А. Както от официалните програмни, уставни и други видове документи, така и от реалната практика е видно, че най-общата цел на всичките видове и форми на тероризма е агресивно насаждане в психо-менталната структура на неговия обект на изключително висока степен на усещане за заплаха, страх и ужас, както и на и постигане на паника и дезорганизация в неговата поведенческа рефлексия и дейност.
Страхът[1] е жизненонеобходима реакция и опит и служи за преодоляване на реални или въображаеми заплахи както чрез непосредствена психофизична активност, така и чрез провокираните от него стратегии за действие (противодействие или бягство). При човека страхът е феномен, обхващащ цялата негова физиологическа, психическа и ментална структура и дейност, всичките негови възприятни, представни и поведенчески нива. Той е както телесен, така и душевен товар, разпростиращ се от индивидуалното нервно-молекулярно равнище и преживяване до философско-теологическите схващания за живота и поведението в обществената сфера. Той е “регулативна алармена система”, напълно сравнима и аналогична с болковата система на биологическия организъм (предупреждаваща самия организъм за наличието на негови вътрешни увреждания), но различаваща се от нея по това, че има предназначението да алармира за заплахи, идващи от външния природен и социален свят, включително и от метафизичните измерения на междучовешките отношения. Погледнат в биоеволюционен план, страхът е израз на функционалността на най-старите мозъчни дялове, които едва при човека са постигнали своя интегритет във висшите психични функции.
При човека страхът е вечна сянка на неговия живот, неотлъчно следваща и дебнеща го, неотлъчно витаеща около него и най-неочаквано вилнееща дълбоко вътре в него, и то от момента на раждането до момента на смъртта му, която сянка се проявява и тегне над мисленето и поведението не само при важни и решителни събития в живота, но дори и при най-тривиалното човешко ежедневие. Той екзистира в изключително многообразни форми и многобройни степени на проявление, най-често срещаните от които са фобиите[2], безпокойството, тревожността, опасението, изплашването, боязънта, паниката, ужасът, шокът, стихийната агресия, апатията, смирението и безропотното подчинение, повечето от които са залегнали изключително дълбоко в човешката стереотипна поведенческа същност, включително дори и в случаите, когато техният носител превъзходно осъзнава и разбира пълната им неоснователност и безсмисленост.
Поради това и единствената възможна адекватна човешка стратегия е и може да бъде не стремеж към преодоляване и избавление от страха, а изработването на умения за самообладание при неговото наличие, умения за запазване на способността за рационална оценка на ситуацията и за реализиране на трезво и ефективно поведение. И към овладяването на този именно пункт от проявлението на механизмите на страха (т. е. на лишаването от възможността за или на запазването на рационалната оценка и поведение) са насочени както стратегията на терористите, така и стратегията на антитерористите.
Според специалистите в най-дълбоката основа на всичките видове и форми на страх е залегнал генерализиращият страх от смъртта, и то така, че всичките са само отделни форми и степени на проявление на този именно страх. От своя страна, обаче, самият страх от смъртта се проявява в четири основни състояния като: а) страх от изчезването на собствената биофизиологическа телесност и личностнова индивидуалност; б) страх от изключване от социалната общност (стадото) и обричане на гибел (смърт) поради (интуитивно или рационално, реално или въображаемо осъзнатата) собствена неспособност за индивидуално справяне и оцеляване в околната среда; в) страх от дискомфорт поради загубване на някои или на всичките елементи от досегашната обичайна социална и битова среда и обричане на гибел (смърт) поради тяхната липса като инструменти за оцеляване; г) страх от прекъсване и изчезване на собствената, фамилно-родовата, груповата или видовата популация, към която принадлежи отделният индивид.
