвидените в закона мероприятия и мерки;

Þпосле, на 07 декември, копие от същото искане депозирах както в регистратурата на Главния прокурор, така и в канцелариите на останалите адресати;

Þна 19 декември по телефона ми се обади Иван Манев, Директор на Столичната служба “Борба с организираната престъпност”, с когото се уговорихме да го посетя в офиса му в сградата на площад “Възраждане”; в 14 часа на другия ден (20 декември), аз посетих въпросният офис и от чисто юридическо гледище проведох напълно безсмислен разговор, от който разбрах нещо, за което не беше нужно да ми бъде губено времето, а именно, че до този момент, в продължение на две седмици, не са били предприемани никакви действия по откриването на телефонния терорист.

Остават, обаче, открити отговорите на въпросите: “Защо бях повикан на тази очевидно или привидно напълно безсмислена от юридическо гледище среща?” “Не е ли очевидно, че съм бил поканен за среща, официално обявената цел на която няма и не е имала абсолютно нищо общо с реалната?”.

Като автор на няколко обемисти книги по т. нар. “Психология на правото” и като дългогодишен университетски преподавател именно по тази дисциплина, аз съм абсолютно категоричен, че както поканата за тази среща, така и режисурата на нейното осъществяване не са имали абсолютно нищо общо с онова, което се нарича “право” и “търсене на правната истина”, а са имали чисто антиправен провокационен характер, и че са имали предназначението да бъде потърсен евентуален “пробив” в моята позиция и така да бъде дадена възможност на ченгетата да се опитат да намерят модус, в контекста на който да прикрият престъпника и престъплението.

Þна 13 февруари 2006 г. (понеделник) аз се обадих по телефона на въпросния Иван Манев и той ми каза, че все още не са били поискали от Телекомуникационната компания информация относно номера на телефона, от който е било извършено позвъняването. На моят въпрос “Как е възможно това, след като вече тече трети месец от подаването на искането ми за вземане на спешни антитерористични мерки?” той отговори, че още днес лично ще напише искането за получаването на информацията и че до 17 февруари, петък, той ще разполага с исканата информация.

А на въпросът ми “Ами ако през това време наистина заканата за убийство бъде изпълнена?”, той прехвърли отговорността от себе си върху Всевишния като отговори: “Дано Бог даде това да не стане!”.

Не успях само да разбера дали в случая той имаше предвид, че “Бог е негов служител, на когото той възлага задачата да ме пази” или че “той е служител на Бога и задачата му се свежда единствено до това да регистрира резултатите от проявлението на Божията воля”.

Þтъй като на 17 февруари 2006 г., петък, телефонът на г-н И. Манев не отговаряше, същата вечер аз направих специален коментар по една от телевизиите, в който посочих, че българското Министерство на вътрешните работи е само едно от най-нискойерархичните слугински звена на мафията;

Þкъсно вечерта на 01 март 2006 г. И. Манев ми се обади по телефона и ме покани да го посетя на другия ден, на 02 март 2006 г. в 09 часа и 30 минути сутринта. От чисто юридическо гледище както тази покана за среща, така и сама среща, също така бяха абсолютно безсмислени, тъй като в една правова държава онова, което ми беше казано устно, задължително се казва писмено. Оперативната задача, обаче, е имала за цел Иван Манев да се опита да даде фалшив и следователно престъпен отговор, без да бъде оставено доказателство за факта на извършването на това престъпление.

На тази “среща” аз бях уведомен, че съгласно официално дадената им от телекомуникационната компания т. нар. “разпечатка на телефонните разговори” такова входящо обаждане на моя телефон не е имало.

Тъй като, обаче, “за доказателство” все пак ми беше показан някакъв хвърчащ лист, аз заявих, че от него по абсолютно никакъв начин не личи, че наистина е изработен, издаден и изходящ от въпросната телефонна компания, при което изрично и ясно, както устно, така и писмено изразих гледището, че това или е “документ”, който е изработен от фалшификаторите от службата на генерал Чобанов, или е документ, който наистина е издаден от БТК, но ... от агентите на тайните служби, които предварително и отдавна са били внедрени там. Все пак, обаче, върху въпросният хартиен лист нямаше абсолютно никакви знаци, от които да е видно, че това представлява документ, тъй като от него не личеше нито който е съставителя и издателя, нито кой е адресата, нито за какво точно се отнасят единствените два печатни редове.

5.

Тъй като за мен е абсолютно неоспорим както факта на самото телефонно обаждане, така и факта, че по своята професионална специализация въпросният престъпен деец е именно ченге, то изводите ми във връзка с горепосочените факти се свеждат до следното:

във всички случай както службата на Иван Манев, така и самият той и неговите служители по престъпен начин прикриват престъпника и факта на извършеното престъпление, при което, обаче, възможностите са две:

Þили прикриваният престъпник е бивше ченге, което неблагоразумно, самоинициативно и под напора на неовладени низки емоции или на алкохол е извършило въпросното деяние (която хипотеза, професионално погледнато, е изключително слабо вероятна);

Þили прикриваният престъпник е действуващо ченге, което е извършило престъпното деяние в изпълнение на специално оперативно мероприятие, което в класическата дейност на тези служби се нарича aberratio ictus, или иначе казано – “оперативно мероприятие, насочено към заблуждаващо отклоняване на вниманието и контраудара на противника”.

Тъй като със своето поведение въпросният Иван Манев ми дава пълното основание да отхвърля първата хипотеза, аз с много по-силно основание приемам, че в случая става въпрос именно за втората хипотеза.

Или иначе казано, в случая става въпрос за следното: Þтъй като в контекста на моята повишена активност относно търсенето на наказателна отговорност от престъпниците от бившите и сегашните секретни държавни и мафиотски служби е било необходимо актуализиране на информацията относно мен и моите контакти с различни хора в България и в чужбина; и Þтъй като просто не е било възможно това да стане чрез обявяването ми за обект за наблюдение и разработване поради качествата ми на “опасен реален или евентуален престъпник”; то Þмного по-удачен се е бил оказал варианта, при който аз съм бил обявен за “застрашен от атентат бъдещ главен прокурор” и именно в качеството ми на такъв съм бил поставен под четиримесечно тотално наблюдение и оперативно разработване.

