ХІ. Политическата
коректност
1. Поне за нас е несъмнено, че за коректния принадлежен към
европейската цивилизация човек е невъзможно да пише политически коректно за
политическата коректност, просто защото самата съвременна, в началото на ХХІ
век, постановка за политическата коректност е политически и всякак, НЕКОРЕКТНА. Поне
за нас е несъмнено, че т. нар. „съвременна проблема за политическата
коректност“ има характера на,
макар и посткомунистическа, по същество експанзионистично комунистическа,
националистическа и религиозно-фундаменталистическа идеологическа и прагматична
платформа, насочена срещу сърцевинната основа на европейската
либерално-демократическа цивилизация – а именно идеите на
индивидуализма, на личната отговорност, на свободата и на толерантността.
Ние приемаме за несъмнено,
че доктрината
за политическата коректност има характер на опит за взривяване отвътре на
съвременното европоцентрично и либерално-демократично по своя характер общество;
при това чрез използуването на средства и методи, външно-формално взети от
същата тази обществена формация, но спекулативно използувани като оръжие за
нейното ликвидиране и унищожаване.
За нас е несъмнено, че доктрината
за политическата коректност има характера на базисна форма на цензура,
налагана върху словоупотребата и непозволяваща да бъдат произнасяни думи,
официално или конклудентно обявени за политически некоректни, тъй като били
имали характера на недопустимо назоваване на нещата с, макар и истинските им,
но цензурно обявени за недопустима употреба, имена. Или малко по-иначе казано: това е
цензура, официално незабраняваща провеждането на дискусия - в която, обаче, не
е позволено да се произнасят думите, които са налични за обекта на дискусията и
е позволена свободната употребята на всички думи, които, всъщност, нямат нищо
общо с предмета на дискусията.
Така, според конкретната посткомунистическа
историческа ситуация или контекст в България едни от най-„невинните“, но в същото време и недопустими за произнасяне думи, са
„мафия“
- вместо която политическата коректност
изисква употребата на „оперативно интересни лица“ или в
краен случай „лица от престъпния контингент“ и само в най-краен случай - „лица,
принадлежащи към организираната престъпност“; както и вместо етнословоформата
„циганин“
трябва да се употребява думата „ром“. А в САЩ и Канада вместо „индианци“
следва да се употребява думата „коренни американци“, а вместо „негри“
– „афроамериканци“.
2. В научната и популярната лингвистична практика днес понятието
„политическа
коректност“ се употребява като полисемно и съдържащо поне три основни смислови натоварености:
*имащо цензурен характер изискване
за задължителна употреба във всекидневно-битовата
говоримо-комуникативна реч, както и в официалната писмена журналистическа,
административна и научна езиковотерминологична практика, на специфичен евфемистичен език;
*имащо цензурен характер изискване
за задължително политическо поведение, изцяло съобразено със считаните
за от самосебе си разбиращи се правила за коректно обществено-политическо
поведение;
*имаща строго цензурен характер идеология,
налагаща задължителни изисквания за строго придържане към определен
стандартен модел на езикова комуникация и официална публична поведенческа изява,
безпрекословно изискващ показване и дори демонстриране на неутралност,
безпристрастност, търпимост и почтеност към определени, обичайно считани за и
категоризирани като дискредитиран, социални, професионални, етномалцинствени,
религиозни и прочее, групи (проститутки, хомосекуалисти, алкохолици; негри,
индианци, цигани; евреи, араби, азиатци, балканци; жени, политически дейци, и
пр.), общоприетата истина или кквалификация на които е обявена за „израз на
вербална агресия“, „език и поведение на предубеждението“, „език и поведение на
омразата“, „език и поведение на ксенофобията“, „недопустим радикализъм“,
„антилиберализъм“, „расизъм“ и пр.
В основата на научните
съображения относно необходимостта от налагане на политически коректния език е
залегнало схващането, че различните форми на лингвистичните конструкции
отразяват различните форми не само на възприемане на света, но и на собственото
разрушително или творческо вписване в картината на света, и дори имат характера
на стратегия, насочена към променяне и конструиране на света; или иначе казано,
съгласно гледището на тези автори не само езиковата конструкция е такава,
какъвто е светът, но и светът трябва да стане такъв, каквато е езиковата конструкция
за него.