При анализа на тези четири видове страх са формирани следните две основни обяснителни линии:
а) линия, издигаща в култ интелигентския страх и обосноваваща тезата, че страхът от личната (индивидуалната) смърт стои йерархически най-ниско сред другите видове страх;
б) линия, издигаща в култ детския и животинския (зверския) страх и обосноваваща тезата, че както древният, така и съвременният човек като правило поставя на най-високо място в йерархията на ценностите стремежа към запазването на собствения живот, и едва след това отдава значение на оцеляването на другите заобикалящи го индивиди, включително и неговите възходящи, низходящи или съребрени биологични родственици; съгласно тази обяснителна линия както древният, така и съвременният човек като правило съвсем не е толкова интелигентен, че да е способен да преодолее зверското и детското начало у себе си в такава степен, че да е готов на реална и искрена саможертва, а доколкото все пак биха могли да бъдат наблюдавани случаи, характеризирани като такава, то те са само “случайно ситуационно събитие”, даващо възможност за невярно тълкуване, или с други думи - те са само една “ситуационна маска”; в основата на тази представа е залегнало и схващането, че успоредно със своето възрастово и интелектуално развитие човекът променя в немалка степен отношението си към онези обекти и фактори, които предизвикват животинския и детския непосредствен страх за живота, и пренася акцента върху страха от онези обекти и фактори, които снижават неговата самооценка, но ... тази тенденция се проявява само дотогава, докато заобикалящата го среда остава стабилна, и дори при най-малките усещания за нестабилност на средата тази интелигентска тенденция автоматично се заменя със животинската.
В своята практическа дейност тероризмът (както държавният и насоченият срещу личността и обществото, характеризиран като “тероризъм отгоре-надолу”, така и антидържавният и антиобщественият, характеризиран като “тероризъм отдолу-нагоре”), винаги е изхождал и вероятно винаги ще изхожда от представата, че сред почти 95 % от хората доминира проявлението на втората линия. И изхождайки именно от тази представа, тероризмът се стреми да проникне толкова дълбоко в човешката същност, че да извади оттам и да издигне и актуализира на преден план онези най-дълбинни страхове, които са в състояние да включат механизмите на слепия инстинкт за индивидуално самосъхранение, да инфантилизират и анимализират човешката същност.
Б. Както всяка дейност, така и терористическата може да бъде както официална (открито и ясно заявена от нейния извършител с т. нар. “поемане на отговорността”), така и неофициална (без нейният извършител да признава факта на извършения от него терористичен акт и “без поемане на отговорността”); както професионална, така и непрофесионална (лаическа); както непосредствено реактивно-отбранителна, така и агресивно-нападателна; както непосредствено възмездителна (отмъстителна), така и превантивна; както логически прецизно и емоционално хладнокръвно мотивирана, така и спонтанна и замотана във възел от неконтролирани емоции. Все пак, обаче, същинският тероризъм се характеризира най-вече именно със своята официалност, професионалност, логически-прецизна и емоционално-хладнокръвна мотивираност, при което неотговарящите на тези характеристики форми на проявление всъщност са само сурогати (заместители, уподобители, фалшификати) на тероризма, компрометиращи неговата най-дълбока и истинска същност.
Освен това, както всяка (същинска или сурогатна) дейност, така и терористическата има своя психологическа тричленна структура, включваща мотив, дейност и личностно-институционални характеристики. От своя страна в най-общ план всеки от тези три компоненти представлява сложна съвкупност от разнообразни проявни форми, притежаващи своя очевидна специфичност, зависеща от сферата на тяхното проявление, поради което именно нито един от тях не може и не бива лекомислено да бъде поставян под един обяснителен знаменател безотносително от спецификата на съответната сфера и форма на дейност.
Или примерно казано: недопустимо е да бъдат отъждествявани мотивите, дейността и личностните характеристики на дейците, извършващи чисто криминални наказателно-отговорни деяния (включително и убийства) с тези на дейците, извършващи терористически наказателно-отговорни дейния. Още по-малко пък е допустимо мотивационните, дейностните и личностните характеристики на терористическите деяния да бъдат отъждествявани с патологическите деяния. Защото като социално явление тероризмът несъмнено е социална патология, но като психическо явление той съвсем не е психопатология и няма абсолютно нищо общо с психиатрическото схващане за патология. И всеки опит да се твърди, че от психологическа и психиатрическа гледна точка тероризмът е патология, по своята същност е пледоария за наказателноправно оневиняване и лансиране на тезата за неотговорност. Тероризмът е наказателно-правно отговорна, а не психопатологична или патопсихологична, дейност.