6.

Както вече бе посочено, копие от искането ми за закрила и правосъдие бе регистрирано в канцеларията на Главния прокурор Никола Филчев и там т. нар. регистрационен номер е 7885 от 07.12.2005 г.

Там това мое искане за спешна защита от терористично нападение е престояло в бюрото на прокурор М. Маринова точно един месец и три дни, без по него да е било извършено каквото и да е правозащитно действие, и едва на 10 януари 2006 г., под регистрационен № 77413, то е било изпратено “До Софийска градска прокуратура” “по компетентност, на разпореждане”. В случая е повече от очевидно, че: или през целият този един месец въпросният “върховен прокурор” не е предприемал абсолютно нищо, тъй като е пълен кретен и въобще не е знаел дали е компетентен да го направи или не е компетентен; или просто задачата, която му е била възложена от неговите непосредствени господари от мафията и от специалните служби на МВР е била да прикрива всичкото онова, което става, без да се интересува от същността на ставащото.

После, с регистрационен № 181/06-ІІ от 19 януари 2006 г. Софийският градски прокурор Д. Хаджийски почти експедитивно бързо е изпратил т. нар. прокурорска преписка “по компетентност” “до Софийска районна прокуратура”.

Не разполагам с никакъв писмен документ, от който да е видно какво точно е разпоредил Районния прокурор, но един ден ми се обади Районния полицейски инспектор, който ми каза, че на него му е било наредено да ме “разпита”, при което аз да напиша “обяснение”.

Разбира се, веднага прецених, че районният прокурор също така въобще не е кретен (макар че може и да е!), и че вместо да разпореди да бъде открит телефонния номер на терориста, а после и самият той и именно той да бъде “разпитан” и той да даде “обяснение”, Районния прокурор, в услуга на господарите си от мафията и от тайните служби на МВР, е предпочел да ме постави мен в ситуацията на престъпник, а престъпникът да бъде оставен напълно обезпокояван.

7.

Ваши Превъзходителства,

Мой обични български палачи,

Тъй като не само аз, но и фамозно известният бивш заместник-началник на зловещото Шесто управление на Държавна сигурност полковник Цвятко Цветков е категоричен, че нито едно сериозно поръчково убийство в България не е възможно без тясното сътрудничество на убийците с полицията (виж с. 10-11 на в-к “Над 55” от 06 февруари 2006 г.), и тъй като аз съм абсолютно категоричен, че в случая както ръководената от генерал Иван Чобанов Национална служба, така и ръководената от Иван Манев столична антитерористична и антимафиотска служба всъщност са ръководени именно от терористите и от мафията, изрично, ясно и категорично настоявам за следното:

а) да ми бъде дадено фотокопие от резолюциите, които са били поставяни върху хартиеният носител на моето писмено изложение от 06 декември 2005 г., както и да ми бъде дадена възможност за лична съпоставка на копието с оригинала;

б) да ми бъде дадено копие от официалното служебно искане, което е било адресирано до и предоставено на Телекомуникационната компания, с което е била поискана справката относно номера на телефона, от който е бил проведен посочения от мен телефонен разговор, а също и относно името на собственика и имената на ползувателите на този телефон, както и да ми бъде дадена възможност за лична съпоставка на копието с оригинала;

в) да ми бъде дадено копие от официалното писмо, което Телекомуникационната компания е била изпратила (заедно с приложенията) до съответните служби на МВР, както и да ми бъде дадена възможност за лична съпоставка на копието с оригинала;

г) да ми бъде даден официален документ, от който да е видно, че по времето на посоченото събитие специалните служби на МВР не са имали свои внедрени агенти в системата на Телекомуникационната компания, и че въпросните изпратени до МВР от тази компания официални документи са автентични и не са и не е възможно да бъдат камуфлажно подготвени фалшификати, които по измамнически начин да са били представени за автентични именно от внедрени в Компанията агенти на специалните служби на МВР;

д) да бъде поискано писмено обяснение от всеки служител на МВР, на когото е била възлагана някаква проучвателна или друга задача във връзка с моето искане за защита, при което всеки да опише кога и какво му е било възложено да извърши, както и кога и какво е извършил.

е) да бъде поискано писмено обяснение лично от Иван Манев, в което той не само да опише кога и какво е извършил, но и даде специален отговор на въпроса “Защо и с каква цел ме е канил на двете наши лични и напълно безсмислени срещи?”

ж) да бъде поискано обяснение от всеки от посочените прокурори относно законосъобразността на неговите действия и бездействия, както и на неговите разпореждания.

Ваши Превъзходителства,

Мой обични български палачи,

Нека накрая и аз се опитам да ви излъжа като ви кажа, че се надявам, че и вие ще споделите моето гледище, че е необходимо както институциите на МВР и прокуратурата, така и отделните техни конкретно посочени служители да бъдат поставени под най-строг граждански контрол, тъй като не само аз, но и редица други хора, и не само от днес, а от доста отдавна считаме, че тези институции и техните служители са престъпни слуги на престъпни кръгове и личности, и че като такива систематично извършват престъпления, чрез които обезпечават безотговорността на техните престъпни господари от бившите и сегашните специални служби и от Червената мафия.

07 март 2006 г. Янко Н. Янков

---

[1] Понеже: съгласно изискванията на Кодекса на труда всяка заповед за уволнение задължително трябва да бъде мотивирана, а в тази заповед липсва какъвто и да е мотив; пак съгласно трудовото законодателство процедурата на всеки уволнителен акт задължително трябва да бъда същата, каквато е и процедурата на назначението, а в случая уволнението е еднолично, докато назначението е чрез решение на Научния съвет; и съгласно изричните текстове на Устава на БАН освобождаването на лица с научни звания може да стане единството по решение на Научния съвет, а такова решение липсва.

[2] Която несъмнено рано или късно ще бъде отменена, макар и след девет години, както бе при предишното ми уволнение, или макар и посмъртно.

[Писмо №LPC-Embassy-007/07.03.2006 г. до посланиците на държавите от ЕС и САЩ, акредитирани в България, Президента, Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи, с копие до БТА].

