ДОСИЕТАТА НА ДС (16)

Дами и господа, членове на Комисията,

ваше престъпно нискойерархично държавновластническо слугинско величие на българския мафиотски режим,

І.

Само преди около две седмици, на 13 август, авторитетен член на вашата Комисия заяви в медиите, че „Комисията по досиетата не участвува в активни мероприятия и не прикрива доносници” (http://bulgaria.actualno.com/news_117327.html).

С настоящето писмо до всичките вас преди всичко изразявам своята пълна подкрепа на една такава стратегия, при което веднага изрично и ясно подчертавам своето категорично гледище, че тази стратегия, всъщност, тепърва трябва да бъде доказвана в реалната практика на Комисията, и че съмненията относно възможността тя да бъде реализирана са изключително високи, тъй като всичките досегашни аналогични комисии не са са занимавали с нищо друго, освен именно с участие в оперативните мероприятия на специалните служби на държавата; които служби, както много добре е известно, досега са били и продължават да бъдат част от структурата на формирания от КГБ и ДС български филиал на руската Червена мафия; и една от най-важните функции на които е била да прикриват всички престъпници от Държавна сигурност (включително и от нископоставения бранш на доносниците).

На второ место, длъжен съм изрично и ясно да подчертая, че съмненията относно възможността да бъде реализирана една такава стратегия на Комисията са максимално високи и предвид на обстоятелството, че в цялата досегашна двудесетилетна практика на абсолютно всичките български държавновластнически структури не е имало нито един такъв истински случай; че най-типичен пример в това отношение е сферата на така нареченото „Правосъдие”, където единственото реално условие за назначение на служителите е тяхната преданна ангажираност с Държавна сигурност и нейните днешни мафиотски трансформации; и че на фона на досегашната ситуация е твърде съмнително дали реалното провеждане на една такава стратегия ще бъде позволено от Big boss–а на българския клан на руската Червена мафия.

На трето место, длъжен съм изрично и ясно да подчертая, че в репертоара на оперативните мероприятия на всичките досегашни Комисии е влизало не само прикриването на всички, които са били ангажирани с престъпната дейност на Държавна сигурност, но и пропагандно-оперативно-манипулативното позоваване в продължение на много години върху напълно фалшиви (и специално изработени с такава именно цел) т. нар. материали и досиета, с което е била преследвана целта за отстраняване от политическата и юридическата сцена на малцината, които са достатъчно личностно мотивирани и имат високата професионална компетентност и способност да се противопоставят на българския филиал на КГБ и на неговите днешни мафиотски трансформации, транасмутации и метастази.

ІІ.

Всичките вие, най-малкото от медиите несъмнено много добре знаете, че така нареченият „случай Янко Янков” е именно такъв.

1) Припомням ви, че както от текстовете на книгите ми, така и от текстовете на публикуваните в Интернет протоколи от заседанието на Националната политическа кръгла маса през 1990 г. е видно, че именно аз съм този, който пръв е поискал пълното разсекретяване на всички досиета и тяхното предоставяне на вниманието на обществеността.

Припомням ви, че от стенографските дневници на Великото Народно събрание е видно, че и там пак аз пръв съм поставил искането за решаването на тази стояща пред българското общество задача.

2) Припомням ви, че от стенографските дневници на Великото Народно събрание е видно, че по повод и във връзка с тогавашната публикация във в-к „Факс” съм произнесъл специална реч в Парламента, с която изрично и ясно съм посочил, че още предният ден съм заявил пред Главния прокурор, че става въпрос за фалшификат, и съм поискал да образува наказателно разследване, а от Парламента съм поискал парламентарно разследване.

3) Припомням ви, че от архива на Министерството на Вътрешните работи и досегашните Комисии (с който новата или поредната Комисия би следвало да разполага) и от архива на Главния прокурор е пределно ясно видно, че в продължение на почти 14 (четиринадесет) години изключително интензивно съм искал да получа достъп до така нареченото „Агентурно досие”, което през цялото това време интензивно е било приписвано на мен, и съм настоявал за наказателно разследване на всички, които са ангажирани с тази фалшификация и с нейното оперативно-манипулативно използуване против мен в политическото и медийното пространство.

4) Припомням ви, че когато едва през 1998 г. получих достъп до една съвсем малка част от документацията, която се отнася за мен (при това без така нареченото „Агентурно досие”, до което ми бе отказан какъвто и да е достъп!) аз открих, че съществуват няколко изключително ясни и недвусмислени доказателства, че е имало специални т. нар. „Оперативни планове”, задачата на които е била да бъдат изработени серия от фалшификати, чрез които да бъде осъществено моето компрометиране както пред българите, с които се срещам, така и пред чуждите граждани, с които също така съм имал изключително интензивни срещи.

На тази именно тема съм посветил официалните ми писма, адресирани до и регистрирани в канцелариите на Президента, Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи, текстовете на които писма, впрочем, са публикувани и в том 3 и том 4 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”. Настоявам Комисията да изиска тези писма от Министъра на вътрешните работи и от предишните Комисии и да ги приложи в архивата си.

а) така, в писмото ми от 05 август 1998 г. изрично и ясно съм посочил, че от стр. 119-120 на папката, озаглавена „Дело № 13304, ДОР „Смешник” е видно, че е имало строго секретен оперативен план, задачата на който е била да бъдат събрани ръкописно написани от мен текстове както на български език, така и на няколко чужди езици, които текстове да бъдат предоставени на Научно-техническия отдел на ДС, където именно да бъдат изработени компрометиращи фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”;

б) така, в същото писмо от 05 август 1998 г. съм посочил, че от стр. 73-78 на Том 1 на Дело № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че съгласно точка 9 на специалния строго секретен оперативен план (утвърден от генералите П. Стоянов и А. Мусаков) е било възложено следното: „Съвместно с отдел 01, управление 04 ДС и ВГУ да се проведе комбинация чрез изпращаните от обекта писма до посолствата, с оглед компрометирането му пред тях”.

Като се има предвид, че посоченото „управление 04 ДС” е било именно т. нар. „Научно-техническо управление”, става пределно ясно, че става въпрос за изработване на серия от т. нар. „комбинации от текстове”, които да бъдат предоставени на дипломатите, с които се срещам, за да бъда компрометиран пред тях.

в) така, в същото писмо от 05 август 1998 г. съм посочил, че от стр. 9-18 на Дело № 24491, ЛДОР „Твърдоглавия” е видно, че е имало утвърдено от генерал строго секретно оперативно мероприятие, съгласно което е било необходимо сред хората, с които се срещам, да бъде разпространяван слухът, че съм луд и че съм агент.