И в този именно смисъл е абсолютно неиздържана и крайно примитивна лансираната след терористическите събития от 11 септември 2001 г. в световното медийно пространство версия, обосноваваща тезата, че Осама бен Ладен бил станал терорист просто защото бил психологически комплексиран поради това, че вследствие на прекарано в ранното му детство някакво заболяване имал твърде малки размери на половия си член (който изглеждал като “сбръчкано лимонче”), поради което имал нещастна любов с някаква американка, и че за да компенсира и докаже пред света мъжествеността си, която не бил могъл да докаже в попрището на секса, той избрал попрището на тероризма.
В. Един от основните въпроси в третираната сфера е: “Какви са социално-психологическите основания и механизми за възникването на тиранията (диктатурата) като вид или форма на държавния тероризъм?”
Според нас тук преди всичко става въпрос за следното:
В-1). Повечето от хората не искат да живеят по-добре, а консервативно искат нещата да не се променят, или иначе казано – това е дълбоко психологическата нужда от постоянство на картината на света. Това, всъщност, е и един от психологическите аспекти на инфантилизма, на желанието на детето едно и също нещо да се повтаря непрекъснато и нищо да не се променя, тъй като само цикличното връщане към определено състояние дава спокойствие на инфантилизирания индивид. Затова и повечето от хората се плашат от промените, независимо какви са те. Промените предизвикват интелектуално и емоционално напрежение за овладяване на същността им и за изграждане на нова ясна картина за света, т. е. изискват напрежение към отстояване на устойчиви представи за ситуацията, която “устойчивост на представите” обикновено се схваща като желание за “битийна устойчивост до вечност”.
Това е механизмът, при който постепенно хората свикват с мъчителите си и техните символи, и дори ги обикват. Съществуват изключително много примери от практиката на затворите и концлагерите, които свидетелствуват, че питомците на тези институции твърде бързо свикват с положението си и охотно изграждат у себе си т. нар. психология на затворника, един от най-важните компоненти на която е обожествяването на злодеите и фетишното преклонение към вещите, които те са притежавали, носели или дори до които са се докосвали. Практиката на СССР в този аспект е категорична, че след смъртта на И. В. Сталин и след освобождението си почти 99% от съветските лагерници и затворници са продължавали да скандират хвалебствени лозунги за вожда и режима, съсипали съдбата им. В тази склонност, впрочем, е залегнала и една изключително зловеща и масово проявяваща се “човешка” склонност – мазохистичното желание, удоволствие, удовлетворение и дори щастие от унижението на мазохизма;
В-2). Повечето от хората не желаят и не могат да мислят и предпочитат готовите формулировки на авторитетите. Това е елемент от дълбоко психологическата инфантилна нужда от бащина, патернална закрила, кодирана, впрочем, при повечето животински видове като инстинктивна нужда от водач;
В-3). Като правило всеки човек проявява определена склонност към вълшебните и нелогични желания и очаквания, която склонност е особено силно изявена сред примитивно и стадно (колективистично) мислещите и действуващи хора, определяни в литературата като “масовия човек”.
В-4). Една от най-силните човешки нужди е нуждата от принадлежност към някаква група и страхът от изолация от себеподобните. Според изследванията дори само 15 дни изолация са напълно достатъчни, за да може личността да започне да халюцинира и да бъде със сломена воля. Тогава у личността, водена от желанието по-често да се вижда и да контактува с някого, за да може да се отърве от кошмара на изолацията, възниква неистовото желание да угоди на мъчителя си; в такава именно ситуация изолираната личност като правило е готова да признае като истина всичко, което се иска от нея, независимо дали е вярно или не е вярно. Този механизъм, впрочем, се проявява дори и при най-невинната форма на изолацията, каквато е напр. обявяването на някого за “бялата врана на групата”.
В-5). Бедността, липсата на елементарни материални условия за задоволяване на основните потребности е източник на интензивна тревожност и на агресия. Но бедността може да бъде сравнявана и сравнението да даде допълнителни основания за тревожност и агресия. Едно е човек да няма онова, от което има действителна нужда, и съвсем друго е - да има възможност да сравнява себе си с онези, които имат липсващите му възможности. Тази съпоставителна бедност е бедността, която често пъти има важно социално и политическо значение. Едно от психоаналитичните открития е, че зад стремежа към равенство е скрита завистта. Според З. Фройд леността и алчността са едни от най-важните характеристики на човека.
В-6). При анализа на механизма на сталинския държавен терор изследователите са изключително силно впечатлени от феномена, наречен постоянно нарастващ дефицит на хуманност в обществото.
