Маскарадът „Велико Народно събрание”

Маскарадът „Велико Народно събрание”

            На 6 април 1990 г. в „Държавен вестник” са обнародвани два укази в този аспект: Указ №1 - с който изборите са насрочени за 10 юни 1990 г.; и Указ №2 - с който е обнародван Законът за избиране на Велико Народно събрание.

            Нека оставим настрана въпроса дали логиката за легитимност изисква първо да бъде обнародван и да влезе в сила избирателният  закон, а едва след това да бъдат насрочени изборите.

            В случая нека визираме „Кой е издал указите?”. И двата укази са издадени от „Президент на републиката”, а като такъв се е подписал Петър Младенов.

            Указите са издадени въз основа на чл.92, т.2 и т.8 от „Конституцията”. По това време, обаче, такива текстове в този „нормативен документ” … няма (не е имало).

            Наистина по онова време вече е към края си  процедура за промяна на текста на „Конституцията”, но такава промяна официално е „влязла в сила” едва с обнародването на промените в „Държавен вестник”, което е станало по-късно, на 10 април 1990 г., с Указ №3.

            Както е споменато по-горе, двата указа са издадени от „Президента на републиката”, и като такъв се е подписал Петър Младенов. Само че по него време де юре и де факто въобще не съществува държавен орган „Президент на републиката”, и Петър Младенов въобще не е такъв.

            Което е така, защото чл.143, ал.4 на „Конституцията” постановява, че „законът за изменяване на действуващата конституция влиза в сила от деня на обнародването”, а приетите на 3 април поправки са обнародвани на 10 април 1990 г.

            Което недвусмислено означава, че до 9 април са „в сила” старите текстове на „Конституцията”, съгласно които в структурата на властта има „Държавен съвет”, а не „Президент”, и по него  време Петър Младенов е „Председател на Държавния съвет”, а не „Президент”.

            На 6 април 1990 г. Петър Младенов противоконституционно се е бил самообявил за Президент, приписал си е несъществуващи и непритежавани права, противоконституционно и нелегитимно е издал укази за обнародване на Закона за избори за Велико Народно събрание, Закона за изменение и допълнение на Конституцията, Решението на парламента за (неговото) избиране за Президент, насрочването на изборите за 10 юни 1990 г., Закона за политическите партии.

            Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 и 2 от избирателния закон всички жалби, сигнали и доказателства за нарушаване на закона по време на изборите, се събират от ЦИК, след което се предават на избрания парламент. В Правилника за организацията и дейността на Великото Народно събрание (обнародван в “Държавен вестник” бр. 102/21 декември 1990 г.) е обособена специална глава относно проверката на законността на изборите, съдържанието на която се свежда до това, че тези документи се проучват от Мандатната комисия, която внася доклада си в пленарно заседание, в което парламентът взема решение по въпроса за законността на изборите, и че окончателното решение по този въпрос е прерогатива единствено на парламента.

            Внимателното проучване на нормативните текстове, обаче, разкрива една юридическа тънкост – в тех е регламентирана единствено хипотезата „проверка на законността на изборите на отделните депутати”, но не и на Парламента като цяло.

            В този именно смисъл се тълкува текстът на чл.74 на „Конституцията”, и в този смисъл са разработени текстовете на подконституционните нормативни актове.

            Новоизбраният парламент (Велико Народно събрание) се е „конституирал” на 10 юли 1990 г. - един месец след деня на изборите.

            Тъй като, обаче, уж прецизно проведеното оперативно мероприятие, свеждащо се до организирането на бурни и скандални демонстрации и шествия под надслов „Оставка на президента!”,  съвсем не успя да изиграе ролята на достатъчно силна камуфлажна мъгла, способна да отклони вниманието на некои от депутатите от въпроса за законността на изборитем ето защо още на 20 юли - десет дни след конституирането си - Великото Народно събрание приема „Обръщение”, с което обещава, че данните за нарушаване на изборите ще бъдат обсъдени в парламентарните комисии и в парламентарната зала на пленарно заседание.

            Наскоро, с Решение №19 от 26 юли 1990 г., е избрана и Мандатната комисия с председател Митрополит Панкратий. Заслужава внимание, обаче, „невзрачният” за неспециалиста текст от Правилника за организацията на дейността на парламента, постановяващ, че докладът на Мандатната комисия се внася за разглеждане на пленарно заседание най-късно на втората сесия на Парламента.

            Работата е там, че в парламентарната практика на всички демократични общества това  задължително става в рамките на един месец, защото докато не се установи дали изборите са законни, парламентът се счита за нелегитимен и не може да осъществява законодателна дейност.

            Практиката на Великото Народно събрание, обаче, разкрива съвсем други измерения – в продължение на цялото си съществуване парламентът бълва всички възможни видове актове, а Мандатната комисия мълчи и не внася никакъв доклад за обсъждане в пленарната зала; все пак по прецизно режисиран сценарий се вдига малко шум около оставката на председателя на комисията и около законността на избора на един депутат от „опозицията”[1].

---

            [1] Никому неизвестният Стоян Ганев, който излиза от този шум със славата на национален опозиционен герой, срещу когото комунистите са организирали заговор; заради тази му слава Ст. Ганев съвсем скоро  е назначен за Министър на външните работи; а после, като изпълняващ този пост, на него „случайно” му се налага не само да представлява България в ООН, но и да ръководи заседанията на тази организация; само онези, които, според медиите, се намират „във властта на параноята”, обръщат внимание на неколко факти: Þче съпругата на този виден „опозиционер-антикомунист” е рускиня, а нейният баща – генерал от КГБ; Þче самият Ст. Ганев  - бивш Първи секретар на Факултетския комитет на  ДКМС при Юридическия факултет и Втори (щатен!) секретар на Университетския комитет на ДКМС (който като такъв задължително е член на БКП!), е специализирал в школите на КГБ и е преподавател по Държавно право на СССР не само в единствения (тогава) в България Юридически факултет, но и в единствената специална школа на българската Държавна сигурност.

Маскарадът „Национална политическа “Кръгла маса”

 Маскарадът „Национална политическа “Кръгла маса”

            А. Наименованието „Кръгла маса” е преди всичко политическо понятие и термин, означаващо, най-вече,  конферентно-заседателен интериор, характеризиращ се със самата реално използувана материална (мебелна) „заседателна маса” - наистина в буквалния смисъл на думата „кръгла маса”; при което е била направена така, че да няма (да не притежава) реални пространствено-материални места, които биха могли да бъдат интерпретирани като обозначаващи или семантично внушаващи наличието на „главни” („привилегировани”, „водещи”) и на „странични” („второстепенни”, „нискостепенни” или „малозначителни”) места, благодарение на която конструктивност нито един от седящите край нея да не може да претендира и да не може да има каквато и да е реално видима и обособима привилегирована позиция, както и нито един да не може да се оплаче, че му е бил отреден неравнопоставен на осталаните участници топикален статус и семантично по-нископоставена позиция.

            Понятието и терминът  се прилагат, също така, и в преносен смисъл, означаващ „използуването на мирен начин или способ за постигане на компромисно решение”, безотносително в каква точно интериорна и ритуална обстановка е било работено по време на воденето на преговорите.

            Възникването на самото понятие и на термина е неразривно свързано с легендата за Крал Артур и за рицарите на Кръглата маса на Камелот[1], но техните най-мощни съвременни „експлоатации” са свързани най-вече с проведените през 80-те и 90-те години на ХХ век преговори и споразумения на опозиционните синдикални и политически движения и формирования - от една страна, и от друга страна - комунистическите властови структури в почти всички трансформиращи се (или по-точно – трансмутиращи се) държави от Съветския блок.

            Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

            Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, в която участвували едва около 5 000 (пет хиляди) студенти и ученици, които излезли на улицата и започнали да скандират „Освободете политическите затворници!”; тъй като полицията получила заповед да ги атакува, те започнали да скандират „Ръцете ни са празни!“, но вече нямало никакво значение, и след краткото меле били преброени около 600 ранени. Бруталните действия на полицията срещу демонстрантите веднага станали повод да се сложи началото на още неколко протестни прояви, макар и вече не толкова масови, които, доста шумно лансирани от медиите като „Нежната“ или „Кадифената Чехословашка революция“, довела до падането на режима малко по-късно. Именно в контекста на тези събития от 26 ноември 1989 г. до 01 февруари 1990 г. в Прага бил извършен Вторият „посткомунистически” свещенодействен ритуал на Заседание на „Кръглата маса”, в който участвували екипите на управляващата комунистическа партия и на правителството и екипите на опозиционния лидер Вацлав Хавел. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване е било организирано от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно  слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения, Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бил избран именно Вацлав Хавел. В самото начало ефектът бе, че за известно време бе преодоляна съществуващата пропаст между интелектуалците и населението, но само за неколко години пропастта бе неимоверно задълбочена, Президентът изцяло загуби влияние  в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали. 

            Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание” и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.

            Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на некои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.

            Б. В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и в тази връзка бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат  на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани,  и бе взето решение „Кръглата маса” да се състои от 16 до 24 януари 1990 г. - който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по неколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

            Основните теми,  разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният  въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

            От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента  бе пълен абсурд.

            В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна,  и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

            При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе  извършена втората голема промяна – формираният преди 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов.

            Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се през последната една година политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разрушаване на вкоренените през десетилетията стереотипи на социално и политическо  поведение, до прояви на разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”; който „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за провеждане на „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание; които институции - и двете - беха възприемани като „грижовно заинтересован” за защита именно на техните интереси „легитимен Парламент”.

            При което изключително любопитно е, че не само самите участници се самоизживяваха като такива, но и в масовото съзнание както участниците в „Кръглата маса”, така и депутатите от Великото Народно събрание беха възприемани като „Новите Бащи на нацията”, напълно естествено и легитимно изместили и отстранили досегашния „Баща” („Тато” – Тодор Живков) и встъпили в изпълнение на функцията на „регулатори на социалното напрежение” и ограничаващи възможността на Стихията и Хаоса да вземат връх.

            Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?” отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?” и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?”. Отговорите гласеха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция”, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание”. Икономико-стопански промени не беха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса”, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща.

            Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел; при което както от общия дух на споразумителните текстове, така и от техните конкретни формулировки, недвусмислено личеше по пределно ясен начин, че във всеки отделен бъдещ динамичен конкретен момент конкретната легитимна конфигурация на втория (опозиционния) полюс  ще зависи и ще бъде определяна изцяло от първия.

            Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни” на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „десна (консервативна) партия”, а СДС – като „лева”, като „партия на промяната”; а на всичката останала символика  бе възложена функцията да внушава обратното.

            Също така изключително любопитно е обстоятелството, че самият въпрос: „След като е повече от очевидно, че опозицията никога не постави на дневен ред нито един несъгласуван с комунистите въпрос и никога не зае и не отстоя свое собствено и независимо мнение, дали въобще е била нужна „Кръглата маса”?” официално не бе поставен от никого. Което, обаче, не пречеше на участниците да се самоизживяват с възвишеното чувство за историчност и интензивно да се натрапват на журналистите, с надеждата да бъдат „увековечени за историята”.

            Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

            А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси”  бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години.

            Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

---

            [1] Крал Артур (King Arthur) е един от най-важните митолически персонажи на Великобритания, отразяващ британския идеал за крал по време на война и в мирно време. Тъй като историческата литература действително  споменава наличието на такава личност, само че не като крал, а като военачалник (dux bellorum, ameraudur - военен водач) се приема, че наистина е имало такава реална историческа личност, която е била родена в южната част на Острова около 370 г. след Христа, била е романизиран военачалник, и след оттеглянето на римските легиони през 400 г.  спрял варварското нашествие от север,  умиротворил и обединил страната, след което именно личността му била послужила като вдъхновение за възникването на легендата.

            Освен това, в историческите паметници самото споменаване на Кръглата маса е датирано едва през 1155 г., когато по желание на кралица Елеонора нормандецът  Вас бил извършил превода от латински на френски на хрониката на келтския клирик Готфрид Монмът, озаглавена „История на английските крале”; при който превод, позовавайки се на бретонските предания за могъщия крал Артур, добавил липсващия в оригинала детайл относно Кръглата маса - с което, всъщност, поставил началото на т. нар. „романи на Кръглата маса”. Впрочем, както появата на тази добавка, така и на романите, е било обусловено от факта, че по същото време Орденът на тамплиерите (предшествениците на днешните масони) вече е бил в тържествуващ възход, и именно той е бил въвел в сюжета на рицарските романи както образа на Кръглата маса, така и образите на Свещения Граал и на Христовата кръв, с  което, всъщност, Кръглата маса загубила първоначалната си семантична натовареност на символ на остроумното разполагане на кралските рицари,  и станала символ на езотеричния затворен кръг на посветените, които знаят и пазят свещените тайни на познанието и на властта. Впрочем, нека още тук бъде отбелязано, че според некои автори съвсем не е бил случаен фактът, че в края на ХХ век падането на комунистическите режими е свързано именно със стария масонски символ; и че става дума за решение на Таен световен елит, съгласно което решение както падането на Съветската империя, така и декомунизацията, е и ще бъде предоставено в ръцете на онзи съответен национален (туземен) елит, който именно е организирал провеждането и вземането на решенията на туземната „модерна” „Кръгла маса”.

            В един от съществените детайли на легендата се разказва как той извадил от омагьосания камък меча Ескалибур, след което могъщият магьосник Мерлин станал негов съветник. Според легендата  крал Артур  бил имал голема кръгла маса, около която той и неговите рицари се събирали, за да обсъждат всичките важни дела, свързани със сигурността на града-крепост и областта Камелот. Съществуват различни версии както относно самата маса, така и относно броя на рицарите. Съгласно първата версия, главната нейна характеристика е да обезпечава пълна равнопоставена позиция на всеки участвуващ в срещата и обсъждането, а съгласно втората - била е направена лично от магьосника Мерлин и е имала предназначението да символизира масата, на която  била осъществена последната вечеря на Исус Христос, както и да символизира заоблеността на Земята; относно конструкцията на масата се споменава, че е била предназначена за 25 души, както и за 150 души, и че на всеко нейно място с магическо злато, което променяло цвета си, е било изписано името на рицаря, който е бил имал правото да го ползува.  Все пак, съгласно повечето от легендите, броят на рицарите е бил 12, което число, впрочем, се свързва и с броя на последователите на Исус Христос.

ЖИВОТ ПОД ЗНАКА НА "ЗОДИЯ 13"

Кни­ги за Стам­бо­лов, Рей­гън и Буш на бю­ро­то, доб­ре из­г­ла­де­на бя­ла ри­за и кос­тюм, и раз­би­ра се – поз­на­то­то ни во­ле­во ли­це – та­зи об­с­та­нов­ка в ка­би­не­та на г-н Ян­ко Ян­ков не­вол­но ме на­ка­ра да го за­пи­там:

– На коя да­та сте ро­ден?

– На 13 ав­густ 1944 г. Лю­бо­пит­но­то е, че съм ро­ден на 13 ав­густ – не­де­ля. Мо­ят син тряб­ва­ше да се ро­ди на 13 ав­густ, па­да­ше се да бъ­де втор­ник. И той се ро­ди два ме­се­ца по-ра­но. Но се ро­ди на 13 юни, в не­де­ля. Мо­ят ро­ден брат бе ро­ден на 13 фев­ру­а­ри, а не­го­ва­та дъ­ще­рич­ка се по­я­ви на бе­лия свят на 13 юни в неделя. Та­ка ме под­ре­ди­ха ко­му­нис­ти­те, че де­те­то си не бях виж­дал 13 го­ди­ни!... Ето, то­ва ин­тер­вю за нов вес­т­ник съ­що да­вам на 13, ама ап­рил...

– Бих­те ли раз­ка­зал ня­ка­къв спо­мен от съз­да­ва­не­то на СДС, тъй ка­то на­пос­ле­дък пак се пра­вят ин­си­ну­а­ции, че ед­ва ли не Вие сте дош­ли пос­ле­ден в та­зи ко­а­ли­ция, а аз си спом­ням ед­на от пър­ви­те сбир­ки в до­ма на Сте­фан Гай­тан­джи­ев, на ко­я­то при­със­т­вах­те, то­ку-що ос­во­бо­ден от зат­во­ра. То­ва бе­ше сед­ми­ци пре­ди юри­ди­чес­ко­то уч­ре­дя­ва­не на СДС...