г) така, в писмото ми от 06 март 1999 г. съм посочил, че доцент д-р Емил Георгиев - бивш преподавател от Юридическия факултет на Софийския университет и бивш висш служител на Държавния съвет и на Съвета по законодателството при Държавния съвет по времето на Тодор Живков, е изразил пред мен готовността си да бъде разпитан като свидетел относно обстоятелството, че лично е участвувал в изработването на проектотекст на строго секретен Указ на Държавния съвет, съгласно който Указ Държавна сигурност е била получила правото да изготвя и да използува в дейността си специални документални фалшификати, легитимирани като автентични.

Изрично и ясно посочвам, че това мое писмо е било адресирано и е било регистрирано до и при Президента, Главния прокурор, Директора на Главно управление на архивите при Министерския съвет, Министъра на вътрешните работи, всички дипломатически представители в София и тогавашните докладчици на ПАСЕ.

Изрично и ясно посочвам, че доцент д-р Емил Георгиев е бил официално разпитан от военния следовател по следственото дело и изрично и ясно е декларирал горепосоченото обстоятелство.

ІІІ.

1) Както е известно, на 21 май 2001 г. тогавашната Комисия, известна като „Комисията Андреев”, публикува така наречения „Списък на агентите”, в който бе посочено и моето име.

Същата Комисия никога – нито преди, нито след обявяването на Списъка – не ми е била дала каквато и да е възможност да видя и да се запозная с документацията, върху основата на която бе извършено включването на моето име във въпросния Списък.

Дори нещо повече, самият Председател на Комисията впоследствие многократно е заявявал, че тогава членовете на Комисията по принцип не са имали достъп до папките и по същество са извършвали обявяването върху основата на онова, което им е било поднасяно наготово от съответните служби на МВР; а специално относно моя случай изрично, публично и многократно е заявявал, че въэобще не е бил виждал никаква документация.

Само две седмици след това, на 08 юни 2001 г., регистрирах в канцеларията на Главния прокурор изрично и ясно искане за извършване на спешно разследване на фалшивите документи, обявени като досие, принадлежащо на мен.

2) На 08 октомври 2001 г. отново предявих пред Главния прокурор официално искане за извършване на спешно разследване на престъплението, изразяващо се в изготвяне на фалшиви документи, намиращи се в архива на МВР и обявени като „мое досие”.

3) На 12 декември 2001 г. регистрирах в канцеларията на „Комисията Андреев” специално писмено искане с изричен текст: „Настоявам за пълен достъп за мен и за пълен достъп на абсолютно всеки (т. е. за пълна публичност) до абсолютно всички материали, свързани с мен и членовете на моето семейство”.

4) Впоследствие такова искане съм предявил към „Комисията Андрееев”, Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи и с писмата ми, имащи следните дати: ►25 декември 2001 г.; ►26 декември 2001 г.; ►27 декември 2001 г.; ►28 декември 2001 г.; ►29 декември 2001 г.; ►20 февруари 2002 г.; ►21 февруари 2002 г.; ►22 февруари 2002 г.; ►26 февруари 2002 г.; ►27 февруари 2002 г.; ►28 февруари 2002 г.; ►01 март 2002 г.; ►02 март 2002 г.; ►03 март 2002 г.; ►04 март 2002 г.; ►05 март 2002 г.; ►07 март 2002 г.; ►08 март 2002 г.; ►21 март 2002 г.; ►25 март 2002 г.; ►26 март 2002 г.; ►15 април 2002 г.; ►16 април 2002 г.; ►17 април 2002 г.; ►02 септември 2002 г.; ►29 октомври 2002 г.; ►17 декември 2002 г.; ►07 февруари 2003 г.; ►08 февруари 2003 г.; ►21 февруари 2003 г.; ►04 август 2003 г.; ►05 август 2003 г.; ►06 август 2003 г.

5) От април 2002 г. до февруари 2003 г. извърших нотариална заверка на почти двадесет (20) пълномощни, чрез които упълномощавах видни журналисти и експерти да имат напълно неограничен достъп до абсолютно всички т. нар. „Документи”, намиращи се в архива на ДС/МВР и отнасящи се за мен; впоследствие почти всичките ми казаха, че са били подложени на специални разговори, убеждавания и директни заплашвания да се откажат от интереса си към въпросната „документация”.

6) Тъй като единствено видният юрист, криминалист, журналист, писател и бивш полковник от МВР Богдан Тонев Кръстев отказа да се подчини на заплахите и продължи да настоява за достъп до въпросната документация, на 31 януари 2003 г. по отношение на него бе извършено оперативно мероприятие, при което той по чудо оцеля, след като бе направен опит да бъде блъснат под мотрисата в софийското метро.

За станалото събитие г-н Кръстев официално обвини Министъра на вътрешните работи Георги Петканов, и така след известно време Министърът бе принуден да извърши официално разсекретяване на въпросното „Агентурно досие” и разреши достъп до него и получаване на ксерокскопия от същото.

7) Така, едва след 14-годишни перипетии аз най-после получих достъп до т. нар. „Агентурно дело”, заведено на мое име, и на 04 август 2003 г. най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, изричното и пределно ясното заключение на който гласи, че текстовете, намиращи се в посоченото дело, не са писани и не са подписани от мен – тоест, че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат.

8) Същият ден, на 04 август 2003 г., написах и регистрирах официално писмо, адресирано до Главния прокурор и до Министъра на вътрешните работи, в което изрично и ясно съм написал следното: „Като имам предвид фактите, че: Þпрез последните десетина години в България станаха “обичайни” убийствата и покушенията върху живота, здравето и имуществото на почти всички, които поради своите действия са неудобни на най-висшите етажи на мафията; Þче двама други експерти преди това изрично ми заявиха, че се страхуват да заявят публично своето експертно мнение; и Þче цялата държавна машина в продължение на много години досега доста упорито е правела абсолютно всичко възможно, за да ми попречи да докажа истината, намирам за уместно и необходимо да заявя пред Вас, че според мен съществува немалка степен на вероятност Димитър Генадиев Костов да бъде превърнат в обект на някакъв тип сериозни покушения от заинтересованите за това престъпни структури и лица. // 04 август 2003 г. // Янко Н. Янков .//”

9) На другия ден, на 05 август 2003 г., написах и регистрирах официално писмо, адресирано до Главния прокурор и до Министъра на вътрешните работи, в което изрично и ясно съм написал, че от стр. 9-18 на Дело № 24491, ЛДОР „Твърдоглавия” е видно, че съгласно строго секретен план е била изработена „фиктивна офицерска военна книжка”, която е била предоставена на едно лице, което е било изпратено при мен, за да се представи като репресиран от властите висш военен, на когото аз трябва да повярвам и който впоследствие да послужи като лъжесвидетел по делото срещу мен.