Несъмнено е, че И. В. Сталин и неговите приближени са главните персонални виновници за създадения от тях репресивен апарат и за извършените от него неописуеми жестокости и ужаси, но внимателният анализ на ситуацията разкрива, че концентрирането на вниманието само върху ролята на държавния апарат и неговите ръководни личности не е в състояние да разкрие цялостния механизъм на държавния терор, тъй като терорът никога нямаше да достигне тези чудовищни размери и форми без доброволното и дори усърдното съдействие на милионите хора, встъпили като негови жертви. Несъмнена историческа истина е, че нито Сталин, нито неговото обкръжение, нито огромният им апарат щяха да могат да осъществят държавния терор без пасивното и дори без активното и ентусиазирано съдействие на почти всички, върху които се е стоварил този терор. Готовността на човека да участвува в насилието над самия себе си е реален обществен феномен, и именно върху блестящото познаване на проявлението на този психосоциален феномен Сталин е изграждал своя държавен терор.
Трудно или дори неописуем е целият спектър от прояви на жестокост към хората, станали обект на това посегателство, без да имат каквато и да е реална вина и без каквото и да е съчувствие и замисляне от когото и да е за техните страдания. Така или иначе фактът си е факт, и той поражда неизменния въпрос: “Откъде се появява тази жестокост, какви са нейните източници?”.
Несъмнено е, че участниците в жестокостите са били под въздействието на тотално разпространявания от пропагандата комунистически светоглед. Сталинското учение е насаждало у хората дух на безжалостност към всички, включително и към самия себе си, който дух е бил считан за израз на най-висшето разбиране за човечност и хуманност. Именно безжалостността към враговете (външни и вътрешни) е била еталон за човешко достойнство, еталон за хуманност. Теорията за изострянето на класовата борба заедно с успехите на социализма само е давала допълнителни клиширани представи и основания за проявление на човешката жестокост, скрита зад привидно благородни и научнообосновани мотиви и аргументи. Стандартните изисквания за безпощадна разправа с вътрешните и външните врагове всъщност са имали предназначението да разчистят пътя на психологическата готовност за жестокост към всички - не само към другите (включително и своите близки, родители, братя, сестри и деца), но и към самите себе си.
В сталинската пропаганда категорично е било залегнало изискването към абсолютно всеки да не щади себе си в името на партията, държавата, обществото и в името “лично на другаря Сталин”. Изобщо: в сталинския нравствен императив човешкият живот - не само чуждият, но и собственият - не е струвал абсолютно нищо, не е представлявал никаква ценност. И цялата многомилионна човешка маса е била в плен на това “дяволско разбиране” за смисъла на човешкия живот.
Любопитно е обаче още нещо: “Защо твърде примитивният и твърде грубият сталински вариант на марксизма не е срещнал почти никаква интелектуална съпротива?”
Причините за това са няколко. Преди всичко от тогавашното общество е бил напълно изчезнал културният слой, интелигенцията. Старата интелигенция е била или заминала в чужбина, или избита, а останалата е била жестоко наплашена. Не случайно в сталинската пропаганда думата “интелигент” е била ругателна и е звучала заплашително. Новата “съветска интелигенция” е била създавана като невежествена и напълно послушна на властта. В резултат на всичко това интелектуалното равнище на обществото е било сведено до почти пълен примитивизъм, и така сталинският сатанизъм е успял тотално да завладее умовете.
Малообразоваността на хората, разбира се, не е достатъчно основание за съществуването и обясняването на податливостта на хората към жестокост. Наистина на тях не им е било по силите да разберат лъжата и опростеността на теоретическите основи на сталинизма. Но в тях е трябвало да има изработена своеобразна бариера – тази на хуманността.
Хуманизираният човек, попаднал в такава ситуация на антихуманистична агресия, просто отказва да участвува в каквито да било теоретически разсъждения и действия, противоречащи на хуманността. Хуманизираният човек просто казва “Не!” на абсолютно всичко, защото притежава устойчивата система “табу”, когато става въпрос за нарушаване на човешките ценности, независимо от намеренията и доводите, съпровождащи нарушението. А щом милиони хора активно са поддържали сталинската система на управлението и репресиите, това означава, че в тях просто не е имало абсолютно никаква хуманистична бариера.
