БЪЛГАРСКИТЕ ТАЙНИ СЛУЖБИ - МЕЖДУНАРОДНИ ТЕРОРИСТИ

Относно:

Вътрешната и международната терористична практика

на съвременните български специални служби

ваше престъпно нискойерархично държавновластническо главно-прокурорско слугинско величие на българския посткомунистически мафиотски режим,

ваши Превъзходителства – представители и функционери на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,

ваши Превъзходителства - членове на чуждестранния дипломатически корпус в България,

ваши (най-често - продажни) представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,

І.

Само преди около едно денонощие базираната в Лондон българска електронна и печатна медия „Будилникъ” публикува информацията, че нейният издател г-н Емил Русанов е бил станал обект на телефонен тероризъм, при който ясно и недвусмислено е бил заплашен със смърт (http://www.budilnik.com/forum/viewtopic.php?p=809#809).

Според мен правосъдното разследване и обществено-политическият анализ на този рутинен по отношение на българите в България и по света терористичен акт задължително трябва да бъде поставено в контекста най малко на три изключително важни фактически съвкупности:

1) преди всичко на фактите, свързани със съвсем наскоро предявеното официално британско искане за екстрадиране от Русия на терориста, обявен от британските власти като виновен за извършеното именно в Лондон убийство на Александър Литвиненко; както и на опитите на руското правителство чрез фалшиво и неоснователно позоваване на Конституцията да откаже да изпълнява задълженията си по подписаната от него през 2001 г. Конвенция на Съвета на Европа за екстрадиция, а също така и на подписания през ноември 2006 г. Меморандум за взаимопомощ с британската Кралска прокуратура, в които пределно ясно са уточнени включително и въпросите относно правното сътрудническото при екстрадиция.

2) на второ место - на фактите, свързани с изключително интензивния (през последните месеци и особено през последните дни) световен обществен натиск върху Русия във връзка с извършеното в Москва точно преди една година брутално терористично убийство на видния опозиционен руски представител на свободното слово Анна Политковская.

3) на трето место, изключително показателната фактическа съвкупност, отразяваща новия модел на старата стратегия на вътрешнодържавен и международен тероризъм, разработена и поддържана от съвременните руски политически и държавни лидери, които брутално, нагло и демостративно нарушават Правото и Сигурността на Запада, след което, обосновавайки своята безнаказаност, използуват точно същите тези факти, за да обосновават и предявяват своето „право” да продължават хегемонната си власт не само върху териториите от бившия СССР и страните от бившия Варшавски договор, но дори и върху всички хора, които са родени върху тези територии (включително и българите!), независимо върху чия територия се намират днес.

ІІ.

Според мен правосъдното разследване и обществено-политическият анализ на този рутинен по отношение на българите в България и по света терористичен акт задължително трябва да бъде поставено в контекста на следните две изходни фактически съвкупности:

1) Преди всичко държа изрично и ясно да заявя, че считам за първостепенно вероятна версията, съгласно която заплахата, която е отправена към г-н Е. Русанов, е свързана именно с неговата дейност като медиен издател – функционер и обезпечител на трибуна на свободното слово, а съвсем не с неговата бизнес-дейност; и следователно има изключително политически, а не някакъв друг характер.

Публикувал съм поне няколко книги, посветени на психологията на правото, и двойно повече книги, посветени на темата за тероризма, и поради това смея да бъда категоричен в онова, което току-що казах. И макар че нямам никакво намерение тук и сега да обосновавам горното мнение, все пак ще посоча, че при направеното от мен психопортретиране както на дееца, така и на ситуацията, съм категоричен, че свързаните с казуса изходни данни достатъчно ясно сочат, че съвсем не става въпрос за продиктуван от завист емоционален изблик, а е въпрос именно за сравнително восокопрофесионален терористичен акт, зад който несъмнено се крие някакво обещание за фактическа и юридическа безотговорност, дадено от високоинституционален източноевропейски мафиотски и държавно-политически субект. Или казано съвсем директно – категоричен съм в извода си, че зад този акт се крие българският политико-държавнически клан на Руската червена мафия, и че става въпрос за акт, неразривно свързан с посочената по-горе вътрешна и международна терористична геополитическа стратегия на руската мафия и на руската държава.