Като едно от най-често
изтъкваните достойнства на изискването за политическа коректност се сочи изискването
за неутралност, изискването да бъде намерена такава интерпретация на
фактите, с която да се съгласят и двете страни на един диспут или дори (дори
най-често!) военно стълкновение на защита на непримирими ценности; и в този
смисъл неутралното се приема за еталон (или един от еталоните) за коректността.
Това изискване, обаче, е абсурдно, и хилядолетната история
на човечеството е доказала тази абсурдност, тъй като така възхваляваният „неутралитет“,
всъщност, винаги е имал характера на камуфлирана
подкрепа на Злото, най-често силово заставяне за примиряване със Злото, за приемане на
несправедливостта; и тъй като не неутралитетът, а обективността е и трябва да бъде водещото изискване за същинската коректност.
В литературата често пъти
се обръща внимание на обстоятелството, че като правило езикът на историята съвсем не е
език на истината за историческите факти, процеси и феномени, а е преди всичко
прецизно формулиран манипулативен език, тенденциозно-манипулативна гледна точка
на победителите. Впрочем, още Конфуций
е казвал, че възприемането на историческата истина зависи от думите, с които са
коментирани фактите; че обективната, реалната истина е нещо съвсем различно от
историческата истина; че дори да бъде променена само една дума, с нея може да
бъде променен и действително се променя целият смисъл на историята; и че едно
нещо е да бъде казано, че „владетелят е осъдил на смърт пленения философ“ и
съвсем друго нещо е да се каже, че „владетелят е убил пленения философ“.
Все пак, въпреки така визираната древна интерпретация
на същността на политическата коректност, самата
идеология на политическата коректност е продукт на най-съвременната история;
според редица изследователи тя е късен ляво-либерален теоретичен проект, появил
се през 60-те и 70-те години на ХХ век, при това в разгара на проявлението на
трите коренно преобразуващи модерното общество революции – информационната,
сексуалната и либерално-демократичната.
В литературата се приема
за безспорно, че „баща“ на тази идеология е видният леворадикален и неомарксистки немски
философ и социолог Херберт Маркузе (1898-1979),
според когото не
пролетариатът, както казваше Карл Маркс, е революционният двигател на
обществото, а това са и ще бъдат голямото множество ощетени от природата и от
живота отделни малцинствени групи;
и това е и ще е така,
защото Марксовото пророчество за абсолютното обедняване на пролетариата и
превръщането му в мощна революционна сила просто не се е сбъднало и няма да се
сбъдне поради постоянното обуржоазяване на пролетариата;
поради което и истинската бомба, която ще
взриви отвътре буржоазно-капиталистическото общество, са и могат да бъдат
единствено аутсайдерите, субстратът от най-отхвърлените от обществото
малцинствени групи – цветнокожи, етнически и религиозни малцинства, социално
слаби и социално изключени, феминистки, хомосексуалисти, и пр.;
поради което и
тези именно „репресирани“ маргинални и аутсайдерни групи се нуждаят от „нова
толерантност“, от интензивно толериране и издигане на техните недостатъци в
ранг на предимства,
при което и всичките
онези „нормални буржоазни човешки качества“, които именно са подкупили и
декласирали пролетариата,
трябва да бъдат квалифицирани
и обявени за недостатъци;
така, едва след
всичкото това, едва благодарение на интензивното насаждане на новата толерантност,
ще стане възможно и най-после ще бъде разрушено буржоазното общество.[1]
Така, както удачно
е отбелязъл Питър Дракър, новият обществен феномен, който ще
бъде постигнат, ще има характера на коренна противоположност на тиранията на
мнозинството, която Токвил характеризираше като „класическа
опасност за демокрацията“, и този феномен ще е именно тирания на крайно малобройното
малцинство – на довчерашните аутсайдери[2].
Това, както казва Патрик
Кенън, ще е общество, в което индивидът ще
престане да бъде индивид и ще се превърне в член на група, която ще е изпълнена
с подозрение към всички останали групи и няма да позволява да бъдат потъпквани
правата й - които, впрочем, до вчера са били третирани
като обществено укорими и недостойни[3].
Това общество на политическата коректност, както
казва Патрик Бюкенън, несъмнено е общество,
подобно на обществото на инквизицията[4].
