Институтът на остракизма
1. През първите десетилетия на V век пр. Хр., преди всичко в контекста и в непосредствена връзка с реформите, проведени в края на предходното столетие от Клистен, в политическия живот на Атина са били започнали най-загадъчните процеси в политическата история на Древна Гърция, при литературната интерпретация на които едни автори акцентират върху характеризирането им като “първи стъпки на атинската демокрация”, а други автори, особено пишещите през последните няколко десетилетия, - като “време на стремително променящ се политически климат” или като “време на радикална смяна на механизмите на политическата дейност и борба”[1]. Доста любопитен е и фактът, че за въпросната смяна на политическия акцент при характеризирането на тези процеси изключително съществена роля са изиграли анализите на колосалния брой т. нар. остракони, натрупани в резултат от археологическите разкопки през последните десетилетия.
2. Едно от най-разпространените схващания относно остракизма е, че това е било правен институт, възникнал и утвърдил се като най-висша степен на демократизма в полисите на класическата Древна Гърция, употребяван като форма на политическа борба. Така, според схващането на Дж. Ларсен - развито, впрочем, в контекста на разглеждането на реалните политически процеси само в тесните рамки на дуалната схема “демократи-олигарси”, атинските острафории от V век пр. Хр. са били проява на конфликта между демокрацията и привържениците на олигархията.[2] В същата насока е и гледището на Е. Робинсън, според когото остракизмът е “във висша степен демократическа процедура”, “една от най-ясните специфични черти на демокрацията”[3]. Подобно е и виждането на К. Мосе, според когото остракизмът е “характерна за гръцката демокрация практика”[4].
В действителност, обаче, както политическите процеси по времето на функционирането на института на остракизма съвсем не са били свеждани само до демократическата форма на управление (и взаимоотношенията между демократите и олигарсите), така и самият остракизъм съвсем не е бил феномен, свързан единствено с демократическата форма на управление. По същество никога не е съществувало непримиримо противоречие между практиката на остракизма и аристократическото или олигархическото държавно устройство и по същество въпросът се е свеждал преди всичко до това в прерогативите на кой точно орган е протичала тази процедура – дали в Народното събрание (където са доминирали демократите) или в Съвета (където са доминирали аристократите и олигарсите), в зависимост от което са били възможни различни варианти.
Както отбелязват редица изследователи, в Атина първоначално остракизмът е бил прерогатива съвсем не на Еклезията (общото събрание на гражданите), а на Съвета на четиристотинте[5] и е бил несъвместим почти само с тиранията, макар че и в това отношение не може да бъдат избегнати уговорките; и напр. не е имало никакви принципни или нормативни пречки, които биха могли да попречат на тиранина, желаещ да запази външната видимост за легитимност на своето управление, да приложи по отношение на противниците си тази правна процедура, каквато, впрочем, видно от историческите изследвания на Тукидид (VІ, 54, 6), е била практиката по времето на династията на Пизистратите.
В тази именно насока е и гледището на Д. Мерхади, според когото произходът на остракизма е заложен съвсем не в рамките на демократическия полис, а още в историческия контекст на архаическата епоха, когато се е разразявала остра междуаристократическа борба и остракизмът, всъщност, е съзвучен много повече с аристократическия, а не с демократическия манталитет и култура[6]. Това гледище, впрочем, е в пълно съзвучие с исторически доказания факт, че когато в началото на ІV век пр. Хр. атинската демокрация вече е била получила своята най-пълна и завършена форма на проявление, точно тогава и остракизмът е бил прекратил своето съществуване, и съвпадението на тези два факти едва ли би могло да бъде случайно.
Предшествуващият V век пр. Хр., в течение на който е функционирал този правен институт, е бил по своята същност преходен период от аристократически към демократически полис, по което време водещата роля в обществено-политическия живот е принадлежала именно на лидерите, произлизащи от средите на знатните родове, които именно са били както авторите, така и жертви на остракизъм. И именно доколкото на политическата сцена все повече и повече са встъпвали лидерите на демократическите среди, дотолкова и институцията на остракизма все повече се е превръщала в отмираща процедура.
3. Все пак, напълно закономерен е въпросът: “Какви са онези най-съществени черти на остракизма, които го отличават от другите форми на изгнание и го характеризират като особена правна процедура?”.
От историческите източници е видно, че остракизмът се характеризира най-вече с три черти: Þпреди всичко, той е налагане на принудително изгнание, при това не като наказание за извършено деяние и доказана вина, а за своеобразна “обществено-политическа профилактика”, тъй като лицето е носител на опасно за “общественото спокойствие” (или по-точно – за спокойствието на управляващите) влияние върху масите или върху други имащи решаващо значение обществено-политически механизми и сили; Þтова изгнание, за разлика от добре познатите преди него форми на жертвоприносително, катарзисно или наказателно изгонване, не е “вечно”, не е “завинаги” и не е равнозначно на физическа и/или гражданска смърт, а е със строго фиксиран в решението, обикновено имащ продължителност от 10 (десет) години, срок; Þвземането на решението за изгнанието винаги се осъществява при прилагане на специална и строго формална процедура, изразяваща се в гласуване на членовете на съответния компетентен орган, което гласуване като правило се свежда до пускане в урната на един от двата предварително определени предмети, т. нар. “остракон” (“чиреп”, “парче от глинен съд”, “черупка”), имащи символното значение на одобрение или на отхвърляне на предложението за изгнание, или чрез изписване върху остракона на името на предложения за изгонване човек. В случая и самото наименование на тази правна процедура е свързано с наименованието на използувания предмет[7].