Бариерата на хуманността съществува само при нравствено образованите хора. Добротата и човечността в техния суров, необработен, необлагороден вид са твърде разрушими, защото не се опират на никакви убеждения, нямат опора във вид на осъзнаване на тяхната необходимост за човешкото съвместно съществуване.
Именно поради тази причина твърде бързо се е разрушавал индивидуалният човешки опит и се е приемало антихуманното учение на марксизма. Първичната човечност не си знае цената и не умее да се самозащитава; само нравственото възпитание вкоренява човечността в човека, превръща я в реална обществена политическа сила. Руското общество по времето на Сталин е било в твърде лоша “нравствена форма”. Войната от 1914-1918 г. значително е ожесточила обществото, а гражданската война го е доразрушила напълно. В очите на почти всички хуманизмът вече е бил загубил ако не своята убедителност, то поне своята действеност. Което е било много добре разбрано от Сталин и е било блестящо използувано.
Ако Сталин е имал някакъв талант, то това несъмнено е бил талантът на диктатора, на държавния терорист. Със свръхчовешка проницателност той е умеел да забелязва всяко явление, което пряко или косвено е било в състояние да застраши неговата власт, и безмилостно го е ликвидирал. Без съмнение Сталин е считал хуманизма за един от застрашаващите го фактори, защото той е в състояние да попречи на превръщането на хората във “винтчета” на създадената от него държавна машина. Хуманистичният човек винаги може да откаже да изпълни онова, което е нужно на комунистическата власт и нейната машина, той винаги може да откаже да бъде жесток, винаги може да откаже да вижда враг в лицето на онзи, който му посочват като такъв.
Ето защо на Сталин му е било нужно да свърже думата “хуманизъм” с официалното презрение към всичко “буржоазно”, като все пак обаче изработи един сурогат на хуманизма - “боевия пролетарски хуманизъм”, означаващ, че можем да бъдем добри само със своите.
Г). В книгата си “Просветеното сърце”[3] видният американски психолог и психиатър от австрийски произход Бруно Бетелхайм[4] е описал преживяванията си във фашистките концлагери.
Проучванията за книгата си той започнал още на третия месец след попадането си в концлагера. Към това го подтикнало усещането, че постепенно полудява, че постепенно губи реалната представа за очертанията на собствената си личност, и като професионален психолог проумял, че за да оцелее, трябва да се заеме с някакво занимание.
Тогава той започнал да изучава поведението на хората в концлагера. Тъй като тези му занимания били свързани със срещи и разговори с много хора в гъмжащия от доносници концлагер, проучвателната му дейност по същество е била доста опасна. Фактите и резултатите от проучванията си той “записвал” само в паметта си, тъй като не е разполагал с листове и молив, за да си води записки, а и воденето на такива записки е било изключително опасно.
Днес книгата му е преведена на много езици, а в предисловието на френското й издание тя е наречена “самоучител по издръжливост”. Книгата, естествено, не съдържа предписания и правила за поведение, а е само описание на една възможност за съхраняване на психологическата цялост на индивида в екстремните условия на концлагера.
Според автора още при създаването им концентрационните лагери са имали предназначението да бъдат използувани за експериментална база за превръщането на човека в “идеален затворник” чрез пълна автоматизация на неговото поведение по една-единствена и елементарна формула “заповед-подчинение”; крайната цел на тази “педагогическа програма” е била “да превъзпита човека”, като го трансформира в неразсъждаващ и безупречно действуващ биологически механизъм. Според неговите проучвания едва през 1942 г. вече било станало ясно, че така формулираната програма е неефективна, и тогава именно лагерите започнали да изпълняват нова функция - масово физическо унищожение, преди което обаче задължително се извършва морално и психическо унищожаване на човешката личност.
Според Бруно Бетелхайм системата, наречена “превръщане на концлагериста в идеален затворник”, включва три основни методи.
Първият метод се нарича “вдетиняване на възрастния човек”. Социалната психология разглежда личния и груповия инфантилизъм като една от формите на дефанзивното човешко поведение. Стратегията в тези случаи е била насочена към включването на човека в групата и поставянето на групата в условията на грозяща опасност и катастрофа, при което личното и груповото поведение придобива неадекватен характер, характеризиращ се преди всичко със своята безпомощна ексцентричност и трагикомичност, характерна за малките деца.