ГЕНОЦИД! (12)

Вашe Превъзходителство,

1. Предполагам, че би могло да Ви е известно, че през месец май 1983 г., след среща с дипломатически служител от Посолството на Република Франция, на излизане от сградата на Френското посолство бях арестуван (точно пред охранителните видеокамери), и че във връзка с това арестуване няколко от западните посланици са били предприели пред българските власти определени дипломатически демарши на изразяване загриженост относно спазването на подписаните от Народна република България споразумения относно човешките права.

Предполагам, че би могло да Ви е известно, че при тази моя среща с френския дипломат съм бил оставил на негово ползуване и разпореждане една изключително обемиста папка, съдържаща обширна документация относно нарушенията на човешките права в тогавашната комунистическа България; която документация, доколкото ми е известно, впоследствие е била предоставена поне на още две западни посолства в София, след което е била официално използувана в пакета от документалната аргументация на Мадридската и Стокхолмската конференция по проблемите на нарушенията на човешките права от българското комунистическо правителство.

Предполагам, че би могло да Ви е известно, че именно заради моите интензивни посещения по онова време в сградите на редица западни посолства и срещите ми с дипломатически служители от висок ранг, бях осъден и престоях в затвора шест пълни календарни години до пълното изтърпяване на наложената ми присъда.

2. Категоричен съм, че днес Вие много добре знаете, че след толкова много години посткомунистически терор не само аз, не само хората, които като мен бяха дългогодишни политически затворници на комунистическия режим, но и всички български интелектуалци и обикновени български граждани, ежедневно си задаваме жизненоважните въпроси:

►свързани със съучастническата роля на Запада в изключително жестоките процеси на трансформацията на комунистическия елит в капиталистически, която трансформация специално в България се изразява в това, че в резултат на разнообразни форми на държавническо насилие от българската демографска карта са изчезнали повече от 1 500 000 (един милион и петстотин хиляди) души;

►свързани с вече очевидния факт, че така нареченият „преход към демокрация” всъщност е само едно камуфлажно наименование на факта, че още през 70-те години на миналия век третото поколение на съветския комунистически елит е било постигнало строго конфиденциално „джентълменско” споразумение със западните елити за това, конфликтът между комунистическата и капиталистическата система и Студената война да завършат с КОНВЕРГЕНЦИЯ НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ И ЗАПАДНИТЕ ЕЛИТИ;

►при което още в самото начало е било предпоставено онова, което днес е повече от очевидно: че ТАЗИ КОНВЕРГЕНЦИЯ НА ЕЛИТИТЕ Е БИЛА И ПРОДЪЛЖАВА ДА Е НАСОЧЕНА СРЕЩУ СОБСТВЕНИТЕ ИМ НАРОДИ, и че при нея, макар и несъмнено да пострадаха и да страдат и западните народни слоеве, все пак най-пострадали са именно народните слоеве от бившия комунистически лагер, по отношение на които този именно конвергентен процес всъщност е евфеминистичното наименование на онова, което в правото се нарича ГЕНОЦИД.

ІІ.

Вашe Превъзходителство,

Така, в контекста на тази именно теоретична постановка, поне според мен и поне според тази гледна точка, става пределно ясен отговорът на въпроса: „-Защо в нито една от бившите комунистически страни Западът категорично не позволи на нито един от своите довчерашни политически съюзници да застане на политическата сцена, и защо Западът се съгласи да легитимира като свои „демократични партньори” именно досегашните садистични комунистически палачи, които съвсем доскоро определяше като свои врагове?”.

Така, в контекста на тази именно теоретична постановка става пределно ясно, че всичките изключително свидни жертви, които са били дадени в процеса на съпротивата срещу световния и европейския комунистически режим, всъщност са били напълно безсмислени и подло използувани от елитите (както от Изтока, така и от Запада) в името на съвместната им стратегия за преход на властта от ръцете на първото и второто поколение в ръцете на третото поколение (не по-малко жестоки, но много по-перверзни) комунистически престъпници.

Така, в контекста на тази именно теоретична постановка става пределно ясно, че управляващият елит на Запада не само се е бил съгласил, не само е бил позволил, но и изключително активно е участвувал в процеса на създаването на такъв конкретен личностнов, обществен и политически ситуативен климат, при който нито един от реалните противници на комунистическата система да не може да участвува по реален и ефективен начин в процеса на посткомунистическото управление; а следователно и да не може да търси каквато и да е отговорност не само от комунистическите палачи, но и от техните чуждестранни - включително и западни - финансови спонсори и политически ментори.

ІІІ.

Вашe Превъзходителство,

1. Имам всички основания да считам, че Вие превъзходно знаете, че аз съм един от българските политически затворници на комунистическия режим, които все още ТЪРСИМ ИСТИНАТА И СПРАВЕДЛИВОСТТА ЗА ТОТАЛНИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ И ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ ГЕНОЦИД, УПРАЖНЯВАН ВЪРХУ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ; и че смятам, че всичките ние, които още по времето на комунизма с цената на съдбата си (и най-вече с цената на съдбата на нашите близки роднини и верни приятели) бяхме идейно-политически и фактически граждани на Европа, днес - като легитимни граждани на Европейския съюз - имаме правото да предявяваме и предявяваме претенциите си за ПРАВОСЪДИЕ.

Във връзка с всичко това, Ваше Превъзходителство, аз се обръщам към Вас, като официален представител на държавната власт на Република Франция, с искането да направите потребното в кръга на Вашите дипломатически правомощия с оглед да ми бъде предоставена онази вече отдавна архивна и разсекретена дипломатическа информация, която е свързана с моето име по повод и във връзка с моите посещения в сградата на посолството на Франция в София и срещите ми с френските дипломатически представители.

При това изрично уточнявам, че става въпрос не само (и дори не толкова) за документацията от времето на комунистическия режим в България, но и за (и преди всичко) документацията, отнасяща се до посткомунистическия период.