2) Изрично държа ясно да заявя, че поставям на най-преден план версията, съгласно която този терористичен акт е имал и има предназначението да премотивира именно медийно-издателската (а не бизнесменската) стратегия и дейност на г-н Е. Русанов, тъй като именно тя и именно през последните няколко месеци е създала изключително сериозни проблеми за българските специални държавни служби.

За какво става въпрос?

Много отдавна се говори и пише, че почти 80% (осемдесет процента) от българските печатни и електронни медии по един или друг начин са свързани и са контролирани именно от Мафията. Самият аз в продължение на шест години бях едноличен собственик на печатан вестник, издаван два пъти седмично, а отделно от това вече в продължение на 16 (шестнадесет) години съм собственик на издателство за научна и обществено-политическа литература, публикувало почти 60 (шейсет) книги; в момента разполагам с две лични електронни медии (Web sites).

При така посочените обстоятелства, надявам се да се съгласите, че така или иначе би следвало да ме третирате като професионалист в сферата на медийната практика. Отделно от това съм и автор (нека оставим настрана чисто научните книги!) на изключително голямо множество търсещи медийно пространство публицистични материали, което, надявам се да се съгласите, също така е основание да бъда признат като професионалист в сферата на медийната практика. Също така познавам лично повече от половината от собствениците и от водещите журналисти в медиите, а за останалите зная почти всичко, което човек като мен е длъжен да знае. На всичко отгоре винаги мога да посоча имената на поне 30 (тридесет) ангажирани с медиите професионалисти, които откровено, изрично и ясно са ми казвали кога, по какъв начин и от кого върху тях са упражнявани натиск, шантаж и заплахи, имащи за цел моето име да не бъде допускано в медиите по друг начин, освен по един-единствен – компрометиращ.

Така, в контекста на всичкото това, изведнъж от началото на лятото се оказва, че твърдо наложеното върху името ми и публицистичните ми текстове тотално табу е драстично нарушено от няколко базирани в чужбина български медии, и че именно г-н Е. Русанов е един от онези, които са си позволили недопустимото лично и медийно свободолюбие да предоставят трибуна на моите материали, броячът на всеки от които отчита неимоверно голям интерес от страна на читателите.

При това, на всичко отгоре, съдържанието на всичките тези материали е с толкова силно изразена антиправителствена и антимафиотска насоченост, че, напълно естествено, създадените и контролираните от Мафията и от държавната власт български специални служби го приемат като свое лично поражение и позор.

Е, ако се приеме, че всичкото това е вярно, не е ли напълно логичен изводът, че именно тези специални служби са единственият фактор, който е мотивиран и има институционалния интерес да осъществи оперативно мероприятие, имащо за цел да сплаши и премотивира медийната стратегия на г-н Емил Русанов???

ІІІ.

Има, обаче, и още една престъпна терористична фактическа съвкупност, чието зловещо съдържание в никакъв случай не бива да бъде изпускано от вниманието на правосъдното разследване и обществено-политическия анализ; при това тя също така е елемент от вече станалата традиционна терористична дейност на българските специални служби, извършвана върху български граждани именно на територията на Лондон.

Ето за какво става дума.

Преди всичко уточнявам, че абсолютно всички събития, факти и обстоятелства, които ще поднеса тук по изключително синтезиран начин, вече отдавна са описани в официални изложения до съответните британски и български институции, както и в официални интервюта в печатни медии, а също така и в Том 5 и Том 6 на поредицата „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, а някои от тях – и в двата мои Уеб сайтове.

На 27 август 1999 г. кацнах на летище „Хийтроу” в Лондон, веднага поисках политическо убежище, престоях в хотел две седмици и още на 15 септември получих в самия център на Световната столица напълно самостоятелно просторно жилище, разположено на първия етаж на двуетажна къща, при това придружено от приличен по размери двор с цветни лехи.

На 01 юни 2000 г., обаче, провеждайки редовните си спортни занимания в парка „Финсбъри”, докато тичах внезапно чух зад гърба си казаните на чист български език думи: „Тичай си спокойно! С теб никой няма да се занимава. Тия, които ни трябват, ти си ги оставил в София и те са в ръцете ни!”.