Всъщност, при синтетичното разглеждане на остракизма на преден план изпъква, че той е бил правна процедура, която преди да получи своята “скандална известност” през ІV век пр. Хр., вече е била рутинна процедура, прилагана през почти целия V век пр. Хр., която пък, от своя страна, се е била формирала като продукт на доста продължително развитие, протичащо вероятно няколко векове и стигащо до своите начални, сакрални, култово-магически и ритуални форми, свързани с т. нар. “прогонване на жертвения козел”.
При това вероятно най-важната характеристика на тази начална форма се е съдържала и в самото нейно наименование, което в древногръцкия език буквално е било farmacos, т. е. “лекарство”, “средство за лечение”, “средство за оздравяване”, “жертвоприносително средство, дадено за утоляване на глада на злите сили и отклоняване на намерението им да утолят глада си с хората от общността”. В най-примитивния слой на мисленето на древните гърци farmacos е било sacrosanctus, т. е. нещо, което е едновременно и “проклето”, и “свещено”.
И именно поради това в по-късната, класическата (през V век пр. Хр.) и скандалната (през ІV век пр. Хр.) форма на прогонването достатъчно ясно и релефно се открива рудиментът на sacrosanctus, налагащ схващането, че подложеният на остракация съгражданин, от една страна, е отстранен от досега си (съприкосновението си) със свещената територия на полиса и със свещените дела на неговите граждани, а от друга страна - имуществото и всичко свързано с този изгнаник (включително и неговите близки), е придобивало статуса на неприкосновеност и свещеност, посягането върху които е било абсолютно забранено. И още нещо – именно поради това остракофорията е била провеждана само един път в годината, обикновено през пролетта, когато се е извършвало и обновяването в природата, и по-този начин като че ли имплицитно се е налагало схващането, че изгнаникът е поемал в себе си и е изнасял (пренасял) навън натрупания в гражданската община по време на календарния цикъл “всеобщ грях”, и така е “очиствал” (“пречиствал”) общината от натрупания в нея грях.
Така направеното изложение, разбира се, има отношение по въпроса за етиологията или генезиса на остракизма, разкриващ неговия несъмнено религиозен произход. В същото време, обаче, неизменно следва да се разграничават въпросите относно ритуално-религиозния и фармако-катарзисен произход на остракизма, от една страна, от неговата актуално-политическа функция, от друга страна.
4. Разглеждайки въпроса за функциите на остракизма, Дж. Кини пише, че през ІV век пр. Хр., когато вече е било извършвано формирането на античната историография относно института на остракизма, са съществували два основни възгледи: Þспоред т. нар. “аттидографически” възглед, остаркизмът е бил въведен в Атина като средство за борба срещу привържениците на прогонените тирани от династията на Пизистратите; Þсъгласно т. нар. “перипатетически” възглед, формулиран (съвсем не за първи път, а само в най-ясен теоретически обоснован вид![8]) от Аристотел в “Политика”, остракизмът е възникнал като най-общо и универсално средство за противопоставяне и борба срещу прекомерно силните и влиятелни политически или друг тип личности.[9] Тук, в концепцията на Дж. Кини, разбира се, съвсем не става дума за обособяването на тези два възгледи като противостоящи един на друг, а става въпрос само за тяхното относително разграничаващо ги схващане като “конкретен” (“частен”) и “общ” остракизъм.
Наистина в почти всички случаи като правило при обосноваването на необходимостта от остракизма формално, номинално и дословно се изтъква опасността от разрушаване на обществено-политическия строй и нравствения ред и от налагането на тирания,[10] и в този смисъл остракизмът действително е бил прилаган и обосноваван преди всичко като средство за противопоставяне и борба срещу силните, властните и могъществените лидери и техните приближени, способни да направят това.
Все пак, обаче, по-внимателният анализ, отстраняващ манипулациите и емоциите, разкрива нещо по-друго и много по-съществено. Този анализ разкрива, че на остракизъм са били подлагани не просто силните, властните, могъществените и техните приближени, а най-вече (преди всичко) онези от тях, които са проявявали тенденцията да се отделят и обособяват от общностния стереотип на мислене и поведение, от колективистичния манталитет. И в този смисъл те наистина и основателно са били схващани като представляващи актуална или потенциална заплаха за съществуващия обществено-политически строй и нравствения ред, но ... не толкова заради реалното или потенциално опасното им поведение, колкото именно заради манталитета им.
