ПРОГНОЗИТЕ - ОЦЕНКА НА НАДЕЖДНОСТТА И ТОЧНОСТТА

Както всяко човешко познание, така и прогнозирането се стреми към получаване не само на истинно, но и на надеждно и точно знание. В същото време обаче проблемата за съдържанието и обема на понятията “надеждност” и “точност”, употребявани в прогностиката, е недостатъчно изяснена в литературата, и повечето автори употребяват тези понятия почти изключително с интуитивното значение, което им придават.

Понятието “надеждност” е сравнително задоволително, определено почти само в теорията и практиката на проектирането и прогнозирането на техническите системи[1] и в психологията[2], и същото се е очертало изключително като вероятностно понятие, отразяващо степента на вероятност на дадения прибор, система, явление да изпълнява своите функции в течение на зададеното му време при зададените работни условия.

Нужно е да се отбележи, че макар че понятието “надеждност” в посочените системи винаги е определяно, охарактеризирвано само количествено, същото винаги трябва да бъде разглеждано като един от аспектите на качеството (на явленията, системите, приборите). В съответствие с казаното ние приемаме, че под “надеждност на прогнозата” следва да се разбира необходимата или поне достатъчната степен на вероятност, че при даден комплекс от условия прогнозата ще се реализира в действителността.

В прогностичната литература мнозина автори предпочитат термина “реалност” на прогнозата[3], в който влагат по същество същото съдържание и обем, които ние влагаме в термина “надеждност” на прогнозата. Други автори, говорейки за “истинност”, “правилност”, “правдивост”, “оптималност”, “достоверност”, “точност” на прогнозата, по същество влагат ако не същото, то поне близко съдържание. От тези примери ясно се вижда, че визираните термини и понятия все още не са достатъчно ясно обособени и изяснени в научната литература.

Без тук да навлизаме в подробен анализ на горните термини и понятия, ние смятаме, че те имат право на свое собствено, отделно и самостоятелно съществуване, непозволяващо отъждествяването им едно с друго, и че всяко едно от тях поотделно акцентира и отразява определен аспект на съответствието на нашето знание със същността на нещата.

Както вече посочихме, понятието “надеждност на прогнозата” отразява необходимата или поне достатъчната степен на вероятност за реализация в действителността, за сбъдване на прогнозата. Така определено, това понятие не бива да бъде смесвано или недостатъчно ясно разграничавано от понятието “истинност на прогнозата” и “достоверност на прогнозата”.

Проблемата за “истинност на прогнозата” е теоретико-познавателна (т. е. гносеологическа и епистемологическа) проблема на прогностиката, тя е проблема за най-общото съответствие на прогнозата с отразявания от нея обект; проблемата за “достоверността на прогнозата” е проблема за нейната убедителност, обоснованост, логическа доказаност, т. е. тя е – логическа проблема на прогностиката; а проблемите за “надеждността и точността на прогнозата” са частнонаучни проблеми на самото прогнозиране.

По-конкретно ние приемаме, че под “достоверност на прогнозата” трябва да се разбира необходимата степен на нейната обоснованост, но достоверността не е непременно истинност на познавателния образ, и в този смисъл достоверността на прогнозата като отразяваща нейната необходима степен на обоснованост не отразява непременно и някаква степен на истинност, защото определени съждения за бъдещето могат да бъдат истинни и да са недостоверни (т. е. недостатъчно обосновани, неубедителни, недоказани), както и определени напълно обосновани прогностични съждения могат да бъдат неистинни.

Надеждността на прогнозата отразява степента на нейната реализация в действителността, на нейното сбъдване, и като такава тя се “доуточнява” в точността на прогнозата. Или по-конкретно: точността на прогнозата отразява не най-високата възможна степен на реализация в действителността на сбъдване на прогнозата, а сбъдването, реализирането на основните и второстепенните компоненти на детайлно разработената прогноза. С други думи: надеждността на прогнозата отразява степента на реализацията на прогнозата като цяло, а точността на прогнозата - степента на реализация на всички поотделно взети компоненти на прогнозата.

Проблемата за точността на прогнозите има твърде важно практическо значение[4] и може би не без основание някои автори смятат, че когато например метеорологическите прогнози “станат по-сигурни и по-точни, отколкото днес, те ще играят важна роля в живота на човечеството и ще имат стопанско значение не по-малко от значението, което има атомната енергия”[5].