Когато спонтанно го попитах: „Какво искаш от мен?”, отговорът бе сравнително обстоен: „От теб не искаме нищо! Просто те уведомяваме, че децата ти и жена ти са в ръцете ни, и че нищо не ни пречи да ги отвлечем и да ги продадем в публичните домове по света, или просто да ги убием. А това, че англичаните въобще няма да искат да защитят нито тях, нито теб, ти, като професионалист, много добре го знаеш! А защо няма да искат – не е наша работа да ти го обясняваме!”.

С официално писмо, имащо дата 02 юни 2000 г., се обърнах към официалните британски властнически институции, а с друго писмо от 03 юни се обърнах и към акредитираните в София посланици на Великобритания, САЩ, Франция и Германия (вж. с. 208-221 от Том 5 на „Документ за самоличност. Политическа документалистика”), на които посочих, че сериозно е застрашен животът на намиращите се в България членове на семейството ми. После, след петдневен кошмар, късно вечерта на 07 юни, кацнах на летището в София.

Само няколко часове след като пристигнах у дома си, по телефона ми се обади тогавашният Главен прокурор на България Никола Филчев, който ме покани на конфиденциална приятелска среща за другия ден, на която и след която ми разказа потресаващи подробности, съдържащи се в строго секретните оперативни планове на българските специални служби, отнасящи се не само за мен, но и за самия него.

Нека само спомена, че в продължение на много години Никола Филчев бе един от най-близките ми приятели, че бях негов кум (официален граждански свидетел на сватбата му) и че към края на мандата му като Главен прокурор в специално телевизионно предаване официално и публично се отказах от приятелството ни и от кумството ми. Освен това, длъжен съм изрично и ясно да спомена, че още в началото на мандата си той направи неуспешен опит да получи подкрепата на няколко западни правителствени представители за справяне и ликвидиране на мафиотската престъпност, но че в отговор на това Мафията: шантажира съпругата му, вербува я и я противопостави на него; уби приятелката му и обвини него като убиец; самоуби един военен прокурор и обвини него като подстрекател към самоубийството; два пъти отвличаше сина му и поставяше жестоки условия, за да го пусне; накара някои от подчинените му да пишат по вестниците абсолютни измислици против него; накара вестниците да пишат всеки ден, че той е луд; подложи го на голямо множество ежедневни медийни и процедурни шантажи, за да го подчини и така да си обезпечи пълна безотговорност за извършваните от нея престъпления.

Така или иначе, благодарение именно на тогавашния Главен прокурор и на няколко души мои приятели от висшите етажи на изпълнителната и съдебната държавна власт аз не само узнах доста големи подробности от насочените срещу мен и членовете на семейството ми оперативни планове на държавните специални служби, включително и относно заплахите, които бях получил в Лондон, но и получих известна обезпеченост срещу драстичните посегателства, тъй като междувременно единият от генералите, който бе ръководител на тези мероприятия, стана следствен и дори подсъдим (макар и по съвсем друг казус).

Изрично и ясно подчертавам, че само през последната една година исканията ми за разследване на всичките тези престъпни терористични мероприятия на българските специални служби имат следните регистрации в канцеларията на Главния прокурор:

1) рег. № 6527 от 09.11.2006 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

2) рег. № 6527 от 05.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

3) рег. № 6527 от 08.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

4) рег. № 6527 от 15.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

5) рег. № 6527 от 22.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б..

Отделно от това, с препоръчана пощенска пратка № 000269/032305689 от 14.11.2006 г. съм изпратил до тогавашния британски Министър на вътрешните работи Джон Рийд специално изложение от точно 86 (осемдесет и шест) плътно изписани принтерни страници (формат А 4), завършващи с искане за британско разследване на фактите и обстоятелствата.

ІV.