5. Всъщност, за какво става въпрос?
Осъществявайки своя сравнителен анализ на древногръцкия и римския политически манталитет, У. Рънсиман остроумно отбелязва, че гърците са били изобретили остракизма, а римляните – триумфа, и в тези техни изобретения като в огледало е отразено отношението на едните и на другите към техните собствени политически лидери, което именно отношение, всъщност, е и предопределило крайната историческа съдба на гръцкия и на римския полис (и всъщност – цялостен свят), а именно крахът на първия и световно-историческата победа на втория.
А в основата на обяснението на този феномен Рънсиман е заложил съображението, че в идеологията на гръцкия полис е била залегнала не толкова антитираническата и антимонархическата по своята същност насоченост, а много повече популистката нагласа, и най-вече прословутата колективна завист и ненавист на гръцкия демос към своите вождове.[11] Без да скривам факта, че специално на мен, автора на настоящето изследване, тази идея е изключително импонираща и обясняваща ядрото на съществуващия и днес феномен, наречен homo balkanicus, все пак считам, че е необходимо да бъдат направени някои имащи важно значение уточнения.
Преди всичко, наистина самата идея за остракизма е възникнала още в архаическата епоха, характеризираща се с господството не на демократическите, а на аристократическите режими. Работата, обаче, е в това, че тези режими са били аристократически от гледна точка на отношението на доминация на аристократическия слой спрямо намиращите се извън него човешки индивиди и маси, но не и във вътрешните взаимотношения, които в изключително висока (макар и не максимална) степен са били изградени именно върху основата на равнопоставеността и зачитането; и че следователно този строй съвсем не е обезпечавал елиминиране на вътрешно-аристократическата завист, конфликти и борби, насочени към много по-изявените и талантливите. Това от една страна.
На второ место, или от друга страна, разбира се, би било или безумно, или демагогски-манипулативно да се твърди, че такива вътрешни процеси не са съществували в рамките на т. нар. демосен слой. Следователно, едно твърдение, свеждащо се до представата, че в Древна Гърция прословутата “колективна завист и ненавист” към по-изтъкнатите, по-талантливите и лидерствуващите, е била характерна само за вътрешно-аристократическия, но не и за вътрешно-демосния слой, поне според нас, би било ако не безумие, то във всички случаи имащо отвратителен комунистически привкус манипулативно (и демагогско) твърдение.
За политическия живот на Древна Гърция, както в периода на архаиката, така и след това, винаги са били характерни два изключително важни видове процеси: единият е неразривно свързан с феномена на раждането и утвърждаването на полиса, а другият – с феномена на раждането и утвърждаването на личността.
Както е известно, в началния, т. нар. Омиров период, и двата видове процеси са се намирали в “зачатъчно състояние” и напр. никой от героите на Омир, въпреки цялата мощ на неговото проявление, по същество въобще не може да бъде наречен личност – т. е. носител на отделен и самостоятелен вътрешен духовен живот на индивида, чийто пориви и поведенчески актове са нещо отделно от волята на боговете (схващани именно като еманация на ценностите и волята на колектива) и за които той носи индивидуална отговорност (без правото да се позовава на колективна безотговорност).
6. След тази “начална (Омирова) точка”, през целия период от VІІІ до VІ и дори V век пр. Хр. и двете тенденции са протичали и съществували едновременно, като са формирали и съответните два видове манталитет – колективистичен и индивидуалистичен.
Симптомът, разкриващ проявлението на колективистичната или архаично-полисната тенденция, е изразен в една цялостна редица от множество отделни процеси, към най-важните от които, съгласно полисния идеал, се отнасят поне две:
а) най-вече описаната още в “Илиада”-та на Омир съгласуваност на действията във фалангистката сплотеност на воините в боя, която именно, макар и възникнала като форма на военна организованост, впоследствие е разкрила съдържателните характеристики на принцип, приложим и в гражданската организованост. Благодарение на откриването и прилагането именно на принципите, заложени във фалангистката организованост, през класическата епоха Гърция е била постигнала пълно военно превъзходство в нейната “международна” или “световна” политика. Благодарение на прилагането на същите тези принципи (макар и в различна степен в различните гръцки полиси) във вътрешно-полисната организация, се е извършвало и фактическото раждане и утвърждаване на самия полисен феномен като първа или начална форма на държавната организованост. Така, от тази гледна точка, напълно очевидно е, че “раждането на фалангата” и “раждането на полиса” са два, макар и формално отделни, но изключително тясно свързани и взаимно преплетени процеси, и то толкова тясно, че е доста трудно да бъде определено кой е първичен, и кой е вторичен.[12]
б) създаване на първите в гръцкия свят закони, въвеждащи единни и задължителни за всички правни норми на поведение в рамките на полисната организованост, които норми, по своето най-дълбоко съдържание и същност са имали предназначението именно да ограничат и неутрализират проявленията на индивидуалистично-личностновата тенденция[13].