Проблемата за точността на прогнозите има твърде важно значение, но е нужно към нея да се подхожда, като се отчита нейната сложна и противоречива същност. Преди всичко трябва да се има предвид, че еднозначното, абсолютно точното прогнозиране на бъдещото състояние на даден обект или явление в неговата неповторима конкретност е обективно невъзможно поради присъщата на обекта или явлението обективна неопределеност и неизчерпаемост на конкретните проявления. Така например социалното предвиждане се отличава и винаги ще се отличава с твърде малка степен на точност във всичко, което се отнася до предвиждането на отделните събития, но в същото време то притежава значителна точност там, където е необходимо да се определи общият характер и направление на процесите. Абсолютно точното прогнозиране на бъдещото развитие на процесите в социалната сфера по принцип е невъзможно и всеки опит в това отношение ако не е шарлатанство, то е опит да се подмени науката с фантазията, научния подход с догадката. Но невъзможността за абсолютно точното прогнозиране се проявява не само в социалните системи, а и в системите, изучавани от естествените науки. Тя се изявява навсякъде, но нейната степен на проявление е различна в различните системи поради спецификата на проявяващия се в тези системи детерминизъм, но винаги се проявява. Имайки предвид именно това, Норберт Винер пише, че астрономическите факти действително могат да бъдат предвидени сравнително точно за много векове напред, докато точното предвиждане на времето дори само за утрешния ден, общо казано, е твърде трудно, и в много случаи твърде грубо[6]. В този смисъл едно от първите изисквания към подхода за решаване на проблематиката за точността на прогнозите е да се има предвид, че абсолютно точното прогнозиране на бъдещите процеси и явления е невъзможно[7], и че всяка прогноза, колкото и комплексно да е била изработена, е само “приближаване” към действителното движение на обективната реалност, а не точно съответствие с нея. Все пак, обаче, следва да се правди категорична разлика между обективната невъзможност за прогнозиране с висока степен на точност и проявата у субекта на прогнозирането на т. нар. бариера на предпазливостта, изразяваща се в избягване да се дава не само “сравнително точна”, но дори и “сравнително определена” прогноза за бъдещето развитие и състояние на процесите и явленията[8].

На второ място е нужно да се знае, че абсолютно точното прогнозиране, дори и да бъде възможно, не е нужно най-малкото поради две съображения - в много отношения прогнозирането на детайлите обикновено няма почти никакво значение, и абсолютно точното предварително познаване на всичко би лишило хората от прелестите на новото, от стремежа към познанието, би направило човешката история твърде мистична[9].

При преценката на надеждността (и точността) на прогнозите едно от най-важните условия е правилното намиране на критериите за надеждност. За съжаление обаче в прогностичната литература тази проблематика все още не е изяснена достатъчно релефно и твърде често като критерий за надеждност се сочат белези, които всъщност представляват критерий за истинност, правилност, правдивост, оптималност или достоверност на прогностичните съждения.

Разбира се, ние сме далеч от мисълта да протовопоставяме едните на другите критерии, защото все пак същите, така или иначе, могат да бъдат смятани и като критерии в останалите направления.

Според Г. М. Добров степента на надеждността (степента на реалността) на прогнозата зависи от: историческия опит, натрупан от човечеството; знанията и представите, присъщи на наличното ниво на науката; възможностите, реализацията на които зависи от бъдещите поколения[10]. Спирайки се по-конкретно на въпроса за степента на реалност на научно-техническите прогнози, Г. М. Добров счита, че тя се определя преди всичко от три основни групи ограничаващи рамки: а) законите на социално-икономическата целесъобразност и стопанска възможност на прогнозираните решения; б) законите и принципите на естествознанието, значителна част от които често се наричат “принципи на невъзможност”; в) представите за най-общите закони на природата и обществото, вкл. позициите на мирогледа на авторите, формулирани като философски основи на естествознанието.

Имайки предвид изработването на критерий за надеждността в областта на техниката, Дж. Диксон смята, че съществуват четири начини за повишаване надеждността на техническите системи: изобилие (излишък); простота; прилагане на стандартни елементи с известна и проверена надеждност; снижаване на натовареността[11]. На пръв поглед би могло да се помисли, че тези критерии са неприложими спрямо прогнозите, но един внимателен анализ би показал, че всеки от тези четири критерии е носител на белези, правещи ги приложими за оценка и в сферата на социалната технология, и в частност - в сферата на прогнозирането.

Прогнозирането е познавателен процес, и поради това трябва да се има предвид, че в познанието винаги се съдържа възможност да се огруби и идеализира изследваната действителност. Като се обръща към бъдещата действителност, субектът на прогнозирането е склонен да я схематизира, насочвайки вниманието си преди всичко върху главните, централните събития, и неизбежно изпуска многообразието.

Преценявайки възможните грешки при прогнозирането, трябва непременно да се отчитат и характерните за човешкото мислене социално-психологически установки. Имайки предвид това, Луи де Бройл деликатно предупреждава, че възторгът от последните успехи и постижения понякога може да премине в опасна екстраполация, суетността на която се доказва от бъдещото развитие. Както сочат данните на психологията, човешкото мислене понякога е твърде инертно, и това обстоятелство е важен фактор, играещ ролята на спирачка както при реализирането на научните открития, така и при търсенето на пътища за развитие при съставяне на прогнозите. Така например първите локомотиви били украсявани с изображения на коне, първите автомобили имали формата на карети, първите параходи дълго време са имали мачти с платна, а и до днес се срещат кораби с големи комини, макар че нуждата от тях отдавна е отминала. Тези психологически установки и инертни белези на човешкото мислене трябва да се отчитат при съставянето на прогнозите за бъдещето.