Изрично и ясно подчертавам, че в едно от така посочените по-горе мои официални искания за разследване в частност изрично и ясно съм написал и следния текст:

„4) Едно от свръхспециалните оперативни мероприятия на тази специална група е било следното:

а) да бъде изпратено в Лондон специално лице, което с малко думи и максимална категоричност на поведението да ми каже, че ако не се завърна в България, съпругата ми и двете ми непълнолетни момичета ще бъдат отвлечени или просто убити;

б) ако, обаче, все пак аз остана в Лондон, то наистина да бъде организирано отвличането им, при което изпълнители да бъдат трима криминално проявени лица, които да имат задачата да държат заложниците няколко дни в една пустееща къща в едно полупустеещо село близо до Югославската граница, при което, след като ги изтезават, да убият поне една от тях и да „избягат” през границата;

в) в същото време в оперативния план изрично е било залегнало изискването специалните служби на българската държава да извършат „успешна разузнавателна дейност”, да „открият местонахождението на отвлечените”, да „атакуват”, да „избият похитителите” и да „освободят останалите живи”, с която акция да придобият широка публична популярност и да заслужат получаването на високи държавни награди;

г) накрая в българските медии активно да бъде експонирана информацията, че „Янко Янков е бил предупреден за похищението, но е предпочел да остане в Лондон”.

***

И накрая, изрично и ясно подчертавам, че до днес българската Прокуратура въобще не ми е отговорила дали е извършила разследване на така посоченото мое изрично и пределно ясно изразено обвинение към българските специални държавни служби.

10 Октомври 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Euro-Just-32/10.10.2007 г. до Главния прокурор, Attorney General's Office - United Kingdom (UK), Serious Fraud Office (UK), UK Cabinet Members, Президента на Европейския парламент, Президента на Европейската комисия (ЕК) на Европейския съюз (ЕС), Вицепрезидента и Комисар по правосъдието, свободите и сигурността на ЕК, Комисаря на ЕК по разширението на ЕС, Европейския омбудсман, посланиците на държавите от ЕС, на ЕК, САЩ и Швейцария, акредитирани в България, членовете на дипломатическия корпус в и за България, български и чуждестранни медии].

ДОСИЕТАТА НА ДС (2)

Янко Н. Янков
Изказване на Международната конференция
„Отваряне на архивите на тоталитарните
секретни служби в България. Паметта на
миналото в името на бъдещето”
20 юли 2006 г., Зала 6, НДК, София

Госпожи и господа,

І.
Преди всичко бих искал да не се изненадвате и най-вече да не се сърдите на думите, с които ще започна.

Макар че многогодишният ми опит недвусмислено ми е показал, че на форуми, посветени на пределно прозаични теми като тази на сегашната ни среща, като правило не е приятно и не е прието да се използуват примери от световната литературна класика, все пак ще започна с такъв пример.

Както знаете, в края на Второто действие на „Хамлет” Шекспир е въвел сцена, в която група специализирани в сферата на трагичните театрални изпъления актьори пристигат в кралския двор, за да забавляват представителите на най-висшата власт, а темата, която е избрана за забавление на властта, е мъката на Хекуба - вдовицата на троянския цар Приам, оплакваща убийството не само на съпруга, но и на сина си.

Струва ми се, че в контекста на литературната и историческата аналогия ние днес бихме могли да се запитаме: „Дали подобно на досегашните форуми, посветени на тази тема през последните 17 години, и нашата конференция в крайна сметка не е само психотерапия за едни, повод за театрална сценична изява на актьорите от политическата сцена, и забавление за власттовия елит?”.

В контекста на литературната класика обръщам внимание върху това, че обсебеният от неутешимата мъка по своя съвсем наскоро убит баща, Хамлет, гледайки представлението, е изключително силно впечатлен съвсем не от поведението на престъпната най-висша власт, а именно от мнимата скръб на вживяващия се в ролята на Хекуба и неутешимо ридаещ от нейно име актьор; и възкликва: „-Каква му е на него Хекуба, за да ридае така той за нея?” и „-Какво би сторил той на мое място – със моя повод, и с моя зов за мъст?”

От трибуната на тази конференция днес се обръщам към представителите на престъпната власт и на забавляващите ги актьори, като заявявам: „Тук съм, за да заявя за пореден път, че никога не съм спирал и никога няма да спра да настоявам за наказателна отговорност от всеки, престъпната дейност на който е отразена в т. нар. архиви на властта, и във връзка с това да настоявам за абсолютно пълен информационен достъп до всеки документ от тези архиви!”.

За да няма недоразумения, нека подчертая, че според моята теза промените през 1989-1991 г. само са трансформирали класическия комунистически режим в неокомунистически (мафиотски), при което е оставен напълно непокътнат престъпният характер на властта и са променени само някои от методите и формите на нейното функциониране, както и състава на елита, обслужван от тази власт.

ІІ.
Несъмнено поне част от присъствуващите знаят, че именно аз съм този, който пръв постави въпроса за необходимостта от пълен достъп до всичките архиви на престъпната комунистическа власт, че това бе станало по радио „Свободна Европа” само двадесет дни след излизането ми от затвора през късната есен на 1989 г., и че после тази позиция бе енергично и пристрастно отстоявана в дейността ми като участник в т. нар. „Национална политическа кръгла маса” и като депутат във Великото Народно събрание.

Повечето от присъствуващите несъмнено много добре знаят, че търсейки решение на въпроса за безотговорността за извършените престъпления, функционерите на българската Държавна сигурност превъзходно са знаели и използували тезата на Жозеф Фуше, че в една намираща се в състояние на нестабилност държава управляващата класа може да поддържа властта си, като обявява за подозрителен всеки истински патриот, който е способен да й се противопостави; тъй като да се обяви за подозрителен един истински патриот – това е присъда, която му отнема най-ценното, което притежава – достойното му минало, доверието и уважението, без които той не може да бъде облечен във власт, чрез която валидно и реално да поиска наказателна отговорност от управляващите заради иезвършените от тях престъпления.

И тъй като на самите престъпници от висшата комунистическа власт достатъчно много време преди това им е било пределно ясно, че аз ще бъда един от малцината неотстъпчиво мотивирани за търсене на наказателна отговорност, те се бяха погрижили да изработят онзи фалшификат, който впоследствие стана известен като „досие на агент Кирилов”.

Тук, в тази зала, днес се намира поне един от хората, които чрез подписа си като членове на официална държавна Комисия през май 2001 г. са осъществили извършването на поредния престъпен състав от една сравнително сложна схема на престъпната дейност на Държавна сигурност в това отношение. Става въпрос за това, че в специалния Доклад, подписан от членовете на тази Комисия, е дадена публичност на един жестоко засягащ ме фалшификат, без въобще преди това да съм бил уведомен за неговото съществуване и без да ми е била дадена каквато и да е възможност да се запозная със съдържанието му и да се защитя.
Дори нещо повече – въпреки изключително енергичните ми множество официални писмени протести в продължение на няколко години след тази публична гавра с мен аз нямах абсолютно никаква възможност да получа какъвто и да е достъп до въпросния фалшификат.

Така, бидейки поставен в клещите на почти пълната невъзможност за защита, предприех стратегия, при която дадох точно 19 (деветнадесет) нотариално заверени пълномощни, с които упълномощих видни столични журналисти и експерти да имат неограничен достъп до всички документални масиви, свързани с моето име. В специално мое писмо до Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи (публикувано в Том 6, с. 409-432 на моята документална книга) съм посочил, че ефектът от този мой ход бе поразителен – всички носители на тези пълномощни се оказаха обект на изключително интензивен и дори зловещ натиск да се откажат от проявения от тях документален интерес, като в крайна сметка, и то след доста зловещи премеждия, само един от упълномощените успя да направи така, че
Министърът на вътрешните работи бе принуден да даде достъп до т. нар. „агентурно досие”.

ІІІ.

Съвсем наскоро след това, на 04 август 2003 г. независимият експерт-криминалист, специалистът по графология Димитър Генадиев Костов подписа и направи нотарилна заверка на своя „Протокол № 56”, съгласно текста на който: ръкописните текстове, намиращи се в двете дела на т. нар. „агент Кирилов” „не са написани от лицето Янко Николов Янков” и подписът на т. нар. „Заявление” за поемане на агентурни функции „не е положен от лицето Янко Николов Янков”.

После, на 20 август 2003 г. (рег. № 3588) подадох заявление до Главния прокурор, с което поисках „да бъде образувано следствено дело и да бъде осъществено наказателно преследване на всички виновни лица, извършили серията от престъпления”, визирани в посочените от мен строго секретни архивни дела.