Според автора затворническите власти са преследвали така поставената им цел с изключителна настойчивост, а основните методи за нейното постигане са били: Þхроническото недохранване, което е карало хората непрекъснато да мислят за ядене и яденето да бъде основната и постоянната тема на техните разговори и поведение, често пъти водещо до фатални сблъсъци за няколко трохи хляб; Þфанатичното поддържане на идеалната чистота е изисквало превръщането на цялото човешко тяло в обект и територия за непрекъснати проверки и поводи за жестоки наказания; Þсъздаване на една истинска джунгла от инструкции и забрани, всяко движение сред която води до грешки и опасности, които постепенно превръщат човека в постоянно изплашено до смърт дете, започващо “да осъзнава голямата си виновност” и да очаква “полагащото” му се наказание.
Вторият метод е пряко свързан с първия и се свежда до “поемане на колективна отговорност”. Благодарение на този метод създаденото чрез първия метод “чувство за вина” се превръща в “естествено душевно състояние, приемащо всяко наказание, включително и газовата камера, като напълно естествен и напълно справедлив акт.
При приемането на основателността и естествеността на идеята за колективната отговорност лагерниците започвали сами да следят за реда в лагера и да изпълняват репресивните функции на властите; така се постигала парадоксалната ситуация на пълно съвпадение на интересите на властта и интересите на лагерниците.
Поддържането на фона на съвпадението на интересите постоянно се извършвало и чрез публичните зверски мъчения и разстрели, при които изборът на жертвата на пръв поглед е изглеждал съвсем случаен, но винаги е бил дълбоко мотивиран и закономерен - изборът винаги падал върху онзи, който изпъквал по някакъв начин сред “раираната маса”, т. е. все още е съхранявал в себе си нещо индивидуално, нещо свое - нещо, което е различно от общото.
Така, в резултат от прилагането на този метод воденият от инстинкта си за самосъхранение човек започвал сам и умишлено да разрушава своята индивидуалност и човешка личност.
Третият метод се характеризира като “подмяна на спонтанните човешки реакции по заповед” и е насочен към пълното унищожаване на способността у хората за самостоятелна оценка на заобикалящата ги действителност и постигане на пълна психологическа дезориентация.
За тази цел са били прилагани редица способи, като напр.: Þбило е напълно забранено носенето на часовници, тъй като разпределяйки времето си, човек може в определена степен да управлява дадена ситуация; Þпубличните наказания и екзекуции винаги били извършвани при съпровод на класическа музика, изпълнявана от сформирани от лагеристите оркестри; Þпълното отнемане на едно от най-мощните средства за психологическа защита и самоутвърждаване - възможността за упражняване на крепящия личностното самочувствие квалифициран труд и поставянето в такива “трудови условия”, които ликвидират и последните останки на човешката съвест. Психологическото “послание” в тези случаи се е свеждало до внушението “Ти умееш да правиш само онова, което умее да прави всеки друг; ти си еднакъв с останалите; ако искаш да оцелееш, бъди такъв и не се опитвай да бъдеш друг!”.
Четвъртият метод се е свеждал до насаждането на стремеж към причисляване към “лагерния елит” и “участие във властта”. Така съучастието в престъплението се е превръщало не само и не толкова в стремеж към самосъхранение, колкото и преди всичко в представата за участие във важно и високоавторитетно дело.
Д). Какъв е типологическият портрет на съвременния терорист?
Съществуват различни типологични критерии, но най-често споменавани са 5 типологични портрети:
Д. а). Самотният стрелец (бомбаджия) е нетипичен терорист, доближаващ се повече до серийните убийци. Той не е мотивиран от идеи, а от чувство за алиенация, и стремежът му е да обърне вниманието на обществото към себе си, към свойте чувства, както и да накаже обществото за вината му пред него. Психолозите наричат състоянието на самотния стрелец “нарцистична ярост” и признават, че това е една изключително опростена, но в повечето случаи изумително точна и вярна формула. Такъв е например американският терорист Юнабомбър, който протестираше против използуването на науката за военни цели и оставаше неуловим в продължение на 18 години.