За повишаване надеждността на прогнозите твърде голяма роля играе (поне досега) интуицията и ерудицията на прогнозиста. За механизмите на интуицията в съвременната наука, и в частност на прогнозирането, както твърдят редица автори, почти нищо не се знае, пък и отделните автори употребяват в различни значения самия термин “интуиция”. Въпреки това обаче безспорно е установено и не бива да се забравя, че интуицията има важна роля за повишаване степента на надеждност на прогнозите.

Оценявайки надеждността, трябва да се отчита и обстоятелството, че при прогнозирането от съществено значение е преодоляването на т. нар. психологическа инерция, изразяваща се в предразположение към определен конкретен метод за прогнозиране и неоправдано игнориране във всеки конкретен случай на останалите методи, които може би са по-ефективни.

При оценка на надеждността на прогнозите винаги трябва да се има предвид, че вследствие на определени социално-психологически фактори и особености, господствуващи над общественото мнение в даден исторически момент, напълно е възможно при разработването на обективно правилни и напълно истинни и реални прогнози да се прояви т. нар. ефект Касандра, т. е. ситуация, при която субектът на управлението да се отнесе скептично или дори подчертано отрицателно, и да не вземе предвид предложените му прогностични решения, и това да се окаже съдбоносно за него[12]. Този ефект е бил известен не само на древните гърци, но и на редица други народи от древността. В почти всички европейски народи могат да се намерят модификации на мисълта, че “Никой не е пророк в родното си място”, и тази мисъл е израз именно на забелязаното незаслужено недоверие към хората, надвишаващи средното ниво.

В изключително пряка връзка с този ефект се намира и проявлението на т. нар. “ефект на запушеното съзнание”. Става въпрос за съществуването на един своеобразен контрапункт на известната в психологията на пропагандата аксиома, че “една лъжа, повторена хиляда пъти, се превръща в истина”, и се изразява в това, че “една истина, повторена хиляда пъти, се възприема като лъжа или изобщо не се възприема”, тъй като съзнанието “се запушва” и отказва да приеме истината.

Всъщност, проявлението на този ефектът въобще не е резултат на “хилядократното повторение”, а проявлението му “при хилядократното повторение” е само частен случай на проявление на “вечния отказ от истината”, при който съзнанието е “запушено” и фиксирано в стереотипите като запушено. В случая отказът от истината е стереотипичен отказ, а формулировката относно “хилядократността” на повторението като причина е само една метафора.

Степента на надеждност на прогнозите във всички случаи трябва да се проверява от гледна точка на типичните грешки, допускани от прогнозистите, като: свръхувереност; подценяване влиянието на съседните области; предубеденост, изразяваща се в концентриране вниманието само върху една алтернатива; неточно определяне границите на екстраполиране; грешки в изчисленията; необоснована оптимистичност към прогнозите за по-дълги срокове; чисто човешката склонност да се приема желаното за действително; склонност да се подвеждат към предварително изработена схема факти, които подлежат на многоаспектно тълкуване.

Според нас пътищата за повишаване на надеждността са следните:

1. Повишаване степента на научната издържаност на прогнозите;

2. Очертаване границите и допустимите грешки при използването на различни прогнозни модели;

3. Изработване на варианти на прогнозите;

4. Намаляване и премахване субективизма на прогнозиращите лица чрез увеличаване участието на все повече специалисти при прогнозирането;

5. Преценяване на прогнозите чрез съпоставка с други подобни прогнози у нас и в чужбина;

6. Периодично преценяване и уточняване на направените прогнози;

7. Правилно поставяне на проблемата за нравствената и юридическа отговорност на органите на прогнозирането за изработените от тях прогнози.

---

[1] Ллойд, Д., Липов, М., Надеждность, Перевод с английского, М., 1964; Базовский, И., Надеждность, теория и практика, М., 1965; Сандлер, Дж., Техника надеждности систем, Перевод с английского, М., 1966; Калабро, С. Р., Принципы и практические вопросы надеждности, Перевод с английского, М., 1966; Хевиленд, Р., Инженерная надеждность и расчет на долговечность, Перевод с английского, М., 1966; Райкин, А. В., Элементы теории надеждности для проектирования технических систем, М., 1967.

[2] Пушкин, В. Г., Проблемма надеждности, М., 1971.

[3] Виж напр. Добров, Г. М., Наука за науката, Превод от руски, С., 1969, с. 214 и сл.; Ганчев, П., Футурология и прогностика, С., 1973.

[4] Това е било осъзнавано още в най-дълбоката древност, и за да си осигурят авторитет на безпогрешни гадатели, жреците и оракулите са проявявали голяма изобретателност във формулирането на своите предсказания. Така напр. когато през 546 г. пр. Хр. царят на Лидия Крез (560-546 г. пр. Хр.) попитал Делфийския оракул за възможните последствия от подготвяното от него нападение над Персийската империя, оракулът му отговорил следното: “Ако ти нападнеш персите, то Великата империя ще загине”. При този отговор съвсем не е удивително, че който и да победи, оракулът ще бъде прав. Все пак, любопитно е, че персийският цар Кир Втори Велики разбил войската на Крез, пленил го и така Великата империя на Крез действително загинала.