– Из­ля­зох от зат­во­ра на 31 ок­том­в­ри 1989 г. На се­дем­на­де­се­та­та ми­ну­та бях в аме­ри­кан­с­ко­то по­сол­с­т­во. Ве­чер­та оти­дох при ро­ди­те­ли­те си. С про­пуск от аме­ри­кан­с­ко­то по­сол­с­т­во при­със­т­вах на Еко­фо­ру­ма. Съ­щия то­зи ден с ос­та­на­ли­те дей­ци, ко­и­то вие поз­на­ва­те, за­поч­нах­ме да съз­да­ва­ме пред­пос­тав­ки за об­ра­зу­ва­не­то на СДС. За по­ве­че­то от те­зи хо­ра бях чул, че съ­щес­т­ву­ват, го­ди­на, го­ди­на и по­ло­ви­на пре­ди то­ва. Име­на­та на ня­кои от тях ми бя­ха ста­на­ли из­вест­ни, до­ка­то бях в зат­во­ра. Съ­би­ти­я­та пред „Крис­тал“, слу­чи­ли се ня­кол­ко дни пре­ди мо­е­то из­ли­за­не от зат­во­ра, съ­що ми бя­ха из­вес­т­ни от ин­фор­ма­ци­я­та, ко­я­то по­лу­ча­вах чрез осъ­де­ни за кри­ми­нал­ни де­я­ния зат­вор­ни­ци. Но аз си за­да­вах въп­ро­са: "-Всич­ки­те те­зи, про­въз­г­ла­ся­ва­ни ве­че за диси­ден­ти, ги ня­ма при мен в зат­во­ра, ни­то пък аз съм при тях. Зна­чи меж­ду мен и тях има раз­ли­ка!" А пък ня­кол­ко ме­се­ци пре­ди то­ва ба­ща ми, ка­то раз­б­рал, че е съз­да­ден Клу­бът за под­к­ре­па на глас­ност­та и пре­у­с­т­ройс­т­во­то, оти­шъл при „го­лем­ци­те“ в не­го и по­же­лал да ус­та­но­ви кон­такт с тях, за да съ­дейс­т­ват да бъ­де об­лек­че­на мо­я­та участ. Но те му ка­за­ли, че с политически зат­вор­ни­ци и вра­го­ве на ро­ди­на­та и на сис­те­ма­та не се за­ни­ма­ват. От то­зи от­го­вор на мен ми бе­ше ве­че яс­но за­що не са при мен в зат­во­ра, и че ве­че е под­гот­ве­на поч­ва­та те да бъ­дат бъ­де­щи­те ли­де­ри на Бъл­га­рия. А та­ки­ва ка­то мен, как­ви­то по оно­ва вре­ме има­ше дос­та, осо­бе­но от тур­с­ко­то мал­цин­с­т­во, ще тряб­ва да бъ­дат ели­ми­ни­ра­ни. Прак­ти­ка­та и днес по­каз­ва, че та­зи ди­рек­ти­ва про­дъл­жа­ва да дейс­т­ва. Тен­ден­ци­я­та въ­о­б­ще да не бъ­дат до­пус­ка­ни в по­ли­ти­чес­кия жи­вот на­каз­ва­ни­те по вре­ме­то на Жив­ков се за­сил­ва, по­ра­ди то­ва и аз не­вед­нъж съм имал проб­ле­ми в СДС. А пос­лед­ни­те опи­ти за от­с­т­ра­ня­ва­не­то ми до­ри не се кри­ят от пе­ча­та. Нап­ри­мер пре­ди ня­кол­ко дни във в-к „24 ча­са“ има­ше ин­тер­вю с Ру­мен Да­нов, кой­то е съ­вет­ник на Же­лев по въп­ро­си­те на на­ци­о­нал­на­та си­гур­ност. То за­вър­ш­ва с ду­ми­те, че по­да­де­на­та на СДС от пре­зи­ден­та ръ­ка мо­же да увис­не във въз­ду­ха, ако хо­ра­та око­ло Ян­ко Ян­ков над­де­ле­ят. Оче­вид­но в пре­зи­ден­т­с­т­во­то са об­съж­да­ли, че един­с­т­ве­ни­ят на­чин тях­на­та стра­те­гия да бъ­де взри­ве­на, е „хо­ра­та око­ло Ян­ко Ян­ков“ да ста­нат мно­зин­с­т­во в СДС. Ин­тер­вю­то на Р. Да­нов го при­е­мам и ка­то ин­с­т­рук­ция към пре­зи­дент­с­ки­те хо­ра в си­ня­та ко­а­ли­ция за по-сил­на кон­ф­рон­та­ция с Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес...

– То­ва усе­ща­те ли го в от­но­ше­ни­е­то към Вас в СДС?

– Да. То­ва е твър­де оче­бий­но.

– От ко­го се из­ра­зя­ва та­зи не­га­вис­тич­на ли­ния?

– Бих ка­зал, че тя не е със­ре­до­то­че­на в един или два­ма от лидерите, а е един доб­ре из­г­ра­ден ме­ха­ни­зъм на вза­и­мо­о­т­но­ше­ния меж­ду кръг от ли­де­ри.

– Бих­те ли на­зо­ва­ли име­на?

– Ще на­зо­ва, но ще за­поч­на мал­ко по-от­на­ча­ло. Та­зи стра­те­гия се раз­ви­ва да­леч пре­ди пос­лед­на­та кон­фе­рен­ция на СДС. Пър­ви­ят, кой­то я под­х­ва­на, бе­ше Алек­сан­дър Йор­да­нов, вто­ри­ят – Вен­цис­лав Ди­мит­ров. Тях­на­та те­за бе­ше – ето, та­ка­ва мал­ка пар­тия ка­то Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес, как ще взи­ма ре­ше­ния за­е­д­но с всич­ки нас? То­ва бе­ше са­мо 2–3 ме­се­ца, след ка­то се бях­ме вър­на­ли в ко­а­ли­ци­я­та. А ние вля­зох­ме за вто­ри път в СДС със 146 об­щин­с­ки струк­ту­ри. На­ши­те струк­ту­ри се из­г­раж­да­ха в про­ти­во­бор­с­т­во с чер­ве­ни­те струк­ту­ри на БСП и с вън­ш­но оц­ве­те­ни­те в си­ньо, но дъл­бо­ко за­кон­с­пи­ри­ра­ни в чер­ве­но струк­ту­ри на СДС по мес­та. Всич­ки­те ни ор­га­ни­за­ции са из­г­ра­де­ни из­вън чер­ве­ни­те пар­ни­ци, в ко­и­то из­буя СДС. И ко­га­то ние тряб­ва­ше да вле­зем в ко­а­ли­ци­я­та, бих ка­зал, че 50-60 % от на­ши­те струк­ту­ри се обя­ви­ха ка­те­го­рич­но и ка­за­ха, че ще бъ­дат съг­лас­ни по мес­та да вля­зат в КС са­мо ако из­го­ним АСП от СДС. Аз се рад­вам, че ние по­мог­нах­ме то­зи му­тант на БСП да из­ле­зе от СДС. На­ши­те зве­на по мес­та ни пос­та­ви­ха въп­ро­са и за ОХДЦ, пар­ти­я­та на Сто­ян Га­нев, а съ­що та­ка и за пар­ти­я­та на Юли Пав­лов – ХДС... Ко­га­то за­поч­на­ха на­пад­ки­те сре­щу Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес – от стра­на на Ал. Йор­да­нов и В. Ди­мит­ров, на тях им бе­ше удоб­но да пов­та­рят ко­му­нис­ти­чес­кия мо­тив, че Ян­ко Ян­ков сам е пар­тия. Доб­ре, ама са­мо два ме­се­ца след то­ва на Кон­фе­рен­ци­я­та на СДС бе­ше кон­с­та­ти­ра­но, че Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес е шес­та­та по го­ле­ми­на пар­тия в ко­а­ли­ци­я­та. То­ва ги уп­ла­ши. Не­що по­ве­че, на са­ма­та кон­фе­рен­ция пред­с­та­ви­те­ли на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес бя­ха твър­ди ка­то един и по­ка­за­ха през ця­ла­та ра­бо­та на фо­ру­ма аб­со­лют­но ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ка ли­ния. Те не се стра­ху­ва­ха да ос­вир­кат оня, кой­то мал­ко или мно­го се опит­ва­ше да ла­ви­ра. И ос­вир­к­ва­не­то го усе­ти­ха хо­ра, ко­и­то не бя­ха свик­на­ли да бъ­дат пос­ре­ща­ни та­ка.