2. И още по-точно изрично уточнявам, че:

а) тъй като през всичките години от 1990 г. до днес аз почти всяка седмица съм писал и официално регистрирал в прокуратурата протестни искания за разследвания на престъпленията, извършвани от българския клан на руската Червена мафия и подчинените й посткомунистически правителства;

б) при което изрично и ясно съм подчертавал, че щом като аз, бидейки един от малцината висококвалифицирани юристи, не мога да получа правосъдие, в още по-голяма невъзможност да получат правосъдие се намират хиляди и дори милиони български граждани, които са обект на същата престъпна ситуация;

в) тъй като посолството на Франция е било адресат и е получавало всички копия от тези документи;

г) тъй като текстовете на всичките тези документи впоследствие са били публикувани в официални документални книжни издания и посолството на Франция е получавало екземпляри от тези издания;

д) тъй като както служителите от посолството на Франция, така и служителите на другите посолства никога не са ми били казвали, че тези материали не ги интересуват и не са искали от мен да спра да им ги предоставям;

е) днес, когато съм сумирал не само фактите относно престъпното посегателство против мен, моите роднини и приятели, но и фактите, отнасящи се за престъпленията, извършени против почти цялото българско население;

ж) и когато по категоричен начин съм установил, че става въпрос за ГЕНОЦИД, извършван от правителствените слуги на българския клан на руската Червена мафия;

з) считам, че имам правото да зная: ►дали тези материали въобще са били използувани в официалните дипломатически доклади до френското Правителство или тенденциозно и преднамерено са били пренебрегвани както от дипломатическия корпус, така и от Правителството; ►дали пренебрегването на информацията, съдържаща се в тези материали, е била пренебрегвана именно поради това, че от нея (в съответствие с международното и вътрешното френско право) е произтичало изискването за вземане на най-строги мерки против геноцидната дейност на българските посткомунистически правителства, и именно поради това, че това изискване е противоречало на реално провежданата от френското Правителство и неговия дипломатически корпус в София стратегия на обезпечаване на пълна юридическата безотговорност на извършителите на този геноцид - престъпниците от българския клан на руската Червена мафия.

ІV.

Впрочем, претенциите ми относно втория тип документация са свързани със съвсем конкретни факти, някои от които вече съм описал и публикувал на с. 505-509 от Том 6 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, откъдето именно съм взел и прилагам тук следващия текст.

---

„Втори откъс от “Образи от менажерията” – малка книга-записки, която бях започнал да пиша в края на 1989 г., но писането на която изоставих около година и половина по-късно.

---

Дори и сега, през 2005 г., винаги когато прелиствам записките си от края на 1989 г. до есента на 1991 г. и се опитвам да проумея както същността на политическите събития, в които бях въвлечен и участвувах, така и значението на тези събития за сегашната съдба на България и българите, изпитвам усещането, което вероятно е изпитвало и онова момче от световноизвестната приказка, от което са искали възторжени овации за новите дрехи на царя, но то просто е виждало само една отвратителна голотия, която съвсем не е предизвиквала у него онзи истеричен масов възторг, който е бил споделян от заобикалящите го.

На 31 октомври 1989 г. бях освободен от затвора (поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда от шест години и половина) и на 17-та минута бях в посолството на САЩ, където бях посрещнат от секретарите Дъглас Смит, Маршал Харис и Джон Мензес, а на 24-та минута ме прие и лично посланикът Сол Полански, който изрично ми каза, че от няколко дни е очаквал моето посещение. Бях прекрачил прага с твърдото намерение да поискам виза и финансово съдействие, за да замина да живея на Запад, но Негово Превъзходителство ме премотивира като ми каза, че моето име фигурира във всички западни посолства като име на човек, на когото Западът разчита, за да бъде освободена България от властта на комунистите.

Тъй като по-рано не бях лъган от посланици и нямах имунитет към дипломатическите лъжи, повярвах на думите му. После, разбира се, за известно време съжалявах за наивността си в това отношение, но съжалението ми премина бързо и вече отдавна дори съм благодарен на съдбата, че ми даде възможност да опозная отблизо не само криминалните, но и политическите, включително и дипломатическите, измамници и лъжци.

Още на първи ноември 1989 г. започнах записките си. Водех ги на отделни листчета, в които най-подробно си отбелязвах безброй имена, срещи, разговори и събития, и които листчета поставях в специален класьор, който криех на тайно място. Така, анализирайки събитията както на тогавашната, така и на сегашната политическа сцена, въпреки на пръв поглед доста бурно сменящите се кадри и физиономии на актьорите, съвсем без изненада откривам не само че ядрото на сценария е абсолютно непроменяемо, но и това, че видимата сцена е само един превъзходен камуфлаж, както и че същинската политика се прави зад политическата сцена.

***

На 30 януари 1990 г., вторник, в София се провеждаше ХІV конгрес на Българската комунистическа партия, като предварително се знаеше, че на него ще бъде взето решение за преименуване на партията в социалистическа. Във връзка с това събитие в България бе пристигнал за няколко дни видният френски интелектуалец Бернар Леви, вече добре известен у нас с лявата си философска и политическа ориентация, а във Франция – най-вече с лявата си сексуална ориентация. Същият ден ми се обади секретарят на посолството Ив Манвил, който ми даде покана за официална среща-обяд, организирана за другия ден от Негово Превъзходителство посланикът на Република Франция г-н Жан Антоан Рюмелард в чест на Бернар Леви.

На 31 януари 1990 г., сряда, в резиденцията на посланика освен домакина, секретаря и техният френски гост, присъствувахме само Радой Ралин, проф. Шелудко, Блага Димитрова, един или двама от интелигентствуващите делегати на комунистическия конгрес, които не познавах лично и чиито имена тогава не си записах, и аз.

Още от самото начало разговорите тръгнаха в насока на суперлативно възхваляване на протичащите в България демократически процеси. Тъй като всички, включително и тримата французи, всячески се надпреварваха “да вземат думата” и дълго и пристрастно да възхваляват ставащото и предстоящото да става в сферата на българската политика; и тъй като през цялото това време аз не само мълчах, но и се стараех да си придавам, ако не отегчителна, то поне напълно непричастна към същността на текущите разговори физиономия, посланикът Рюмелард, който вече няколко пъти се бе опитал с поглед да ме накара и аз да споделя техния възторг, като кажа нещо подобно, не издържа и официално ме покани да изразя мнението си.