Симптомът, разкриващ изявата на индивидуалистично-личностновата тенденция, е ярко изразеният стремеж на формиращата се личност[14] да заяви в пълен глас своето присъствие и проявление във всички области, поприща и степени на обществения живот, своя стремеж към първенство във всяка обществена, включително и в политическата, сфера, и най-яркото проявление на тази тенденция е в състезателния характер на гръцката цивилизация.[15].
7. Така, именно съчетаването на тези две дълбоко свързани, едновременно противопоставящи се и взаимопреплитащи се една с друга тенденции и менталности е обусловило раждането на т. нар. “гръцко чудо” или чудото на полисната цивилизация и система на ценностите. При това именно съчетаване само в изключително редки случаи едната или другата от тенденциите е успявала да получи определено относително (а още по-рядко - решаващо) преобладаване над другата, които преобладавания винаги са били считани за “отклонение от нормата”, “нарушаване на нормата” (т. е. аномия). Което отклонение е очертавало двата полюси (а именно спартанския и сиракузския), между които се е разпростирал целият останал гръцки свят, считан за принадлежащ не просто към “номията” (“нормата”, “правилото”, “закона”), а именно към т. нар. евномия, т. е. “най-добрата норма”, ”най-добрия закон”.
И първото от най-типичните отклонения от нормата или първият полюс в това отношение, е била напр. обществено-политическата организация на Спарта,[16], при която напълно е преобладавала колективистично-полисната тенденция в пълен ущърб и потискане на индивидуалистично-личностновата[17]. Така, именно благодарение на това проявление на тази тенденция Спарта е била получила онази уродлива и тоталитарна по своята същност полисна стабилност, която понякога е била предмет на завист и обожание от страна на някои теоретици,[18] и която е била изключително скъпо заплатена с пълния отказ от всякакъв вид прогрес.
А второто от най-типичните отклонения от нормата, вторият полюс в това отношение, е била напр. обществено-политическата организация на Сиракуза - един от разположените в Сицилия гръцки полиси, в историята на който единственият стабилен фактор е била перманентната нестабилност, изразяваща се в постоянния преход от тирания към олигархия и демокрация, и след това отново към тирания, и т. н., където политическият живот е протичал като “вечен кръговрат” на трите основни форми на държавно устройство, и където остракизмът не само не е бил прилаган нито веднъж, но и самата идея за него е била напълно непозната.
Впрочем, Диодор свидетелствува, че под влиянието на Атина през средата на V век пр. Хр. в Сиракуза е бил приет закон, въвеждащ остракизма, но тъй като там той не е имал абсолютно никакви психо-ментални основания, съвсем наскоро след това е бил отменен [19]. Що се отнася до Спарата, то там добре познатият и характерен за гръцките полиси класически остракизъм е бил напълно излишен; и това е било обусловено от простия факт, че върху единствения човешки индивид, в главата на когото по принцип би могло да се появи желанието за личностново проявление и реализация, а именно царят, е действувал механизмът на т. нар. ефорски надзор, който е имал правото по абсолютно всяко време да отстрани царя от престола и да възложи властта на друг[20].
8. И тук, разбира се, възниква напълно естественият въпрос: “Как са постъпвали онези личности, които не само не са приемали спартанския или сиракузкия обществено-политически модел, но и съвсем не са считали, че моделът, при който живеят, е номия (и още по-малко са го считали за евномия), и които много добре са осъзнавали, че поради това са застрашени или от осъждане, или от остракизъм?”.
Тъй като съгласно техните представи все пак именно гръцкият свят е “светът”, схващан като “цивилизован свят” (включително и с неговите два аномни, но все пак цивилизовани, модели), а целият останал свят е бил считан за “варварски”, единственият благоприятен вариант за тяхното поведение в такива случаи се е свеждал до онова, което се е наричало колонизация на варварския свят. Доколкото ни е известно Ч. Стар е първият автор, който е обърнал внимание на обстоятелството, че именно в новия, колониалния свят, политическите лидери са успявали да получат онова високо положение и да реализират онези варианти на обществено-политическия модел, които са им били отказани в родината.[21]
При това, ако не се броят случаите на външно силово поголовно или масово прогонване на определени компактни слоеве от населението, за доброволното реализиране на този колонизационен модел съвсем не е било достатъчно наличието на нечия ясно изразена лидерска амбиция. Необходимо е било, разбира се, наличието на съвкупност от цяла поредица политически, икономически и психо-ментални условия и предпоставки, обуславящи мотивацията и готовността за поемане на рисковете на този път от страна на сравнително немалка компактна и организационно обезпечена маса от населението, притежаваща своите стабилно проявяващи се аристократически и редови демосни слоеве.
Във всички останали случаи стабилността в полиса е била постигана в рамките на считаната за допустима от нормите на обичая и правото практика за решаване на конфликтността както чрез феномените на остракизма, тираноборчеството или емиграцията, така и чрез смяната на формата на държавното управление.