– Кои пар­тии в СДС усе­ща­те, че Ви под­к­ре­пят?

– С из­к­лю­чи­тел­но ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ка или по-точ­но де­ко­му­ни­за­ци­он­на фун­к­ция са се на­гър­би­ли по­ве­че­то от пар­ти­и­те, или по-точ­но – тех­ни­те пред­с­та­ви­те­ли в На­ци­о­нал­ния ко­о­р­ди­на­ци­о­нен съ­вет. По мес­та не мо­га да зас­та­на с аб­со­лют­на­та уве­ре­ност зад по­доб­но твър­де­ние, за­що­то там по­зи­ци­и­те на ми­мик­ри­ра­щи­те де­мок­ра­ти тра­ди­ци­он­но са по-сил­ни. Ка­те­го­рич­но мо­га да твър­дя, че с твър­да де­ко­му­ни­зи­ра­ща ро­ля са се за­е­ли „Еког­лас­ност“, КЕП, БДФ, ДГИ на Га­га­лов. Спе­ци­а­л­но бих ис­кал да из­тък­на НСДП. Тя ця­ла­та е из­к­лю­чи­тел­но твър­да в по­зи­ци­я­та си... Ня­кои от пар­ти­и­те при оп­ре­де­ле­ни ус­ло­вия съ­що са го­то­ви да при­е­мат по­доб­на стра­те­гия, но част от тях имат свои вът­реш­ни проб­ле­ми.

– Не счи­та­те ли, че в ня­кои пар­тии то­ва е мни­ма твър­дост, бих я на­ре­къл син­д­ро­ма „Под­к­ре­па“. По­ло­жи­тел­но си спом­ня­те, че в един пе­ри­од от раз­ви­ти­е­то на СДС „Под­к­ре­па“ бе­ше ка­то че­ ли най-ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ка­та, най-ор­га­ни­зи­ра­на­та и най-прин­цип­на­та по­ли­ти­чес­ка си­ла в ко­а­ли­ци­я­та, но пос­ле нап­ра­ви за­вой. Съ­що­то се слу­чи и с дру­га па­ртия, Ваш „пър­ви бра­тов­чед“. До­ри в то­ва ин­тер­вю не спо­ме­нах­те име­то на г-н Кур­тев, не зная как­во е не­го­во­то ста­но­ви­ще по на­бо­ле­ли­те се­га въп­ро­си...

– Те имат проб­ле­ми вът­ре в пар­ти­я­та.

– Аз съ­що мно­го сим­па­ти­зи­рам на по­ве­де­ни­е­то на НСДП, но ней­ни­те ли­де­ри съ­що не са би­ли в зат­во­ри­те. Ня­кои пък твър­дят, че тех­ни­ят ан­ти­ко­му­ни­зъм е ди­ри­жи­ран от са­ми­те ко­му­нис­ти. По как­во мо­жем да раз­поз­на­ем прин­цип­но­то по­ве­де­ние от де­ма­гог­с­ки­те ми­мик­рии? До не­о­т­дав­на и ра­ди­кал­де­мок­ра­ти­те бя­ха дос­та шум­ни ан­ти­ко­му­нис­ти...

– Пре­ка­рах 6 г. в зат­во­ра и 4 г. пре­ди то­ва ка­то без­ра­бо­тен, поч­ти в не­ле­гал­ност, та­ка че имам го­лям усет за по­доб­ни не­ща. Усе­щам, че немал­ка част от се­гаш­ни­те ли­де­ри по-къс­но ще съз­да­ват проб­ле­ми, но все пак ка­то по­ли­тик на нас­то­я­щия етап пред­по­чи­там да из­пол­з­вам тях­на­та енергия и инер­ция. Ис­кам да спо­де­ля и след­но­то. Бях на ле­че­ние в Мюн­хен точ­но по вре­ме­то, ко­га­то бе­ше за­па­лен Пар­тий­ни­ят дом на БКП. По те­ле­фо­на се свър­зах с д-р Бой­ко Прой­чев, кой­то то­га­ва бе­ше мой за­мес­т­ник в пар­ти­я­та. На въп­рос за то­ва, че ко­му­нис­ти­чес­ки­ят пе­чат ре­ве кан­с­ки про­тив Трен­чев и му съз­да­ва об­ра­за на го­лям ан­ти­ко­му­нист, д-р Прой­чев ми ка­за, че на при­ем в Аме­ри­кан­с­ко­то по­сол­с­т­во е по­пи­тал при­я­те­ля си д-р Трен­чев: Как­во мо­же да се нап­ра­ви, та­ка че да не го арес­ту­ват и да не го осъ­дят ка­то „под­пал­вач“? Трен­чев се из­с­мял и му ка­зал: „Не се без­по­кой, то­ва е са­мо един цирк. Те ис­кат да ме нап­ра­вят из­вес­тен ка­то Вац­лав Ха­вел.“ То­га­ва аз по­пи­тах Прой­чев: „Кои са те­зи, ко­и­то ис­кат да го нап­ра­вят из­вес­тен?“, а той ми ка­за: „Че кои мо­гат да бъ­дат, то е яс­но – тай­ни­те служ­би.“ Ви­дях­ме, че то­ва бе­ше пот­вър­де­но. И те му нап­ра­ви­ха го­лям имидж то­га­ва. Мно­го хо­ра се под­да­до­ха на ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­кия об­раз на д-р Трен­чев, из­ра­бо­тен от са­ми­те ко­му­нис­ти. По съ­щия на­чин се­га се съз­да­ват ми­то­ве и за дру­ги ли­де­ри. Та­ка бе­ше из­ра­бо­тен и ими­джът и на Сте­фан Со­фи­я­н­с­ки. Той ще бъ­де из­диг­нат в по­ли­ти­чес­ко­то тя­ло на СДС и ще за­мес­ти Ст. Га­нев ка­то пред­се­да­тел на ОХДЦ.

– Вие счи­та­те, че то­зи чо­век не зас­лу­жа­ва до­ве­ри­е­то на де­мок­ра­тич­ния елек­то­рат?

– Аз бих ис­кал да се лъ­жа, но усе­тът ми по­каз­ва, че с не­го ще има­ме проб­ле­ми.

– Един съв­сем час­тен въп­рос. Не счи­та­те ли, че сте под­ве­ден от д-р Бой­ко Прой­чев?

– Не, за­що­то на­ши­ят раз­го­вор си ос­та­на са­мо меж­ду нас. А след то­ва съ­би­ти­я­та по­ка­за­ха ка­къв всъщ­ност е д-р Трен­чев.

– Но по-сет­неш­но­то по­ве­де­ние на д-р Бой­ко Прой­чев не Ви ли ка­ра да мис­ли­те, че той е по-близ­о до хо­ра ка­то д-р Трен­чев, от­кол­ко­то до хо­ра ка­то Вас?