Специално внимание в това отношение заслужават и предсказанията на известния средновековен пророк Мишел дьо Нострадамус. Както е известно неговите пророчества са имали стихотворна и изключително иносказателна форма, в резултат на което днес те могат да бъдат смятани или като напълно лишени от смисъл, или като напълно точни предсказания.

[5] Виж: Годев, Н., Как се предсказва времето, сп. Природа, С., 1970, кн. 2, с. 19.

[6] Винер, Н., Кибернетика, Перевод с английского, М., 1968, с. 80.

[7] Все пак, заслужава да бъде отбелязано съществуването на един изключително слабо проучен от науката прогностичен феномен или ефект – т. нар. Едипов ефект или ефект на самореализиращата се прогноза.

Вън от митологичния пример за неизбежната съдбовна реализация на прогнозата (или по-точно - пророчеството) относно бъдещето на Едип, съществуват и редица други аналогични и съвсем реални житейски примери в това отношение. Така, когато в края на 1883 г., главният редактор на алманаха “Нова Англия” подготвял изданието за следващата, 1884 г., в съответствие със съществуващата по онова време в Англия почти епидемична мода за публикуване на дългосрочни прогнози, той грижливо направил прогноза за времето за всички дни на следващата година, но бил затруднен за прогнозата за 13 юли, поради което временно оставил мястото празно. Когато, обаче, вече трябвало да отнесе ръкописа си в печатницата, той наредил на помощника си да напише за тази дата каквото си иска. Помощникът му, без въобще да се замисля, написал, че на този ден ще вали сняг. След като алманахът бил вече отпечатан, редакторът забелязал драстичното несъответствие между характера на сезона и вида на прогнозираното явление, но вече било твърде късно. Оказало се обаче, че на 13 юли 1884 г. действително валял сняг. С това този алманах се прочул като най-точен.

[8] Проявлението на тази бариера е особено силно подчертано в прогнозите на Р. Леп. Виж: Лэп, Р., Атомы и люди, М., 1959, с. 277.

[9] В този смисъл Г. В. Ф. Хегел е напълно прав, когато пише, че “би било до отчаяние скучно предварително да се знаят с пълна определеност всички поврати на съдбата и да се преживяват след това всичките заедно и всяка поотделно”.(Гегел, Г. В. Ф., Сочинения, Том 3, с. 152).

[10] Добров, Г. М., Наука за науката, Превод от руски, С., 1969, с. 214-217.

[11] Диксон, Дж., Проектирование систем: изобретательство, анализ и принятие решений, Перевод с английского, М., 1969, с. 402.

[12] Съгласно легендата, в Касандра, дъщерята на Приам, царя на Троя, се влюбил бог Аполон, и за награда я надарил със способността да предвижда бъдещето. Тя, обаче, отхвърлила неговата любов и той я наказал, като направил така, че никой да не вярва на нейните винаги изключително точно сбъдващи се предсказания. (Виж: Кун, Н. А., Старогръцки легенди и митове, Превод от руски, С., 1967, с. 248-249).

[Стр.429-439 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. - 443 с.].

МЕТОДОЛОГИЯ НА ПРОГНОСТИКАТА

Проблематиката за методологията на науката прогностика понастоящем е почти неразработена и може би трябва да си припомним и възприемем не с ирония, а напълно сериозно саркастичното предупреждение на Джон Бернал, че “изучаването на научния метод върви много по-бавно, отколкото развитието на самата наука”, защото обикновено учените са склонни да размишляват за методите, с помощта на които се правят открития, едва след самите открития.[1]

Всяка област на научната дейност има специфични конкретни методи[2] и специфична частнонаучна методология като учение за методите, приложими в изследванията в тази частнонаучна област, с помощта на които се разширява наличното знание и се добива ново знание. Или методологията изследва ролята и възможностите на методите в познавателния процес в дадената научна област. Всяка наука има собствена частнонаучна методология като учение за методите на познанието в специфичната за тази наука област, а всички частнонаучни методологии са части, компоненти в рамките на всеобщата методология като методология на философията. Всеобщата методология е философско учение за методите на познанието, синтезиращо частнонаучните методологии, онтологическите и гносеологическите принципи, законите и категориите, отразяващи всеобщите връзки и свойства на природата, обществото и мисленето, т. е. на битието и познанието.

При разглеждане проблематиката на методологията на прогностиката възниква необходимостта от разкриване на съдържанието и съотношението между двете важни, взаимосвързани понятия - понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”. Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика е свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничението между понятията “методология на науките” и “методи на науките”.

Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика обаче е неизбежно свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничаването между понятията “методология” (“методология на науката”) и “метод” (“методи на науката”).