Започнах с думите, че ще бъда пределно кратък и че ще кажа нещо, което ще е коренно противоположно на очевидната панегирична насока на текущите разговори. Само с няколко изречения и за не повече от две или три минути обосновах тезата, че както Българската комунистическа партия, така и цялата вече институционализираща се опозиция всъщност са творение на съветската КГБ и на българска Държавна сигурност, и че всичкото онова, което сега се прави и от двете, уж противостоящи си страни, всъщност е само един примитивен театър, сценарият на който е подчинен на идеята комунистите да се преименуват в социалисти, за да се освободят от идеологическите пречки пред стремежа им да ограбят онова, което вече е награбено и складирано в държавната хазна, както и да бъдат легитимирани от елитите на Запада, който да ги признае като капиталисти и техни демократични партньори.

Трудно ми е да опиша как благата мазна усмивка на посланика изведнъж изчезна и бе заменена с явна раздразненост и дори със свирепост. Макар че още като студент бях изчел голяма част от специализираната книжнина по дипломатическо право и макар че все пак вече имах известен опит от срещите си със западни дипломати преди да бъда арестуван и осъден, бях силно изненадан от крайно грубата и необичайна реакция на френския посланик.

Той стана прав, зае почти прокурорска стойка и доста риторично, демонстративно и дори назидателно заяви, че Франция много добре знае кой е и може да бъде опозиция на комунистите в България, и че той ще направи всичко, което е по силите и властта му, за да може да бъдат активно подпомогнати именно формиращите се две единствени опозиционни на комунистическата система сили, а именно Българската социалистическа партия и Съюзът на демократичните сили.

После думата взе и Бернар Леви, който също така стана прав и почти директно заяви, че такива изказвания като моето представляват “провокация в полза на губещия своите позиции и отиващ си комунистически режим”.

Когато, обаче, преводачът преведе тези думи, бай Радой Ралин не се стърпя и без да става от мястото си гръмогласно[1] каза, че “думите на другаря Янков съвсем не са в полза на отиващия си режим” и че има някакво недоразумение при тяхното тълкуване. Той изрично подчерта, че няма да коментира съдържанието на казаните от мен думи, но че счита, че е “напълно нормално другарят Янков да си има свое гледище, различно от нашето, тъй като само преди няколко месеци той излезе от затвора, където бе престоял шест години, и където всичките ние тук въобще не сме и стъпвали”.

Тъй като бях превъзходно разбрал думите на френския педераст още докато той ги говореше и преди да бъдат преведени от преводача, вече бях станал прав и мълчаливо дадох да се разбере, че ще се запътя към вратата и ще си отида, но че се застоявам само за да чуя какво точно казва бай Радой Ралин. През това време Ив Манвил светкавично бе застанал до мен и със жестове ме приканваше да седна; когато бай Радой Ралин млъкна, посланик Рюмелард взе думата и започна да укротява атмосферата, като говореше нещо, което аз не слушах, а Ив Манвил кой знае защо започна да ми говори нещо за Александър Солженици и Елена Бонер, което почти не слушах. Любопитно е, че никой друг от българските гости не каза абсолютно нищо във връзка с моите думи. Все пак, в крайна сметка отново седнах на мястото си, но повече не казах нито дума.

Когато след около година и половина стана шоуспектакълът, при който няколко дузини депутати от Великото Народно събрание провеждаха протестна гладна стачка пред Парламента против приемането на Конституцията, по време на митинга при мен дойде инж. Тодор Иванов Толев и ми каза, че секретарят на френското посолство Ив Манвил ме моли да се срещнем и да разговаряме по въпроса за протичащите в България политически процеси. Попитах го защо той е дошъл да ми го каже, а не е дошъл самият дипломат. Тогава Т. Толев ми каза, че Ив Манвил и съпругата му поддържат приятелски взаимоотношения с неговата дъщеря и често пъти си гостуват и обсъждат българската политика; че преди два дни Ив Манвил им е бил разказал, че някакъв висш чиновник от правителството на Франция му е бил наредил спешно и лично да се срещне с мен; но че самият той се чувствува неудобно и несигурно лично да застане пред мен, тъй като след приема в посолство очаква аз въобще да откажа да го изслушам, а като изпраща него поне има някаква гаранция, че преди да откажа срещата, ще разбера за какво става въпрос.

Разговорът се проведе в къщата на инж. Толев (на ул. “11 август” N 40) и там, в присъствието на домакина, съпругата и дъщерята на домакина, както и на бременната симпатична черна съпруга на френския дипломат, Ив Манвил още в самото начало започна с официално и дори тържествено извинение, отправено към мен, след което обясни за какво става въпрос.

Той разказа, че още на другия ден след приема на 31 януари 1990 г. лично бил написал до своето правителство обемист доклад за протеклите разговори, в който доклад не само бил подробно цитирал моето гледище, но и недвусмислено ме е бил квалифицирал като “провокатор”. Дипломатът разказа, че само преди няколко дни, във връзка с безпокойството на френското правителство относно протичащите в България политически събития, някакъв висш правителствен чиновник бил извадил въпросния доклад и бил наредил да бъде проведена спешна среща с мен за по-обстоен разговор във връзка с посоченото мое гледище. Ив Манвил разказа пред всички, че въпросният френски правителствен чиновник бил абсолютно категоричен, че именно изказаната от мен по време на срещата теза е била вярна и че френското посолство в София е трябвало да я има предвид в дейността си, а не преднамерено да я отхвърля.

След този разговор ние започнахме да се срещаме с Ив Манвил доста често, но след няколко месеци неговият дипломатически мандат в България изтече и той бе изпратен в друга държава.”

V.

Вашe Превъзходителство,

Намирам за необходимо да Ви уведомя, че анализите, които съм правел в продължение на многото години, изминали от времето на посочените събития, ми дават категоричното основание да считам, че по онова време Правителството на Република Франция, включително и френският дипломатически корпус в София, по същество са работели съвсем не за „демократичен преход в България”, а за това - комунистическият елит да осъществи нов тотален ГЕНОЦИД върху българското население, в резултат на който не само да запази в нова модификация политическата си власт, но и да получи неимоверно по своите размери богатство, при което милионните жертви на тази ГЕНОЦИДНА ТРАНСФОРМАЦИЯ просто да бъдат квалифицирани като „колатерални резултати”.