– Не бих имал ни­що про­тив да го пуб­ли­ку­ва­те, че Бой­ко Прой­чев... Ето то­ва е ком­пю­тър, кой­то виж­да­те, че се на­ми­ра в офи­са на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес. То­зи ком­пю­тър, за­е­д­но с още един друг, по­лу­чих­ме от САЩ на име­то на то­га­ва фор­ми­ра­ща­та се на­ша пар­тия. Но тъй ка­то още не бя­ха ре­гис­т­ри­ра­ни пар­ти­и­те, ком­пют­ри­те бя­ха из­п­ра­те­ни на мен ка­то ли­дер и на д-р Прой­чев, ка­то мой за­мес­т­ник. Са­мо че на до­маш­ни­те ни ад­ре­си. Дру­ги­ят ком­пю­тър до ден-дне­шен се на­ми­ра в до­ма на Бой­ко Прой­чев и той от­каз­ва да го пре­да­де. То­ва раз­к­ри­ва не­го­вия мо­рал на дреб­но. А ко­га­то един чо­век има по­ро­чен мо­рал на дреб­но, в по­ли­ти­ка­та то­зи мо­рал чес­то во­ди след се­бе си ка­тас­т­ро­фал­ни пос­ле­ди­ци. И въ­о­б­ще не се учуд­вам, че Бой­ко Прой­чев е един от по­ли­ти­чес­ки­те съ­вет­ни­ци на Трен­чев и та­ка­ва е стра­те­ги­я­та на КТ „Под­к­ре­па“. Пре­би­ва­ва­не­то на Прой­чев сред хо­ра ка­то нас в Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес бе­ше вре­мен­но и той твър­де ско­ро раз­б­ра, че тук не мо­же да ви­рее. За­то­ва оти­де там, къ­де­то кли­ма­тът е по-бла­гоп­ри­я­тен за осо­би ка­то не­го.

– Г-н Ян­ков, къ­де спо­ред Вас при се­гаш­ни­те ли­де­ри в на­ша­та оби­ча­на и ува­жа­ва­на ко­а­ли­ция СДС се прос­ти­ра гра­ни­ца­та меж­ду служ­бо­гон­с­т­во­то и от­къ­де за­поч­ва ис­тин­с­кият ан­ти­ко­му­ни­зъм?

– На СДС още при раж­да­не­то му бе въз­ло­же­на за­да­ча­та да ге­не­ри­ра фал­шив ан­ти­ко­му­ни­зъм. То­ва бе­ше въз­ло­же­но от са­ми­те ко­му­нис­ти. Из­вес­т­но е, че те съз­да­до­ха офи­ци­а­л­но СДС и днешният голям лидер на БСП Чав­дар Кю­ра­нов бе­ше член на пър­вия Ко­о­р­ди­на­ци­о­нен съ­вет на СДС. А съ­що и дру­ги ка­то не­го, проф. Иван Ни­ко­лов, нап­ри­мер... Впос­лед­с­т­вие СДС по­не в на­ци­о­на­лен ма­щаб за­поч­на да се очис­т­ва от по­доб­ни лич­нос­ти. Го­ля­ма част от тях, по во­ля­та на сво­и­те гос­по­да­ри, оти­до­ха в но­ви раз­п­ре­де­ле­ния. Счи­там, че НКС на СДС е чист по­не за 60 про­цен­та от със­та­ва му. На мно­го от ли­де­ри­те оба­че им лип­с­ва по­ли­ти­чес­ки опит да бъ­дат пос­ле­до­ва­тел­ни и чес­то пъ­ти вли­зат в ка­па­ни­те на ко­му­нис­ти­те. Спом­ням си нап­ри­мер как мно­зи­на от се­гаш­ни­те ли­де­ри не ми вяр­ва­ха, ко­га­то им го­во­рех кой е Дер­т­ли­ев и кой Ж. Же­лев, но се­га ве­че се убе­ди­ха, че ка­за­но­то е би­ло ис­ти­на. Къ­де оба­че опи­ра въп­ро­сът за ис­тин­с­кия ан­ти­ко­му­ни­зъм? В пос­лед­но вре­ме то­ва е мно­го ва­жен въп­рос, за­що­то се­га и на хо­ра­та от ули­ци­те е яс­но кой лъ­же и кой не. То­ва се поз­на­ва по дейс­т­ви­я­та на ли­де­ри­те. Оня, кой­то в пар­ла­мен­та гла­су­ва или участ­ва в дей­нос­ти, за­дър­жа­щи пар­ла­мен­тар­на­та ра­бо­та, ес­тес­т­ве­но ми­мик­ри­ра, из­пол­з­ва фал­ши­вия ан­ти­ко­му­ни­зъм. В пар­ла­мен­тар­на­та гру­па на СДС та­ки­ва „на­род­ни из­б­ра­ни­ци“ ни­как не са мал­ко. В НКС на СДС фал­ши­ви­ят ан­ти­ко­му­ни­зъм опи­ра до то­ва, че мно­зи­на търсят ком­п­ро­мис с ДПС, с пре­зи­ден­та, с хо­ра­та на пре­зи­ден­та и ка­бине­та.

– Вие упот­ре­бих­те ед­на мно­го клю­чо­ва ду­ма: „ка­па­ни­те на ко­му­низ­ма“, а та­ка съ­що за­сег­нах­те по­ли­ти­чес­ка­та не­о­пит­ност и дреб­ния мо­рал на ня­кои по­ли­ти­ци, но не ста­ва ли въп­рос и за дру­ги, дос­та по-уни­вер­сал­ни ка­па­ни – ико­но­ми­чес­ки ин­те­ре­си, власт­та ка­то сред­с­т­во за удов­лет­во­ря­ва­не на се­бич­ни ам­би­ции?...

– То­ва са из­к­лю­чи­тел­но сил­ни фак­то­ри, аз още в на­ча­ло­то на 1990 г. за­поч­нах да го­во­ря, че пред­наз­на­че­ни­е­то на Указ 56 е имен­но да съз­да­де но­ва чер­ве­на ма­фия с ико­но­ми­чес­ка мощ, ко­я­то да га­ран­ти­ра без­ме­теж­ност на бъ­де­щи­те ка­пи­та­лис­ти в Бъл­га­рия. За съ­жа­ле­ние и по то­зи въп­рос то­га­ва ни­кой не ми обър­на вни­ма­ние. А ико­но­ми­чес­ки­те ка­па­ни на ко­му­низ­ма са из­к­лю­чи­тел­но сил­ни в мо­мен­та. Поз­на­вам ня­кои ли­де­ри, ко­и­то, убе­ден съм, не са би­ли вер­бу­ва­ни от ДС, но пре­мъл­ча­ват мно­го не­ща, тъй ка­то са вклю­че­ни в оп­ре­де­ле­ни ико­но­ми­чес­ки иг­ри...

– Не смя­та­те ли, че ли­ца ка­то Вен­цис­лав Ди­мит­ров, Ил­ко Ес­ке­на­зи, Ва­ле­ри Бо­ри­сов и пр. са ед­ни от ро­ди­те­ли­те на Указ 56?

– То се знае. И неслу­чай­но Иван Ве­чер­ни­ков, на­шият сек­ре­тар, да­де ин­тер­вю за връз­ка­та на ОХДЦ с фи­нан­со­ва­та ма­фия и то­ва бе­ше фор­мал­на­та при­чи­на да се пос­та­ви въп­ро­сът за зам­ра­зя­ва­не учас­ти­е­то на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес в СДС.

– А Вие как се чув­с­т­ва­те сред по­до­бен кръг хо­ра в НКС на СДС? Тъй ка­то те яв­но за дру­го не мо­гат да Ви уп­рек­нат, пос­то­ян­но се из­тък­ва, че в ми­на­ли­те из­бо­ри сте учас­т­ва­ли ка­то съ­пер­ник на СДС, пък и ре­а­л­но бе­ше та­ка...

– По вре­ме на ед­но от за­се­да­ни­я­та на НКС то­зи ар­гу­мент за пръв път го из­пол­з­ва В. Ди­мит­ров, на ко­е­то аз ка­зах: ви­на­ги съм бил и ви­на­ги ще бъ­да про­тив СДС, в ко­е­то глав­на ро­ля иг­ра­ят Ж. Же­лев, П. Си­ме­о­нов, Ст. Гай­тан­джи­ев, В. Ди­мит­ров, М. Не­дел­чев, Ал. Йор­да­нов, Ст. Га­нев... сре­щу та­къв СДС ви­на­ги ще бъ­да и не е въз­мож­но да не бъ­да, за­що­то ако не се про­ти­во­пос­та­вям на та­къв СДС, аз ня­ма да мо­га да съ­дейс­т­вам на дру­гия, ис­тин­с­кия СДС, за ко­е­то хо­ра­та меч­та­ят и за ко­е­то гла­су­ва­ха и се на­дя­ва­ха, че ще мо­гат да го ви­дят, т.е. ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­кия, де­ко­му­ни­зи­ра­щия СДС! Та­ка че, ко­га­то се го­во­ри за СДС, не­ка да има­ме пред­вид, че съ­щес­т­ву­ват, ус­лов­но ка­за­но, два под­хо­да или два ви­да СДС. Ед­иният е на проп­ре­зи­ден­т­с­ки­те, на ма­ни­пу­ли­ру­е­ми­те и внед­ре­ни ли­де­ри, а дру­гият е на твър­дия елек­то­рат, кой­то ис­ка да ви­ди раз­г­раж­да­не­то на со­ци­а­лиз­ма.