Съществено внимание, обаче, заслужава обстоятелството, че от една страна сред атинската аристокрация почти не е имало принципни противници на тиранията като феномен, която е била схващана като достойна консервативна ориентация към идеологията и модела на древната царска власт, но от друга страна, тъй като всички аристократи са възприемали себе си като членове на съсловие от “равноправни перове”, те, всеки поотделно и всички заедно енергично са се противопоставяли на всеки опит на някой от тях да получи статуса на “пръв сред или над останалите”, като установи тирания или царска власт.
Още от времето на Омир тази, втората тенденция, винаги е била много по-силна от първата, и именно тя е стояла в най-дълбоката основа на “аристократическия републиканизъм”, довел както до структурно-институционалното ликвидиране на властта на “омировите базилеи”, така и до по-късно енергично проявяваната нетърпимост към тиранията, един от частните изрази на която нетърпимост е била и появата на остракизма. Така че както ликвидирането на архаичната царска власт, така и по-късното противопоставяне на тираническите тенденции в древното гръцко общество е било дело именно на аристократическите среди, а не на демоса.[22]
Наистина по-късно, след извършените в края на VІ век пр. Хр. обществено-политически и социални реформи на атинския архонт и демократ Клистен, процедурата по осъществяването на остракизма е била възложена (или предоставена) в прерогативите на Народното събрание, и така ставайки “реално дело на демоса”, остракизмът преминал от своя архаически етап на проявление към класическия етап.
Това “демократизиране” на остракизма, обаче, съвсем не променило нито факта на неговия аристократически генезис, нито неговата аристократическа същност, а е променило само субекта (институцията или органа) на неговото изпълнение. Остракизмът си останал като феномен, разположен в полето между протичащите в обществено-политическия живот и преди всичко в средите на аристокрацията две тенденции, а именно колективистично-полисната и индивидуалистично-личностновата, както и като отразяващ процесите, свързани със степента на развитието, зрелостта и противоборството на тези тенденции вътре в рамките на аристократическия слой.
Дори нещо повече: тъй като почти всички лидери на демоса (наричани демагози) всъщност били по един или друг начин генетично свързани не с демосния, а именно с аристократическия слой, институтът на остракизма (както, впрочем, и всички останали институти) по същество продължил да бъде преди всичко аристократически феномен, наистина извел на преден план на политическата сцена фигурата на демоса, но по-скоро като един динамичен сценичен статист.
В случая става въпрос за това, че същността на т. нар. атинска демокрация се е свеждала преди всичко в пренасянето върху демоса на всички аристократически институти, при което всички аристократически привилегии били разпрострени върху всички граждани; по този начин привилегиите на аристократите не били отнети, а просто били разпрострени и върху демоса, и така атинския демос възвисил и издигнал себе си до нивото на най-висшата социална йерархия като се самообявил за част от “съвкупната аристокрация”, и така всъщност формирал феномена, остроумно наречен от някои автори “аристократическа демокрация”.[23]
Ясно е, че извършеното с реформата на Клистен т. нар. “издигане на демоса на аристократическо ниво” всъщност е имало функцията “да размие”, “да разтвори”, “да разводни” и така “да неутрализира” индивидуалистично-личностновото и интелектуално по своята същност аристократическо ядро, и така да не му позволи да се развива или дори по възможност да го унищожи. В случая става въпрос за това, че бидейки естествено продължение и завършек на реформите на Солон, свързаната с остракизма реформа на Клистен съвсем не е имала като своя истинска цел официално оповестената като такава т. нар. антитираническа насоченост, а е имала преди всичко антиинтелектуална, консервативна и антилиберална насоченост.
Тя е била извършена от и в интерес на колективистично-полисно ориентирания слой на аристокрацията и е имала задачата да привлече на своя страна крайно консервативния, крайно завистливия към социалната йерархизация (не върху основата на принципа на отхвърлянето на самата йерархия като такава, а по принципа “стани от стола ти, за да седна аз”) и напълно неспособния да развива интелектуалното начало у човека демос, и така, прикривайки се зад него, да го използува в борбата си против онази част от аристократическия слой, която за първи път в историята е поставяла основите на бъдещето човешко развитие не върху колективистично-полисния тип мислене и поведение, а именно върху индивидуално-личностновия тип мислене и поведение.
Или накратко казано: тази реформа е разчитала на стратегията да не бъде позволено раждането и оцеляването на феномена “самостоятелна човешка личност” и човешката същност да си остане на ниво “колективистично-полисен човешки индивид”.
Наистина в литературата често пъти са били изказвани съображенията, че реформата на Клистен е имала предназначението да повиши политическата активност на демократическия слой при решаването на обществено-политическите проблеми на демоса. Това твърдение, обаче, е колкото вярно, толкова и невярно.