Д. б). Месианистичният терорист е не по-малко объркан психически и се характеризира с потаен и изолиран начин на живот с езотерична окраска. Такава е например религиозната японска секта “Върховна истина на Аум” на Шоко Асахара, която през 1995 г. пусна в японското метро отровен газ.
Д. в). Саботажният терорист се характеризира с ясно очертани граници преди всичко в сферата на психологическия терор и търсенето на политически преговори и споразумения. Такива са акциите на Африканския национален конгрес на Нелсън Мандела и тези на ИРА и ЕТА.
Д. г). Войнствуващият терорист счита терора за форма на “тоталната война”, на воденето на война с всички възможни средства и без абсолютно никакви преговори. Такива са организациите на тамилските сепаратисти (т. нар. “Тамилски тигри”), воюващи срещу правителството на Шри Ланка, и ислямските фундаменталистични организации.
Д. д). Опортюнистичният терорист се характеризира с липса на самостоятелна икономическа база и обществена подкрепа и готовност за изпълнение на поръчки на престъпни организации или правителства.Типични представители на този тип тероризъм бяха германската фракция “Червена армия” и организацията на Карлос Чакала.
Е). Психологическото изучаване на проблемата за тероризма незименно преминава през теориите за индивидуалната и груповата човешка агресивност (напр. социал-дарвинистките концепции, етноцентричните теории, теориите за груповия нарцисизъм, теорията за влечението към смъртта, етологическите теории за инстинктивната природна агресивност, и пр.), теориите за индивидуалната и груповата психопатология, както и теорията на Теодор Адорно за авторитарната личност. С оглед на тези именно теории най-общо може да се каже, че съществуват три модели на личността:
►на човек, който се ръководи от своите религиозни, идеологичски, политически и други убеждения и искрено счита, че неговите действия са полезни за обществото независимо от конкретните обстоятелства. Това преди всичко е човек с крайно ограничена сфера на съзнанието, обикновено запълнена с готови доктрини и теми, проявлението на които е подчинено на емоционалната сфера. Такъв човек по изначалност е способон да извърши всичко, каквото му е изгодно в момента или каквото се поиска от него. В политическата феноменология такъв човек обикновено е характеризиран като фанатик или психопат, който при определено доминиращо обществено настроение може да извърши велики дела, но при други ситуации и в друг контекст е способен да причини неимоверно зло, да се прояви като жесток престъпник, включително и като терорист;
►на човек, попаднал във фрустрационна ситуация (т. е. невъзможност да удовлетвори важни за него цели), неизбежно пораждаща у него инстинктивната или подсъзнателната тенденция към проява на агресивни действия, която тенденция при определени случаи може да бъде рационализирана от съзнанието и да послужи като основа включително и за високорационални терористични прояви;
►на човек, който е получил психопатологично или социо-патологично развитие на личността, свързано с доминиращите ненормални отношения в микросредата, в която е израснал и се е формирал под влияние преди всичко на проявите на социалната изолация, на дефицит на добрите отношения, на озлобеност и антисоциални насочености.
Все пак, обаче, при изследването на проблемите в този аспект трябва да се има предвид, че мнозинството изследвания на мотивацията на тероризма сочат, че явната психопатия сред терористите е изключително рядко явление, макар че съществуват редица специфични личностнови предразположености, които често пъти влизат в подбудителния мотивационен механизъм, като напр.: ►свърхсъсредоточеност към защита на собственото „Аз” по пътя на стимулирането на агресивно-отбранителната готовност; ►недостатъчна лична идентичност, ниска самооценка, елементи на раздвоение на личността, рационализационно прикрити зад политико-идеологическата аргументация; ►силна потребност от групова идентификация или групова принадлежност; ►изострено и силно преживяване на социалната несправедливост, придружено от висока степен на склонност за проециране на своите лични неудачи в причинната верига на обществото.
В тези многообразни конкретни случаи в психологически смисъл на думата терористичната група всъщност е само инструмент за външно снемане у индивида на непълнотата или раздвоеността на неговата психосоциална идентичност - стабилизиращо психологическо основание, позволяващо му да се чувствува пълноценна личност; тя е важен компонент от неговото самосъзнание, мощен механизъм в структурата на духовната, ценностната и поведенческата стереотипизация и осмислянето на един иначе трудноосмислим живот.