– Г-н Ян­ков, не се ли стра­ху­ва­те от т.нар. от­люс­п­ва­не?

– Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес е из­рас­на­ла в про­ти­во­бор­с­т­во със СДС и ние по­ка­зах­ме, че мо­жем спо­кой­но да съ­щес­т­ву­ва­ме ка­то по­ли­ти­чес­ка фор­ма­ция и из­вън СДС. За нас ра­бо­та­та в ко­а­ли­ци­я­та е въп­рос на стра­те­гия. Стра­те­ги­я­та е да се спа­си оба­я­ни­е­то на си­ня­та идея, яс­ният, сил­ният де­ко­му­ни­зи­ра­щ се СДС и тъй ка­то та­къв шанс има, ние за­то­ва се вър­нах­ме.

– Спо­ред Вас мо­нар­хи­чес­ка­та идея в със­то­я­ние ли е да кон­со­ли­ди­ра и да мо­би­ли­зи­ра СДС?

– Тя мо­же да по­мог­не из­к­лю­чи­тел­но на СДС, за­що­то в до­ми­ни­ра­ща­та си част се осъ­щес­т­вя­ва от сил­но ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ки нас­т­ро­е­ни лич­нос­ти. Спе­ци­а­л­но Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес е под­дръж­ник на т.нар. ле­ги­ти­мис­т­ки под­ход. Ние счи­та­ме, че Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция не е от­ме­не­на фор­мал­но юри­ди­чес­ки и в мо­мен­та Бъл­га­рия е мо­нар­хия. То­ва е юри­ди­чес­ко­то по­ло­же­ние, фак­ти­чес­ко­то, раз­би­ра се, е дру­го. Но мо­нар­хи­чес­ка­та идея е ед­на от по­лез­ни­те идеи, на чи­я­то ши­ро­ка под­к­ре­па СДС би тряб­ва­ло да се оп­ре.

– При се­гаш­ния със­тав и със­то­я­ние на СДС въз­мож­но ли е да бъ­дат пре­диз­ви­ка­ни и спе­че­ле­ни ед­ни но­ви пар­ла­мен­тар­ни из­бори?

– Мис­ля, че съм из­п­ра­вен пред де­ли­кат­на си­ту­а­ция. От ед­на стра­на, аз не съм от хо­ра­та, ко­и­то се стра­ху­ват и би­ха спес­ти­ли ня­кои ис­ти­ни по­ра­ди тън­ки смет­ки, но от дру­га, има опас­ност то­ва ин­тер­вю да пос­лу­жи ка­то фор­ма­лен по­вод Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес пак да бъ­де от­с­т­ра­нена от СДС и СДС да за­гу­би ед­на неп­ри­ми­ри­ма ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ка партия... Вяр­вам, че СДС се­га има въз­мож­ност да се кон­со­ли­ди­ра и та­зи въз­мож­ност не би­ва да се про­пи­ля­ва. Мал­ко или мно­го в пре­зи­ден­т­с­т­во­то са раз­б­ра­ли, че аз съм един от хо­ра­та, ко­и­то мо­гат да пов­ли­я­ят мно­го вър­ху стра­те­ги­я­та на СДС. Ако бъ­да от­с­т­ра­нен, за се­бе си и за пар­ти­я­та не се при­тес­ня­вам. Тя ще съ­щес­т­ву­ва! Но да­ли ня­ма да про­пус­нем шан­са да де­ко­му­ни­зи­ра­ме Бъл­га­рия?

– Г-н Ян­ков, не се ли чув­с­т­ва­те бя­ла вра­на сред юрис­ти­те по­ли­ти­ци?

– За мен це­ли­ят въп­рос е не са­мо до юри­ди­чес­ка­та дип­ло­ма, а до об­ща­та по­зи­ция на чо­ве­ка. Чес­то пъ­ти съм каз­вал и про­дъл­жа­вам да твър­дя: по­ня­ти­я­та юрист и ко­му­нист са не­съв­мес­ти­ми. Чо­век, ако е юрист, не мо­же да бъ­де ко­му­нист. Сте­пе­ни­те на еро­зи­ра­не на юри­ди­чес­ко­то от ко­му­нис­ти­чес­ко­то са раз­лич­ни. Но на­и­с­ти­на меж­ду юрис­ти­те се чув­с­т­вам най-не­у­ют­но. Ези­кът на юристите е най-раз­би­ра­ем, а ста­но­ви­ща­та са най-неп­ри­е­м­ли­ви. И все пак аз съм пред­се­да­тел на Съ­ю­за на юрис­ти­те де­мок­ра­ти в Бъл­га­рия. Ор­га­ни­за­ци­я­та, ко­я­то се про­ти­во­пос­та­вя на ка­зи­он­ния юри­ди­чес­ки съ­юз. Неп­ре­къс­на­то ра­бо­тя с мно­го юрис­ти, а в на­шия ус­тав е за­пи­са­но, че в Съ­ю­за на юрис­ти­те де­мок­ра­ти мо­гат да чле­ну­ват са­мо ко­ле­ги, ко­и­то са реп­ре­си­ра­ни от ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма и ко­и­то не са учас­т­ва­ли в мръс­ни де­ла.

– Бих­те ли раз­ка­за­ли ня­ка­къв епи­зод от вре­ме­то, ко­га­то бях­те жер­т­ва на по­доб­ни де­ла, не­що от спо­ме­ни­те си в зат­во­ра? Вяр­но ли е, че сте зат­ва­рян в ду­нап­ре­не­на ки­лия и сте дър­жан в про­дъл­же­ние на сед­ми­ци в аб­со­лют­на изо­ла­ция?

– Не­що по­ве­че, в раз­с­то­я­ние на го­ди­на и че­ти­ри ме­се­ца бях сред осъ­де­ни­те на смърт...

– То­ва и на дру­ги зат­вор­ни­ци се е случ­ва­ло. Но съ­щес­т­ву­ва ли т.нар. за­пе­чат­ва­не, та­зи ду­нап­ре­не­на ки­лия или тя е плод на въ­о­б­ра­же­ние, ко­е­то же­лае да съз­да­ва ужа­си?

– Съ­щес­т­ву­ва­ше, без­с­пор­но. Ед­ва ми­на­ла­та го­ди­на я раз­ва­ли­ха. Бил съм в нея, но тя не ме е впечатлявала особено много. Но без смър­т­на при­съ­да, аз бях сред осъ­де­ни­те на смърт. Из­тър­пях 6 г. в зат­во­ра през по­ве­че­то вре­ме аб­со­лют­но изо­ли­ран, без да се сре­щам да­же със зат­вор­ни­ци­те от кош­мар­но­то 7-о ре­жим­но от­де­ле­ние. Не ми раз­ре­ша­ва­ха да раз­го­ва­рям с ни­ко­го ос­вен със стар­ши­на­та над­зи­ра­тел в про­дъл­же­ние на 4 или 5 ме­се­ца. За всич­ко то­ва пи­ша кни­га, в ко­я­то ще раз­ка­жа дос­та не­ща... Ос­вен ду­нап­ре­не­на­та ки­лия се при­ла­га­ха и дру­ги из­к­лю­чи­тел­но сил­ни сред­с­т­ва за въз­дейс­т­вие. Нап­ри­мер в ки­лия, ко­я­то е пред­наз­на­че­на за един, мак­си­мум за два­ма ду­ши, мо­гат да те зат­во­рят с 14 ду­ши. Ня­маш въз­мож­ност ни­то да се под­п­реш, ни­то да по­мис­лиш, че мо­жеш да спиш. В та­ки­ва ки­лии съм бил ня­кол­ко сед­ми­ци. Прос­то спиш прав. Всич­ки са в то­ва по­ло­же­ние. Не е въз­мож­но до­ри да клек­неш. И след то­ва се пра­ви точ­но об­рат­но­то. Ме­се­ци на­ред си сам в ки­лия и не мо­жеш да ви­диш и чу­еш ни­ко­го. Ни­то пък да зър­неш слън­че­ва свет­ли­на. Елек­т­ри­чес­ка лам­па де­но­нощ­но ти све­ти в очи­те... Ко­га­то Лу­ка­нов за­поч­на да кре­щи, че е пос­та­вен при не­чо­веш­ки ус­ло­вия, се зас­мях, за­що­то той е бил в ки­ли­и­те на „Раз­ви­гор“ 1, при то­ва ве­че две ки­лии са нап­ра­ве­ни за ед­на и е спал на лег­ло с пру­жи­на, а аз спях вър­ху го­лия ци­мен­тов под.