Защото преди всичко тази реформа съвсем не е била разчетена върху основата на някаква ясно определена програма за политическо развитие на демоса. Във връзка с нея не друг, а самият Аристотел изрично и ясно свидетелствува, че т. нар. Закон за остракизма е бил издаден от Клистен, за да може чрез него да прогони някой си “Хипарх, син на Харм, от дема Колит”[24], за тогавашната политическа значимост на когото съвременната история не разполага с никакви определени данни. Очевидно не друг, а един от бащите на политологията категорично е считал, че официалното законодателно институционализиране на участието на демоса в остракацията е имало предназначението да бъдат остранени от политическата сцена определени конкретни личности (т. е. това законодателство е имало ясно определена антиличностнова насоченост), а съвсем не е имало предназначението да повиши политическата активност на демоса.
Все пак благодарение на целия “нов законодателен пакет” на Клистен политическият живот на Атина е бил станал много по-активен и в него, в сравнение с по-рано, са били участвували много по-широк слой от атинското гражданство. Но цялата проблема тук се е свеждала до това, че:
първо, от гледна точка на посещаемостта на демоса в Народното събрание популярни са били почти единствено мероприятията или процедурите по остракофорията, а останалите политико-законодателни процедури са си останали почти напълно безинтересни за демоса;
второ, както преди, така и след реформите определянето на дневния ред на дейността на Народното събрание е било извършвано от лицата, принадлежащи към аристократическия слой;
трето, през цялата история на т. нар. демократическо управление не е имало нито един значим представител на демоса, който да е произлизал от средите на същия този демос, а всички, макар и формално избирани от демоса, са произлизали именно от средите на аристокрацията; именно във връзка с този факт е възникнало и онова значение на думата “демагог” (“народен представител”), с което тази дума е известна и днес;
четвърто, доколкото наистина остракизмът е бил насочен против потенциалните тирани, не просто участието, а поемането на главната функция по тяхното остракиране от демоса по същество е представлявало задаване на и поемане от демоса на една ясна антитираническа парадигма; тук, обаче, проблемата е произтичала от това, че през цялото време на управлението на Пизистрат и на другите тирани всичките те са били не просто уважавани, а почти боготворени от демоса, който по-късно винаги с носталгия си е спомнял за тяхното управление и го е сравнявал с митичния “златен век” на човешкото благоденствие,[25] а самото сваляне от власт на тираните в Атина винаги е било извършвано не отвътре, а чрез външната намеса на Спарта по искане на консервативния слой на атинската аристокрация[26].
А всичко това очевидно свидетелствува, че изключително активната остракационна дейност на демоса съвсем не е имала антитираническа насоченост, а е имала единствено умело манипулирана от консервативния колективистично-полисно ориентиран аристократически слой антиинтелектуална, антиличностнова насоченост против либералния аристократически слой, и то най-вече заради това, че вторият е бил носител на ценностите на формиращата се индивидуално-личностнова менталност.
Все пак, обаче, ориентираните изключително към остракофорията реформи на Клистен са имали и едно доста важно политическо значение – с тях за първи път в човешката история са били официално и законодателно въведени хуманистичните правила на политическата борба, при което политическата борба всъщност започнала да придобива характера на политическа игра.[27] Това законодателство свидетелствува за ориентация към издигане на принципа не само за непосягане върху живота и имуществото на политическия противник, но и към неговото сравнително кратковременно отстраняване от политическата сцена.
[1] Frost, F. J., Tribal Politics and the Civil State, American Journal of Ancient History, 1976, 1-2, p. 66-75; Ober, J., Mass and Elite in Democratic Athens, Princeton, 1989, p. 84-86; Littman, R. J., Kingship and Politics in Athens 600-400 B. C., New York, 1990, p. 165-191.
[2] Larsen, J. A., Cleisthenes and the Development of the Theory of Democracy at Athens, Essays in Political Theory Presented to G. H. Sabine, Ithaca, 1948, p. 16.
[3] Robinson, E. W., The First Democracies: Early Popular Government outside Athens, Stuttgart, 1997, p. 40-41, p. 62.
[5] Keaney, J. J., Raubitscheu, A. E., A Late Byzantine Account of Ostracism, American Journal of Philology, 1972, 93, 1, p. 87-91.
[6] Mirhady, D. C., The Ritual Background to Athenian Ostracism, Ancient History Bulletin, 1997, 11, 1, p. 19.
[7] Придобилото статуса на специален термин наименование е свързано с използуването на т. нар. остракон най-вече в Атина; в Сиракуза, обаче, гласуването е било осъществявано чрез използуване на пергаментови листа.
[8] Става въпрос за това, че този тип остракизъм не е и не може да бъде считан за “изобретение” на Аристотел, и че за него не само се споменава от Платон, но и доста широка известност са имали остракофориите против Пизистрат и Хипербол. При това докато в първия случай действително е ставало въпрос за силна, значителна и влиятелна личност, то във втория случай е ставало въпрос за прилагане на остракизъм по отношение на, както казва Тукидид (VІІІ, 73, 3), незначителна личност, външно неподхождаща и “недостойна” за остракизъм, която, обаче, поради своята порочност е била схващана като позор за града.
[9] Keaney, J. J., Theophrastus on Ostracism and the Character of his NOMOI, Aristote et Athenes, Paris, 1993, p. 261.