Намирам за необходимо да Ви уведомя, че тъй като приемем, че една така поставена цел несъмнено е изисквала и изработването на така наречената „двупистова документация”, засега моята нагласа е да не отдавам особено значение на информацията, която разчитам да получа от Вас, но че въпреки това трябва да Ви поискам тази информация, тъй като съгласно нормите на правото просто имам правото на достъп до нея.

Надявам се в разумен срок на Вашия отговор относно искането ми да получа пълни копия от оригиналите на дипломатическата документация, в която се среща моето име.

Мълчанието или отказът Ви да ми предоставите тези документи ще бъде основание да се обърна не само към Президента на Република Франция, но и към съответните европейски политически, съдебни и други институции, както и към световните културни и политически лидери и медии.

Надявам се да получа съдействието в този аспект и на останалите членове на дипломатическия корпус в България, както и на медиите, които са заинтересовани от истината относно така наречения „посткомунистически преход”.

16 юни 2007 г. Янко Н. Янков

---

[1] Преди години често пъти съм бил свидетел на това, че хората, които не познаваха лично бай Радой Ралин, схващаха неговата гръмогласност като скандалджийство. Почти категоричен съм, че и тримата французи схванаха изказването му в моя защита именно по този начин.

[Писмо №LPC-Euro-Just/16.06.2007 г. до посланика на Франция, посланиците на държавите, акредитирани в България, всички български и чуждестранни медии].

ГЕНОЦИД! (11)

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Разбира се, всичките вие много добре знаете, че вече повече от три десетилетия моите и на близките ми (роднини и приятели) проблеми с българските специални служби въобще не са спирали, и това го знаете най-малкото от текстовете на моите изключително многобройни искания за разследване на посочената престъпна дейност и за спиране на вихрещия се терор.

Сега, с настоящето мое изложение се обръщам към всичките вас със съвсем конкретно искане, което е възникнало в контекста на съвсем конкретните събития, случили се през последните дни и часове, продължаващи и в момента.

І.

От 16 март до 18 май 2007 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор на България девет прецизно обосновани искания за разследване на престъплението ГЕНОЦИД, извършвано от българските посткомунистически правителства против българските граждани. В рамките на сравнително обширни писмени текстове и позовавайки се върху конкретно посочени факти и мнения на видни български експерти съм обосновал тезата, че всички български посткомунистически правителства са извършвали организиране и системно провеждане на практика на ДЪРЖАВЕН ТЕРОРИЗЪМ, ЕВГЕНИКА, социално-икономически и пенсионен ГЕНОЦИД, социално-медицински и медикаментозен ГЕНОЦИД, образователeн ГЕНОЦИД, извънсъдебни УБИЙСТВА и други форми на ГЕНОЦИДНО НАСИЛИЕ и ИЗТРЕБЛЕНИЕ на гражданите на България.

От тези изложения става пределно ясно, че в крайна сметка мнението на съответните видни български специалисти е категорично, че:

1) през посочените години на управление на българските посткомунистически правителства от демографската карта на България са изчезнали най-малко 1 500 000 (един милион и петстотин хиляди) български граждани;

2) тяхното изчезване е резултат именно от прилагането на най-различни форми на геноцидно и друго престъпно насилие.

ІІ.

От тектовете на съответните изложения е видно, че всяко едно от тях е било адресирано и до всички посланици, акредитирани в България от държавите-членове на Европейската комисия, САЩ и Швейцария, както и до редица други, конкретно посочени адресати, ангажирани с дейността на ООН и Европейския парламент - тоест, че всяко едно от тези изложения е било адресирано до 30-35 (тридесет-тридесет и пет) получатели; което означава, че за да мога да поставя въпроса за геноцидната престъпна дейност на българските посткомунистически правителства и да потърся помощ и защита от видните европейски личности и институции, за посочения период от два месеци съм изпратил по пощата около 300 (триста) писма.

Тъй като не желая тук да ви занимавам с конкретни изчисления, ще ви посоча, че като имате предвид величината на пощенските такси в България, както и размера на пенсионните и трудовите възнаграждения на различните слоеве от българското население, вие ще констатирате, че разходите, които съм направил за изпращането на тези писма по обикновената и традиционна пощенска система се равняват на едногодишния доход на един обикновен бългаски пенсионер, четвъртгодишния доход на един обикновен български работник и едномесечния доход на един български професор по правни науки.

ІІ.

Тъй като отникъде не получих никакъв отговор, напълно закономерно бе в съзнанието ми да се формира подозрението, че всичките тези европейски и други институции не са нищо друго, освен част от една световна репресивна система, работеща в пълен синхрон с българската комунистическо-мафиотска по своя генезис и дълбоко античовешка система на организиране на държавната власт.

Тъй като, обаче, все пак имам зад гърба си не само квалификацията на професор по правни науки, но и квалификацията на дългогодишен политически затворник на комунистическия режим, за мен бе повече от ясно, че тоталното мълчание на всички адресати на писмата ми се дължи на елементарния и добре познат още от комунистическо време факт, известен като извършвано от специалните служби престъпно нарушаване на неприкосновеността на пощенската кореспонденция.

Така, в контекста на тези именно съображения, направих експеримент – изпратих текста на едно от писмата на електронния адрес на един от адресатите (Европейския омбудсман), и само след няколко дни получих от него официален писмен отговор, че писмото ми е получено и във връзка с него е образувана съответната процедура; при това от писмото на този адресат ставаше пределно ясно, че преди това той не е получил нито едно от моите писма, адресирани до него и изпратени чрез традиционната пощенска система.