– Бих­те ли раз­ка­за­ли не­що за Ва­шия при­я­тел от зат­во­ра Ах­мед До­ган?

– С До­ган на­и­с­ти­на бях­ме в брат­с­ки от­но­ше­ния в зат­во­ра. И с дру­ги хо­ра ни свър­з­ва­ше мно­го дъл­бо­ко при­я­тел­с­т­во. Има­ше един док­тор – Иб­ра­хим Мерт, се­га жи­вее в Тур­ция. Бил е гла­вен ле­кар на дет­с­ко от­де­ле­ние в гр. Опа­ка, Раз­г­рад­с­ко, по­пад­нал в зат­во­ра за шпи­о­наж, ед­на съв­сем из­мис­ле­на ис­то­рия... Мерт ра­бо­те­ше ка­то са­ни­тар в Зат­вор­ни­чес­ка­та бол­ни­ца и бе из­вес­тен ка­то д-р Алек­си­ев. Мо­же би най-го­ля­ма­та зас­лу­га за кон­с­пи­ра­тив­на­та ни дей­ност сре­щу ре­жи­ма на Жив­ков в зат­во­ри­те и меж­ду зат­во­ри­те при­над­ле­жи имен­но на д-р Алек­си­ев, или Иб­ра­хим Мерт. Той има­ше въз­мож­ност да пос­ре­ща и из­п­ра­ща всич­ки оне­зи, ко­и­то вли­за­ха в Цен­т­рал­на­та зат­вор­ни­чес­ка бол­ни­ца от всич­ки зат­во­ри. Той раз­п­ре­де­ля­ше не­ле­гал­на­та ин­фор­ма­ция меж­ду зат­во­ри­те и по­ли­ти­чес­ки­те зат­вор­ни­ци. Про­во­ка­ции ня­ма­ше. Из­пол­з­вах­ме и кри­ми­нал­ни­те, за ко­и­то бях­ме ус­та­но­ви­ли чрез мно­го про­вер­ки, че мо­гат да бъ­дат ло­я­л­ни. С До­ган си ко­рес­пон­ди­рах­ме от Па­зар­джиш­кия зат­вор. Ис­ти­на­та е, че ако майс­ки­те съ­би­тия през 1989 г. бя­ха ор­га­ни­зи­ра­ни, те ми­на­ва­ха през До­ган, през мен и през д-р Алек­си­ев. От зат­во­ра. Д-р Алек­си­ев бе­ше чо­ве­кът, кой­то нап­ра­ви въз­мож­но то­ва. Той ме и спа­си от смърт, за­е­д­но с д-р Сто­я­но­ва, ко­я­то бе­ше пле­мен­ни­ца на бив­шия ми­нис­тър Ди­ми­тър Сто­я­нов, за­ра­ди ко­е­то не бя­ха я вер­бу­ва­ли, и ка­то ле­кар по ду­ша про­я­вя­ва­ше из­к­лю­чи­тел­но чо­веш­ко от­но­ше­ние към бол­ни­те. От Воен­на­та бол­ни­ца бе­ше до­шъл д-р Ни­ко­ла Ма­джу­нов и ми бе­ше дал „ле­кар­с­т­ва“, пре­диз­вик­ва­щи свръх­ви­со­ко кръв­но на­ля­га­не. Яв­но, ня­кой е це­лял да по­лу­ча ин­султ или не­що по­доб­но. Но бла­го­да­ре­ние гри­жи­те на д-р Сто­я­но­ва и на д-р Иб­ра­хим Мерт оце­лях...

– Вие счи­та­те, че Ах­мед До­ган не е сът­руд­ни­чил на ДС в зат­во­ра. Но как при­е­ма­те ед­на ско­рош­на пуб­ли­ка­ция на чо­век от не­го­ва­та партия, че е бил за­ве­ден с хе­ли­коп­тер и е го­во­рил пред про­тес­ти­ра­щи тур­ци през май 1989 г., при­зо­ва­вай­ки ги да си ра­зо­ти­дат и да не обиж­дат власт­та?

– Ис­ти­на е, че за два ме­се­ца око­ло майс­ки­те съ­би­тия До­ган из­чез­на от зат­во­ри­те. Меж­ду зат­вор­ни­ци­те се пус­на слух, че от­но­во е на раз­пит на „Раз­ви­гор“ 1. След ка­то из­ля­зох­ме от зат­во­ри­те, аз го пи­тах и той ка­за съ­що­то. Да­ли през то­ва вре­ме от „Раз­ви­гор“ са го из­веж­да­ли с хе­ли­коп­тер в тур­с­ки­те ра­йо­ни или не, не мо­га да ка­жа. Не го из­к­люч­вам ка­то въз­мож­ност.

– Пре­ди ня­кол­ко ме­се­ца бивш ви­со­ко­пос­та­вен слу­жи­тел от ПГУ на ДС нап­ра­ви изяв­ле­ние, че До­ган е бил агент на тай­ни­те служ­би го­ди­ни пре­ди вли­за­не­то му в зат­во­ра...

– Да­ли пре­ди вли­за­не­то си в зат­во­ра е бил агент на ДС, ня­мам пред­с­та­ва. За след зат­во­ра – съ­що не мо­га да бъ­да ка­те­го­ри­чен. Но съм убе­ден, че по вре­ме на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние и мал­ко пре­ди то­ва е бил оп­ле­тен в мно­го мре­жи. Та­ка той по­мог­на на ко­му­нис­ти­чес­кия ре­жим да ре­а­ни­ми­ра и да нас­тъ­пи от­но­во про­тив нас. То­ва не мо­га да го прос­тя на моя при­я­тел от зат­во­ра. В мо­мен­та Бъл­га­рия се на­ми­ра в из­к­лю­чи­тел­но теж­ко със­то­я­ние и ед­на от глав­ни­те при­чи­ни и един от глав­ни­те ви­нов­ни­ци за то­ва е Ах­мед До­ган, чрез ДПС, ко­е­то вле­зе в ус­лу­га на ДС и КГБ.

– Но Вие бях­те на пър­ви­те из­бо­ри за­е­д­но с не­го и брат­с­ки во­ю­вах­те сре­щу ко­му­нис­ти­те...

– Да. Но има един афо­ри­зъм, кой­то гла­си: Ко­га­то пред теб се зат­во­рят всич­ки вра­ти, вед­на­га се от­ва­рят всич­ки ка­па­ни. Пред мен се зат­во­ри­ха всич­ки вра­ти към по­ли­ти­ка­та чрез СДС през про­лет­та на 1990 г. П. Си­ме­о­нов, Ж. Же­лев и всич­ки ос­та­на­ли ре­ши­ха, че съм не­у­до­бен да учас­т­вам в тях­на­та по­ли­ти­ка и ме от­с­т­ра­ни­ха от „Кръг­ла­та ма­са“ и от КС на СДС. Вед­на­га след то­ва ми се от­во­ри­ха ка­па­ни­те. Ка­па­нът ДПС. Аз учас­т­вах в из­бо­ри­те са­мос­то­я­тел­но ка­то пред­се­да­тел на ръ­ко­во­де­на­та от мен пар­тия, а не от ДПС, но ис­ти­на­та е, че по­ве­че от по­ло­ви­на­та от елек­то­ра­та в моя из­би­ра­те­лен ра­йон, Сун­гур­ла­ре и Ру­ен, бя­ха тур­ци и те гласуваха за мен по указание на ДПС. То­га­ва мо­же би ня­кои са раз­чи­та­ли чрез при­я­тел­с­т­во­то с Ах­мед До­ган да ми сло­жат юз­да...