С това мое писмо изрично и ясно съм поставил искането да бъда разследвана практиката, извършвана от Държавна сигурност и изразяваща се в „изготвяне на фиктивни лични документи” и други подобни книжа, както и да бъдат разследвани специалистите, занимаващи се с така посочената фалшификаторска дейност.

10) Така, на 20 август 2003 г. регистрирах (№ 3588) в канцеларията на Главния прокурор моето ново официално искане за образуване на наказателно разследване и преследване на всички виновни лица, извършили посочената серия от престъпления, изразяващи се в изготвянето и използуването на въпросния фалшификат.

11) На 11 септември 2003 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор искане за разследване, в което изрично и ясно съм записал, че е необходимо да бъде разпитан като свидетел бившият Министър на вътрешните работи генерал Богомил Бонев, който в интервю за в-к „24 часа” от 24 октомври 1997 г., стр. 11, е заявил, че „Досиетата са били унищожавани селективно, а някои от оперативните работници навремето са измисляли вербовки”.

12) После, с Постановление на военния прокурор от 02 февруари 2004 г. е образувано следствено дело № ХVІ-3/2004 г., по което е прието за установено, че „неизвестно лице” от МВР е извършило „манипулации с документи” с цел да причини и е причинило вреда на гражданското лице Янко Николов Янков, но че наказателното производство следва да бъде прекратено, тъй като отговорността е погасена поради давност.

13) Тъй като достъп до документацията на това следствено дело ми бе даден едва след лятото на 2006 г., едва тогава получих официалната възможност да протестирам против и да разглася подробностите относно съвсем новите престъпления, свързани с това дело и извършени от днешните български извъндържавни мафиотски и държавни специални служби.

а) На 24 юли 2006 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор (и публикувал в Интернет на адрес http://iankov.com, раздел „Писма”, LPC-Embassy-031 / 24 юли 2006 г. ) искане за разследване, в което в частност съм посочил, че: ►е необходимо да бъде извършено разследване на причините за настъпилата през февруари смърт на експерта-графолог Димитър Генадиев Костов, починал от „инфаркт”, при това непосредствено след като е бил разпитван точно три пъти във връзка с дадената от него експертиза, при което върху него е бил упражнен натиск да се откаже от експертизата, но той твърдо и неотклонно е продължил да я поддържа; ►моето категорично лично мнение е, че неговата смърт е резултат от упражнен върху него медикаментозен тероризъм.

б) На 25 август 2006 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор (и публикувал в Интернет на адрес http://iankov.com, раздел „Писма”, LPC-Embassy-042 / 25 август 2006 г. ) искане за разследване, в което в частност съм посочил, че: ►е необходимо да бъде извършено разследване на причините за настъпилата през февруари смърт на титулярния следовател по делото, военния следовател подполковник Димитър Евгениев Пашов, починал от „инфаркт” на 39-годишна възраст; ►специално внимание заслужава обстоятелството, че двамата (експертът и следователят по делото) са починали съответно на 05 и на 19 февруари 2006 г., и двамата от „инфаркт”, и двамата без да са боледували от каквото и да е; ►след смъртта на следователя от делото са изчезнали множество документи, за които, обаче, все пак има безспорни доказателства за това, че са съществували.

ІV.

Дами и господа, членове на Комисията,

ваше престъпно нискойерархично държавновластническо слугинско величие на българския мафиотски режим,

Настоявам за пълно и безкомпромисно разследване на абсолютно всички детайли на така описаната от мен фактическа обстановка на казуса.

V.

Дами и господа, членове на Комисията,

Позволете ми да изразя своето предположение, че ще предпочетете да не споделите съдбата на посочените двама починали (експерта и следователя) или съдбата на другия експерт, който едва остана жив след покушението върху него; и че, за да живеете, ще предпочетете да участвувате в оперативното мероприятие на специалните служби на Мафията и на държавата (която е само едно нискойерархично структурно звено от системата на Мафията). При това, все пак, позволете ми и да се надявам, че ще имате доблестта да поемете риска и да се съобразите с всички факти.

Моето изрично изразено искане към всичките вас е, когато обявявате съдържанието на документацията, която ви е предоставена от архива на тайните служби, да обявите и съдържанието на документацията, намираща се в прокуратурата – откъдето е видно, че става въпрос за фалшификация.

При това, едно такова ваше поведение ще бъде изцяло в пълно съзвучие както с логиката за Закона, така и с неговите изрични текстове – напр. в текста на Закона, в който се казва, че установяването на дейността се извършва включително и върху основата на собственоръчно написаните или подписаните декларации и други документи; в случая следва да имате предвид, че в конкретния казус по надлежния законов ред е оспорено и отхвърлено наличието за собственоръчност както на написването, така и на подписването.

При това, длъжен съм да ви кажа, че не само моят професионален нюх, но и изрично изразените гледища на моите приятели ни казват, че съществуват твърде много основания да се счита, че в услуга на управляващата Червена мафия вие ще предпочетете да участвувате в оперативно мероприятие, при което да обявите само фалшификацията, която ви е предоставена от архива на ДС, и че ще се опитате да игнорирате документацията, намираща се в Прокуратурата.

Проблемът, разбира се, си е ваш, а с моя аз вече доста отдавна съм свикнал, и той е, че при една такава хипотеза политическият ефект в България в полза на Червената Мафия ще бъде изключително минимален или дори никакъв, но ... няма да има обществена или държавна институция в света, към която да не се обърна за съдействие за обществено и съдебно установяване на Истината и за налагане на свързаната с нея лична Отговорност от всеки, който е извършил престъпление, включително и чрез тенденциозно и неверно манипулиране на фалшиви архивни документи.

И че като начало още през първите дни на септември с вас ще поиска да се срещне екипът на една немска телевизия, която пристига, за да прави специален двучасов филм за престъпленията на Държавна сигурност и на нейните днешни слуги; в който филм аз ще участвувам като политически и юридически консултант.

22 август 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо LPC-Euro-Just-24/22.08.2007 г. до ръководството и членовете на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия и Главния прокурор, с копия до посланиците на държавите, акредитирани в България, и всички български и чуждестранни медии, изпратено от проф. Янко Янков-Вельовски (Iankov-Velyovski)].

ДОКАЗАНО НЕВИННИ?!

относно:

виновността или невиновността на осъдените в Либия

български медицински лица

и тяхното диспропорционално третиране

в сравнение с другите българи, имащи същия или аналогичен статус

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слуги на българския мафиотски режим,

Ако не всичките вие, то поне държавно-властническите слуги от българския филиал на руската Червена мафия много добре знаят, че аз, Янко Янков, съм направил редица научни, документални и медийни публикации, посветени на темата за българския медикаментозен тероризъм, и че един от главните казуси, който съм разгледал в този аспект, е този за българските медици в Либия.

Все пак, в частност, специално обръщам вашето внимание върху обстоятелството, че тази тема е обект на разглеждане както в отпечатаните през 2004-2006 г. три издания на книгата ми „Българският тероризъм”, така и в издадената през 2007 г. изключително обемиста и в голям формат енциклопедична книга „Кутията на Пандора. Една калейдоскопична визия върху тероризма”. Специално обръщам вашето внимание и върху обстоятелството, че съм подготвил за печат още една книга, посветена на същата тема, заглавието на която е „Зеленото чудовище от Държавна сигурност: Фантом или реалност е българският медикаментозен тероризъм (Документалистика)”.

Разбира се, не намирам за нужно тук и сега да възпроизвеждам в подробности онова, което съм написал в посочените по-горе издания, но мога напълно уверено и компетентно да заявя, че гробното мълчание от страна на засегнатите личности и институции, с което се посреща всичко написано от мен в това направление, е резултат именно на обстоятелството, че фактите, с които боравя и на които се позовавам, са абсолютно неопровержими.

І.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слуги на българския мафиотски режим,

Преди всичко, за да не дам възможност настоящето ми писмо да бъде интерпретирано като обичаен елемент от специфичната за т. нар. “посткомунистическа България” политическа маскарадна игра на “управляващи” и “опозиция” или на “добри” и “лоши”, нека предварително и изрично заявя, че никога не съм се заблуждавал относно това, че:

1) както всички управляващи и опозиционни парламентарни партии, така и всички правителствени формирования от 1990 г. до днес са само модернизиран политически слугинаж на онзи престъпен елит, който съветските КГБ и КПСС бяха формирали като свой български филиал, известен като ДС и БКП, и който днес функционира като български филиал на руската Червена мафия;

2) към този престъпен слугинаж през всичките тези години са принадлежали и принадлежат не само служителите на сегашното Президентство, но и всички служители на предишните президентски екипи; не само сегашното Правителство, но и всички правителства преди него; и не само всички ръководни функционери в сегашния Парламент, но и тези в предишните парламенти;

3) и че като израз на особената многопосочна стратегия от страна на Висшето мафиотско менажерство е фактът, че през всичките тези години все пак отвреме-навреме е било допускано сред депутатите да има и поне няколко души т. нар. “автентични измамници”, които (или през цялото време, или поне в началото) въобще не разбират нито текста, нито контекста на сценария, в който са включени, и предназначението на които е да дават фалшива надежда на онези, които са ги избрали, както и да бъдат умело изтъкван пред света аргумент в подкрепа на демагогската теза за наличието на плурализъм, докато всъщност на този вид монизъм би завидел дори и самият Сталин.

ІІ.

Вие, Ваши Превъзходителства и ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слуги на българския мафиотски режим, би следвало много добре да знаете и разбирате, че стратегическата цел на настоящето мое писмо е много по-глобална, но че непосредствено конкретният повод, по който се обръщам към вас е свързан именно с въпроса за българските медици, които либийското правосъдие е определило като „доказано предумишлено виновни” за заразяването на либийски деца с болестта СПИН, и които официалната българска държавна власт определи като „доказано невинни”.

Във връзка с това, обаче, преди всичко трябва изрично и ясно да ви кажа, че най-малкото аз бих бил този, който би изразил каквото и да е доверие към т. нар. “социалистическо правосъдие”, към което несъмнено принадлежи и правосъдието на държавата, официално наричаща себе си “Социалистическа народна Либийска арабска джамахирия”. И че това е така, защото и самият аз благодарение именно на “социалистическото правосъдие” престоях в българския затвор шест години, през две от които съм пребивавал в килия, не само имаща размерите на гроб, но и без прозорци, поради което през тези две години почти не съм виждал дневна светлина.

И освен това, трябва изрично и ясно да ви кажа, че напълно закономерно после, след извършените през 1989-1990 г. съществени промени на декора на политическия театър аз бях официално признат за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, при което напълно закономерно всички, които участвуваха в осъждането ми, бяха “справедливо наказани” с това, че станаха:

1) видни бизнесмени-капиталисти, демократични генерали, върховни съдии, конституционни съдии, заместник-министър председател (вицепремиер), министри и заместник министри (включително и на вътрешните работи и на правосъдието), Главен прокурор, видни функционери на Парламента (включително и Председател), видни дипломати;

2) видни съдии в международните съдилища в Стразбург и в Хага;

3) и дори единствените “демократични партньори” на Запада.

ІІІ.

Обръщам се към вас, за да ви кажа, че като професионален юрист категорично не мога да приема официално демонстрираната българска държавна позиция по т. нар. “либийски правен казус”, тъй като абсолютно всички елементи на тази позиция са пълно копие именно на мракобесническата социалистическа правосъдна рефлексия, главната стратегия на която винаги се е свеждала до това брутално и безочливо да бъдат манипулирани фактите и по този начин или да бъде оправдан виновният, или да бъде осъден невинният.

Освен това, обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви кажа, че тъй като официалната българска държавна позиция е, че българските медици са невинни, както контролираната от Червената мафия българска държава, така и контролираните от същата мафия български медии правят абсолютно всичко, за да изопачат всеки жест на западните политически и държавнически дейци.

Става дума за това, че като правило всички изказвания на западните политически и държавнически дейци, които по законите на благоразумието са насочени най-вече срещу принципно нехуманната за западноевропейското правно мислене същност на смъртната присъда, грубо и тенденциозно са подложени на т. нар. “подмяна на тезиса” и са представени като изказвания в полза на тезата за юридическата невинност на осъдените. И тъй като съм абсолютно категоричен, че това е нещо, което Вие несъмнено отдавна сте констатирали, ползувам случая, за да изразя удивлението си от факта, че никога не сте протестирали.

ІV.

Обръщам се към всичките вас, Западни Превъзходителства и Източни Червени мафиоти, за да ви кажа, че като юрист категорично не съм приел и отказвам да приема на доверие тезата на “социалистическото либийско правосъдие”, че осъдените български медици са “доказано виновни”; но в същото време и категорично отказвам да приема на доверие и твърденията на престъпната българска държавна власт, че те са “доказано невинни”.