Във философската и енциклопедично-справочната литература понятието “методология” (“методология на науката”) функционира в научен оборот като сравнително нееднозначно и се употребява обикновено в две основни значения. От една страна, под “методология” (methodology) се разбира: Þтеория, учение или наука за методите и способите на научното изследване (на науката); Þсистема от теории, които се използуват като насочващи принципи и правила при извършването на анализи и обобщения; Þфилософска оценка на изследователските методи на науките, интерес към концептуалните, теоретическите и изследователските аспекти на знанието; Þтеория или учение, представляващо част от проблемите на научното познание в рамките на епистемологията (гносеологията)[3]. В този смисъл проблематиката на методологията на науката се разглежда като една от философските проблеми на всяка наука, като философска теория или учение за методите на научното познание на света, и от тази гледна точка методологията разкрива същността, границите и възможностите на използуваните методи, класифицира и систематизира тези методи, изследва условията на ефективното им използуване.

Към същата група гледища трябва да бъде отнесено и схващането, според което под “методология” следва да се разбира “философията в цялост, призвана да даде теория и най-общ метод или подход на научното познание”. В този смисъл според Азаря Поликаров терминът “методология на науката” е “алтернативен”, т. е. равнозначен на редица други названия като “философия на науката”, “философски проблеми на частните науки”, “епистемология”, при което предпочитанията към един или друг термин е “въпрос на удобство”[4].

От друга страна обаче някои автори фиксират своето внимание върху проблемите на анализа на научното познание и разглеждат методологията като “отрасъл на философията, основната цел и предназначение на който е да даде конкретна и детайлна разработка на методите на научното познание, на принципите на организацията на понятийния апарат на науките” като “съвкупност от методи”, като “система от методи” за изследване и преобразяване на предмета на науката, и в този смисъл това понятие се отъждествява с понятието “методи на науката”[5]. За нас това второ схващане е неприемливо, защото подменя или отъждествява методологията като теоретическа система с нейния предмет на изследване. Ние приемаме, че методологията не е съвкупност (система) от методи, а е съвкупност (система) от знания за методите на науката, учение за методите на науката, теория за тези методи.

Другото понятие - “метод” (гр. methodos; англ. method) или “методи на науката” - по правило се схваща сравнително еднозначно като: Þсъвкупност от изследователски прийоми; Þначини за постигане на определена теоретическа или практическа цел; Þспособи на изследване, на построяване и обосноваване на системи от философски и научни знания; Þсистема от регулативни принципи и прийоми на теоретическата и практическата дейност на човека; Þпътища, способи и средства за опознаване на действителността и за установяване на истината за изследвания от науката предмет; Þизползуване и прилагане на определени теории и понятия, постановки и знания за по-нататъшно изучаване, изменяване и управляване на явленията от действителността.[6].

По въпроса за съдържанието на метода в литературата доминира схващането, че методът е система от регулативни принципи, но се среща и твърде тясното разбиране, че методът всъщност е само един принцип[7] или един подход[8]. Доминиращо е схващането, че методите са “интелектуален инструментариум” за опознаване на действителността, и от умението на учения да го владее зависи твърде много резултатността на изследването, но се срещат и автори, които напълно отричат ролята на методите в развитието на науката[9].

Тези важни изходни предпоставки имат решаващо значение при разглеждането на проблематиката за методологията на прогностиката. В съответствие с тях ние приемаме, че методологията на прогностиката е частнонаучно учение, теория за методите на прогностиката като наука, и следователно понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката” са две отделни, самостоятелни (макар и взаимосвързани) по право на съществуване понятия, имащи свое собствено съдържание и значение в системата на прогностиката като наука. Методологията на прогностиката разкрива същността, границите и възможностите на използуваните в науката и практическата прогностична дейност методи, класифицира ги, систематизира тези методи с оглед на тяхното прилагане, изследва условията на ефективното им използуване, показва съотношението между философския метод, частнонаучните методи на прогностиката и частнонаучните методи за прогнозиране.

След направеното разграничение между понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”, при което вниманието бе насочено главно към първото понятие, неизбежно се поставя въпросът за разкриване съдържанието на второто понятие.

Всъщност, поставя се въпросът - Какво представляват методите на прогностиката?

Отговорът е сложен и многостранен. Преди всичко необходимо е да се отбележи, че определянето на методите като “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на действителността, разбира се, е вярно, но пределно общо, не разкрива достатъчно релефно същността на методите, и следователно се нуждае от конкретизация. Методите на прогностиката, бидейки “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на изследваната от прогностиката действителност, по начало не се основават в тази действителност, а в човешкото съзнание, без това да означава, че човекът е свободен да конструира методите изцяло в зависимост от своите субективни желания. Или с други думи: методите на прогностиката, макар и основаващи се предимно в човешкото съзнание, не може да бъдат откъсвани от предмета на прогностиката, към чието изследване те са насочени. Такова откъсване е недопустимо и защото прогностиката, бидейки метанаука, има за предмет на изследване теоретични изводи и знания, основаващи се също така в човешкото съзнание[10].