– За Вас оба­че се по­я­ви­ха ин­фор­ма­ции още във в-к „Факс“, че сте сът­руд­ни­че­ли на ДС...

– Не са­мо във „Факс“, а и в „Труд“. Но ако ви е нап­ра­ви­ло впе­чат­ле­ние, тъй ка­то бе­ше съв­сем пряс­но мо­е­то из­ли­за­не от зат­во­ра и има­ше дос­та­тъч­но сви­де­те­ли на по­ве­де­ни­е­то ми там, „ек­с­пер­тът по до­си­е­та­та“ Там­бу­ев ни­къ­де в сво­и­те пуб­ли­ка­ции не за­сег­на то­зи пе­ри­од. Той твър­де­ше, че мо­е­то „сът­руд­ни­чес­т­во“ с ДС би­ло по вре­ме­то, ко­га­то съм бил на­у­чен ра­бот­ник и про­дъл­жи­ло крат­ко вре­ме. То­ва не е вяр­но и не мо­же да бъ­де вяр­но. Пре­ди го­ди­ни бе нап­ра­вен опит да ме прив­ле­кат към ка­би­не­та на Пе­тър Мла­де­нов, къ­де­то се раз­ра­бот­ва­ха по­ли­ти­чес­ки прог­но­зи. Бях един от мал­ко­то юрис­ти, кой­то раз­би­ра­ше от прог­но­зи­ра­не на по­ли­ти­чес­ки про­це­си и ди­сер­та­ци­я­та ми бе­ше на съ­ща­та те­ма. То­ва бе един­с­т­ве­ният опит да ме прив­ле­кат за ня­как­ва дей­ност към тях. Твър­дя­ха, че всич­ко е на на­у­ч­на ос­но­ва, но тряб­ва­ше да под­пи­ша до­ку­мент, че ще па­зя дър­жав­на тай­на. От­ка­зах. Ня­ма и не може да има до­ку­мент, на кой­то да съм се под­пис­вал, че ще па­зя дър­жав­на тай­на или че ще до­нос­ни­ча сре­щу ня­ко­го. За­то­ва след из­ли­за­не­то ми от зат­во­ра за­поч­нах спокойно и свободно да го­во­ря за пъл­на глас­ност по от­но­ше­ние на всич­ко. Със Се­мер­джи­ев по-къс­но во­дих ди­а­лог на „Кръг­ла­та ма­са“ за пъ­лен дос­тъп до т.нар. до­си­е­та и неп­ре­къс­на­то го пос­та­вям то­зи въп­рос.

– Как ще се каз­ва кни­га­та, ко­я­то пи­ше­те за Ва­шия жи­вот?

– Очаквам след око­ло 20 дни да из­ле­зе кни­га­та, ко­я­то ДС заб­ра­ни през 1977 г. Тя се каз­ва „Прог­нос­ти­ка – те­о­ре­ти­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ки проб­ле­ми“. То­га­ва бе при­е­та ка­то на­у­чен труд от На­у­ч­ния съ­вет на Ин­с­ти­ту­та по на­у­ки­те за дър­жа­ва­та и пра­во­то, къ­де­то ра­бо­тех. След око­ло ме­сец-два ще ви­ди бял свят дру­га моя кни­га, пред­с­тав­ля­ва­ща сбор­ник от мои ин­тер­вю­та, дек­ла­ра­ции, по­ли­ти­чес­ки изяв­ле­ния и пр. Озаг­ла­ве­на е „До­ку­мент за са­мо­лич­ност“. А тре­та­та кни­га, ко­я­то под­гот­вям и ще бъ­де чис­то ме­мо­а­р­на, съм я на­ре­къл „В чер­то­зи­те на приз­ра­ка“. Тя ще хвър­ли свет­ли­на вър­ху то­ва, кол­ко „щас­т­ли­во“ е жи­вя­ло мо­е­то по­ко­ле­ние в „при­каз­ни­те двор­ци“ на ко­му­низ­ма...

– Ве­че тре­та го­ди­на из­да­ва­те и раз­п­рос­т­ра­ня­ва­те по един въз­рож­ден­с­ки на­чин в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“. Как­ва е цел­та Ви?

– Не тър­ся фи­нан­со­ва въз­в­ръ­ща­е­мост, за­то­ва вес­т­ни­кът го раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ме без­п­лат­но. Има­м две фир­ми, пе­чал­би­те от тях, вмес­то да ги тру­па­м в джо­бо­ве­те си, ги из­пол­з­ва­м за про­па­ган­ди­ра­не на на­ши­те идеи чрез вес­т­ни­ка. Аз лич­но гле­дам на в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“ ка­то про­дъл­же­ние на по­зи­ви­те, за ко­и­то бях арес­ту­ван, с та­зи раз­ли­ка, че по­зи­ви­те ги пи­шех­ме тай­но, а се­га ве­че имам въз­мож­ност да из­пол­з­вам офи­ци­а­л­но на­пе­ча­тан по­зив.

– Един пос­ле­ден, ба­на­лен, но об­що­чо­веш­ки въп­рос. След всич­ко пре­жи­вя­но, щас­т­лив ли сте?

– За раз­лич­ни­те хо­ра по­ня­ти­е­то щас­тие е твър­де спе­ци­фич­но. Поч­ти съм щас­т­лив. Бих ка­зал, до­во­лен. Го­во­ри се, че най-щас­т­ли­ви са хо­ра­та, при ко­и­то про­фе­сия и хо­би съв­па­дат. При мен е та­ка. За­ни­ма­вам се с на­у­ка, по-точ­но с по­ли­то­ло­гия. От­но­во съм въз­с­та­но­вен на ра­бо­та в Ин­с­ти­ту­та за прав­ни на­у­ки, учас­т­вам и в по­ли­ти­ка­та. И съм до­во­лен, че съм един от малкото по­ли­ти­ци­, ко­и­то имат соб­с­т­вен об­лик, вър­ху кой­то ни­как­ви ам­би­ции и су­бек­тив­ни же­ла­ния не мо­гат да пов­ли­я­ят... Бе­зум­но оби­чах съп­ру­га­та си и бо­гот­во­рях си­на си. Съп­ру­га­та пред­по­че­те да бъ­де про­тив мен. Не є го прос­тих и ни­ко­га ня­ма да є го прос­тя. Не сме се виж­да­ли и не же­лая да я виж­дам. Със си­на ми, ко­го­то не бях виж­дал 13 го­ди­ни, се­га се виж­да­ме не са­мо все­ки ден, а поч­ти по ня­кол­ко пъ­ти на ден. До­во­лен съм, че той се ока­за доб­ро де­те. Ве­че е го­лям, сту­дент е. Учи ре­дов­но фи­зи­ка и за­доч­но – пра­во. Мно­го дру­ги ра­ни оба­че не мо­гат да за­рас­нат. Брат ми бе­ше жес­то­ко тор­мо­зен и по­чи­на от рак ми­на­ла­та го­ди­на. Май­ка ми и днес не мо­же да се отър­ве от кош­ма­ри­те, ко­и­то е из­жи­вя­ла от ДС, ба­ща ми – съ­що. Но ще про­дъл­жа да вър­вя нап­ред, за­що­то вяр­вам, че с дейс­т­ви­я­та си по­не мал­ко по­ма­гам по­доб­ни тра­ге­дии в на­ше­то об­щес­т­во да не се пов­то­рят...

(Интервю на Васил Василев във в-к "Огледало" бр. 1,2 и 3/1993 г., публикувано и на стр. 560-570 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.).