Както в същото, така и в други заявления изрично и ясно съм посочил: ►че на с. 9-18 на заведеното на мое име дело № 24491 ЛДОР „Твърдоглавия” изрично и ясно е записано, че във връзка с компрометирането ми е било възложено специалното изработване на фиктивни лични документи, при което изрично съм поискал да станат известни имената на специалистите и да бъдат разследвани лицата, разпоредили извършването и занимаващи се с посочената фалшификаторска дейност; ►че на с. 11-16 и с. 188-193 на същото дело се съдържат изрично формулирани планове на мероприятия, които трябва да докажат на хората, с които контактувам, че, от една страна, не съм съвсем нормален, а от друга страна – съм сътрудник на милицията (Държавна сигурност); ►че на с. 119-120 на заведеното на мое име дело № 13304 (арх. № 33464) изрично и ясно е записано, че за осъществяването на т. нар. „ефективен контрол върху обекта” на Първи отдел на Четвърто (научно-техническо) управление на ДС е било възложено да изработи „ръкописни текстове, написани от обекта”, т. е. да изработи фалшификати, уж написани от мен, които да бъдат предоставени както на западни журналисти, така и на всички български колеги, с които контактувам; ►че на с. 76 на заведеното на мое име дело № 21441 ДОР „Дракон” изрично и ясно е записано, че е възложено на Второ Главно управление на ДС съвместно с Първи отдел при Четвърто управление на ДС да използува мои истински писма и да осъществи т. нар. „комбинации от текстове”, които комбинации след това да бъдат предоставени на западните посолства, за да бъда компрометиран пред тях.

ІV.

Така, макар и след известни перипетии, на 02 февруари 2004 г. военния прокурор В. Чавдаров е издал „Постановление да образуване на предварително производство”, с което е разпоредено да бъде извършено разследване „срещу неизвестно длъжностно лице от Министерството на вътрешните работи”, заради това, че е извършило „манипулации с документи”, в резултат на които са произлязли вредни последици, причинени на гражданското лице Янко Николов Янков (виж Приложение № 1).

И накрая, на 09 май 2006 г. (т. е. само преди два месеци) военният прокурор капитан Едуард Владимиров е издал „Постановление за прекратяване на наказателното производство”, тъй като ... „наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност” (виж Приложение № 3).

Като оставим настрана гаврата с твърдението за „неизвестен извършител” и позоваването на „изтеклата давност” (каквато в случая въобще няма), би следвало да бъда доволен от официалното признание, че в случая съм жертва на престъпна дейност, но на тези, които биха си позволили да искат това от мен, ще си позволя да им пожелая същото „щастие”. Защото фактически онова, което е направено по отношение на мен е, че по един виртуозно адаптивен начин само е сменена формата на престъпното посегателство и репресиране.

При това, държа изрично и ясно да подчертая, че според мен този мой „частен случай” съвсеме не е случаен.

Обръщам вашето внимание върху категорично установия от мен факт, че единствената най-строго и най-прецизно спазвана „правна” норма в България е издадената на 02 юни 1947 г. в Москва строго секретна Инструкция на КГБ2, в чл. 41 на която е казано: „Да не се допуска реабилитация на хора, съдени на политически процеси. Ако все пак такава се налага, тя може да бъде допусната, но при условие, да не се предприема никакво разследване и обвиняване на виновните”.

Тази Инструкция на КГБ се спазва най-строго от „правосъдието” на всички български държавни глави, парламенти и правителства от издаването й до наши дни. Дребна подробност е, разбира се, фактът, че българският филиал на КГБ отдавна се е трансформирал (или трансмутирал) в Червена мафия, която е превърнала не само държавата, но и изключително голяма част от обществото в своя нискойерархична вътрешна структура, в резултат на което Президентът, Председателят на Парламента и депутатите, Министър-Председателят и министрите, Главният прокурор и всички участници в правосъдието, ръководителите на партиите и на другите обществени организации са не само част от системата на мафията, но и имат много по-нисък йерархичен статус, отколкото, примерно, ръководителите на структурите в наркобизнеса или на проституцията.