На второ място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че те са неразривно свързани не само с предмета на изследването, но и с теорията за този предмет, т. е. с теорията на прогностиката като наука. Връзката между теорията на прогностиката и методите на прогностиката е многостранна и пронизва всички признаци на теорията[11], при което методите на науката представляват кондензация на теорията,отразяват теорията, но не в цялото й многообразие, а само съществени страни и признаци; те са теорията, приведена в действие, теорията в диалектически снет вид.

По правило теорията на прогностиката предшествува методите логически - като тяхно обоснование, и исторически - като тяхна предпоставка. Теорията е фундаментът за изграждането на методите на прогностиката, и от успешната и непротиворечива разработка на теорията зависи изграждането на адекватни на предмета методи на науката, което не изключва обратното въздействие на методите върху теорията на прогностиката. Съдържанието на теорията зависи от методите така, както и от реалното съществуване на предмета на изследването.

На трето място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че от структурно-съдържателно гледище всеки метод на прогностиката е сложно образувание от неравнозначни съставни части, играещи специфична роля в процеса на познанието и определящи спецификата на метода. Като изхождаме от идеята, че логиката на научното изследване има две страни - съдържателно-генетическа и формално-логическа, ние приемаме, че това са и двата най-общи и основни структурни компоненти на всеки метод на прогностиката, и че те са сложно образувание от множество елементи: съдържателно-генетическия компонент на методите включва в себе си определена система от закони, категории и теоретически обобщения (принципи), открити и формулирани от науката, а формално-логическият компонент на методите - способите, похватите, начините за организация на провеждането на познавателната дейност, насочена към достигането на обективната истина.

При разкриване същността на методите на прогностиката на четвърто място следва да се подчертае, че е необходимо да се прави разграничение между методите на прогностиката и методите на прогнозирането. Диференциацията на тези два вида методи е особено наложителна и поради обстоятелството, че в съществуващата литература е казано твърде много за методите на прогнозирането, и почти абсолютно нищо за методите на прогностиката, което дава основание за извода, че като че ли се е оформила погрешна тенденция за неразграничаване на тези методи. Ние приемаме, че методите на прогнозирането представляват методи от сферата на частните науки и философията, чрез които се извършва конкретно прогнозиране, а методите на прогностиката представляват методи, посредством които се осъществява изследване на предмета на прогностиката, в който предмет са включени и методите на прогнозирането. Или с други думи: ние приемаме, че методите на прогнозиране са едни от структурните компоненти на предмета на прогностиката, т.е., че те са предмет на изследване от прогностиката, което тя прави с помощта на методите на научно изследване, характерни за тази наука. Методите на прогностиката са методи за изследване в рамките на прогностиката, а методите за прогнозиране са методи за изследване в другите науки, но не и в прогностиката, където са един от структурните компоненти на предмета на изследването.

При разкриване същността на методите на науката прогностика на пето място е необходимо да се прави разграничение между понятията “методи на науката” и “научни методи”. Второто понятие е по-малко по обем и е само един от компонентите на първото. Както казва А. Сент-Дьорди[12], в историческото развитие и съществуване на всяка наука винаги са налице “ярки светлини” и дълбоки сенки, знания и невежество, преплитане на известното с неизвестното”, което означава, че във всяка наука поне по принцип е възможно съществуването наред с научните методи и на ненаучни такива, които заедно образуват комплекса от “методи на науката”.

След разкриване същността на методите на прогностиката следващата важна методологическа проблематика е тази за тяхната класификация. В съответствие с логиката на движението и характера на организацията на знанието в научното изследване частнонаучните методи на прогностиката могат да се групират в две равнища: емпирическо, на което се извършва процеса на натрупване на фактите и инфомацията за изследваните явления и процеси; и теоретическо, на което се постига висш синтез на познанието във формата на научна теория. Съответните частнонаучни методи се прилагат в зависимост от това, на какво равнище се провежда изследването и какви цели преследва то. Ето защо е целесъобразно тези методи да се разделят на три големи групи: методи на емпирическото изследване; методи, използувани както при емпирическото, така и при теоретическото изследване; методи на теоретическото изследване. Границите на това разграничение са твърде сложни и то се прави, за да се подчертае, че тези методи се използуват преимуществено на определено равнище.

В съответствие с казаното методите на прогностиката се групират според нас така:

а) методи на емпирическото изследване[13]: наблюдение, описание, измерване, картографиране, статистифициране, сравнение (съпоставка), експериментиране;

б) методи както на емпирическото, така и на теоретическото изследване: абстрахиране, анализ и синтез, индукция и дедукция, моделиране, исторически и логически методи;

в) методи на теоретическото изследване: движение от абстрактното към конкретното, идеализация, формализация, обяснения и аксиоматизация.

Накрая е нужно да се отбележи, че разгледаните методологически проблеми на прогностиката представляват само ядрото на тези проблеми. Предвид съображението, че прогностиката е все още формиращо се научно направление, ние се спряхме на тези методологически проблеми поради тяхното важно изходно значение за решаването на останалите (вече възникнали, или предстоящи да възникнат) методологически проблеми.

---

[1] Бернал, Дж., Наука в истории общества, Перевод с английского, М., 1956, с. 21.

[2] В сферата на методологията на науката и практиката функционира и понятието “подход”. Неговото съдържание, обаче, не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. (Виж: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74).

[3] Виж: Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 359-360; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 258; Новейший философский словарь, Сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420-421; Джери, Д., Джери, Дж., Большой социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, с. 417-418.

[4] Поликаров, А., Методология на науката, сп. Философска мисъл, С.,1987, кн. 2, с. 3. Според нас обаче въобще не става дума за свързани с “терминологично удобство” предпочитания, а за произтичащи от философския подход възгледи и за произтичаща от това терминологична оформеност на идеята.

[5] Горский, Д. П., Проблемы общей методологии наук как диалектической логики, М., 1966; Никитин, Е.П., Объяснение - функция науки, М., 1970; Методологические основы научного познания, Под ред. П. В. Попова, М., 1972, с. 5; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 355.

[6] Философская энциклопедия, М., 1964, Том 3, с. 409; Сичивица, О. М., Методы и формы научного познания, М., 1972, с. 4; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 354; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 258-259; Краткая философская энциклопедия, Ред. Е. Ф. Губский и др., М., 1994, с. 266; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 257-258; Новейший философский словарь, сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420.

[7] Така според Ф. В. Константинов “научният метод - това е изходен принцип на познанието на обективния свят и резюме на познанието” (Константинов, Ф. В., Научный метод - исходный принцип познания объективного мира, сб. Методологические проблемы науки, М., 1964, с. 247). В този смисъл виж и: Шанявский, К., Роль оценок в познавательном процессе, ж. Вопросы философии, М., 1969, N 3, с. 57.

[8] Съдържанието на понятието “подход” обаче не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. Така: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74. В съответствие с тях Н. Стефанов определя подхода като “съвкупност (система) от принципи, които определят общата цел и стратегията на съответната теоретическа или практическа дейност” (Стефанов, Н., Мултипликационен подход и ефективност, С., 1976, с. 27). Според нас обаче подходът не е нито принцип (главен, важен принцип), нито съвкупност от принципи, а е съвкупност от методи.

[9] Така например Макс Борн пише: “Аз съм убеден, че в науката няма главен път с гносеологически указатели... Ние се намираме в джунгли и изнамираме своя път само посредством пробите и грешките, построявайки пътя едва след себе си според това, как сме успели да се придвижим напред” (Борн, М., Эксперимент и теория в физике, сб. Успехи физических наук, М., 1958, Том 66, Вып. 3, с.374). Разбира се, с този възглед не можем да се съгласим; та нали и “пробите”, и “грешките” са също така метод, предполагат определена система от действия!

[10] Разбира се, откъсването на методите на дадена наука от предмета на нейното изследване е недопустимо не само при прогностиката. Още Хегел остро възразяваше против разглеждането на методите единствено като съвкупност от правила и способи за познание, откъснато от самия предмет на познанието, и определяше метода като душа на съдържанието на същия (Гегель, Г., Сочинения, М., Том 1, с. 344). Очевидно методите в науката съвсем не са въпрос на личния вкус или на някакво външно удобство, а са само развитие на съдържанието, ембриология на истината.

[11] Теорията на всяка наука има различни признаци. Според А. И. Илиади те са четири, а според Г. А. Подкоритов – пет. (Виж: Илиади, А. И., Практическая природа человеческого познания, М., 1962, с. 79-80; Подкорытов, Г. А., Соотношение истории и теории познания, ж. Вопросы философии, М., 1958, № 10, с. 491).

[12] Сент-Дьорди, А., Биоэнергетика, Перевод с английского, М., 1960, с. 11-12.

[13] Мнозина автори предпочитат да наричат тези методи методики, за да ги отграничават от методите на теоретическото изследване.

[Стр.35-44 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. - 443 с.].

ПРОГНОСТИКА

Прогностиката като наука за прогнозирането

Нас­ко­ро на книж­ния ни па­зар, прет­ру­пан от кри­ми­нал­на, слад­ни­ка­во-лю­бов­на и от­к­ро­ве­но пор­ног­раф­с­ка ли­те­ра­ту­ра, се по­я­ви из­дър­жа­на­та в ду­ха на ви­со­ка­та на­уч­ност кни­га на г-н Ян­ко Ян­ков „Прог­нос­ти­ка (Те­о­ре­ти­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ки проб­ле­ми)“. С., „Янус“ ЕО­ОД, 1993. 287 с.