Дори нещо повече – професионалната ми квалификация и многогодишният ми непосредствено практически опит в политиката и правото ми дават категоричното основание да направя недвусмисленият извод, че от психологическа и логическа гледна точка поведението на официалната българска държавна власт е поведение на престъпник, опитващ се да скрие от обществеността и от правосъдието престъпленията си.

Във връзка с това искам да привлека вашето внимание върху редица факти и обстоятелства.

1) Като депутат във Великото Народно събрание през 1990 и 1991 г. аз използувах политически еуфоричната ситуация, за да упражня силен натиск върху тогавашния Прокурор на Въоръжените сили генерал Лилко Йоцов, и така получих достъп до едно изключително обемисто строго секретно прокурорско дело, от което беше недвусмислено видно, че в началото на 80-те години на ХХ век по искане на КГБ и по подобие на “челния съветски опит” в България са били създадени три лаборатории, известни като № 11, № 12 и “Биоелектроника”, които в оперативно отношение са се намирали на най-строго подчинение на генерал Иван Горинов (ръководител на т.нар. група за изпълнение на специални поръчки), а в научно-медицинско отношение – на инж. д-р Стефан Найденов и д-р Хари Жабилов, и към оперативно-експерименталната мрежа на които са били включени абсолютно всички болнични заведения в страната.

Тези три лаборатории са били част както от вътрешно-съветската, така и от международната оперативно-експериментална мрежа на КГБ, и са имали предназначението с цената на всички възможни невинни човешки жертви да участвуват в и да спечелят “съревнованието” със “загниващата капиталистическа медицина”, при което да демонстрират “несъмнените възможности на социалистическия медицински гений” и първи да изнамерят лекарства против рак и СПИН. За даването на т. нар. “политически чадър” и за непосредственото създаване и организиране на тези три лаборатории е било взето специално решение на Политбюро на ЦК на БКП, а в Държавна сигурност е бил изготвен специален оперативен план, непосредствен изпълнител на който е било т. нар. Управление за безопасност и охрана (УБО), но в който план по различен начин са били включени като изпълнители и всичките други управления на Държавна сигурност.

За първи път за тези лаборатории и свързаните с тях престъпни експерименти съм писал още на 12 август 1991 г. в статия, озаглавена “Зеленото чудовище от УБО”, публикувана в брой 3 на издавания от мен в-к “Либерален конгрес”. Впоследствие във връзка с това съм писал не само статии, но и редица официални изложения до българската прокуратура и до други държавни институции, при което не само абсолютно никога не съм получил какъвто и да е отговор, но и абсолютно никога не съм срещнал какъвто и да е опит за опровержение. Освен това, всеки мой опит да получа официален достъп за запознаване с напълно конкретно посочените от мен документални масиви, свързани с тези престъпления, е бил посрещан от абсолютно категоричния отказ за даване на такъв достъп - който факт, сам по себе си, е напълно достатъчно красноречив.

Изрично и ясно подчертавам, че според документацията, намираща се във въпросното строго секретно прокурорско дело, посочените лаборатории са се занимавали не само и не просто със специфично научните (макар и престъпни) търсения и експериментирания, подчинени на иначе формално хуманната идея за изнамирането на лекарства за посочените болести, а всъщност водещото направление в тяхната дейност е било подчинено преди всичко на идеята да бъдат изнамерени фармакологично-медицински субстанции и оперативно-практически механизми за терористично (елиминационно и наказателно-репресивно) посегателство върху политически и оперативно неудобни личности. Или казано много по-ясно: формално хуманната дейност на тези лаборатории е служела преди всичко като прикритие на същинската дейност, а именно – изнамирането на фармакологично-медицинско оръжие за военна и терористична употреба.

В посоченото строго секретно прокурорско дело съм намерил установени от прокуратурата доказателства, че специални обекти на елиминационно посегателство чрез някои от изнамерените субстанции са били Петър Дончев - прокурор от Главна прокуратура, Любомир Цанков и Иван Благоев - прокурори от Софийската градска прокуратура, конкретно-професионалната функция на които е била да отговарят за затворите и в частност да присъствуват на изпълнението на смъртните присъди, при което именно те са били лицата, които са давали разрешение да бъдат незаконно извършвани върху затворници както чисто медицински експерименти, така и експериментално-медикаментозни екзекуции. При това, посочените прокурори са били “заслужили честта” да бъдат такива обекти съвсем не заради някакво тяхно конкретно виновно поведение, а единствено поради “превантивни съображения” - за да им бъдат предварително “затворени устата”, ако случайно по-късно решат да разкажат онова, което знаят.

2) Особено важно внимание заслужават и фактите, които през 1992-1996 г. бяха получили многократно публично информационно интерпретиране и според които специални обекти на секретно медикаментозно посегателство са били действуващите по време на службата си Бриго Аспарухов - генерал от българския и съветския шпионаж и Директор на българската разузнавателна служба, както и Валентин Стоянов - говорител на тогавашния български президент Желю Желев. За съществуването на такова посегателство в медиите бе съобщавано не само от самите две засегнати лица (които по онова време бяха едни от най-висшите служители в държавната йерархия), но и най-отговорно бе признато от Софийския градски прокурор Нестор Несторов, който в интервю от 05 октомври 1995 г. официално заяви, че е образувал прокурорско разследване срещу неизвестен извършител. Впоследствие, разбира се, извършителят остана неизвестен единствено на обществеността, а пострадалите тихомълком се разбраха (постигнаха споразумение) с него, и така всичко мистериозно замлъкна. Към същата група принадлежат и фактите, изнесени през 1991 г. пред германското издание “Дер Шпигел” (както и в българската преса през април 1992 г.) от Александър Александров - полковник от разузнаването с 30-годишен стаж като шпионин в Аржентина.

3) Ако не сте преднамерени симпатизанти на комунистическите и мафиотските престъпници, бихте могли да приемете и това, че “поне известно внимание” биха заслужавали и фактите, описани в многобройните жалби до прокуратурата от политическите затворници Илия Минев, Георги Константинов, Стефан Вълков, Васил Узунов, Васил Златарев, и от мен (Янко Янков), на които факти и личности досега никой никога не е обърнал дори минимално внимание.

4) Към посочената група факти принадлежат и тези, които се отнасят за извършваните под ръководството на проф. д-р Атанас Шишков през пролетта на 2000 г. противозаконни клинични изпитания на нови лекарствени средства, при които като “опитни зайчета” са били използувани живеещи в сиропиталища малолетни и непълнолетни деца без никаква родителска защита. Със задачата да изпълни мисията, която му е била възложена от Червената мафия още преди да постъпи на високата си държавна длъжност, с разследването на този случай се бе заел самият заместник-главен прокурор Христо Манчев - и така днес всичко свързано със случая е покрито с прокурорския гриф “Строго секретно!”.

Към тази група принадлежат и фактите, отнасящи се за медицинските експерименти, извършвани от 1998 до 2001 г. в болницата в гр. Бургас, експериментите (пак с деца!) през 2004-2005 г. на пловдивски зъболекари, и редица други.

V.

Обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви помоля или да мотивирате представителите на българската държава (към които официално и многократно съм се обръщал със съответните искания) да ми предоставят за запознаване документално-информационните масиви относно “доказаната невинност” на осъдените в Либия български медицински лица, или самите вие да ми дадете копия от тях.

Освен това, обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви кажа:

1) че според моите анализи по своите държавно-стратегически и пропагандни измерения казусът с осъдените в Либия български медици е аналогичен и съизмерим единствено на случаите с убийството в Лондон на писателя Георги Марков и на българската следа в покушението в Рим срещу папа Йоан-Павел Втори;

2) че според моите анализи след политическите „промени” от 1989 г. до днес броят на пребиваващите в различни страни в света българи, които са били арестувани и подложени на съдебни процеси, както и които са били предумишлено или инцидентно убити, случайно пострадали и попаднали в състояние на необходимост от правна защита, е около 500-700 души, но за тях както българската, така и световната общественост не знае нищо, тъй като защитата им или въобще не е била осъществена, или е била осъществена само формално; и че повече от очевидна и на пръв поглед странна е диспропорционалността на третирането както от българските власти, така и от политиците и властите на вашите държави на българските медици в Либия - от една страна, и на всичките останали българи - от друга страна;

Обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви попитам: след като Вие, вашите политици и държавници така енергично и пристрастно демонстрирате своя ангажимент към официалната теза на българското правителство, дали по този начин всъщност не изпълнявате някакъв тайно поет от вашите правителства ангажимент към КГБ и нейната днешна посткомунистическа трансформация - Червената мафия?

Питам Ви това, тъй като:

а) въпросните действували в България лаборатории са били част от международната оперативно-експериментална мрежа на КГБ;

б) решението за тяхното създаване и функциониране е било взето от тогавашното най-висше българско комунистическо политическо и държавно ниво;

в) поне на пръв поглед би следвало да изглежда странен фактът, че същото това решение днес се изпълнява и защитава изключително пристрастно и от сегашното най-висше българско политическо и държавно йерархично ниво;

г) още по-странно би следвало да изглежда това, че със защитата на същото това решение и произлезлите от неговото изпълнение престъпни последици са се заели и лицата от най-висшето йерархично ниво на сегашните европейски държави;

д) в духа на същото ментално направление би следвало да бъде прецизно обмислено и анализирано предположението, че на същото ниво е било взето и евентуалното решение за извършването на такава експериментална дейност и в Либия;

е) при това специално внимание заслужават фактите, свързани с ангажимента на генерала от КГБ и шеф на руското разузнаване, както и Министър на външните работи и Министър-Председател Евгени Примаков, благодарение на когото либийският лидер Моамар Кадафи и неговото правосъдие бяха шантажирани и мотивирани да се откажат от първоначалното обвинение;

ж) и накрая заслужава внимание и отнасящият се към т. нар. “камуфлажна гарнитура” факт, че традиционно раболепното и агентурно преданото на комунистическите тайните служби и на тяхното сегашно мафиотско трансформиране българско академично общество възнагради Евгени Примаков, като го удостои с почетното звание “Доктор хонорис кауза на Софийския университет” уж заради някаква си книга, а всъщност заради заслугите му на политически шантажьор.

VІ.

Обръщам се към Вас, за да ви кажа, че поне в моите очи има изключително важно значение фактът, че само четири месеци, след като в българското посолство в Триполи е бил получен първият сигнал за арестуването на 23-те български медицински лица, в Министерството на външните работи на България е бил утвърден специален План за защита на интересите на задържаните, била е създадена специална Междуведомствена работна група на експертно равнище, и почти веднага след това за Триполи е заминал новоназначеният български посланик, който още при връчването на акредитивните си писма изрично е предявил искания, чрез които недвусмислено е дал да се разбере, че неговата акредитация е ad hoc, т. е. специално във връзка с обезпечаването на защитата на арестуваните български медици. И че оттогава до днес българското Правителство не е дало никакъв отговор на въпросите: “Колко и кои са досегашните случаи, при които българското правителство е отнемало досегашна и е извършвало нова димпоматическа акредитация поради необходимостта от защита на арестувани някъде по света българи?”; и „Дали този факт не е недвусмислено доказателство, че дейността на арестуваните е била по някакъв начин свързана с някаква тайна дейност на правителството (и на неговите господари от Червената мафия)?”.

VІІ.

Обръщам се към вас: първо, за да ви припомня, че през февруари 2000 г. всички български медии излязоха с тезата, че “Либийската бесилка е обединила българската нация”, че “няма човек в България, който да не съчувства дълбоко на обвинените в СПИН-аферата медици”, и че “за първи път през последните десет години политиците забравиха междупартийните си разпри и обединиха силите си в търсенето на рационални дипломатически решения за спасяването на шестимата българи”; второ, че най-странното при това събитие бе фактът, че както по времето на класическия комунизъм, така и сега, никой от политиците, държавниците и журналистите, не зададе въпроса: “А ако наистина са виновни за заразяването със СПИН на 393 деца?”; а всички категорично заявиха пред света, че нашите граждани са невинни; при това всички бяха направили тези си изявления преди и без въобще да се запознаят с обвинителния акт и с материалите от следствието; и трето, никой никога не зададе въпроса: “Ами ако 393 български деца бяха заразени със СПИН и в това бяха заподозрени либийски медици, нямаше ли и ние да искаме най-тежките наказания за тях?”.

VІІІ.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху пределно очевидното и красноречиво обстоятелство, че след арестуването на българите в Либия както всички български политици от всички партии, така и всички медии в продължение на много години неизменно се стараеха да показват или дори да демонстрират, че всички световни политици и общественици са категорично убедени в невинността на българите и правят всичко, което е по силите им, за да въздействуват върху либийските власт и правосъдие. Тази позиция, разбира се, е не само естествен рефлекс от пропагандния арсенал на класическото социалистическо време, но разкрива и нещо твърде съществено – че всичките тези ненормално много на брой и изключително различни по своите официални програми български партии, политици и общественици така, както и по времето на класическия източен социализъм, имат един и същ господар, който им пише театралните сценарии както за демонстрация на ежби и противоречия, така и за изяви на единомислие и единство.