За въвличането на хората в терористичната дейност в съврементото (преди всичко източно) общество важно значение имат редица фактори, влизащи в причинната верига на традиционно ниското икономическо и психологическо здраве на обществото, на високата степен на нервозност, психозност и манипулативна внушаемост, на традиционно ниските жизнени перспективи и ниската оценка на човешкия живот по скалата на човешките ценности. Така в това общество изключително мощна проява имат спонтанното реагиране, липсата на предварително обмисляне на елементите на ситуацията, въвличането на значителни групи в каквито и да са конфликти - независимо от тяхното съдържание; при което изброеното дотук встъпва в контекста на социума преди всичко като мотив и механизъм за разреждане на насъбраното психологическо напрежение, на чувството за раздразненост, на фрустрацията и безпомощността. При тези условия обществото се оказва способно да поддържа какъвто и да е лидер-авангардист, включително и явно престъпен тип, ако той е в състояние безпринципно да „играе” върху струната на техните чувства. На тази именно основа голяма част от младежта проявява готовността си да участвува във военни конфликти - без значение къде и на чия страна.
Все пак, обаче, независимо от наличието на твърде много общи психологически характеристики на терористично проявените лица, не съществуват основания за поддържането на мнение за наличие на единен терористичен психологически комплекс. Като минимум се очертават два ярко изразени психологически типове, често срещащи се сред терористите: първият психологически тип се характеризира с висок интелект, с висока, и при това обективна, самооценка и увереност в себе си, и с висок напълно адекватен стремеж към самоутвърждаване; вторият психологически тип се характеризира с личностна неувереност, ниска самооценка, висока агресивност и постоянна готовност за защита на своето слабо позиционирано „Аз”, стремеж към личностно самоутвърждаване, с прекалена погълнатост от собствените личностнови проблеми, с незначително внимание към чувствата и желанията на хората. И за двата типа е характерна високата тенденциая на екстернализация, към търсене на източника за своите лични проблеми преди всичко извън самия себе си.
Освен това, един от съществените елементи в терористичния психологически комплекс се изразява в това, че за бойците (преди всичко ислямските, но също така и нерелигиозните) насилието е един от най-съществените елементи на свещенодействието, на единението с бога или висшия идеал, то е „най-богоугодното задължение и дело на правоверния ислямист” или „най-висшето задължение на революционера-комунист” – т.е., насилието е явление със свръхестествени или най-висши измерения. Така, от тази гледна точка, насилието тук няма нито политически, нито морални, нито практически, нито каквито и да са други измерения и функции, освен религиозното измерение и религиозната функция дори когато се извършва от атеистичния комунист-революционер.
Все пак специфично религиозният тероризъм качествено се отличава от светския тероризъм – докато малко или много светският тероризъм се подчинява на идеята чрез терористичния акт да бъдат търсени и намирани сред хората симпатизанти, фенове на онова, което се прави, то религиозният тероризъм не отдава абсолютно никакво значение както на положителното, така и на отрицателното отношение на хората към терористичния акт, а единственото, от което се интересува, е хипотетичното одобряване на извършеното дело от бога.
[1] За страха е писано сравнително много, но от повечето хора за него се знае сравнително малко или дори почти нищо. Като заслужаващи специално внимание бихме могли да посочим следните изследвания: Македонски, В., Страхът, С., 1943 (Рецензия: Михаил Димитров, Проблеми на страха според един български труд, сп. Философски преглед, С., 1943, кн. 2, с. 138-148); Киркегор, С., Понятието страх, Превод от датски, Варна, 1992; Динев, В., Страхът. Философско-антропологичен анализ, С., 1996; Делюмо, Ж., Страхът в Западния свят (ХІV-ХVІІІ век), Превод от френски, С., 2002; Риман, Фр., Основните форми на страха, Превод от немски, С., 2002.
[4] Той е роден във Виена през 1903 г. и е работил като детски лекар - привърженик на школата на Зигмунд Фройд. Автор е на редица книги по въпросите на детската психология и на влиянието на средата върху човешкото поведение. През 1938 г. е депортиран от Австрия в Германия и в продължение на две години е бил в концлагерите в Дахау и Бухенвалд. След освобождаването си е емигрирал в САЩ и там, в Чикагския университет, е организирал школа за изучаване и лечение на деца с психически травми и дефекти в говора.
Стр.447-463 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