[10] Такива са поне официално изтъкнатите съображения в историческите свидетелствувания на античните автори: Диодор, ХІ, 55, 3; ХІ, 87, 2-4; ХІХ, 1, 3; Плутарх, Темистокъл, 22; Перикъл, 7; Алк., 13; Аристид, 7; Евнапий, Животът на философите и софистите, ХХІ, 1, 6. Такива са и в късноантичните и византийските автори и лексикони.
[11] Runciman, W. G., Doomed to Extinction: The Polis as an Evolutionary Dead-end, The Greek City from Homer to Alexander, Oxford, 1991, p. 366.
[12] Тук, обаче, има и още едно нещо, отбелязването на което, струва ни се, има изключително голяма важност. Става въпрос за това, че самото откриване, въвеждане и утвърждаване на принципа на фалангата, е било дело не на демосния слой, а на аристократическия слой; дори нещо повече – възможностите за прилагането на този принцип в средите на демосния слой винаги са били изключително ограничени, тъй като в най-дълбоката вътрешна психическа същност на демосния слой винаги са доминирали принципите на хаоса, анархията и злонамереността, обуславящи неспособността на демосния човек за същинско човешко съчувствие с другия и съгласуваност с него; тъй като от психологическа гледна точка организоваността на демосния слой е много по-близка до стадната или глутническата организованост на чисто животинския свят.
Впрочем, тази именно особеност и днес е въплътена не само в същността на феномена homo balkanicus, но и в същността на цялата т. нар. Източноевропейска култура и цивилизация, в ядрото на която и днес е залегнала именно менталността на древния гръцки демос. Много по-иначе, обаче, стои въпросът с т. нар. Западноевропейска култура и цивилизация, която е изградена върху менталността на древния римски демос, която менталност, поне според нас, макар и с известни уговорки, може да бъде разглеждана като продължение, усъвършенствуване и еманация на менталността на древния гръцки аристократичен слой. От тази именно гледна точка, поне според нас, в известна (а може би и във висока) степен може да бъде обяснено съществуващото и днес коренно различно схващане за понятието демокрация в страните на Западна и на Източна Европа.
[13] И тук, според нас, следва да бъде изрично и ясно подчертано, че категорично не отговаря на истината и не е вярно твърдението, което нагло се шири в имащата марксическа ориентация литература (вж. напр.: Фролов, Э. Д., Рождение греческого полиса, Л., 1988, с. 131; Шишова, И. А., Раннее законодательство и становление рабства в античной Греции, Л., 1991, с. 56-57) и съгласно което първите закони са били създадени “под натиска на демоса”.
Ние приемаме тезата, че първите закони са били създадени не от демоса, не и под негов натиск, а само от и по инициатива на аристокрацията, и то за ограничаване на проявяващата се само вътре в нейните рамки индивидуалистично-личностнова тенденция. По онова време, впрочем, не е бил възможен какъвто и да е натиск от страна на демоса върху аристокрацията, тъй като през VІІ-VІ век пр. Хр. демосът не е играел и не е имал абсолютно никакви вътрешно-демосни психо-ментални способности и механизми, които да могат да го правят политически фактор и да му отреждат някаква, дори и най-незначителна, политическа роля. В този смисъл вж.: Eder, W., The Political Significance of the Codification of Law in Archaic Societies: An Unconventional Hypothesis, Social Struggles in Archaic Rome. New Perspectives on the Conflict of the Orders, Berkeley, 1986, p. 262-300.
[14] Ние се придържаме към тезата, че формирането на личността, превръщането на човешкия индивид в личност, е станало (и е могло да стане) не в демосния, а именно в аристократическия древногръцки обществен слой. В този смисъл ние приемаме, че както колективистичният (фалангистко-полисен), така и индивидуалистичният (личностнов) манталитет са били възникнали и са били получили своето формиране и утвърждаване именно в рамките на древногръцкия аристократичен обществен слой.
След това, разбира се, и двата видове манталитет са били получили своето външно-инвазионно разпростиране и в рамките на демосния обществен слой, при което, обаче, никога не са достигали до неговата сърцевина (и следователно не са могли да я променят), а винаги са били възприемани само от определена, вътрешно-иерархично по-висока (от психо-ментално гледище) прослойка на демосния слой. Освен това, никога не бива да се забравя, че тези два обществени слоеве съвсем не са били капсулационно затворени, а са били двупосочно отворени, така че от една страна, психо-ментално способните от демосния са имали възможността да преминат в аристократическия, а от друга страна - неспособните в психо-ментално отношение са отпадали от аристократическия и са преминавали към демосния обществен слой.
[15] Една от изразните форми на стремежа на индивида към личностно, включително и “свръхличностно” проявление в политическата менталност и политическия живот, е феноменът на тиранията, тъй като именно в тираническата държава могъществото и значимостта на отделната личност (макар, наистина, и само една-единствена личност), намира своите най-високи проявления, далеч надхвърлящи всичките допустими, според гръцките схващания, предели и норми. В този смисъл тиранията е схващана като “отклонение”, но все пак напълно естествено отклонение - резултат от едностранното и прекомерното развитие само на една от тенденциите в ущърб на другата.
