Държавният тероризъм
А. В съвременната международноправна регламентация понятието „държавен тероризъм” не е легално определено, но се приема, че една държава извършва държавен тероризъм когато, вън от случаите по чл. 41-43 от Устава на ООН (т. е. случаите, насочени към запазването на световния мир), засяга суверенитета на друга държава, като осъществява акции, насочени към отслабване и събаряне на политическата система или на законно избрани представителни и правителствени институции на тази държава[1].
В международното право и международните отношения понятието „държавен тероризъм” навлезе в политическия речник през 90-те години във връзка с действията на някои държави, употребяващи заплаха и прилагащи реална сила в международните си отношения. Така през 1987 г. Общото събрание на ООН прие специалната Резолюция 39/159, с която изрази становището си, че държавният тероризъм е заплаха не само за суверенитета на отделни държави, но и за правото на народите на независимост и самоопределение, а също така и за световния мир. Все пак и въпросната резолюция не съдържа легално определение на понятието, което остави широк простор за неговото тълкуване и интерпретиране.
Независимо от липсата на определение, резолюцията свързва този вид тероризъм със следните характеристики: ►субект на действията е държава, а не частни лица; ►обект на посегателство с тези действия са държави, и по-точно държавният суверенитет, държавната териториална цялост и държавната политическа независимост; ►обект на посегателство с тези действия са и народи, и по-точно тяхното право свободно и без намеса отвън да определят и избират своята форма на управление, икономическата, политическата и социалната система. В същата резолюция са посочени и действията, които попадат под схващането за държавен тероризъм, а именно военна интервенция и окупация, насилствена промяна или подриване на социално-икономическата система на държавата, провеждане на военни акции или други преки действия за дестабилизиране или сваляне на правителства.
Б. Понятието „държавен тероризъм”, обаче, се упортребява и в още една политическа и юридическа хипотеза, а именно: когато дадена държава нарушава и засяга суверенитета на своите граждански и юридически лица, извършвайки репресии и други хуманно и юридически неоправдани насилнически актове, нарушаващи устоите на нормалното вътрешнополитическо и вътрешнодържавно функциониране на обществото. Впрочем, вътрешнодържавният тероризъм е феномен, който е познат още от древността, когато именно са били формулирани и първите принципи за ограничаване на съдебните репресии.
В Русия след 20-те години, обаче, съдебните репресии са довели до унищожаване на значителна част от обществото, и най-малкото до подкопаване или отслабване на биологическия генотип. В книгата си “Големият терор” Р. Конкуист пише, че броят на непосредствено репресираните е около 30-45 % от населението, а може би дори и много повече, а ако се прибави и броят на косвено репресираните, то би се оказало, че всъщност на репресии е било подложено практически цялото население[2].
При тези условия и предпоставки пределът на репресиите е бил ограничен единствено от демографския предел – властите са могли да унищожат цял един етнос, цял един народ, цялото население - но нито един човек в повече.
Доколкото, обаче, все пак властта е имала нужда от известен брой хора, останали на свобода, както и от хора, необходими за поддържането на армията и различните производствени сфери, тя отвреме-навреме е включвала определени механизми за ограничаване на терора. Така напр. към края на Втората световна война от лагерите са били освобождавани известен брой хора от бившия команден състав на Червената армия, при това само най-нужните специалисти[3]. Д. Волкогонов пише, че когато напр. назначеният през 1937 г. за началник на Западните железопътни линии И. В. Ковальов пристигнал в Минск, той не намерил никакъв специалист в управлението, тъй като всички били арестувани, и само неговият телефонен звън до И. В. Сталин прекратил вакханлията на арестите и върнал специалистите на мястото им[4]. Така, чрез отварянето отвреме-навреме на килиите на ГУЛАГ и извеждането от тях на необходимите специалисти, комунистическата система успявала да се самоподдържа и запазва от самоунищожение. Разбира се, съвсем друг е въпросът за поддържането на системата на обществото. От останалите, от неспециалистите, както свидетелствува известният историк Рой Медведев, от лагерите са оцеляли и са се върнали не повече от 10-15 %; при това те са били неизлечимо болни, духовно напълно сломени и неспособни да участвуват като стабилизиращ фактор за нормалното функциониране на социума[5].