Дребна подробност е, че българскияьт филиал на КГБ ни водеше „на Изток” към “зората на комунизма”, а Червената мафия днес е легитимирана като „демократичен партньор” на Европа и именно на нея е възложено да ни води „на Запад” към „капитализма и демокрацията”.

Дребна подробност е и обстоятелството, че архивите са затворени именно за да бъде обезпечено съществуването на целият този изключително зловещ и античовешки механизъм на функциониране на властта.

V.

И все пак описаният случай с фалшивото агентурно досие от известна гледна точка може да бъде разглеждан като „един от най-невинните”.

Днес тук съм донесъл, за да ви покажа няколко мои документални книги – това са шест обемисти и голям формат томове на книгата „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, както и две други книги - „Политическите убийства. Книга Първа. Кой уби Володя Наков, Документалистика” и „Секретните служби и научните кадри в БАН и СУ. Политическа документалистика, Книга Първа”.

Изрично подчертавам, че по-голямата част от съдържанието на тези книги се състои от описание на престъпления, истината за които се съдържа именно в архивите на властта и за които престъпления все още няма правосъдие преди всичко поради престъпното укривателство на тази истина и възпрепятствуването на правосъдието чрез въздигането в държавна, национална или лична тайна на съдържанието на тези архиви.
Наред с всичко друго в тези книги става въпрос и за две убийства, извършени от служители на Държавна сигурност – на моя брат Камен Янков и на Володя Наков. От тези книги вие ще узнаете, че никога не съм спирал да пиша и да искам правосъдие за тези убийства, и че в отговор винаги съм получавал различните форми на гавра на властта.

В две от книгите вие ще прочетете, че след като през септември 1985 г. в затвора бе убит 32-годишният Володя Наков, веднага е бил съставен и влязъл в няколкогодишно действие „строго секретен оперативен план”, по силата на който неговата 22-годишна вдовица Едит е била подложена не само на изключително унизителни и безчовечно жестоки шантажи и заплахи за убийство и на трите й деца, но и е била принудена да удовлетворява нагона и сексуалните фантазии на повече от 15 души офицери от ДС, при което “операцията” е била осъществявана така, че да бъде непрекъсната - единият офицер излиза, а другият от списъка влиза в жилището, а в определени случай и така, че няколко души едновременно да бъдат заедно с нея, при това пред очите на децата (за да виждат с цената на какво е откупен техният живот).

А на онези, които днес, включително и тук, на този форум, пледират за „помирение”, „опрощение” и „специален и ограничен достъп до архивите” предлагам да ми отговорят на въпроса „Дали щяха да пеят същата песен ако нещо подобно се беше случило с членовете на тяхното семейство?”.

VІ.

В тези мои книги вие ще прочетете не само трагични, но и редица „забавни” неща, за които, впрочем, се съдържат много повече подоробности именно в архивите на властта.
Във тази връзка нека само мимоходом спомена, че според все още предварителните и крайно непълните ми изчисления (тъй като съм получил достъп само до около пет процента от засягащата ме документация!):

1) Само във връзка с моето противозаконно осъждане и престояване в затвора са били ангажирани (и аз фактически съм бил „работодател” на) повече от 200 (двеста) агенти, доверени лица и офицери от Държавна сигурност;

2) Мнозина от тях получиха най-голямото възнаграждение за дейността си именно днес, след т. нар. „политически промени”, като станаха видни бизнесмени, демократични генерали, върховни съдии, конституционни съдии, министри и
заместник-министри (включително на вътрешните работи и на правосъдието), главен прокурор, видни функционери на Парламента, видни дипломати;

3) дори нещо повече – една жена стана съдия в Стразбург, а друга – съдия в Хага.

VІІ.

Благодаря за вниманието, дами и господа!

Приложение № 1, с. 1

Приложение № 1, с. 2

Приложение № 2

Приложение № 3, фрагмент 1

Приложение № 3, фрагмент 2

Приложение № 3, фрагмент 3

Край на документа, с. 1-10

(Точно копие на горното, вкл. и на посочените приложения, можете да намерите на адрес:
http://iankov.com
раздел Досиета)