Питам ви, Ваши Превъзходителства и ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Първо: „-Колко души в България имат както високата юридическа и политическа квалификация, така и мотивацията, така и паричните възможности да адресират толкова много писма, с надеждата да получат справедливост и правосъдие?” (която надежда, впрочем, в крайна сметка се оказва напълно неадекватна);

Второ: „-Докога българските специални служби ще продължават да изземват кореспонденцията на гражданите, за да ги лишават от възможността да информират световните и европейските личности и институции за фактите на изключително жестоките престъпления, извършвани от българските правителства, действуващи като нискойерархични слуги на руската Червена мафия?”;

Трето: „-Докога българските специални служби ще продължават не само да участвуват в престъпната геноцидна дейност на българските посткомунистически правителства, но и в престъпната дейност по специалното преследване на онези от жертвите, които се съпротивляват и се стараят да информират европейската и световната общественост за съответните факти на бруталното нарушаване дори и на най-елементарните човешки права на българските граждани?”.

ІІІ.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Така посоченото по-горе престъпно нарушаване на кореспонденцията ми, разбира се, е престъпление, но ... все пак с известна доза условност и в контекста на йерархизирането на престъпните резултати, бих могъл да го квалифицирам като „едно от почти невинните рутинни или тривиални престъпления”, извършвани от тотално подчинените на Мафията днешни български специални служби.

Естествено нямам намерение тук, сега и в контекста на това писмо да ви занимавам с всичките подробности, но все пак ще ви посоча само няколко факти.

1) Първият факт е доста стар, но е изключително важен като аналогия.

При едно от поредните ми посещения през 1983 г. в посолството на Германската федерална република, и по-точно няколко минути след като излязох от посолството, до мен спря една лека кола, натикаха ме вътре в нея и ме закараха в Първо районно управление на МВР, намиращо се, впрочем, съвсем близо до тогавашната сграда на това посолство (днес сградата се намира на друго място). Там няколко души, изключително елегантно облечени за оново време, ми казаха, че били получили телефонно съобщение от загрижен гражданин, който им бил казал, че някъв младеж, който имал същите описания като мен, съвсем ясно показвал, че има неадеквато поведение, и че по-конкретно не знае нито името си, нито къде се намира, нито в какви сгради влиза и за какво влиза там. Тези елегантни и цивилно облечени милиционери ми казаха, че са били загрижени за моето здраве, че искат да ми помогнат, и че е нужно да им разкажа и да напиша дали си зная името, дали зная къде се намирам и дали изобщо помня в каква сграда съм бил преди половин час.

Тъй като по онова време бях не само професионален юрист, но и главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, на мен ми беше пределно ясна целта на цялата тази операция; и вместо да се поддам на тяхната провокация, самият аз им отвърнах провокационно, като казах, че много добре помня къде съм бил преди половин час, и че съм бил при жената и дъщерята на единия от тях, че съм ги оправил и двете, но че съм останал разочарован и от двете, защото са били доста мърляви. Ефектът беше поразителен – те реагираха, като ме набиха жестоко, после ме качиха в някаква кола и ме оставиха в алеята на парка, намиращ се недалеч от районното управление на МВР, и казаха, че каквото и да говоря при следващото си влизане в посолствата, няма да мога да докажа нищо от онова, което се е случило с мен.

Очевидно, на онзи етап тези специалисти от специалните служби все още не са били готови да ме арестуват и осъдят, и все още са се надявали да ме компрометират пред посолствата като луд, и така да елиминират ефекта от моите посещения при тях; освен това, обаче, тези специалисти от специалните служби на тогавашната власт достатъчно ясно са разбирали, че такова компрометиране няма да може да стане, тъй като по онова време аз сам разпространявах информацията, че още преди да започна да посещавам посолствата, съм си бил направил серия медицински изследвания, от които е видно, че съм напълно здрав, и че после съм бил дал на дипломатите цялата документация от тези медицински изследвания.

2) Вторият факт е съвсем пресен и е следният:

На 28 март т. г. посетих посолството на Швейцария и лично предадох на служебното лице написан и подписан от мен текст – при това текст, отнасящ се точно за извършвания от Правителството геноцид; после веднага посетих посолството на Франция и направих същото; след което посетих посолството на Великобритания и пак направих същото; накрая посетих регистратурния офис на Главния прокурор на България и там регистрирах писмения текст, който преди това бях депозирал в посочените посолства (виж: рег. № към 4459/07.ІІ от 28.03.2007).

Само около половин час след това с мен се случи на пръв поглед напълно битово събитие – по време на пазаруване на зеленчуковия пазар бях нападнат от няколко души, наложи ми се да викам с пълно гърло за помощ, имаше много хора, но никой от гражданите не смееше да се намеси, а когато някой острани извика, че идва полиция, нападателите ми се разбягаха и в ръцете ми остана само един, за когото се бях силно вкопчил, за да не избяга; той беше задържан и накаран да напише така нареченото „обяснение”, но се оказа, че тъй като това лице имало „право на защита на личните данни”, полицаите отказаха да ми дадат каквато и да е информация за него.

Когато след около десет-петнадесет минути минах край мястото на събитието, там все още имаше хора, които са били свидетели на случилото се, и от техните описания на мен ми стана пределно ясно, че съм бил обект на специално оперативно мероприятие на специалните служби на българското Правителство.

На другия ден депозирах специално искане за разследване, адресирано до Началника на Трето районно полицейско управление, което искане за разследване има рег. № 4504 от 29.03.2007 г.

Оттогава до днес, обаче, все още не съм получил абсолютно никакъв отговор и не мога да се добера до каквато и да е информация относно това, какво е направила полицията по повод и във връзка със станалото с мен. При едно от посещенията ми в сградата на Трето районно полицейско управление дежурният офицер ме накара да му разкажа за какво става въпрос, после ходи някъде из сградата, и когато се върна при мен ми каза, че нямам право да получа никаква информация от тях, а информация ще мога да получа единствено от прокуратурата, но при едно-единствено условия – че предоставя на полицията оригинален документ от Института по съдебна медицина, от който да е видно, че съм бил прегледан още същия ден, който документ полицията ще комплектува с другите документи, и едва тогава ще го изпрати на прокурора, и едва тогава ще имам възможност да узная какво е станало с мен, при това само ако прокурорът ми разреши. Тъй като заявих, че разполагам с документ от моя лично лекуващ ме лекар, на когото именно имам доверие, дежурният офицер ми заяви, че на него му е било разпоредено да получи от мен само документ, който е издаден единствено от лекаря, който е бил дежурен същия ден в Института по съдебна медицина.