Изключително съществени в случая са и още две обстоятелства: че българската държава никога не представи пред българската общественост мотивите на нито една от присъдите и решенията, произнесени в различните инстанции на либийския съд; и освен това никога не позволи на никого да акцентира върху представляващия специален интерес факт, че докато през последните две десетилетия българското правосъдие твърдо приема, че паричният възмездителен еквивалент на един човешки живот е максимум 5000 (пет хиляди) долари, то според либийското правосъдие този еквивалент е минимум 1000000 (един милион) долари.

Държа специално да обърна вашето внимание върху фарса с издигането на българските медици за кандидати за европейски депутати. Ако не беше водевилна, би могло да се каже, че по замисъл тази идея е благородна. Работата, обаче, е в това, че предварително бе много добре известно, че дори и да се стигне до тяхно избиране, България ще се легитимира пред ЕС и пред света като напълно оперетна демокрация поради две основни съображения: преди всичко, защото главният или дори единственият официален аргумент на Либия гласи, че „независимият от властта съд ги е признал за виновни”, и този аргумент въобще не може да бъде преодолян чрез никакъв депутатски имунитет, тъй като включително и един последващ осъждането евродепутатски имунитет въобще не обвързва Либия, а пред света подобна хипотеза на опити за заобикаляне на независимостта на съда ще изглежда като абсолютно перверзна ориенталска хитрост; и на второ место, защото издигането и избирането на медицинските сестри за евродепутати носи в себе си няколко изключително ясни демаскиращи послания относно характера на българския политически живот, най-съществените от които са: ►че е все едно кой ще бъде избран, тъй като и без това досега е показано, че политическото представителство, квалификацията на кандидатите и бъдещата им работа нямат никакво значение; ►че демокрацията, политиката и общественият живот са пълни абстракции, а правилата и редът са абсолютна бутафория.

Пак по същото време цялата обществена и държавна машина започна да демонстрира едно изключително единодушие по либийския казус, като предприе акция на тотална пропагандна демонстрация на безрезервна съпричастност с осъдените, и абсолютно немотивирано непризнаване на решението на либийския съд, като всичкото това бе включено под мотото „Не сте сами!”, и всеки, който се опитва да се измъкне от директно и нагло отправеното към него искане за демонстративно участие в тази акция, бива подложен на остракиращ психически натиск.

В крайна сметка, обаче, тази кампания:

Първо, разкри, че въобще не се интересува от силата на правото, а се стреми да наложи правото на силата, като се изтъкваше не аргументът, че медицинските сестри са невинни, а аргументът, че са наши, български граждани; и така, под демонстративната националистическа обвивка на аргументацията тя се саморазкри като имплицитно нетолерантна и расистка; защото всеки разумен обикновен човек би следвало да се опита да се самопостави на мястото и на другата страна, колкото и тя да му е чужда и далечна;

Второ, разкри специфично комунистическия напълно недостоен чисто битов морал и подход към всичко, включително и към този съдебен процес; съгласно който морал всичко може и трябва да бъде решавано с политическо решение отгоре, а не като логичен завършек на независим съдебен процес, в основата на който стои въпросът за вината и невинността;

Трето, разкри, че самият този подход на превръщане на правото в заложник на политиката всъщност демонстрира, че България прави точно същото, в което обвинява либийската страна; защото българската проблема в Либия, разбира се, съвсем не е двустранна, и поради това следва да се разглежда в глобален контекст, при който да се има предвид, че ако Либия действително е била жертва на скалъпен европейски процес срещу неин гражданин в процеса „Локърби”, то напълно логично е сега тя да се старае да използува шанса да действува така, както Западът е действувал срещу нея;

Четвърто, че каузата за освобождаване на българските медици би имала някаква обществена тежест, само ако в България преди това или поне успоредно с това се е било оформило гражданско обществено мнение с достатъчна тежест, което да е годно ефективно да се противопоставя както на тотално обслужващата Червената мафия българска съдебна система, така и на издевателствата и несправедливостите, протичащи както в целия, така и в ислямския, свят;

Пето, че в България тотално подчинените на Мафията официална държавна власт и медии категорично не позволяват на никого да поставя въпроса: „Вярваме ли в невинността на медиците и необходимо ли ни е да вярваме?”, а безапелационно издигат тезата, че заразата има естествен произход и е вътрешноболнична инфекция, при което нагло се лъже, че тази теза уж е била поддържана от всички европейски и американски здравни и медицински инстанци; и защото начинът, по който у нас се коментира съдебният процес разкрива, че почти 95% от от българите всъщност не се нуждаят от вяра в невинността на сестрите, че в медиите принципно не се представя и не се обсъжда обвинението с неговите улики и аргументи, а се обсъжда само политическата изгода от освобождаването или съответно осъждането на медиците; защото е очевидно, че всичките действия на българската страна всъщност целят да осуетят присъдата, а не да аргументират невинност, и на практика налагат расистката представа, че животът на нашите струва повече от живота на онези, които според обвинението са техни жервти;

Шесто, че досегашният многогодишен озадачаващ оптимизъм на българските институции относно изхода от съдебния процес се е градил единствено въэрху основата на презумпцията, че той е безвъпросно политически процес в държава с авторитарен режим, и че поради това съдбата на българските медици е в ръцете на полковник Кадафи, а не на съда; и че всъщност българският протестен аргумент, съгласно който либийският съд не е независим, е лицемерен, тъй като от поведението на българскката страна е видно, че тя винаги е разчитала точно на това; и така дълбоката вяра, че както в България, така и в Либия всичко се решава на политическо ниво и по целесъобразност, а не според закона, още в самото начало пренесе спора извън съдебната зала;

Седмо, че българската страна си служи с крайно недопустими методи и средства, и напр. на 8 януари 2007 г. във в-к „Стандарт” бе публикувано интервю на журналиста Георги Готев с международния наблюдател на шотландския съд в Холандия по делото „Локърби” Ханс Кьохлер, при което още в заглавието бе заявено, че интервюираният е бил казал „Сестрите станаха жертва на "Локърби”, и че „Брюксел е гузен и не смее да сключи сделка с Кадафи”; докато веднага след това от медиите стана ясно, че истината е съвсем друга - че такова нещо въобще не е било изричано, а е било казано: „Ако ЕС е готов да каже, че либийският процес е политически, той следва да промени подхода си и към делото „Локърби””. И още нещо: според вестника началните думи на проф. Ханс Кьохлер са: „Като наблюдател на делото „Локърби” твърдя, че то може да бъде наречено съдебно недоносче”, докато истината е, че той е бил използувал израза miscarriage of justice, който буквално означава „съдебна грешка”, а като идиом - по-скоро „аборт, помятане”; също така, когато Г. Готев заявява: „Да, има Върховен съд. Но ние в България загубихме доверие в либийското правосъдие”, г-н Х. Кьохлер отговаря: „А моето разбиране е, че в Либия са загубили доверие в шотландското правосъдие по същия начин. Вижте каква ирония. Имаше толкова много възмутителни нередности и криене на доказателства в шотландското дело”.

ІХ.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху един изключително показателен факт. Тъй като през януари 2007 г. в България бе в ход процесът на търсене на политическата изкупителна жертва по повод процеса в Либия, след като шефът на Националната разузнавателна служба генерал Кирчо Киров лаконично заяви в медиите, че се изготвя доклад, анализиращ работата на българското разузнаване по либийското дело, вече бившият шеф на Националната разузнавателна служба генерал Димо Гяуров заподозря в тези думи заплаха за себе си и веднага се появи в няколко медии, за да се опита да оневини дейността на ръководеното по онова време от него шпионско ведомство. Във връзка с този именно негов опит „да бяга преди вятъра” (както журналисти определиха неговата разговорливост по случая) той направи обществено достояние няколко изключително важни и значими (поне според мен) факти и обстоятелства.

Преди всичко изведнъж в редакциите на няколко телевизии, радиостанции и вестници се оказаха на разположение копия от множество строго секретни документи, разпространението на които съгласно закона би следвало да бъде преследвано от прокуратурата, която, обаче, бидейки съставена изключително от агенти на тайните служби и на Мафията, чинопоклонно не направи абсолютно нищо.

На второ место стана ясно, че в продължение на 24 дни веднага след арестуването на българските медицински лица резидентът на българското разузнаване в Либия е бил изпратил на своя шеф генерал Димо Гяуров точно 13 (тринадесет) информации, придружени с искания да получи точни указания (инструкции) как той и неговите агенти да продължат да действуват, за да променят ситуацията. Кои и какви са били агентите на този резидент, разбира се, въобще не се споменава, но поне за мен остава като абсолютно несъмнено подозрението, че именно арестуваните са били част от неговия агентурен апарат. Защото, струва ми се, че ако те не са били негови агенти (и не ги е познавал лично!), той въобще не е щял да има мотиви и интерес нито да действува, нито да информира шефа си и да иска от него инструкции относно спасяването на арестуваните; още повече, че точно по същото време в различни точки на света е имало арестувани най-малко 300 (триста) души българи, но не е известно резидентите на българския шпионаж в тези страни да са били ангажирани по същия начин.

На трето место вече е напълно потвърдена отдавна известната информация, че по онова време в Либия са били работели около пет-шест хиляди български граждани, почти всички от които въобще не са били заподозряли каквато и да е било опасност за себе си и не са изявили никакво намерение да прекратят работата си и да напуснат страната.

На четвърто место от думите на генерал Димо Гяуров става ясно, че все пак по онова време вече е било имало „много случаи на съдени от либийските власти българи”, но въобще не е обяснено защо във връзка с тяхното арестуване и съдене българската държавна власт не е била информирала българската общественост и не е била провеждала дори и някаква минимална защитна ангажираност, а точно за тези арестувани българи изведнъж е започнала провеждането на максимална такава.

На пето место във връзка с дейността на специалните служби по случая става ясно (вж. в-к „Политика”, 12-18 януари 2007 г., с. 5), че: а) постъпващата в българското шпионско ведомство подробна информация за развоя на събитията около българските медици започва да се събира в Междуведомствения съвет, ръководен от Министъра на правосъдието; и б) пълна информация по случая започва да получава и шефът на българското контраразузнаване (НСС) генерал Атанас Атанасов, и че „неговите хора започнали да проследяват каналите на резидентурата на Либия в България”, „от които била пласирана всевъзможна информация към медиите”.

Моето категорично мнение във връзка с казуса е, че т. нар. „Либийски случай” е бил станал изключително удобен повод за подлагане на строго секретни оперативни разработки на всички трезвомислещи български граждани и най-вече на всички професионално мислещи специалисти от сферата на съдебната медицина и правото, които са проявявали „свободолюбивия каприз” да отказват да мислят в съзвучие с официалната правителствена теза и пропаганда, но са имали гражданската съвет и смелост да откриват очевидните дефекти в позицията на българското правителство, в съответствие с което са заявявали, че „би могло да бъде възможно българските медици наистина да са невинни”, „но че официално застъпваната оневинителна теза на българското правителство е очевидно голословна и дразнещо неубедителна”.

Х.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху обстоятелството, че веднага след пристигането на българските медицински лица в България Премиерът Сергей Станишев пределно ясно заяви, че „една от реалните и възможни форми за приноса на страната към подпомагане на заразените със СПИН либийски деца” е „евентуалното опрощаване на либийския дълг към България”, който дълг в момента възлиза на около 54 милиони долари, при това, след като от общия дълг вече са били опростени 44 милионидолари.

Обръщам вашето внимание върху този факт, тъй като от него става пределно ясно, че воденото от свои тайни съображения мафиотско българско правителството предоставя сто милиони долари като „хуманитерен жест на загрижесност” за лечението на около четиристотин либийски деца, докато в същото време проявява изключителна свирепост, жестокост и кръвожадност най-малко към двеста хиляди български деца, поставени на ръба на унищожителните за тях мизерия и болести.

ХІ.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху обстоятелството, че в България в момента има все още живи около 50-60 (петдесет-шестесет) хиляди души българи, които са преминали през комунистическите концентрационни лагери и затвори, и които все още не са получили нито една стотинка обезщетение заради пребиваването им там на напълно невинно основание .

И че на фона на този факт третирането като герои на завърналите се в България затворници на социалистическия либийски режим е най-малкото кощунствено; още повече, че за тях не е съвсем ясно дали наистина са невинни.

30 юли 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Euro-Just-23/30.07.2007 г. до Президента на ЕП, Президента на ЕК, Вице-президента и Комисар на ЕК по правосъдието, свободите и сигурността, Комисаря на ЕК по разширението на ЕС, Европейския омбудсман, Европол, Интерпол, Президента, Министър-председателя и Главния прокурор, с копия до посланиците на държавите, акредитирани в България, и до всички български и чуждестранни медии, изпратено от проф. Янко Янков-Вельовски (Iankov-Velyovski)].