А. е) В България т. нар. концентрационни лагери - като места за въдворяване на лица за определен и неопределен период от време в изолация от външния свят и под строг полицейски контрол и охрана - са били създадени след обявяването на Втората световна война, и това е станало със специална наредба от 31 януари 1941 г. на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве. Въз основа на тази наредба първите концентрационни лагери, наречени от властта “селища за държавна сигурност”, са били изградени през юни 1941 г. в местностите “Гонда вода” (за мъже) и “Свети Никола” (за жени) – близо до Асеновтрад; по-късно, пак през същия месец, и на остров “Анастасия” край Бургас (известен по-късно като остров “Болшевик”)[1]. После, през месеците август и септември 1941 г. бил създаден лагер и в местността “Кръсто поле” край с. Еникьой - Ксантийско, а през 1943 г. - и в манастира “Св. Кирик и Юлита” - Асеновградско. Въдворяването в тези концлагери е ставало извънсъдебно по решение на Министерския съвет, по преценка и предложение на Дирекцията на полицията.
След идването на комунистите на власт през септември 1944 г. политическите противници на режима и нарушителите на реда първоначално били въдворявани в т. нар. Трудово-възпитателни общежития (ТВО) или изселвани от големите градове и настанявани в различни населени, обикновено откъснати от обществени комуникации, места.
Изселванията започнали от есента на 1944 г. и били по силата на чл. 6, буква “б” от Наредбата за временно ограничаване заселването и запазване спокойствието и сигурността на София,[2] а след 1959 г. - на основание чл. 14 от Указа за Народната милиция.[3].
Първите въдворявания в ТВО започнали в началото на 1945 г. И се базирали на: а) Наредба-Закон за ТВО[4]; б) Наредба-Закон за ТВО за политически опасни лица[5]; и в) Наредба-Закон за учредяване на фонд за ТВО при МВР[6]. Настаняванията били извършвани с административна заповед по реда, предвиден в чл. 52 във връзка с чл. 54 от Закона за милицията[7].
При пълна изолация в лагерите били настанявани политически противници, опоненти и инакомислещи, квалифицирани като “класови врагове”, осъждани повече от един път за неполитически престъпления, опасни за реда и сигурността в страната, проститутки, сводници и сутеньори, изнудвачи и комарджии, просяци и безделници (чл.2 от Наредбата-Закон).
Първите лагеристи в ТВО били настанени в лагера “Свети Врач” край град Сандански от януари до април 1945 г., след което лагерът бил преместен в Бобовдол край град Станке Димитров (Дупница). По-късно били създадени лагерите край мина Куциян, Богданов дол, село Николаево - Старозагорско, язовир “Росица”, село Ножарево - Силистренско, село Батуля - Пазарджишко и др.
С Постановление на МС с протокол N 50 от 27 април 1949 г. е създаден лагерът в гр. Белене; до 1953 г. това е основният лагер за политически лагеристи. С протокол “А” N 135 на Политбюро на ЦК на БКП от 5 септември 1953 г. този лагер е закрит и част от лагеристите били освободени, а други - предадени на съд и осъдени.
От 1 януари 1954 г. до 5 септември 1956 г. въдворявания в лагери в България НЕ Е имало. След събитията в Унгария обаче с решение с протокол “Б” N 9 на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. било постановено да се възстанови лагерът в Белене. В изпълнение на това партийно решение бил издаден Указ N 468 на Президиума на Народното събрание от 4 декември 1956 г., с който нормативен документ започнало въдворяването на лагеристи. Впоследствие, от 1 септември 1959 г., бил създаден и лагерът край гр. Ловеч. С протокол “А” N 33 на Политбюро на ЦК на БКП от 21 януари 1958 г. било взето решение за засилване на борбата срещу някои зачестили хулигански прояви и за организиране въдворяването на принудителен труд на “отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци, рецидивисти и други разложени елементи”.
В изпълнение на тези решения и нормативни документи от есента на 1956 г. до април 1959 г. в лагера в Белене, именуван под секретното наименование ТВО 0789 “ВИ” ДС, са били задържани общо 2 800 лица. През лятото на 1959 г. половината от тях били освободени, и към август 1959 г. в лагера е имало „само” 1 423 души лагеристи.