[16] Лакедемон или Лаконика е официалното и широко разпространеното в античността наименование на древногръцката държава, образувана върху територията на географската област Лакония, която е известна на съвременниците като Спарта. С наименованието Спарта, обаче, в древността е била обозначавана само централната природно-географска област на Лакония, разположена върху Югоизточен Пелопонес в долината Еврот, намираща се между Тайгет и Парн. Държавата Лакедемон е възникнала около 1050 г. пр. Хр. в хода на т. нар. Дорийско преселение на народите, когато на това място са се били установили трите дорийски филии димани, хилей и памфили.
Самата държава и възникнала в резултат отсливането на четири селища, разположени на около 5 км едно от друго, след което към тях се било присъединило още едно. Така, тази държава, всъщност, не е представлявала единен град в собствения смисъл на думата и не е имала отбранителни стени, а е била открито, отворено селище. Пълноправните свободни граждани на тази държава са били крайно малобройни в сравнение с останалите местни жители, който именно факт, от своя страна, е обусловил ориентацията към постоянна бойна готовност като основен начин на живот, както и залегналата в Конституцията изрична забрана за свободния гражданин да се занимава с трудова дейност, като за обработването на 15-те хектара земеделски земи, които всеки притежавал, са се грижели т. нар. перики, представляващи формално свободни хора, без политически и граждански права, имащи задължението да носят повинност в полза на свободните граждани. Всеки жител на Лакедемон, достигнал седемгодишна възраст, е бил отделян от семейството му и е предоставян на държавата за възпитание и сурово воинско обучение, имащо предназначението да го направи безчувствен към болката. Всяко напускате извън пределите на държавата е било допускано само след специално проучване на мотивите и предоставяне на съответното разрешение, а чужденци не са допускани да влизат в държавата.
Начело на държавата са стояли двама царе, властта на които е била ограничена от петима ежегодно избирани ефори, съставящи т. нар. Ефорат, който е имал пълна законодателна, съдебна и полицейска власт. Тази държава практически не е участвувала в т. нар. гръцка колонизация, а след сключването на Пелопонеския съюз тя е станала най-могъщата гръцка държава, но след разпадането на този съюз през ІІІ век пр. Хр. държавата практически изчезнала от историческата сцена; след 221 г. пр. Хр. тя престанала да съществува, тъй като била завладяна от Македония, и останало само географското наименование Спарта. След 146 г. пр. Хр. Спарта станала съюзен град (civitas foederata) на римската провинция Ахайя.
[17] Разбира се, и в Спарта, поне отвреме-навреме, са се появявали определени открояващи се личности, като напр. царувалия през VІ-V век пр. Хр. Клеомен І, царувуващия през 480-467 г. пр. Хр. Павсаний и царувуващия през 408-395 г. негов внук - Павсаний І, както и действуващия през 407-395 г. пр. Хр. виден военачалник Лисандър. Всичките те, обаче, от една страна, никога не са били “ярка личност” от калибъра на класическите гръцки видни личности; от друга страна, никога не са били приемани от спартанското общество, което ги е считало за несъвместими с неговите ценности; и от трета страна самите те, като правило, винаги са се проявявали като деструктивни и дейността им е била насочена към качествена промяна на принципа на организация на спартанския полис.
[18] Все пак предпочитащи да живеят не в Спарта, а в другите гръцки полиси; така, както и редица западноевропейски комунисти предпочитаха да не живеят в комунистическия свят, а само да го възхваляват от достатъчно безопасно за самите тях териториално и културно-цивилизационно разстояние.
[20] Наистина, макар и с известни условности решенията на този ефорски надзор биха могли да бъдат окачествени като “протоостракизъм”, но така или иначе, те в никакъв случай не могат да бъдат характеризирани като остракизъм.
[22] В този смисъл виж: Greenhalgh, P. A. L., Aristocracy and its Advocates in Archaic Greece, in: Greece and Rome, 1972, XIX, 2, p. 190-207.
[23] Roberts, J. T., Aristocratic Democracy: The Perseverance of Timocratic Principles in Athenian Government, Athenaeum, 1986, 64, 3-4; Ober, J., The Athenian Revolution. Essays on Ancient Greek Democracy and Political Theory, Princeton, 1999. Тук за съпоставка следва да бъде отбелязано, че при Френската революция подходът е бил точно обратен – били отнети всички привилегии на аристокрацията, без да бъдат давани привилегии на демоса, и така бил формиран феноменът “демократизиране на аристокрацията”, която била сведена до нивото на низшата социална йерархия. Работата, естествено, е в това, че аристократизирането на атинския демос е било и е могло да бъде само и единствено чисто формално-юридическо, но не и фактическо; а дали и доколко демократизирането на френската аристокрация е било формално или съдържателно, е тема, на която тук няма да се спираме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар