МЕДИКАМЕНТОЗНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ

(проф. Янко Янков-Вельовски prof. Ianko Iankov-Velyovski)

Ваши Превъзходителства,
ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

За хората, които живеят в т. нар. Запад вероятно е или невъзможно, или изключително трудно да си представят лекаря като фигура, активно участвуваща в поддържането на една сееща страдания, мъки и смърт античовешка система, но за хората, които по-рано са живяли в условията на класическия комунизъм и днес продължават да живеят в условията на т. нар. мафиотския по своята същност политически режим на управлението на посткласическия комунистически елит, тази именно представа за лекаря е най-нормалната и най-адекватната.

Когато отдавна, преди около 40 години, като студент в Юридическия факултет изучавах административно право, бях шокиран от факта, че преподавателите най-откровено - както писмено (т. е. в статиите и книгите си), така и устно (т. е. в лекциите си) - разглеждаха т. нар. „система на здравеопазването” именно като „система на упражняваната от комунистическата партия и имаща характера на диктатура държавна власт”, която изрично и ясно наричаха „медицинската власт” и кой знае защо много по-често наричаха „медицинските власти”. Когато после сам започнах „да се ровя” не само в текстовете на законите, но и в изключително големия брой подзаконови актове, вече констатирах, че в случая тези преподаватели просто са използували логиката и терминологията на т. нар. „правни нормативни актове”, или иначе казано – логиката и терминологията на висшата тотална комунистическа власт.

Тъй като по онова време беше сравнително модерно студентите по право да бъдат и т. нар. факултативни (т. е. „доброволни”, „незадължителни”, „по свободен избор”) слушатели на голяма част от лекциите на преподавателите в Медицинската академия, и тъй като и самият аз почти доста активно се възползувах от тази „мода”, бях изумен от няколко групи факти, а именно: »че от една страна, както обучението на студентите по право, така и обучението на студентите по медицина, бе безапелационно подчинено на едно общо и изключително строго изискване – и едните, и другите да знаят, че са специални и елитни избранници и представители на висшата комунистическа политическа власт; и »че от друга страна, в същото време студентите по право бяха подготвяни да имат психологическите комплекси и рефлекси на слугински страх от властта, докато студентите по медицина, сред които имах изключително много на брой съученици и приятели, бяха подготвяни да имат пълното самочувствие на бъдещи ефективни и неумолими властници.

Този парадокс, разбира се, имаше своите както чисто идеологически, така и напълно практически основания. Така, по онова време официалната партийна и държавна политика бе наложила постулата, че в бъдещото комунистическо общество правото (като политически инструмент за управление) ще отмре и ще бъде заменено най-общо казано от биосоциалната технология, най-общите и стратегически направления на която са преди всичко медицината (схващана преди всичко като биологическа и хирургическа технология за въздействие върху и промяна на човешкия индивид и неговото поведение) и социалното инженерство, в съответствие с което професията на юриста ще престане да съществува и за вечни времена бъде заменена от професиите на биотехнолозите, медиците и инженерите, които именно ще са управленските кадри на бъдещето общество (като цяло) и (в частност) на поведението на всеки отделен индивид.

Впрочем, на изключително любопитни доказателства за зловещото практическо реализиране на този постулат впоследствие се натъкнах когато (вече като млад научен изследовател в БАН и асистент в Юридическия факултет на СУ) ми се наложи „да се ровя” в документацията на Централния държавен архив, за да разработвам планово възложената ми тема за „Ролята на постоянните комисии в дейността на Народното събрание”. Тогава именно (вече без каквато и да е изненада) констатирах, че в почти всички мандати на Народното събрание в състава на всяка т. нар. „Комисия по законодателството” („Законодателна комисия”) е имало само един или двама юристи, като всичките останали законотворци са били именно лекари и инженери; при което, като правило, членовете на тези комисии са гледали на себе си като на истински държавнически властници, а на юристите - като на „обслужващ ги персонал”.

Този парадокс, разбира се, тогава бе залегнал и в напълно практическата тотална дейност на комунистическите партийни и държавни органи и институции, но днес проблемата е преди всичко в това, че тази изключително зловеща практика не само не е теоретически обяснена и фактически прекратена, но дори виртуозно и прецизно е доусъвършенствувана, при което ментално и технологично е залегнала в стратегията на мафиотските посткомунистически институции.

Впрочем, „по следите” на тази зловеща практика самият аз тръгнах преди повече от тридесет години. И вероятно едно от последните ми учудвания (след което престанах да се учудвам) в това отношение е било на втората година от битността ми на млад учен, когато от т. нар. Софийско военно окръжие ме извикаха и ми казаха, че е недопустимо един дипломиран юрист, научен изследовател и преподавател по право да е обикновен редник от запаса, поради което трябва да ме изпратят на школа за запасни офицери. Тогава именно веднага посетих дома проф. Ярослав Радев, на когото обясних, че в никакъв случай не желая да променям статуса си на „редник от запаса”; и тъй като по онова време проф. Я. Радев бе не само университетски преподавател по право и мой непосредствен научен ръководител, но и Заместник-председател на Държавния съвет, т. е. Вицепрезидент, той веднага и завинаги ме избави от напълно неприемливите за мен претенции на военните и направи така, че моят т. нар. „военен чин” завинаги си остана „редник”.

Обаче именно във връзка с и благодарение на това (на пръв поглед съвсем обикновено или „делнично”) събитие аз започнах да осъзнавам един от колкото очевидно явните, толкова и изключително прецизно скритите зловещи механизми на тоталната комунистическа власт, който впрочем, дори и днес все още е изключително активно използуван от трансформираната в Червена мафия комунистическа държавна система.

Става въпрос за това, че по онова време е била законово и фактически установена една тотална държавна система на военно и паравоенно обвързване на абсолютно всички свързани с т. нар. здравеопазване лица – не само лекарите, не само медицинските сестри и фелдшерите, не само стоматолозите, фармацевтите и лаборантите-биохимици, но дори и санитарите, шофьорите и всички други, които по какъвто и да е начин са свързани с т. нар. „система на здравеопазването”. Дори нещо повече – не само свързаните с т. нар. хуманна медицина и хуманитарно (човешко) здравеопазване, но и свързаните с т. нар. ветеринарна медицина и животинско здравеопазване.

Пак във връзка с това събитие осъзнах: »че т. нар. „медицинска власт” е толкова тотална и безапелационно упражнявана и налагана над всеки, колкото и административната власт на армията и милицията; и »че тези именно три власти всъщност са считани за много по-авторитетни, по-значими, по-силни и по-високойерархични от правосъдната (съдебната) власт (на която, впрочем, точно по това време най-официално отнеха не само централната софийска, но и всички провинциални съдебни палати и представителни сгради, и натикаха офисите в схлупени стари къщи и паянтови дървени бараки).

Пак във връзка с това събитие осъзнах, че в пълно съответствие с функциониращия в СССР управленски модел т. нар. „медицинска власт” фактически е наложена като алтернатива на правосъдната власт, при което към абсолютно всички раздели или сфери на медицината са формирани и специални техни експериментални и други функционални направления, едно от най-важните от които е било това, което е имало изключително наказателно-елиминационна проявна същност и значение, и което редица западни изследователи на модела наричаха с едностранчивото и непълно наименование „наказателна медицина”.

Но да се върна на главното – точно по това време прецизно установих, че абсолютно всеки български гражданин от мъжки и от женски пол, който по някакъв начин е бил свързан със системата на фармацията, биохимията, стоматологията, хуманната и ветеринарната медицина, като правило още веднага след дипломирането си е бил длъжен да бъде военизиран и да получи съответен военен (сержантски или офицерски) чин; първоначално уж само „от запаса” („от резерва”), но впоследствие и обикновено само десетина месеци след първоначалното ангажиране - да бъде включен в дейността на изключително активно и строго секретно действуващи структури на Армията (войската) и/или Министерството на вътрешните работи (Държавна сигурност и милицията).

И още нещо – днес съм абсолютно категоричен, че една от главните причини за все още пълната невъзможност за достъп до архивите на уж бившите армейски и МВР-ейски специални служби е не толкова опасението от разкриването на агентурния и служебния (сержантски и офицерски) персонал на т. нар. Първо, Второ и Шесто управления на Държавна сигурност, колкото именно персонала на т. нар. Пето и Девето управление; от структурата на който именно персонал днес е формирана структурата на биохимичната, фармацевтичната и медицинската мафия.

При това:

1) един от най-странните факти в посоченото направление е този, че цялата изключително зловеща практика на всичките тези тайни (секретни, специални) структури на престъпната комунистическа власт днес се ползува от изричната и гарантираната от българския Закон (съвсем отделен е въпроса, че този Закон е абсолютно противоправен) тотална защита като „държавна тайна”;

2) един от върховете на странността в това отношение е фактът, че силовите и пропагандните институции на българската държава най-нагло, публично и интензивно заявяват, че обявяването на тези престъпни деяния за „държавна тайна” е станало по искане на военната организация НАТО и институциите на Европейската общност;

3) вторият от върховете на странността в това отношение е фактът, че силовите и пропагандните институции на българската държава най-нагло, публично и интензивно заявяват, че тези обявени за „държавна тайна” престъпления на комунистическия и посткомунистическия политически режим по своята най-дълбока същност принадлежат към т. нар. „цивилизационни и европейски ценности”; и че като такива са тотално гарантирани от цялата военна мощ на т. нар. Запад, който винаги е готов да дебаркира в България, за да защити тези ценности от посегателствата на техните противници.

Държа изрично да отбележа, че през последните 10-15 (десет-петнадесет) години специално този аргумент е бил (понякога дръзко и нагло, а понякога подигравателно и формално „доброжелатено”) сравнително интензивно отправян лично към самия мен; и че с изключително перверзно удовлетворение този аргумент ми е бил отправян най-вече персонално лично от всичките онези, които, както по-рано, така и днес, са участвували и продължават да участвуват в инквизициите над мен и над членовете на моето семейство.

ІІ.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Като изхождам от обстоятелството, че Световната здравна организация вече доста отдавна има офис в България и поне хипотетично би следвало да знае и познава фактите, свързани с т. нар. здравословна и здравоопазваща ситуация в страната, за мен поне до известна минимална степен изглежда странен фактът, че тази високоавторитетна световна организация не проявява почти никакъв видим за българската общественост интерес към тази ситуация.

Обяснението на този „странен факт”, разбира се, има и може да има най-различни ракурси, и един от тях например би могъл да бъде и фактът, че завеждащият българския офис на организацията (Емилия Тончева) е българин, който просто е продукт на и част от посочената по-горе система на участие в държавната и мафиотската власт.

Разбира се, в случая съвсем отделни са отговорите на въпросите: „Дали Световната Централа наистина не знае за съществуването на една такава вероятност?” и „След като е повече от очевидно, че много добре знае, защо се преструва, че не знае?”.

При това изрично и ясно подчертавам, че този „странен факт” е още по-странен на фона на факта, че вече в продължение на много години почти всеки вестник и почти всяка електронна медия (радиостанция, телевизия и информационен интернетен сайт) всеки ден съобщава изключително много и изключително потресаващи факти, свързани с трагедията на българските граждани, които се нуждаят от някакъв вид медицинска помощ, но вместо нея усещат само здраво забитите в тях хищнически зъби на формираната от комунистическите тайни служби Червена мафия.

ІІІ.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Онези от вас, които знаят съдържанието на моите изключително многобройни отделни изложения до прокурорско-съдебния клан на българския филиал на Руската Червена мафия, както и съдържанието на моите няколко книги, посветени на третираната тема (виж напр. трите издания на книгата ми „Българският тероризъм”), несъмнено знаят, че моята изключително отдавна обоснована теза гласи:

1) че както предишната (от класически комунистически тип), така и днешната (от неокомунистически и мафиотски тип) държава упражнява изключително интензивен държавен тероризъм върху българските граждани;

2) че една от неговите разновидности е т. нар. медикаментозен тероризъм;

3) че този специален и модерен (от историческа гледна точка) тероризъм се характеризира преди всичко с това, че има евгенетични и геноцидни целеви основания, функции и предназначение;

4) че повечето от фактите, с които разполагам за него, са намерили своето описание в множество мои официални писмени искания за разследване, адресирани до институцията на Главния прокурор и до някои други институции, както и в някои публикации във вестници и списания; че текстовете на тези изложения са публикувани в хронологично подредената моя документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика” (състояща се от седем обемисти томове); че отделно от това тези текстове са събрани в специална тематично подредена книга, озаглавена „Зеленото чудовище от Държавна сигурност: Фантом или реалност е българският медикаментозен тероризъм. (Документалистика)”; че тази книга все още не е отпечатана поради липса на финансови средства; което препятствие, разбира се, също така е прецизно обезпечено от Мафията.

ІV.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Категорично настоявам да бъде образувано наказателно разследване на всичките посочени тук факти и обстоятелства.

1. На 26 октомври 2004 г. моята тогава 10 (десет)-годишна дъщеря е била прегледана от д-р Красимир Паликов, работещ в ДКЦ ХV ЕООД, ул. “Никола Габровски” № 20, София – 1171, който, чрез официално и надлежно оформена т. нар. „Рецептурна бланка” й е предписал определена лекарствена форма.

Тъй като, обаче, в официалната фабрично-търговска писмена информация, съпровождаща лекарствената форма, изрично и ясно е записано, че “препаратът не се прилага при деца и юноши до 18 години ... защото нарушава правилното развитие и ставния хрущял”, аз като родител и законен представител на непълнолетното си дете се обърнах с официално писмо, адресирано до въпросния лекар и поисках да получа официален писмен отговор на три въпроси: а) дали наистина той е дипломиран доктор; б) дали счита себе си за добросъвестен лекар; и в) дали той счита, че с деянието си не е застрашил здравето или живота на детето ми.

Това мое писмо до д-р Красимир Паликов бе изпратено по пощата със статус „препоръчано писмо”, което има № 000047 и дата 02 ноември 2004 г.

2. Тъй като в предложения от мен напълно разумен и законов за такива случай срок за отговор не получих никакъв отговор; и тъй като по абсолютно никакъв начин не констатирах наличието на съобразена със Закона загриженост от страна на г-н доктора относно извършеното от него деяние и относно моята загриженост за здравето на детето ми; на 18 ноември 2004 г. с две препоръчани писма се обърнах към Министъра на здравеопазването (по онова време това бе Славчо Богоев; за него, впрочем, още тогава предварително разполагах с напълно проверената информация както че е син на полковник от Държавна сигурност, така и че самият той има офицерски чин и е изключително тясно свързан с дейността на специалните служби) и към Директора на Националната здравно-осигурителна каса.

С това писмо исках от въпросните двама държавни слуги на Медикаментозната мафия да разпоредят на съответните контролни органи, които да проверят: а) дали д-р Красимир Паликов е извършил деяние, застрашаващо живота или здравето на детето ми; б) ако е извършил такова – поради какви причини е било направено това; в) дали г-н докторът е получил парично възнаграждение от страна на здравната осигурителна каса за извършения от него неистински медицински преглед и за предписаното увреждане на здравето и застрашаване на живота на непълнолетната ми дъщеря, тоест – дали полученото от него парично възнаграждение е правилно и законосъобразно и дали не трябва да бъде върнато в Здравно-осигурителната каса; г) дали органите на Министерството на здравеопазването ще санкционират г-н доктора, при условие, че той е бил осъществил противоречащо на медицинската наука и практика деяние.

Към писмата си до двамата мафиотски слуги съм приложил: а) Копие от написаната и подписана от г-н доктора т. нар. “Рецептурна бланка”; б) копие от писмото ми до г-н доктора, с което, позовавайки се на предоставеното ми от Закона право съм поискал т. нар. “разясняване” във връзка със случая, което разясняване той е бил длъжен да ми даде именно в поискания от мен формат – тоест в писмен вид.

3. След всичкото това получих три писма:

а) С писмо изх. № 94-Я-18 от 25 ноември 2004 г. Министерството на здравеопазването ме уведомява, че е препратило преписката на д-р Михаил Христов, Директор на Районния център по здравеопазване, когото „моли” (т. е. към когото не отправя „нареждане”/”разпореждане”, а на когото предоставя възможността да се заеме със случая „ако пожелае”, „ако иска” и евентуално „както иска”) да провери и изясни случая, след което да отговори на мен и на Министерството;

б) с писмо изх. № 19-05-40 от 30 ноември 2004 г. Националната здравноосигурителна каса ми дава юридически съвет, какъвто аз въобще не съм искал от тях, и който, освен това, няма абсолютно нищо общо с казуса, който съм изложил, както и специално в аспекта му, който категорично и несъмнено има отношение към тяхната дейност.

С което тази държавна институция фактически ми дава да разбера, че моите пари, които съм предоставил на тази институция като предназначени за заплащане на здравноопазващо обслужване, фактически могат да бъдат и практически са харчени за заплащане на дейността на всеки, който е свързан с някои от клановете на медицинската мафия, при това дори и в случаите, при които тази дейност е очевидно здравеувреждаща (терористична) по отношение на мен и моите близки.

в) с писмо, което не е датирано, но за което извод относно датата (06 януари 2005 г.) може да бъде направен от пощенския плик, самият д-р Паликов с точно три писмени едрошрифтени редове (които при нормален шрифт са само един ред и половина) и с няколко изключително прецизно подбрани думи: първо, изразява очевидно фалшивото си „съжаление за възникналото безпокойство” и второ, фактически декларира, че е готов да отговори на въпросите, които ме вълнуват, но това трябва да стане „в един разговор”.

Извършеният от мен психо-лингво-семантичен анализ на това писмо ми дава абсолютно категоричното основание да твърдя, че то носи в себе си абсолютно надвусмисления почерк на бившите комунистически тайни служби; за които, впрочем, се знае, че днес са организатори и висши функционери на българския филиал на руската Червена мафия, включително и на нейния медикаментозен клан.

Освен това ситуационният анализ ми дава основанието да бъда абсолютно категоричен, че е най-вероятно този текст на това писмо да не е написан лично от д-р Паликов, а да е изготвен от специалисти, с които той несъмнено е свързан и които изпълняват функция, свързана с обезпечаването на неговата и на другите като него безотговорност.

Все пак, най-характерните черти на това писмо са: »липса на каквото и да е изрично извинение, отправено към адресата на писмото; »липса на каквото и да е желание и готовност да бъде дадено неподлежащо на оттегляне официално гледище или обяснение на станалото събитие, което навсякъде по света бива гарантирвано именно чрез писмен текст, а не чрез празни приказки, съществуването на които впоследствие винаги може да бъде отречено; »наличие на предпочитание за „лична среща”, осъществена на „собствена територия”, което предпочитание (като правило) е характерно именно за дейността на тайните служби и мафията, тъй като точно една такава фактическа ситуация им дава възможност да организират каквато си поискат провокация срещу обекта и така да го лишат от „фактическата” основателност на претенциите му, както и да гарантират неговото компрометиране и (в крайна сметка) прекратяване на предприетата процедура.

4. Само няколко дни след получаването на писмото на д-р Паликов получих писмо и от вече споменатия д-р М. Христов, Директор на Регионалния център по здравеопазване – изх. № 26 от 10 януари 2005 г.

а) Макар че това писмо е от цели две страници, неговото главно и правнорелевантно съдържание се свежда до тезата, че предписаната от д-р Паликов лекарствена форма е била приложена напълно правилно и законосъобразно, тъй като тя може да бъде прилагана и при дица в случаите, в които „няма алтернативна терапия, и в които прилагането е кратковременно.

В това писмо-отговор на посочения Директор на Регионалния център по здравеопазване, обаче, липсват каквито и да са доказателства в полза на престъпно подпоставената от него теза, че в случая е била търсена и в крайна сметка не е била намерена и не е имало „алтернативна терапия”. А самото това обстоятелство по абсолютно недвусмислен начин разкрива и доказва факта, че този аргумент е напълно предумишлено и престъпно измислен (от д-р М. Христов) и че неговото предназначение е да оневини едно вече извършено престъпно по своя характер деяние (на д-р Паликов).

б) Освен това, в писмото на посочения Директор, изпълняващ контролна функция по здравеопазването, изрично е записано, че по време на и във връзка с контролната проверка е било взето и „експертно становище от независим консултант – специалист по детски болести”.

Тъй като, обаче, в това официално писмо, подписано от Директора на съответната държавна контролна институция, въобще не е посочено нито името на консултанта, нито неговата обща медицинска специалност, нито каквито и да са данни относно неговата експертна квалификация, нито неговото изрично формулирано мнение, нито мотивите към мнението:

първо, аз възприех този факт не само като гавра с мен като редови гражданин на тази държава, която гавра е извършена от ръководен представител на официална държавна институция, за нормалното или престъпното съществуване и функциониране на която институция и аз, като редови гражданин, нося своята гражданска отговорност и имам правото на легитимен протест и негодувание;

второ, възприех този факт и като специална гавра, специално адресирана към мен като (все пак) виден представител на юридическата и правозащитната професия, която гавра съдържа посланието: „Ние сме всемогъщи, ти си беззащитен, и ние ще те смачкаме!”;

трето, възприех този факт и като специално и демонстративно извършване на още едно (повече от очевидно) престъпление, специалното предназначение на което всъщност е не толкова да има оневиняващ ефект по отношение на престъпната дейност на д-р Паликов, колкото преди всичко да има характера на адресирано към мен послание, което съдържа следния текст: „Ние знаем, че ти като специалист веднага ще разбереш, че не е имало и няма такъв консултант, че не сме вземали никакво експертно становище от никого, че това, което сме ти написали специално с този ред от писмото несъмнено е отделно извършено от нас престъпление, но правим всичкото това, за да ти покажем за пореден и милионен път, че тук, в тази държава, единствентото валидно мнение е това, което имаме ние, ченгетата от уж бившата Държавна сигуерност, действуващи днес като функционери на сегашната Червена мафия!”.

5. Тъй като счетох, че посоченият Директор на Регионалния център по здравеопазване д-р М. Христов не само фактически се гаври с мен, но и съвсем не е случаен фактът, че той се е съгласил чрез писмото си до мен да извърши поне две престъпления, отново (виж: вх. рег. № 94-Я-1 от 01 август 2005 г.) се обърнах към Министъра на здравеопазването (по това време все още е посоченият син на престъпник и престъпник Славчо Богоев).

Тук ще въпроизведа главните пунктове от това мое писмо:

а) „Госпидин Министър, Þтъй като все пак в официалната фабрично-търговска писмена информация, съпровождаща лекарствената форма, граматически и логически абсолютно изрично, недвусмислено и категорично е записано, че “препаратът не се прилага при деца и юноши до 18 години”; Þтъй като въобще не са посочени никакви обстоятелства, позволяващи изключение от така посоченото категорично предписание; и Þтъй като отговорът, който ми е даден не само не ме удовлетворява, но и създава у мен впечатление за опит за престъпно въвеждане в заблуждение (измама), извършен от страна на контролния орган; аз се обръщам към Вас с искането да разпоредите да ми бъдат предоставени копия от цялостната документация, събрана във връзка с извършената по Ваше разпореждане конкретна контролна дейност. Без да пренебрегвам нито един от документите във въпросната документация, изрично подчертавам, че проявявам специален интерес към посоченото във въпросния “отговор” т. нар. “експертно становище на независим консултант – специалист по детски болести”, при което обръщам Вашето внимание върху странния (и подозрителен) факт, че по отношение на мен името на този консултант е въведено като анонимно, и че според моите разбирания този факт е недвусмислена индикация, че този експерт е “независим единството от самия себе си”, или иначе казано – е напълно зависим от системата, в която е въвлечен.”.

б. „Господин Министър, настоявам, освен това, да разпоредите да бъде извършена нова и много по-пълна проверка, при която в документацията да бъде включено и становището на експертите от фирмата-производител на въпросния медикамент. // При това изрично, ясно и недвусмислено подчертавам, че в случая вече ме интересува не толкова самото конкретно деяние на въпросния лекар (което, според мен, най-вероятно е “деяние по непредпазливост”), а преди всичко механизмът на зловещо престъпното преднамерено поведение от страна на подчинените на Вашето министерство контролни институции, стараещи се на всяка цена да оневинят всяко едно (от най-нискостепенното до най-високостепенното) виновно поведение на който и да е лекар, което деяние според мен е “деяние по предумисъл”. // При това, господин Министър, нека изрично Ви уведомя, че съгласно моята теза такова институционално поведение е характерно само за престъпните организации от гангстерски и мафиотски тип, тъй като чрез него се защитават както вече вербуваните за престъпна дейност лица, така и лицата, които след една такава защита стават превъзходен вербовъчен обект. // Или направо казано – в случая вече ме интересува проблемата за използуването за престъпни цели на ресурсите на медицината и институциите на здравеопазването. // 01 август 2005 г. // Янко Янков.”.

6) Тук и сега енергично обръщам вашето специално внимание, Ваши Превъзходителства и ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим, изключително върху следните два факти и обстоятелства, а именно:

Първо, че с това мое писмо „изрично, ясно и недвусмислено” съм декларирал пред мафиотския слуга, изпълняващ държавническата длъжност Министър на здравеопазването, че „в случая вече ме интересува не толкова самото конкретно деяние на въпросния лекар (което, според мен, най-вероятно е “деяние по непредпазливост”), а преди всичко механизмът на зловещо престъпното преднамерено поведение от страна на подчинените на Вашето министерство контролни институции, стараещи се на всяка цена да оневинят всяко едно (от най-нискостепенното до най-високостепенното) виновно поведение на който и да е лекар, което деяние според мен е “деяние по предумисъл””; и

Второ, че именно този факт и това обстоятелство, действувайки като долнопробни политико-мафиотски проститутки както предишният (Славчо Богоев), така и вече новоназначеният (и все още действуващ и днес) Министър на здравеопазването Радослав Гайдарски, се опитаха да пренебрегнат в цялостното си по-нататъшно официално поведение по случая.

7. Тъй като в продължение на почти два месеци не получих абсолютно никакъв отговор от министерския слугинаж на българския филиал на руската Червената мафия, на 27 септември 2005 г. регистрирах в офиса на посоченото Министерство кратко писмо, имащо вх. Рег. № 94-Я-1/27.09.2005 г., с което изразих своето енергично настояване за отговор.

8. След още нови два месеци чакане получих кратко писмо, подписано от Главния секретар на Министерството доц. д-р Красимир Гигов, когото познавам лично и отдавна и за когото също така още тогава предварително разполагах с напълно точната информация не само, че е изключително тясно свързан с офицерския състав на уж бившата Държавна сигурност, но и че е бил и продължава да е едно от главните действуващи лица в престъпната дейност на посткомунистическата Червена Мафия по ограбването на несметните богатства на две от водещите държавни фирми, а именно – в т. нар. „Български червен кръст” и „Експомед”.

С това кратко писмо на мен ми се казва че: Þприложено ми се изпраща кратка официална писмена характеристика на фармацевтичния продукт, който е бил предписан на непълнолетната ми дъщеря; Þцялата преписка, която е била заведена по мое искане в Министерството, е била изпратена „по компетентност” на т. нар. Комисия по професионална етика, функционираща към Районната колегия на съсловната организация, наречена Български лекарски съюз.

Така тази друга мафиотска псевдомъжка проститукта - Главният секретар на Министерството на здравеопазването доц. д-р Красимир Гигов:

първо, ми е изпратил нещо, което е бил длъжен да ми изпрати още преди една година, но тогава той не е бил направил това, за да се опита да скрие истината, съдържаща се в тази документация; с което свое тогавашно поведение ме е бил принудил да загубя колосално количество социална енергия, за да напиша множеството изложения, от които на Мафията да й стане пределно ясно, че няма да се откажа от исканията си; впрочем, истината, съдържаща се точно на две места от текста на тази документация е, че този фармацевтичен продукт категорично не се препоръчва при деца и подрастващи, освен в един-единствен случай, който няма абсолютно нищо общо със заболяването на моето дете; което означава, че посочения лекар е извършил престъпление, като е предписал на моето дете фармацевтична форма, която абсолютно недвусмислено застрашава здравето и живота на детето ми; както и че е извършено престъпление и от всичките онези функционери на Министерството на здравеопазването (и на неговото регионално звено), които са се опитали и продължават да се опитват да скрият от мен факта на извършеното от посочения лекар престъпление.

второ, е използувал факта на това твърде закъсняло удовлетворяване на исканията ми за информираност относно фактите и обстоятелствата по медицинското лечение на дъщеря ми, за да прикрие чрез него факта, че тотално е пренебрегнал вече напълно новото ми искане, а именно искането, свързано с престъпната дейност на Директора на Регионалния център по здравеопазване д-р М. Христов;

трето, в пълен разрез със законовата регламентация и с моето изрично искане, с абсолютно незаконосъобразния и фалшив аргумент за „надлежна компетентност” доц. д-р Красимир Гигов е изпратил преписката в т. нар. „глуха линия”. Този „административен трик”, впрочем, е изключително добре отработен още от златната ера на класическата комунистическа власт и на Държавна сигурност, когато тайната власт използуваше т. нар. „обществени организациии” като прикритие на своите строго секретни оперативни мероприятия. Днес за тази цел както всяко министерство, така и всяка мафиотска групировка, е създала около себи си „обръч от политически партии, обществени и съсловни организации”, към които в услуга на висшите цели на Мафията изпраща преписките, за да бъдат забутани и никога да не бъдат решени по същество.

9. Почти накрая получих писмо, подписано от Председателя на Управителния съвет на Българския лекарски съюз, който, обаче, кой знае защо все пак е предпочел да остане анонимен по отношение на мен и не си е написал името (мафията, разбира се, много добре знае неговото име).

В това писмо той: първо, напълно правилно, почтено и законосъоразно ме уведомява, че моите искания напълно правилно и законосъобразно са били адресирани именно към Министъра на здравеопазването, който съгласно закона е длъжен да направи онова, което аз искам да бъде направено; второ, все пак отстъпва пред административно-властническия напор на господарите си от Червената мафия и препраща преписката на едно от най-ниските (най-последните) стъпала от мафиотския слугинаж – т. нар. Комисия по професионална лекарска етика.

10. И съвсем накрая - т. нар. Комисия по лекарска етика при Столичната колегия на Българския лекарски съюз – ми е изпратила писмо, което има изх. Рег. № 456 от 09 март 2006 г. и е подписано от Председателя д-р А. Малякова.

С това писмо въпросната персона, в пълно противоречие с разпоредбите на българския закон и нормите на лекарската етика се опитва с измама да ме замотава в мрежата на напълно безполезната рефлексия, като, прикривайки се зад изцяло изпразнените от истинското им съдържание демагогски думи „уважаеми” и „моля” иска от мен да се включа във фарсовия тетър, в който да играя ролята на пълен глупак, който наивно си губи времето, предоставяйки й информация, която, всъщност, няма абсолютно никакво значение за нея и за нейната мърлява мафиотско-слугинажна институция.

V.

Категоричен съм, че в случая става въпрос поне за три основни хипотези на престъпна дейност:

Хипотеза Първа: посоченият д-р Красимир Паликов е действувал напълно самостоятелно, непредумишлено и професионално неадекватно и неграмотно, което обстоятелство, обаче, съвсем не го оневинява от наказателноправна гледна точка и все пак дава основание за квалифициране на деянието му като умишлено и престъпно поради непредпазливост.

Впоследствие, обаче, специалистите от тайните служби на държавата и на Червената мафия, когато узнават от мен за това, което се е случило, решават да встъпят в негова противозаконна защита и да го спасят от моите искания за наказателно преследване и гражданско-правна отговорност, за да могат след това да го вербуват на т. нар. „зависима основа” и да го държат в подчинение, като го заплашват, че ако не им се подчинява, ще оттеглят защитата си и ще го „дадат на кучетата да го разкъсат” – тоест на такива като мен, за да му търсят наказателна и всякаква друга отговорност.

Обръщам специално внимание върху обстоятелството, че в цялостната дейност по случая на Министерството на здравеопазването не се съдържа абсолютно нито един детайл, който да е в състояние да опровергае тази хипотеза.

Хипотеза Втора: посоченият д-р Красимир Паликов е действувал като агент, военизиран или паравоенизиран от бившите и/или настоящите тайни служби на днешното Министерство на вътрешните работи (и най-вероятно преди всичко на службата на генерал Иван Чобанов), на Министерството на армията или на някое от структурните звена на Червената Мафия. При тази хипотеза той е изпълнявал дейност по строго секретно оперативно мероприятие.

При тази хипотеза това оперативно мероприятие: 1) е имало за своя отделна и конкретна крайна цел да осъществи терористично медикаментозно покушение върху малката ми дъщеря; 2) тази цел от своя страна е била елемент от много по-общата цел, която функционерите на бившата и на сегашната Държавна сигурност и тези на днешната Червена мафия са преследвали в продължение на много години в миналото и продължават да преследват и днес против мен и моите близки; 3) смисълът както на конкретната, така и на общата цел е да бъде осъществено наказателно и физически елиминационно терористично посегателство върху мен и моите близки; 4) причината за всичкото това е заложена в моята дългогодишна непримирима информационно-пропагандна и практическа юридическа дейност по търсене на наказателна отговорност за всички престъпни деяния от всеки отделен престъпен деец, принадлежал и/или принадлежащ към посочените престъпни структури.

Във връзка с тази хипотеза една от изходните и важните дейности по разследването е да бъде проверен т. нар. действуващ или запасен (от резерва) военизиран статус на д-р Красимир Паликов и всичко свързано с и произтичащо от този статус.

Обръщам специално внимание върху обстоятелството, че в цялостната дейност по случая на Министерството на здравеопазването не се съдържа абсолютно нито един детайл, който да е в състояние да опровергае тази хипотеза.

Хипотеза Трета е модификация на хипотеза Втора, при което става въпрос за същия тип отделна и конкретна престъпна дейност, осъществявана обаче като елемент на друга по-обща цел, имаща или секретен медикаментозно-експериментален характер, или характер на особени тип геноцидна или евгенетична дейност по биохигиеннно или политическо прочистване (бавно или бързо убиване и унищожаване) на лицата, принадлежащи към определен социално-политически, интелектуален, етнически или някакъв друг обществен слой или група.

Във връзка с възможността да става въпрос за дейност по първия вариант на тази хипотеза (медикаментозно-експерименталния) следва да отбележа, че през последните десет-петнадесет години в българските медии се съдържа изключително обилна информация за голямо множество експерименти, извършени с определена фармацевтична форма в множество болници в България, както и при извънболнични медикаментозни третирания.

Във връзка с възможността да става въпрос за дейност по втория вариант на тази хипотеза (геноцидно-евгенетичния) следва да отбележа, че макар и доказателствата в това отношение да са сравнително по-трудно събираеми, обработваеми и обосноваеми, все пак през последните десет-петнадесет години са регистрирани множество случаи, които напълно спокойно могат да бъдат използувани като доказателствено-аргументационен арсенал в това отношение.

Обръщам специално внимание върху обстоятелството, че в цялостната дейност по случая на Министерството на здравеопазването не се съдържа абсолютно нито един детайл, който да е в състояние да опровергае тази хипотеза.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични слуги на българския мафиотски режим,

Изрично, ясно и категорично настоявам да бъдат събрани на едно место както всичките посочени по-горе мои писмени изложения, така и изпращаните до мен писмени отговори, които се намират при посочените държавни и обществени институции и лица, както и да бъде извършено досъдебно и съдебно разследване на деянията на всички лица, имената на които се съдържат в цялата тази документация.

27 септември 2006 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-047/27.09.2006 г. до посланиците на държавите от ЕС, ЕК, САЩ и Швейцария, Завеждащия офиса на Световната здравна организация в България, Главния прокурор, Президента и Министъра на здравеопазването, с копие до БТА].

ЕТНИЧЕСКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ

Разбира се, терористичните организации и акции са съществували и дълго време преди появата на телевизията, както и въобще на средствата за масова информация, или поне когато броят на хората, четящи вестници, е бил нищожен. Но дори и в онези времена на “стария” (“класовия”) тероризъм, какъвто е бил този на руските народоволци и есери, терористите прецизно са отчитали демонстрационния ефект и са се стараели да въздействуват не толкова върху населението в цялост, колкото върху държавата, и по-точно върху нейните управляващи кръгове, на които именно са били обявили своята война.

После, когато след Първата световна война, на преден план изпъкнали етническите мотиви, започнала ерата на етническия тероризъм, евфемистично наричана от френския учен Ален Менк “ера на възвръщането към трайбализма”[1]; на възвръщане “именно към трайбализма, но не към национализма”, т. е. към специфичната за трайбализма монолитна затвореност в рамките на схващанията за кръвта и за земята, и свързаната именно с конкретната кръв и конкретната земя идентичност, а не към специфичната за национализма много по-слаба монолитност, обикновено допускаща откритост и присъединяване.[2]

И може би най-яркият пример на етнически тероризъм е Северноирландският тероризъм, където в продължение на вече много десетилетия се води жестока и безпощадна междуособна война между т. нар. паравоенни части (paramilitaries) на католическата Ирландска републиканска армия и отрядите на протестантските лоялисти. Както убедително показват в своето изследване ирландските автори Б. О’Лири и Дж. МакГери, въпреки широко разпространеното мнение, че противоборството протича между католици и протестанти, по същество става дума за борба между две етнически общности, едната от които е съставена от потомците на принадлежащите към католическата църква коренни ирландци, живеещи на острова още преди неговото завоюване през ХVІ век от монарсите от Тюдорската династия, а другата е съставена от потомците на принадлежащите към презвитерианската и англиканската църква шотландски и английски заселници. И едните, и другите имат един и същ език и една и съща култура, а враждебността между тях е обусловена от по-малко съществени фактори, които въобще не засягат елементите на общата им идентичност[3]. При това, в Северна Ирландия страда много повече гражданското население, а сред бойците на двете враждуващи групировки жертвите са чувствително по-малко, отколкото сред мирните жители, които терористите уж защитават; което, всъщност, е едно от поредните потвърждения на тезата, че съвременният тероризъм се отнася с безразличие към съдбата на пряко неучаствуващите във военния конфликт.

Етническият тероризъм преди всичко е неотделим от партизанската война, която всъщност е неразделна част от него, и класически примери в този аспект са тамилският тероризъм в Шри Ланка, кашмирският в Индия и Пакистан, шиитският в Ливан, където наред с повече или по-малко регулярните бойни действия на въоръжените групировки се прилагат и чисто терористични методи на борба.

През втората половина на ХХ век сравнително трайно присъствие на европейската и световната историческата сцена са имали различни терористични организации, издигащи знамената на класовата борба, най-известните от които са били напр. италианските “Червени бригади”, германската “Фракция Червена армия”, латиноамериканските ултралеви и други подобни. Любопитно е, обаче, сравнението между използуваната от тях тактика и тактиката, използувана от техните класически предшественици, каквито са били напр. руските терористи. Като правило руските терористи са се стремели преди всичко към сплашване на управляващите най-вече чрез извършването на покушения върху членове на царското семейство, министрите, губернаторите, генералите, и така да принудят правителството да поеме пътя на промяната на държавния строй.

Западноевропейските “радикали” от втората половина на ХХ век, обаче, са били доста далеч от подобни илюзорни идеи и схващания за същността и целите на тероризма, и поради това са били ориентирани към друг вид терористична илюзорност - към т. нар. провокационен (провокиращ) тероризъм. Така, чрез своите терористични действия те са целели да провокират правителството, като го предизвикат да осъществи широкомащабни репресии върху населението, които именно на свой ред да предизвикат вълна от масово недоволство от действията на властите, а при благоприятно стечение на обстоятелствата – да предизвикат даже и революция.

Несъмнено тези схващания също така са били безкрайно далеч от реалността и неразбирайки действителните настроения на хората, тези терористи напълно сериозно са вярвали във фантастичните си планове, в основата на които е било залегнало схващането и задачата не за сплашване на управляващата върхушка, а за нейното подтикване към отговор на насилието с насилие. Така, в контекста на този ход на разсъждения, тези терористи са поставяли акцента на своите акции към предизвикване на страх, ужас и паника именно сред населението, а не сред управляващите.

Днес, макар че вече отдавна са претърпели пълно фиаско и са слезли от историческата сцена, от този тип терористични организации все още и все пак се срещат отделни оцелели отломъци, които, обаче, в сравнение с етническия тероризъм са напълно маргинални, напълно са забравили романтичната революционна риторика, представяща ги като “защитници на угнетените и онеправданите”, и изцяло са се слели с бандитите и наркоманите.

Така, днес може да бъде считана за абсолютно категорична констатацията, че “звездата на класовия терор” отдавна и безвъзвратно е залязла; както, впрочем, отдавна е погребана и утопията и надеждата на марксистите за осъществяването на Световна пролетарска революция, и преди всичко на революция в страните на т. нар. Запад. Единствената жизнеспособна разновидност на тероризма днес е локалният етнически тероризъм – този на североирландците, баските, корсиканците, кюрдите, кашмирците, ланкийците, филипинските бойци; и някои други, които са поддържани от значителна част от своите етнически общества, виждащи в тях борци за свобода и независимост.

---

[1] Т. е. ера на племенния (лат. tribus – общо наименование на трите племена, които образували римския народ; англ. tribе – “племе”, ”фамилия”, “род”, “коляно”, “клан”, “народ” “етнос”; tribal – “племенен”, “родов”, “етнически”) сепаратизъм в обществото, на подчертаването на принадлежността към определено родово-племенно или етническо формирование и изтъкване на преден план на идеята за принадлежност към определена кръв и земя, както и на идеята за племенна идентичност и суверенност.

[2] Minc, A., Le Nouveaue Moyem Age, Paris, 1993, p. 16.

[3] O’Leary, B., McGarry, J., The Politics of Antagonism: Understanding Northern Ireland, Cambridge, 1993, p. 277.

[Публикувано на стр.23-26 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

ЧЕРВЕНАТА МАФИЯ Е САМО ДЪРЖАТЕЛ НА ЗАГРАБЕНОТО НАРОДНО БОГАТСТВО

ПЪРВА ЧАСТ

Соня Събчева: - Добър ден, драги слушатели! Днес гост в нашето студио е г-н Янко Янков, председател на Партия Либерален Конгрес, председател на Съюза на юристите демократи в България, старши научен сътрудник в Българската академия на науките, доцент в няколко юридически факултети, юрист, специалист по Теория на правото, Политически и правни учения, Политология, Психология на правото. Занимава се с практическа политика и с научна дейност.

Г-н Янков е гост в студиото и затова, че през годините на тоталитаризма, лежейки дълги години в килиите на осъдените на смърт, е бил в съседни килии с така наречените “турски терористи”, взривили на 30 юли 1984 г. чакалнята на влаковата гара в град Пловдив и паркинга пред чакалнята на аерогарата на град Варна, а на 9 март 1985 г. - взривили край село Буново до София влаков вагон за майки с деца и фоайето на най-големия хотел в град Сливен.

Добър ден, г-н Янков!

Я. Я.: - Добър ден на нашите слушатели! Аз бях дълги години в килиите на смъртните, без да съм имал смъртна присъда. Моята присъда бе за противодържавна организация и противодържавна агитация и пропаганда, първоначално бе 12 години, а после бе “коригирана” на 6 години и 6 месеци, а след като я изтърпях до последния ден, Върховният съд ме призна за невинно осъден при пълна липса на доказателства. През шестте години и половина, през които бях в затвора, имах възможността да опозная доста добре целия официален и таен държавен инквизиционен механизъм, целия криминален контингент, голяма част от който днес върлува като част от силовите структури на Червената мафия, също така и някои от бъдещите политици на комунистическата и посткомунистическата мафия като например Ахмед Доган, опознах много добре и терористите, извършили няколкото атентати през 1984 и 1985 г.

Соня Събчева: - Разкажете на нашите слушатели каква е била ситуацията, според Вас, кои и какви са били тези хора, как са били мотивирани, за да извършат атентатите!

Я. Я.: - Когато дойдоха в затвора, тези хора се представяха за автентични “борци за свобода” и “герои”. Първоначалната им представа за себе си бе почти пълно копие на филмовите версии на комунистическата пропаганда за героичните постъпки на партизаните-комунисти, и те очакваха всеобщ респект, овации и преклонение пред личността и пред постъпките им.

Впоследствие обаче започнаха да осъзнават, че са безкрайно далеч от всичко, което са очаквали, и най-вече, че вместо ордени на гърдите ще получат по един куршум в главата. Разговарял съм с тях изключително дълго време и съм имал време да приложа всичките си професионални знания, за да ги мотивирам да започнат да си задават въпроси, каквито те съвсем определено отбягваха да си задават, и да стигат до отговори, каквито не им се искаше да получават. Преценявайки умствения им багаж и факта, че в продължение на няколко години Държавна сигурност не е могла да ги открие, аз още в самото начало проумях, че те са били само изпълнители на една предварително и прецизно замислена операция, и че “мозъкът” е другаде. Не ми беше трудно да се досетя къде е това “другаде”, но все пак реших бавно и предпазливо да ги “манипулирам” така, че сами да ми признаят истината. Като психика и като мислене и тримата бяха твърде примитивни, но все пак притежаваха минималната доза здрав разум, необходима им да проумеят, че са били излъгани и изоставени. Няколко мои аргументи ги съкрушиха окончателно и те ми признаха, че са били не само подбудени, но дори и подробно ръководени в осъществяването на терористичните актове именно от агентурните си ръководители от Държавна сигурност от Бургас и от София.

Наскоро след като излязох от затвора, през 1990 г. станах депутат във Великото Народно събрание, избран преди всичко с гласовете на българските турци от Бургаския избирателен район, и по-точно от родните места на тримата терористи. Тогава се срещнах няколко пъти с роднините и на тримата, и успях прецизно да проверя всички съществени факти и обстоятелства по вербуването от Държавна сигурност и използуването на тримата “терористи” за осъществяване на секретните операции на тази зловеща тайна организация.

Когато приключих с проверките си, направих няколко пресконференции, които, разбира се, не бяха отразени абсолютно никъде. После написах специално и доста обемисто изложение до Главния прокурор с искане за разследване на “версията”, че атентатите всъщност са били дело на Държавна сигурност. Това изложение е от 17 април 1992 г., то е регистрирано в регистрите на Главната прокуратура и е публикувано в издавания тогава от мен вестник “Либерален конгрес” и в първия том на документалната ми книга “Документ за самоличност”.

В това изложение изрично и недвусмислено съм обосновал тезата, че така наречените “турски терористи в България” всъщност въобще не са били “терористи на самоизява”, а били добре ръководени и добре манипулирани от службите на Държавна сигурност.

Соня Събчева: - Извинете, искате да кажете, че тези терористични актове са били планирани от Държавна сигурност, били са възложени за изпълнение на тези лица и те са ги извършили, след което по нареждане на същата Държавна сигурност тези хора са били осъдени и разстреляни!?

Я. Я.: - Именно! Именно!

Соня Събчева: - А какъв е бил механизмът, по който тези хора са били манипулирани и мотивирани да извършат терористичните актове?

Я. Я.: - Този механизъм не блести с оригиналност и сложност. Бих казал дори, че е бил доста примитивен и може би именно поради това при тези примитивни хора се е оказал напълно ефективен. Първоначално тези хора са били поставяни в тотални и систематични ситуации на несправедливост, незаконност и необходимост от неизбежна защитна реакция за оцеляване на определени лични и семейни ценности. Постепенно Държавна сигурност е започнала да дава възможност на тези хора, от една страна, да извършват определени маловажни престъпни действия, а от друга страна - да придобиват самочувствие на закриляни от “загадъчни”, но доста силни симпатизанти. После, на определен етап от развитието на сценария, “закрилниците” са се появили, легитимирали са се, шантажирали са “дейците” заради “престъпните” им деяния, сплашили са ги със затвор и други санкции, после са обещали “по-голяма закрила” срещу вербуване...

На един още по-късен етап от развитието на сценария на тези хора е било възложено конкретното изпълнение на терористичните актове, като интензивно им е било внушавано, че те вършат справедливо и героично дело, и че ще имат протекцията на хора от най-високото място в йерархията на властта. Първите “успешни” атентати и умело лансираните слухове за “неуловимите отмъстители” действително са дали на тримата фалшивото самочувствие за “върховно покровителство от верни на идеята хора от висшата власт”.

Аз обаче имам подозрението, че тези терористични актове, или поне главните им елементи, всъщност не са и не биха могли да бъдат извършени от който и да е от тримата, а са били извършени от професионалисти по тероризъм от Държавна сигурност. След това обаче тези лица са били мотивирани да поемат върху себе си “ героичната слава”, и разбира се, и вината за станалото. Това е един стар прийом на Държавна сигурност - нейните специалисти извършват каквото трябва да се извърши, а след това съответно обработените и предварително посветени или пък най-често въобще непосветени и неразбиращи същността на ставащото и на станалото лица, доброволно или принудително като набедени приемат наказателните ефекти от операцията.

Соня Събчева: - Знаете ли, винаги съм си мислела, че не е възможно тези трима средно грамотни млади хора да могат да боравят с експлозиви толкова професионално.

Я. Я.: - Действително за тримата би могло да се каже, че според масовите критерии за България са били “средно грамотни хора”. Но масовите критерии са едно, а професионалните - нещо съвсем друго. Тероризмът е изключително специфична дейност, изискваща висок професионализъм в редица сфери, за които тримата “турски терористи” не са имали дори и най-бегла представа. В това отношение те са били “абсолютно неграмотни”, а може би, дори и една такава оценка и формулировка да е доста елегантна по отношение на тях.

Все пак действително единият от тях е можел да борави професионално с миньорски и каменоломни експлозиви, задействувани с фитилен или електрически детонатор. Вероятно не му е било лесно да усвои начините на включването във веригата на часовниковите механизми, но все пак и това е могло да стане. Другите не са разбирали абсолютно нищо от всичкото това.

Боравенето с експлозиви за миньорски и камоноломни дейности не е кой знае колко трудно за един средно грамотен човек и е напълно възможно той да го усвои. За средно грамотните хора обаче е абсолютно невъзможно осъществяването на елементите от останалата част от сложната терористична дейност. В случая и тримата не са имали дори и най-малка представа как трябва да бъде организиран и постигнат резултатът, който на практика е бил осъществен - в продължение на твърде дълго време специалистите от Държавна сигурност да не могат да ги открият и арестуват.

Отговорът е в това, че целият процес на осъществяването на атентатите е бил изключително прецизно контролиран на най-висше ниво в системата на Държавна сигурност и въобще не е било позволявано на онези служители от Държавна сигурност, които не са били посветени в “тайната на сценария”, да тръгнат по истинските следи и да открият истината. Впрочем, в една от книгите си Георги Сотиров, единият от офицерите от Софийската Държавна сигурност, изпратен в Бургас за разкриване на атентаторите, изрично пише, че когато вече е бил “надушил истинската следа” и като хрътка е бил тръгнал по нея, съвсем внезапно от София е пристигнал неговия началник, който просто го е принудил да изостави тази следа и да тръгне по друга, естествено, напълно фалшива. Така че протекцията на Държавна сигурност над “турските атентатори” просто е несъмнена.

Соня Събчева: - Господин Янков, тези хора наистина ли са убити?

Я. Я.: - Да, убиха ги! Аз съм разговарял с тях няколко дена преди да ги убият, а няколко часа преди да бъдат убити в затвора вече се знаеше, че ще бъдат убити. Ние разбрахме за подготовката на разстрела им няколко дни преди това, когато братът на единия от тях, Сабри Маджаров, бе изпратен в затвора във Варна, за да не бъде в Софийския затвор и да не узнае за изпълнението на присъдата. Той, разбира се, също като останалите е бил агент на Държавна сигурност. После стана виден местен лидер на една от партиите на Червената мафия - Движението за права и свободи на Ахмед Доган.

Соня Събчева: - А те знаеха ли, че ще бъдат убити, или до последния момент са се надявали, че няма да бъдат убити?

Я. Я.: - Почти до последния момент те бяха манипулирани от Държавна сигурност и им беше обещавано, че няма да бъдат разстреляни. Аз обаче много време преди това им бях обяснил, че ги лъжат, и моите аргументи силно ги притесняваха. Те казваха, че всички осъдени на смърт имат право на последно свиждане с близките си, и тъй като на тях не им се дава такова свиждане, това означавало, че присъдата няма да бъде приведена в изпълнение. Аз им обясних, че специално за тях тези принципи нямат никакво значение и няма да бъдат приложени, и че на тях не им дават свиждане с близките, за да им попречат да кажат истината за вербуването си и за атентатите.

Този ми аргумент ги впечатли доста силно и бих казал, че именно след него те започнаха бавно и постепенно да ми разказват подробностите, които ми дадоха възможност да “сглобя” подробностите от картината на терористичната дейност на Държавна сигурност. Тази “картина” аз съм описал в изложенията си до Главния прокурор, в издавания по-рано от мен вестник, както и в отдавна издадената ми документална книга. Но до днес Прокуратурата не е направила абсолютно нищо за разследването на предложената от мен теза. Дори не ми е отговорила абсолютно нищо - нито че е съгласна, нито че не е съгласна с мен!

Соня Събчева: - Все пак се занимавате и с практическа политическа дейност. Потърсихте ли политически средства за решаването на този случай?

Я. Я.: - В България не съществуват политически начини за решаването на подобни случаи. Аз познавам лично всички или почти всички значими политици и властнически фактори, и мога категорично да заявя, че те или са по някакъв начин манипулирани, ръководени и контролирани, или просто значимите им замисли и действия са своевременно блокирани.

Соня Събчева: - Извинете, Вие казахте “манипулирани, ръководени и контролирани”. От кого?

Я. Я.: - Атентатите, за които говорехме досега, разбира се, че не са били планирани и осъществявани от Държавна сигурност съвсем случайно. Една от основните им цели беше да се дестабилизира режимът на Тодор Живков. Ако си спомняте, още през 1990 г. аз бях дал публичност на информацията, до която се бях докоснал като млад асистент за плана-прогноза “Страната Х след момента t”.

Според този план е трябвало, условно казано, “Червената армия да бъде трансформирана в Червена мафия”. Целта на тази трансформация е била трансформацията на изключително голямо количество капитали, необходими на “бъдещите капиталисти”. Така тогавашните “КаГеБисти” станаха днешни видни “червени капиталисти”, които контролират целия политически живот, Парламента, Президента, Правителството.

При тези условия намирането на политически и юридически механизми за разследване на тези престъпления на Държавна сигурност не е възможно.

При тези условия съществува само един единствен начин - призоваването на международната, на световната общественост. Това съм правел многократно през годините на “фалшивата демокрация” след 1989 г. - всичко написано от мен е било разпространено в посолствата в София и в множество международни организации.

Соня Събчева: - Господин Янков, Вие вероятно говорите за вариантите на плана на Андропов, приложени и в България. Виждам, че сте склонни да обвинявате голяма част от нашия политически елит. Споменахте името на Ахмед Доган и на Главния прокурор Иван Татарчев. Какви са отношенията Ви с тях?

Я. Я.: - С Ахмед Доган също сме били в една килия в затвора. От 1991 г. обаче, вече седем години ние с него въобще не сме разговаряли. Той ми беше станал ясен доста отдавна. Споменах и за Иван Татарчев. Бих искал да уточня, че още през лятото на 1992 г. на страниците на издавания тогава от мен вестник “Либерален конгрес” аз изрично поисках оставката на Иван Татарчев от поста Главен прокурор, като обосновах тезата, че той е негоден да бъде независим от Червената мафия. Само че тогава моите “приятели” от фалшивата опозиция, наречена Съюз на демократичните сили, се обявиха против мен, тъй като съм поискал оставката на назначения от тях Главен прокурор. Сега, както виждане, онова, което бях казал на Татарчев още преди цели шест години, днес се признава от същите политици от Съюза на демократичните сили, и те се опитват да му искат оставката цели шест години след времето, когато е трябвало да го направят. Впрочем, въпреки силния шум около конфликта между Правителството и Главния прокурор Иван Татарчев, сигурен съм, че всичко ще приключи съвсем миролюбиво, тъй като и двете страни са подчинени на един общ господар...

Соня Събчева: - Какви са информациите Ви за господин Татарчев?

Я. Я.: - Нито тогава съм разполагал, нито сега разполагам със специална информация за който и да е. Тя дори въобще не ми е нужна, за да мога навреме да узная истината. Не е нужно човек да разполага с кой знае каква специална информация за някого, за за може да го проумее що за човек е, нужно е само да умее да разпознае главното върху основата на малко информационни данни.

Тогава, през 1992 г., имаше конкретен повод, по който познах, че Татарчев е зависим от Червената мафия. Тогава аз се противопоставих пред Иван Татарчев на назначаването за прокурор в Михайловград на Тошо Тошев. Главният прокурор Иван Татарчев първоначално отмени назначението, но само един ден след това отмени отменяването на назначението, и така остави Тошо Тошев за прокурор. Тъй като много добре знаех, че Тошо Тошев е бил зависим от Шесто управление на Държавна сигурност и че сега е зависим от Червената мафия, просто разбрах, че двамата имат общ господар. Това ми беше напълно достатъчно още през 1992 г. до обвиня Иван Татарчев в онова, в което го обвиняват едва сега, преди няколко седмици, Министър-председателят Иван Костов и Министърът на вътрешните работи Богомил Бонев.

Само че целият проблем е в това, че сегашното обвинение на премиера Иван Костов и на министъра Богомил Бонев е абсолютно неадекватно, защото именно те му дадоха възможност в продължение на цели шест години той да обезпечава старите и новите престъпления на Държавна сигурност и на Червената мафия.

Соня Събчева: - Господин Янков, като говорите за Червената мафия и за нейната роля в нашето общество, считате ли, че тя е заинтересована от нашето интегриране с Европа и света? Как, впрочем, оценявате шансовете на България за приобщаване към Европа? Както и шансовете на България да се отърве от мафията?

Я. Я.: - Според мен Западът много добре знае нашите истински нулеви и отрицателни шансове, произтичащи от дълбокото ешелонизиране в структурата на обществото ни на структурите на бившата Държавна сигурност и на сегашната Червена мафия. Западът обаче си има своите съображения да залъгва обществото ни, да ни дава фалшиви надежди и дори нагло да ни лъже относно шансовете ни да станем интегрирани европейци.

Всъщност, Западът няма нищо против това да интегрира към себе, си като “европеизира” и “американизира” всички или почти всички престъпно забогатели лица от структурите на комунистическия елит.

Съвсем друго е обаче отношението на Запада към бившите автентични противници на комунистическия режим - към тях той има стратегията да ги оставя да загиват в буквалния смисъл на думата в лапите на същите, срещу които по-рано в една или друга степен, пряко или косвено ги подстрекаваше и много рядко подкрепяше.

В същото време Червената мафия, управляваща обществото ни чрез изричната подкрепа на Запада, е заинтересована да не дава възможност на обикновения българин да има някакви положителни шансове да бъде “европеизиран” по друг начин, освен чрез емиграция. За оставащия в България българин шансът да бъде част от Европа е нереалистичен и ще бъде такъв най-малко още 20 години.

Соня Събчева: - И все пак възможно ли е да бъде разбита мафията в България?

Я. Я.: - Българската мафия е част от структурите на руската, а руската бе създадена чрез договореност между Запада и КГБ за трансформиране на Червената армия в Червена мафия. Тази договореност е била постигната “по принцип” преди повече от 20 години по времето, когато ръководител на КГБ е бил Юрий Андропов, после дълги години е конкретно уточнявана, и е била влязла в практическа реализация едва преди около десетина години, по времето, когато ръководител на съветската империя бе Михаил Горбачов. Еманация на тази договореност после стана договореността в Малта, за която днес, съвсем не случайно, никой нищо не пише и не говори.

После руската страна по договореността многократно е нарушавала клаузите, докато обаче западната страна винаги е била “прецизно изряден джентълмен”. Именно този “прецизно изряден джентълмен” не е заинтересован от разбиването на руската червена мафия, част от която е и българската.

Иначе, разбиването на българската мафия чрез “подръчни” български политически и юридически средства просто е пълен абсурд. Разбиването на българския червен октопод би могло да стане само ако Западът е заинтересован от това, но за съжаление той не е заинтересован.

Впрочем, колониалният опит недвусмислено показва, че след всяка своя победа Западът винаги е предпочитал да работи с, да подпомага и да внедрява в управлението на колонията победения си доскорошен противник, като в същото време безжалостно доунищожава борците срещу и жертвите на доскорошния си противник, които, често пъти, именно той преди това е бил подстрекавал или дори организирал да започнат съпротивата си. Този модел на поведение бе характерен за Запада както след Втората световна война, така и след Студената война, завършила със събитията от 1989 г.

ВТОРА ЧАСТ

Соня Събчева: - Добър ден, драги слушатели! Гост на нашето студио днес за втори път е господин Янко Янков. Той е живата памет за едно не много отдавнашно време, за което днес ние, гражданите, политиците и журналистите предпочитаме да не си спомняме.

Защо се оказа толкова кратка историческата памет на нашия народ? Защо тази сутрин във вестниците са отразени кратки, бегли, откъслечни и дори изопачени информации за дадената вчера пресконференция в агенция “Балкан” по темата за досиетата на Държавна сигурност?

Защо ние, журналистите, които в по-голямата си част сме на възраст, на която няма от какво да се срамуваме за ролята си в онези мрачни времена, днес се преструваме, че онова зловещо време не е съществувало?

На кого служим ние, журналистите, като подминаваме темата и не отразяваме истината за хората от онова време? На обществото ли? На личната си съвест ли? На онези, които ни дават мизерните заплати ли?

Добър ден, господин Янков!

В разговора по нашето радио миналата седмица, в петък, Вие споменахте за стратегическите внедрявания на хора на КГБ в политическата власт.

Междувременно стана ново важно събитие, потвърждаващо тезата за стратегическите внедрявания - избирането на Евгений Примаков за Премиер на Русия. Той, както е известно, е бивш изключително важен фактор от системата на КГБ. Случайно ли е това или е поредното доказателство на тезата, която Вие започнахте да лансирате още от времето на “Кръглата маса” през началото на 1990 г. и развивате до днес?

Я. Я.: - Избирането на Евгений Примаков за премиер на Русия е едно от поредните доказателства, потвърждаващи тезата, че именно КГБ е планирала така наречения “преход към демокрация” много отдавна, и че прецизно контролира целия процес вече повече от десет години чрез стратегическите внедрявания на свои хора навсякъде. В Русия това е открито, “откровено” и очевидно. У нас в България обаче стратегията е нещата да бъдат доста завоалирани и прикрити, но картината е абсолютно същата.

Соня Събчева: - Кого по-точно имате предвид?

Я. Я.: - Абсолютно всички участници в политическата, икономическата и всички други власти, на всичките йерархични нива от 1989 г. до днес. Това са участниците в така наречената “Кръгла маса” през началото на 1990 г., депутатите във Великото Народно събрание, депутатите във всички парламенти оттогава до днес, политическите лидери на всички политически партии у нас от най-значимите до най-незначимите и дори куриозните, членовете и организационно-техническите екипи на всички правителства, всички прокурори и съдии на всички нива от прокурорската и съдебната система, всички областни управители и кметове и обслужващият ги персонал, двамата президенти на България и техните екипи...

Първоначално в тези структури за камуфлаж пред западното общество и пред обществото у нас бяха допускани и някои автентични антикомунисти и независими от тайните служби лица, но впоследствие тези хора бяха брутално изтикани встрани, където абсолютно нищо не зависи от тях, или дори направо са обявени от пропагандата за негодни да участвуват в управлението.

Същото строго контролирано положение е и в икономиката - всички участници в днешният така наречен “бизнес”, от членовете на групировките до най-обикновените участници в “икономическия оборот”, всъщност са предварително или последващо вербувани и внедрени в системата хора. То не би могло да бъде иначе и поради една друга особеност на поскомунистическата икономика - така нареченият “бизнес” няма нищо общо с общоизвестното в света понятие, тъй като у нас с това понятие се означава нещо съвсем друго - ожесточеният, но все пак строго контролиран процес на брутално разграбване на вече създаденото и натрупаното от комунистите държавно богатство и разграбване на бъдещото богатство, “синтезирано” във взетите колосални външни заеми, които ще бъдат изплащани най-малко още двадесет-тридесет години.

Соня Събчева: - От хората, с които сте били заедно в затвора, има ли днес участници в политическите и икономическите структури на днешното ни общество?

Я. Я.: - След промените през септември 1944 г. политическата власт бе запазен периметър преди всичко за излезлите от затвора. След промените през 1989 г. обаче политическата власт остана запазен периметър изключително за никому неизвестни хора “от телефонния указател” или по-точно от дълбоко ешелонизираните стратегически списъци на Държавна сигурност.

Още от самото начало на така наречената “демокрация” всички автентични политически затворници бяха брутално изтласкани от всички подстъпи към властта и въобще не бяха допуснати във властта. Единственият бивш политически затворник, неизменен участник в политическата власт от 1990 г. до днес е Ахмед Доган, но той, както е известно, е бил агент на ДС и вероятно и на КГБ, специално подготвян за стратегически операции на тайните служби.

След 1990 г. обаче бившите затворници, при това само криминалните, станаха главен участник в икономическите и силовите структури на новата икономическа власт, т. е. на Червената мафия. Те, съгласно предварителните планове и съгласно неизменната практика до днес, са участници на ниските йерархични нива, при това участници като така наречени “бушони”, предвидени да изгорят дори и при най-малкото напрежение в икономическата и политическата ситуация, за да спасят от изгаряне “мрежата”. От хората на това ниво познавам изключително много бивши криминални затворници, много от тях често срещам днес и установявам, че са баснословно богати за моите представи за лично богатство. Имената на много от тях срещам днес и в криминалните хроники на вестниците и така разбирам в коя престъпна структура какъв “бушон” е изгорял и до каква степен официалната власт има смелостта да имитира борба с мафията.

По интересни са обаче техните господари. Те не само никога не са били затворници, но дори мнозина от тях са били именно тези, които са изпращали хората в затворите. Това са бивши офицери от Държавна сигурност и от останалите части на системата на Министерството на вътрешните работи. Любопитното е, че дори и те всъщност са “бушони”.

Всъщност, главната особеност на Червената мафия, за разлика от западната, е тази, че тя не е собственик, а е пазител на съкровището на бившия комунистически елит. Което съкровище, макар и силно охранявано, обикновено е твърде неефективно управлявано и често трансформирано. Вие знаете колко много уж мощни групировки бяха възникнали преди няколко години и колко малко останаха от тях днес. Те просто “изгърмяха”.

Соня Събчева: - Смятате ли, че сега “Мултигруп” вече “изгърмява като бушон”? Добре известно е, че досегашните правителства обслужваха тази групировка, но сега вече правителството на Иван Костов и по-специално министърът на вътрешните работи Богомил Бонев все пак се заеха с проверки на дейността на тази групировка.

Я. Я.: - Според мен не е точно така. “Изгърмяванията” на ниските нива често пъти действително са резултат на конфликти и противостояния на интереси на тези нива, но “изгърмяванията” по върховете винаги са резултат на елегантни трансформации, на преливания на капиталите. Още преди няколко години собствениците на Червеното съкровище са били взели решение за трансформиране на капитала, което да засегне и групировката “Мултигруп”. Причините за едно такова решение са и могат да бъдат твърде много, но една от съществените причини е целта да се скрият следите от досегашните престъпни икономически операции, както и желанието след вече десет години грабеж да се излезе на световния пазар с името на “почтени бизнесмени” на съвсем нови групировки, с изпрани и чисти пари.

При такава стратегия господарят на капитала използува трансформационната ситуация, за да заблуди общественото мнение относно характера на протичащите процеси, и за да създаде имиджа на герои, на борци срещу мафията, на своите верни слуги от другите пипала на октопода. Така това, което днес, през последните две седмици доста шумно се отразява във вестниците и емисиите на радиостанциите, всъщност е само един камуфлаж, целящ създаването на имидж на министър-председателя Иван Костов и на министъра на вътрешните работи генерал Богомил Бонев.

За мен тази медийна шумотевица всъщност е индикатор, че Червената мафия залага твърде много в стратегическите си планове именно на посочените две лица и възнамерява да ги внедри дълготрайно в бъдещите политически процеси. На мен тази медийна шумотевица ми дава основанието да считам, че генерал Богомил Бонев е залегнал в стратегията на Червената мафия като вероятен бъдещ вицепремиер или дори премиер, а в краен случай, при неуспех на тази стратегия той е включен в някаква паралелна стратегия, която би могла да бъде примерно изпращането му като посланик или военен аташе в НАТО, САЩ или друго стратегически важно за мафията място.

Соня Събчева: - Излиза, че битката на министър Бонев срещу “Мултигруп” и срещу Главния прокурор Татарчев всъщност е само един грандиозен спектакъл за пред публиката!

Я. Я.: - Естествено! И дума не може да става за истинска битка! Просто става въпрос за стратегия на трансформация на капиталите, съпроводена с изграждане на имиджа на стратегически важните личности от бъдещите планове на Червената мафия. Всъщност, нима не Ви прави впечатление, че министър Бонев не “разследва” абсолютно нищо, а само “извършва проверка”, при това става въпрос за “проверка” не на цялостната дейност на тази престъпна групировка, а само на няколко сделки за един доста кратък период?! Бъдете уверена, че всичко ще завърши без никакви жертви и дори без особен драматизъм.

Соня Събчева: - Искате да кажете, господин Янков, че сега, когато министър-председателят Иван Костов публично е обявил война на мафията и обещава да спаси страната ни от пипалата на мафията ...

Я. Я.: - По същество помага на същата тази мафия да трансформира капиталите си. Ако си спомняте, преди няколко години самият президент на “Мултигруп” Илия Павлов бе предложил мафията да се научи да прилага принципа на гущера - да къса опашката си, за да оцелява тялото. Сегашното правителство просто помага на гущера да “къса опашката си”.

Соня Събчева: - Да, но все пак правителството отстрани “Мултигруп” от изключително възлови сделки!

Я. Я.: - Това не означава абсолютно нищо! Просто господарят на “Мултигруп” е възложил тези сделки на новите си икономически формирования, работещи с вече трансформираните капитали, вероятно и с голяма част от трансформираните капитали на “Муртигруп”. Групировката “Мултигруп”, както и всички останали участници в така нареченият “бизнес”, в така наречената “политика”, в така наречената “власт”, са само подставени лица на Червената мафия.

Впрочем, нима Вие смятате, че примерно завършилият спортно училище Илия Павлов, който е президент на “Мултигруп”, има нужният акъл за ръководенето на тази “империя”?

Соня Събчева: - Естествено, че не!

Я. Я.: - Президентът на групировката е подставено физическо лице, както и самата групировка е подставено юридическо лице на капиталите на Червената мафия. А центърът, мозъчният тръст на тази мафия е в Москва.

Соня Събчева: - В такъв случай страната ни е въвлечена в един жесток сценарий!

Я. Я.: - Да, така е! Но има и още нещо. Моите анализи сочат, че в този жесток сценарий, за голямо съжаление и за мое лично разочарование, по един или друг начин, в една или друга степен и форма участвува и Западът.

Западът има известна договореност за удовлетворяване на интересите на руската Червена мафия, и доста добросъвестно играе ролята на “държащ на думата си джентълмен”. Именно тези “джентълменски договорености” между Запада и Червената мафия обричат на жестока съдба България, както и на провал всеки опит на автентичните борци срещу комунизма и срещу мафията.

Соня Събчева: - Тук ще си позволя да изразя несъгласието си с този пункт на Вашата теза. Все пак наблюдаваме известна склонност на Запада да се опита да повлияее и да овладее положението в страните от бившия Източен блок, включително и в Русия и в България. Все пак Западът се опитва да обуздава известната руска агресивност и експанзионистичност.

Я. Я.: - Историята сочи, че Русия като държава, като империя, и КГБ като еманация на тази империя, разбират само от сила, при това сила, брутално стоварена върху тях. За голямо съжаление Западът никога не е стоварвал силата, която притежава, по начин, по който да разруши тази империя. Това се отнася и за десетте години, пропиляни в това отношение след края на Студената война от 1989 г.

Днес, макар и официално да се твърди, че Русия рухва, това не отговаря на истината. Рухването на Русия също така е трансформационен камуфлаж.

Русия днес рухва само като определен вид държава, но не и като носител на имперските принципи и цели, заложени още от първата империя и усъвършествувани от КГБ. Никак не е случаен фактът, че днес, макар и предпазливо, но все пак упорито се говори за възраждане на СССР. Естествено, в политически и в държавноправен план това възраждане е абсолютно невъзможно, но то е напълно възможно и реализируемо в икономически план, обслужващ интересите на контролираните от КГБ и Червената мафия посткомунистически трансформационни структури и механизми.

Целият вътрешен и международен живот на Русия и страните от бившата съветска империя днес е пронизан от същите принципи, които бяха в действие по времето на класическата съветска империя. Разбира се, като същите тези принципи са съответно модифицирани. Разликата е само в това, че ако по-рано тези принципи са били заложени като еманация на държавата, то днес те формално са изнесени извън държавата, но са заложени като еманация на цялото общество.

Така, ако по-рано въобще липсваше общество и всичко беше схващано като държава и по същество беше организирано по принципите на организацията на КГБ, днес КГБ и нейните принципи формално са изнесени извън държавата, но отново са тотално наложени, вече като принципи на Червената мафия, при което държавата и обществото са превърнати в нискойерархични структурни звена на Червената мафия.

Соня Събчева: - Господин Янков, в такъв случай какъв би бил шансът на България? И не намирате ли, все пак, че правителството на Иван Костов в момента полага невероятни усилия да измъкне страната от бездната, в която е хвърлена?

Я. Я.: - Аз съм абсолютно категоричен, че правителството не полага такива усилия, каквито на Вас Ви се привижда че полага или би Ви се искало да полага! Все пак обаче в определени отношения правителството е просто принудено от Запада да направи някои неща, но то ги прави по един неадекватен на замисъла на Запада начин. Вие знаете българския израз “прави го по килифарски”, т. е. прави го така, че всъщност да не го направи, да не се получи търсеният резултат.

Точно по такъв начин например бе създаден Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, известен като Закон за досиетата. След като в продължение на десет години парламентарната, правителствената и президентската власти успешно пречеха на естествения стремеж на хората и на жертвите на Държавна сигурност за узнаване на истината и за търсене на отговорност, най-после Западът упражни категоричен натиск и постави категоричното условие пред сегашните властнически структури да разсекретят архивите на Държавна сигурност.

Вие вчера чухте на нашата пресконференция становището ни, че новите власти всъщност са направили закон, резултатите от който нямат нищо общо със замисъла на Запада. На практика този закон е нова и поредна гавра със жертвите на ДС и гавра с обществото, искащо да узнае истината.

На практика този закон не само не ликвидирва старата Държавна сигурност и не изключва от решаващо участие в обществото нейните офицери и агенти, но дори дава възможност на Министъра на вътрешните работи да превербува както старите агенти, така и старите офицери, и да ги включи в новата скрита власт, чрез която обществото и държавата ни ще бъдат водени към Европа

Така, че това е едно от поредните доказателства, че дори когато Западът упражни достатъчно силен натиск за вземането на определено решение, изпълнението на това решение след това се осъществява по такъв начин, че се получават точно обратните резултати и решението се обезсмисля.

Соня Събчева: - Благодаря Ви, господин Янков! Проведохме интересен разговор с отворен финал. Ще го продължим, очевидно!

[Интервю в две части на Соня Събчева, излъчено по Radio France International (RFI) 103.6 MHz на 11 септември 1998 г., петък, от 09.15 ч., и на 16 септември 1998 г. , сряда, от 09.15 ч.; публикувани и на стр.551-561 и 564-572 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия. - С., "Янус", 2002. - 576 с.]