Още в древните правни системи обществото е било изработило принципите за индивидуалната наказателна отговорност и за интензитета на налаганите наказания (Mors dicitum ultimum supplicium – “смъртта е крайно наказание”). В съветската репресивна система, обаче, тези естествени ограничения не са съществували. При нея заплахата за налагане на наказания на невинните близки на обвиняемия е била толкова действена, реална и широкомащабно приложима, че абсолютно всеки обвиняем - виновен или не - винаги безусловно е бил поставян на колене и е давал каквито показания се искат от него за когото и да е.
Възможността за налагането на такъв тип наказания не е била позната нито на робовладелското, нито на феодалното, нито на буржоазното наказателно право. На такива наказания не са били подлагани дори и близките на участниците в юлския заговор през 1944 г. срещу германския лидер Адолф Хитлер. Единствено законодателството на цинската династия в Древен Китай от III в. пр. Хр. е предвиждало осъждане на смърт заради държавна измяна на три поколения от родствениците на виновния, при това и по три линии – по бащина, по майчина и по съпружеска[6]. Така второто в света законодателство в това направление е било съветското - според Постановлението на ЦИК на СССР от 8 юни 1934 г., с което е допълнена правната регламентация от 1927 г. за държавните престъпления, семействата на военнослужещия изменник на родината подлежали на заточение в най-отдалечените райони на Сибир първоначално за срок от 5 години, а впоследствие те били категоризирани и подлежали или на разстрел, или на заточение за още 10 години[7].
Това съветско закондателство е било основано върху изработената под контрола на НКВД детерминистична теория за човешкото поведение, според която съветският класов морал въобще не е обвързан с познатите на историята моралообразни поведения, и в частност въобще не е обвързан със забраната за разправа с потомството на поваления противник. Така основаното върху този морал законодателство не е било обвързано, също така, и със забраната за принуда към труд посредством глад. Добре известно от историята е, че в древните робовладелски общества робската работна сила не само не е била безплатна, но дори е струвала доста разходи за робовладелеца, тъй като в задължението му е влизала грижата за прехраната, здравето и живота на робите. В съветските концентрационни лагери такива задължения не са съществували, и абсолютно безплатната робска работна сила е била доставяна чрез осигуряването на непрекъснат поток от новопристигнали. Така в съответствие с правната регламентация за трудовопоправителните лагери от 1930 г. производствените норми на лагеристите са били определяни по такъв начин, че изцяло да изчерпват биологичните ресурси, пределът на които всъщност е бил и предел на принудата, предел на терора.
Така в крайна сметка цялостната функция на съветското законодателство се е свеждала до решаването на задачата за повишаване на производителността на труда до най-висши предели, при което чрез тотално организирано насилие е обединявало работника с мястото на труда и е „стимулирало” участието на работника в процеса на труда. Така напр. „обикновеното” трудово законодателство от 20-те до 60-те години е квалифицирвало като „трудово дезертьорство” и е предвиждало жестоки наказателноправни санкции дори за 20-минутно отклонение или закъснение за работа. То, обаче, разбира се, е било безсилно да подбуди към фактически труд работника, който е спазвал всичките външни изисквания към трудовия процес, защото фактическият труд просто не подлежи на външен контрол, и едиственият стимул към висока производителност на фактическия труд е стремежът към удовлетворяване на постоянно растящите потребителски нужди на свободната човешка личност.
До този извод, обаче, съветските ръководители не са били способни да достигнат. Така според Лео Троцки в преходната епоха държавната принуда ще достигне своята висша степен на напрежение преди всичко в сферата на организацията на труда[8]. Според Николай Бухарин насилието наистина е „извъникономическа сила”, но то е и единствената сила, способна да обезпечи бърз висок растеж на производителността на труда[9]. Именно този „извъникономически” стремеж към висок растеж на производителността на труда в съветската система е главният фактор, който е обуславял и характеризрал същността на динамиката на съветското „наказателно-трудово право”.