През август 1959 г. Министър-председателят на България в интервю пред чуждестранни журналисти завил, че в България няма ТВО. След въпросното изявление, с протокол “А” N 179 от 27 август 1959 г. на ЦК на БКП било взето решение да се закрият всички ТВО. Така, въз основа на това решение от лагера в Белене били освободени 1 257 души, а останалите 166 били преместени в новосъздадения лагер край гр. Ловеч.
Лагерът край гр. Ловеч е изграден без писмено решение на Политбюро на ЦК на БКП и въпреки взетото решение за ликвидиране на лагерите. Той бил създаден, като Министърът на вътрешните работи Георги Цанков не изпълнил докрай решенията за закриване на лагерите, не освободил всички лагеристи, а се разпоредил за задържането на 166 души от тях, за което изготвил и специална “докладна записка” до Политбюро. С тази записка той предлагал неосвободените да останат “за превъзпитаване чрез тежък физически труд”, а органите на МВР да получат права да продължат да въдворяват в лагери на основание специалния указ N 468 от 1956 г., издаден по повод и във връзка с унгарските събития.
Дали Политбюро се е произнесло по тази докладна записка, не е известно, тъй като липсват документални доказателства. От документацията на Комисията, възглавявана от Борис Велчев и извършила проверката на 24 март 1962 г. обаче личи, че преместването на неосвободените 166 души от Белене край Ловеч е станало по устно разпореждане на министър Г. Цанков. От стенографските записки на заседанието на Политбюро от 5 април 1962 г. е видно, че Г. Цанков е представил своята “докладна записка” още в края на август 1959 г., и заедно с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков са взели решение да бъде открита една кариера край гр. Ловеч, където въдворените да се превъзпитават с тежък физически труд; така именно бил основан лагерът край Ловеч с наименование “ТГ” (т. е. “трудова група”) под ръководството на поделение 1248 “ВИ” МВР гр. София (а от лятото на 1961 г. - на поделение 10 001 МВР гр. София).
Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът “делегирал” през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов.
В документацията на образуваното през 1990 г. т. нар. “дело за лагерите” е установено, че една от заповедите е била подписана от началника на отдел “Следствен” при Главна прокуратура (чието име не се чете), както и че е имало много заповеди, които са били издадени без каквото и да е съгласуване с Главната прокуратура. Освен това, установено е, че не е било спазвано задължението предложенията на окръжните началници на МВР за въдворяване да бъдат съгласувани със съответните окръжни прокурори, и на практика съгласуването е ставало със съответните окръжни секретари на БКП. Впрочем, тази първоначална практика впоследствие е била “санирана” (т. е. “узаконена”, “утвърдена”) с писмо N I - 1688 от 10 август 1961 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов.
Редът за въдворяването в ТГ край Ловеч, установен и съществуващ на основание Указ N 468/1956 г., който по същество е “административен ред” и по същество е “лишаване от свобода”, представлява брутално разширяване на административната сфера за сметка на сферата на съдебното правосъдие.
Този ред давал и възможност за краен субективизъм и груб и неконтролиран произвол. Така значителна част от въдворяванията “за престъпления” били абсолютно неоснователни и недоказуеми. Нещо повече - в някои от актовете за въдворяването изрично било отбелязвано, че тази “административна мярка” се взема поради ... съществуващата опасност съдът да осъди лицата “твърде малко” или дори “да ги оправдае”.
Освен това, в противоречие с нормативния текст на Указа на въдворяване били подлагани: Þлица, напълно неотговарящи на изискванията за наличие на криминални прояви, т. е. напълно невинни от гледна точка на изискването за наличие на криминален престъпен състав; Þлица, занимаващи се с определена политическа дейност или просто набедени за такива, т. е. лица, реалните или набедените деяния на които не са съставомерни; Þлица, които били непълнолетни и съгласно принципите и нормите на действуващото право не носят отговорност по този нормативен акт, даже и да са били извършили някакво провинение (отделен е въпросът, че обикновено не са били извършили никакво провинение); Þлица с явни психически заболявания и отклонения, т. е. наказателнонеотговорни лица.
По начало лагерът край Ловеч е бил създаден “за превъзпитаване” “на лица с криминални и аморални прояви”, при това “които вече са били многократно осъждани”. На практика обаче главният критерий за въдворяването е бил наличието на класово-политически основания и съображения, и именно в тази насока е било изричното указание на зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов, изпратено до всички окръжни началници на МВР в страната с писмо N I - 39/5.III.1959 г.