А истината е много елементарна: като автор на 39 (тридесет и девет) книги, няколко от които са по психология на правото и психология на политиката, аз имам достатъчна представа и относно материята, отнасяща се до така наречената „Оперативна психология”, която се преподава единствено в Полицейската академия, и по която дисциплина преподавател е генерал Иван Чобанов - същият, който само до преди няколко месеци бе и началник на една от специалните служби при Министреството на вътрешните работи.

При това притежавам специалната информация, че в лекционния курс на въпросния генерал е залегнало и изучаването на провокационна схема, при която специалната служба извършва мероприятия, които се осъществяват при следната последователност: а) за определен ден в определено медицинско заведение се обезпечава да бъде дежурен лекар човек, който е офицер или агент от тайните служби; б) за същия ден се обезпечава екип, който да нанесе сериозен побой преди всичко върху главата на обекта на оперативното мероприятие; в) когато обектът на оперативното мерприятие отиде при съответния дежурен лекар, и примерно заяви, че „след побоя има силен световъртеж”, тогава този лекар-провокатор вписва в протокола си, че „пациентът чистосърдечно е заявил, че през последните пет години има постоянен световъртеж, и прочее, и прочее”; г) специалната служба съставя специален текст, който първо бива включен в полицейския Бюлетин за произшествията, а след това се обезпечава масово медийно разгласяване само и единствено на този именно манипулативен текст.

Тъй като обаче аз, знаейки този алгоритъм на провокационно действие на българските специални служби, отказах да се включа в неговия механизъм и се снабдих с медицински документ, издаден от личния ми лекуващ лекар, Полицията отказа да вземе този документ, и така отказа да ми даде каквато и да е информация относно разследването, което е била направила. Така случаят, бидейки неуспешен за специалните служби, бива потулен и събитието бива считано за несъстояло се.

Аз, обаче, изрично, ясно и категорично настоявам да ми бъдат дадени копия от всички документи, съдържащи се в преписката, намираща се в посоченото районно полицейско управление, включително и тези текстове да станат обществено и медиино достояние.

3) Третият факт е още по-пресен и засяга съпругата ми, която е оперирана от раково заболяване и като пациент на съответния диспансер в продължение на вече много месеци е подложена не само на пълно лишаване от съответните животворни лекарства, за които има официално предписание за прилагане, но и е подложена на изключително жестоко психологическо третиране от няколко души лекари, включително и от самия управител на диспансера.

Когато само преди един ден ми се наложи да разговарям с трима от тези лица, констатирах по категоричен начин, че:

►тяхното поведение е предварително планирано;

►тези лица имат предварително даденото им обещание за безнаказаност за това, което вършат;

►поведението на тези лица има предназначението да предизвика у мен мотивацията да спра да търся правораздаване от официалното българско и европейско административно и съдебно правосъдие, и да започна сам да правораздавам;

►при което, набутвайки ме в капана на самозащитата и жертвувайки някакви си човешки нищожества, върху които би трябвало да посегна, специалните служби целят да ме компрометират на ниско и битово ниво и така да ме елиминират от сцената, на която съм поставил въпросите за престъпленията на Правителството и за тяхните (на специалните служби) престъпления.

При това, като имам предвид времето, когато тези човешки нищожества са се дипломирали като лекари, за мен е категорично ясно, че върху основата на официално действуващия по онова време Закон те са получили офицерски звания само няколко месеци след дипломирането си и имат статус на лица, действуващи в условията на военизирана тайна, който тогавашен статус на секретност на дейността днес е поставен в услуга на новите мафиотски и властнически сили.

4) Четвъртият факт също така е само от преди един-два дни.

На 30 май 2007 г. написах изложение, което е адресирано до всичките адресати, които са адресати и на настоящето изложение; това изложение от 30 май бе официално регистрирано в регистрационната служба на Главния прокурор на България и отделно бе изпратено до адресатите на техните електроннни адреси.

Текстът на това изложение бе посветен на моето искане за разследване на престъпленията на специалните служби и на искането ми да бъде спрян упражняваният от тях върху нас престъпен терор.

5) Петият факт също така има изключително важен статус.

На 31 май 2007 г. написах и изпратих по електронната поща изложение, адресирано до посланиците на 52 (петдесет и две) държави, съдържанието на което изложение, съставено на английски и на български език, е посветено на моето искане да бъдат разследвани всички посочени от мен факти относно геноцидната практика, която се прилага от всичките български посткомунистически правителства по отношение на българското население.

6) Шестият факт също така има изключително важен статус.

Още същия ден, снощи, на 01 юни 2007 г., се срещнах с няколко души мои приятели - висши специалисти от сферата на дейността на силовите министерства, прокуратурата и съдилищата, и в крайна сметка стигнах до извода, че освен досегашните традиционни, рутинни и тривиални оперативни мероприятия, на които съм бил обект, през последните месеци съм обект и на ново и с висша степен на специализация оперативно мероприятие, продиктувано не само от целта на специалните служби да елиминират ефектите на исканията ми за разследване на геноцидните престъпления, но и от целта да бъде използувана оперативната ситуация, свързана с пристигането след две седмици в България на американския президент Джорж Буш.

Както много добре е известно дори и от медиите, тази оперативна ситуация се характеризира с изключително активната дейност не само на американските, но и на всички европейски специални служби; тази оперативна ситуация се характеризира и с това, че може да бъде изключително удобен повод на българските специални служби да поднесат на европейските и американските служби каквато си искат създадена от тях камуфлажна информация.

ІV.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

За пореден път настоявам пред всичките вас да съдействувате за пълно и прецизно разследване на всички посочени от мен факти и обстоятелства във всичките мои официални изложения.

02 юни 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Euro-Just-13/02.06.2007 г. до Президента на ЕК, Генералния секретар на Съвета на Европа, Главния прокурор, Президента, посланиците на държави от ЕС, Швейцария и САЩ, акредитирани в България, и на Представителството на ЕК в България].