Лагерът край гр. Ловеч е продължение на лагера край Белене. Той е бил създаден в условията на “пълна секретност” и в противоречие с официалното решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27 август 1959 г. за закриване на всички ТВО в България, както и в противоречие с официалното изявление на Министър-председателя пред чуждестранните журналисти, според което в страната не съществуват ТВО. Така, лагерът е създаден от министъра на вътрешните работи Г. Цанков, от зам.-министъра Мирчо Спасов и от Първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков - разбира се, при знанието и мълчаливото съгласие на другите членове на Политбюро на ЦК на БКП.
От съображения за секретност не е съществувал и не е бил създаван официален щат за офицерски и надзирателски състав, като до лятото на 1961 г. оформянето на такъв състав е било възложено на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Плевен генарал-майор Г. Аргиров, а по-късно - на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Ловеч полковник Александров.
От съображения за секретност близките на задържаните никога не са били уведомявани за мястото на задържането. Пак поради същите съображения смъртните актове (както и съобщенията до близките) за първите 23 починали лагеристи за 17 месеци от функционирането на лагера, т. е. до края на януари 1961 г., са били издавани не от общинския съвет в Ловеч, където се е намирал лагерът, а от общинския народен съвет в гр. Белене. Също от съображения за секретност е било издадено специално разпореждане на Мирчо Спасов труповете да не се предоставят на близките, а да бъдат погребвани при строга тайна на остров Предел между Белене и Свищов, при което фактически са били давани за храна на прасетата, отглеждани в лагера и предназначени за изхранване на лагерниците и персонала.
Макар и формално въдворяването да е било осъществявано на основание Указ 468 от 1956 г., то е било извършвано в разрез с предвидените в действуващия по това време Наказателен кодекс принципи, съгласно които престъпление е само онова деяние, което е такова по НК, и че наказанието лишаване от свобода може да се налага само от съд, както и че то не може да има за цел причиняване на физическо наказание или унижаване на човешкото достойнство. Така, самото задържане без присъда от съд е незаконно; то, освен всичко останало, е и престъпление против човешкото достойнство.
Самото задържане е имало катастрофални последици за задържаните. Установено е, че всички освободени са били лекувани месеци наред за възстановяване на нанесените телесни повреди и поражения на здравето. Установено е и че нито един от освободените не е можал след това да се реализира социално, независимо от високите си интелектуални възможности. Нещо повече - установено е, че бремето на лагериста е падало не само върху него, но и върху всичките му близки и познати, и в много случаи е било “законово основание” за изселване на близките му.
А. ж) През 1976 г. е приет т. нар. Закон за народната милиция,[8] в глава четвърта, и по-точно в чл. 39 на който като т. нар. “превантивни административни мерки”, предназначени “за предотвратяване на престъпления и други противообществени прояви”, е предвидено “забрана за напускане на местоживеенето” и “поставяне под административен надзор”. Нарочни проучвания относно прилагането на тази законова норма не съм правил, но по силата на професионалната ми специализация зная, че тя е била налагана преди всичко на освободените от затвора т. нар. политически затворници.
Само няколко години по-късно, през август 1983 г., е обнародван Закон за Изменение и допълнение на Закона за народната милиция,[9] с който е създаден нов чл. 40 “а”, точният текст на ал. 1 на който гласи следното: “Пълнолетно трудоспособно лице, което по неуважителни причини не по-малко от четири месеци в продължение на една година не упражнява общественополезен труд и получава нетрудови доходи от експлоатация на труд, спекулация, валутни нарушения, контрабанда, хазарт, изнудване на близки, неморален живот или има други прояви, които представляват опасност за обществения ред или за сигурността на страната, ако извършеното не съставлява престъпление, може да бъде установено принудително в друго населено място за срок от една до три години.” Съгласно ал. 2 “Мярката се прилага от районния съдия по реда на Указа за борба с дребното хулиганство в седемдневен срок от получаване на предложението на началника на окръжното управление на Министерството на вътрешните работи”.
По своята същност тази създадена през средата на 1983 г. законова норма е представлявала вариант на механизма на посочените по-горе т. нар. трудови концентрационни лагери. Точно по това време в България започва процес на разгръщане на т. нар. “социалистическо строителство на нови индустриални обекти”, и тази законова норма е била предвидена като механизъм за принудително набиране на изключително евтина работна ръка; съвсем неслучайно т. нар. “друго населено място”, в което е било извършвано принудителното установяване, е съвпадало с местата на т. нар. “Национални строителни обекти”.
При това особено съществен е фактът, че самият текст на ал. 1 на чл. 40 “а” от ЗНМ е имал предназначението да бъде просто един доста прозрачен камуфлаж на терористичната и репресивна стратегия на социалистическата власт.
Самият аз, пишещият тези редове, без да отговарям на нито едно от изискванията на посочения законов текст, бях принудително установен за срок от две години в района на химическите заводи в град Девня, близо до Варна. Съвсем накратко историята е следната.
Само три месеци след дипломирането ми като юрист спечелих конкурс и през април 1974 г. постъпих на научна работа в Института по науките за държавата и правото при Българската академия на науките и в Юридическия факултет на Софийския университет. По решения на Научния съвет на 22 април 1974 г. бях назначен за научен сътрудник трета степен (младши асистент), на 12 юли 1976 г. - като научен сътрудник втора степен (старши асистент) и на 1 ноември 1978 г. - научен сътрудник първа степен (главен асистент).
По нареждане на Държавна сигурност на 18 март 1982 г. бях уволнен и всичките ми опити да постъпя на каквато и да е работа пропадаха. Впрочем, само няколко дни по-късно постъпих на работа като строителен работник, но съвсем наскоро бях посетен от районния инспектор капитан Ковачки, който ме уведоми, че му е наредено да ме прогони. Тогава се прибрах при родителите си на село, където заедно с баща ми се захванахме с отглеждане на домашни животни, както и със зеленчуково и овощно производство, от които дейности започнахме да получаваме доста прилични за онова време пари, с които не само издържахме разходите на семейството, но и започнахме да натрупваме излишъци, които спестявахме.
На 12 март 1984 г. началникът на окръжното управление на МВР прави т. нар. “Предложение относно прилагане на превантивна административна мярка по чл. 40 “а” от Закона за Народната милиция на лицето Янко Николов Янков от с. Клисурица, Михайловградски окръг”, а на 15 март 1984 г. Михайловградският районен съдия Петър Каменов издава Решение по АПХ дело № 5 от 13 март 1984 г., с което ми е наложена мярката “принудително установяване в гр. Девня, окръг Варненски за срок от две години”.
По делото е прието за доказано, че “деецът” “не упражнява общественополезен труд и вместо това е започнал да изпраща писма до партийни и държавни институти и техните ръководства в нашата страна и до държавни глави и посолства на редица капиталистически страни (САЩ, Франция, ГФР, Италия и др.), в които твърди, че в НРБ грубо се нарушават правата на гражданите, включително и неговите и отправял искане тези проблеми да се предоставят за решаване на международни форуми, включително и на Мадридската среща през 1983 г. и от държавните глави на посочените капиталистически страни. Освен това Янков лично посещавал посолствата на капиталистическите страни, където на среща с техни дипломатически представители предоставял копия от негови писма и жалби.” Освен това по делото е прието за доказано, че “деецът” “проси милостиня (пари) от чужди посолства, а в същото време здрав и трудоспособен в продължение на близо две години лежи върху гърба на родителите си”.
Така, съгласно тогавашното правосъдие е било “доказано”, че аз като “пълнолетно трудоспособно лице”, “по неуважителни причини” “не упражнява(м) общественополезен труд и получава(м) нетрудови доходи от експлоатация на труда на родителите си”, “изнудва(м) близките си” и “има(м) други прояви, представляващи опасност за обществения ред или за сигурността на страната”, поради което съм реализирал престъпния състав, визиран в чл. 40 “а” от ЗНМ, съгласно който подлежа на “принудително установяване в друго населено място за срок от две години.”
Когато бях отведен и настанен в т. нар. “общежития” в гр. Девня, бях уведомен, че ми е “уредено” да постъпя на работа като “огняр на пещ,” и дори бях принудително отведен до “местоработата ми” (т. е. до пещта), но веднага категорично отказах да работя, като изрично заявих, че предпочитам още сега да ме хвърлят в пещта, а не после да обосноват тезата, че в процеса на трудовата си дейност случайно съм се подхлъзнал , паднал в огъня и изгорял. В крайна сметка след два месеци ме арестуваха и ме отведоха в затвора.
Свидетел съм на това, че в гр. Девня бяха изпратени по същия начин повече от 500 (петстотин) души, от които десетина бяха с висше образование, а един от тях (Иван Ламбов) имаше две висши образования и дългогодишен стаж като директор на производствено предприятие. От 1990 г. до днес, вече над петнадесет (15) години, не съм спирал да се опитвам да получа от Министерството на вътрешните работи достъп до документацията относно тази последна форма на държавен тероризъм (лагерен принудителен труд) в социалистическа България, но до днес все още не съм получил никакъв достъп до тази документация.
А. з) След извършените през 1989-1990 г. политически промени е приет т. нар. “Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица”[10], влязъл в сила на 29 юни 1991 г. С него официално е обявена политическа и гражданска реабилитация на лицата, незаконно репресирани заради техния произход, политически и религиозни убеждения през периода от 12 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., като изрично е предвидено, че законът не се прилага спрямо осъдените от Народния съд през 1944-1945 г.
Според Закона искането за обезщетение се предявява пред Министерството на финансите в 3-годишен срок от влизането на закона в сила, като обезщетението се изплаща от държавния бюджет. Съгласно Закона времето, прекарано от репресираните в местата за лишаване от свобода, а също така и през което пълнолетните лица не са работили като интернирани, изселвани и заселвани се признава за трудов стаж.
С Постановление от 9 декември 1992 г. е утвърдена и т. нар. Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица[11], като с Наредбата са определени размерът и редът за обезщетяването на реабилитираните репресирани лица. Публикувано е и т. нар. Писмо на Министерството на финансите от 24 март 1993 г., адресирано до Териториалните данъчни управления и служби, относно правилното прилагане на Закона от юни 1991 г. и Наредбата от декември 1992 г.
По своята най-дълбока същност, обаче, тази законова и подзаконова нормативна уредба представлява Нов закон за репресиране на репресираните.
Въпросът за реабилитацията и справедливото обезщетяване на репресираните бе разглеждан твърде дълго от българските управници. Социалистическото правителство на А. Луканов бе предложило 140 лева за месец затвор или каторга, но не повече от 15 000 лева. Което бе обидно малко в сравнение с изплатеното обезщетение на репресираните комунисти по процеса на Трайчо Костов. Това бе, разбира се, и напълно обяснима комунистическа дискриминация на репресираните от една и съща власт спрямо носителите на различни от нейните политически ценности и възгледи.
През декември 1992 г. правителството на Филип Димитров предложи лишените от свобода и въдворените да бъдат обезщетени с по 1 500 лева месечно, но не повече от 50 000 лева, а интернираните, изселваните и заселваните по административен ред - по 800 лева месечно, но не повече от 25 000 лева.
Особеното е, че по време на това предложение българският лев вече беше обезценен повече от 10-15 пъти. Или с други думи - оказва се, че правителството на демократите е предложило 10-15 пъти по-мизерно обезщетяване от правителството на социалистите!
В тази връзка възниква, разбира се, и въпросът: “Дали това е бюрократично недоглеждане, дали е неразбиране на същността на въпроса или е откровена гавра с репресираните?”
И всъщност най-важният въпрос е: “Защо и двете правителства не приеха единственото отговарящо на принципите на правото правило за обезщетяване - обезщетяване в пълен размер на нанесените щети и пропуснатите ползи?”
[7] Обнародван през 1948 г. като Закон за милицията, Държавен вестник бр. 69 от 25 март 1948 г., изменен с Д. в. бр. 141 от 18 юли 1948 г.
[10] Държавен вестник бр. 50 от 25 юни 1991 г.; изм. бр. 52 от 28 юли 1994 г.; изм. бр. 12 от 13 февруари 2004 г.; изм. бр. 29 от 5 април 2005 г.
[11] Постановлението е подписано от Министър-председателя Филип Димитров и Главния секретар на МС Константин Муховски. Постановлението и Наредбата са обнародвани в Държавен вестник бр. 102 от 18 декември 1992 г.
[Стр.330-340 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].
Спомен за хората, които са искали да избягат от социалистическа България и са убивани на границата
ОтговорИзтриванеПрез 1979-а година младият тогава български художник Калин Николов е поканен да изографиса военното поделение на граничния пункт Калотина. Там се среща с бивш офицер, който го завежда в "гедерейската" горичка край границата. "Бяха я нарекли така, защото там са били разстрелвали бегълци от ГДР, но и от други социалистически страни, опитали се да преминат през българската граница на Запад", спомня си българският художник.
http://www.dw-world.de/popups/popup_single_mediaplayer/0,,4898575_type_audio_struct_10517_contentId_4900570,00.html аудио
http://www.dw-world.de/dw/article/0,,4908559,00.html текст