Та­зи кни­га в бук­вал­ния сми­съл на ду­ма­та има осо­бе­на съд­ба. По­ве­че от пет­на­де­сет го­ди­ни тя сим­во­ли­зи­ра бор­ба­та на своя ав­тор със ску­до­у­ми­е­то в на­у­ка­та. Ней­ни­ят ав­тор се оказа не само талантлив изследовател, който не­ис­то­во се стре­ме­ше към та­зи проб­ле­ма­ти­ка, но и бо­рец, кой­то из­дър­жа на мно­жес­т­во теж­ки уда­ри, вкл. и зат­вор, за да ни я пред­с­та­ви днес ка­то ед­но сил­но ехо от 70-те го­ди­ни, ко­га­то в на­ша­та об­щес­т­ве­но­на­уч­на ли­те­ра­ту­ра се раз­гър­на бу­мът на прог­нос­тич­ни­те из­с­лед­ва­ния в съ­от­вет­с­т­вие със за­пад­на­та фу­ту­ро­ло­гич­на въл­на. Та­зи кни­га оба­че не е са­мо сил­но и чис­то ехо от ми­на­ло­то, но и един до­бър от­го­вор на ре­ал­ни­те пот­реб­нос­ти на нас­то­я­ще­то, ко­га­то се осъ­щес­т­вя­ва един дъл­бок пре­ход в ця­ла­та сис­те­ма на об­щес­т­ве­ни­те от­но­ше­ния, за да се из­с­лед­ва бъ­де­ще­то, да се от­к­ри­ват най-раз­лич­ни­те пъ­ти­ща за не­го­во­то ов­ла­дя­ва­не.

Впро­чем за съд­ба­та на та­зи кни­га, към която се оказвам силно съпричастен, и за ней­ния ав­тор ин­те­ре­су­ва­щи­ят се чи­та­тел мо­же да про­че­те в об­шир­но­то при­ло­же­ние в края.

Та­зи кни­га, чий­то ав­тор е юрист по об­ра­зо­ва­ние, пре­по­да­ва­тел по пра­во и за­ед­но с то­ва из­вес­тен наш по­ли­тик, пред­с­тав­ля­ва оп­ре­де­ле­но фи­ло­соф­с­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ко из­с­лед­ва­не на ос­нов­на­та проб­ле­ма­ти­ка на прог­нос­ти­ка­та ка­то на­у­ка. Тя е един от яр­ки­те при­ме­ри, ко­га­то спе­ци­а­лис­ти от час­т­но­на­уч­ни об­лас­ти ов­ла­дя­ват ин­тер­дис­цип­ли­нар­на проб­ле­ма­ти­ка и с ези­ка и сред­с­т­ва­та на фи­ло­соф­с­кия ана­лиз пра­вят зна­чи­ми обоб­ще­ния. За­що­то то­ва не е прос­то нав­ли­за­не в дру­га проб­лем­на об­ласт на на­у­ка­та, а раз­ши­ря­ва­не и обо­га­тя­ва­не на проб­ле­ма­ти­ка­та на сво­я­та на­у­ка. В слу­чая с г-н Ян­ко Ян­ков тряб­ва да се приз­нае, че той е про­вел сво­е­то из­с­лед­ва­не с ве­щи­на, дос­той­на за за­виж­да­не от мно­го про­фе­си­о­нал­ни фи­ло­со­фи с ог­ра­ни­че­но, ед­нос­т­ран­чи­во мис­ле­не. Тук не ста­ва и ду­ма за срав­не­ние с она­зи ка­те­го­рия юрис­ти, ко­и­то из­по­вяд­ват тяс­на­та це­хо­ва ог­ра­ни­че­ност на прав­на­та проб­ле­ма­ти­ка.

Тръг­вай­ки от най-доб­ро­то в на­уч­на­та ли­те­ра­ту­ра по прог­но­зи­ра­не през 70-те го­ди­ни, г-н Я. Ян­ков е ус­пял да раз­по­ло­жи сво­е­то из­с­лед­ва­не вър­ху ед­на из­дър­жа­на ло­ги­чес­ка струк­ту­ра. „Прог­нос­ти­ка (Те­о­ре­ти­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ки проб­ле­ми)“ се със­тои от пре­дис­ло­вие, че­ти­ри гла­ви, при­ло­же­ние и пос­лес­лов.

В пре­дис­ло­ви­е­то ав­то­рът убе­де­но вну­ша­ва на чи­та­те­ли­те, че не­об­хо­ди­мост­та от ин­тен­зив­но и стро­го на­уч­но прог­но­зи­ра­не (из­с­лед­ва­не на бъ­де­ще­то) се по­я­вя­ва то­га­ва, ко­га­то в нас­то­я­ще­то въз­ник­ват про­ти­во­ре­чи­я­та, ре­ша­ва­не­то на ко­и­то ще до­ве­де до ко­ли­чес­т­ве­но или ка­чес­т­ве­но нов етап в раз­ви­ти­е­то на про­це­си­те, т. е. ко­га­то се осъ­щес­т­вя­ват дъл­бо­ки тран­с­фор­ма­ции в струк­ту­ра­та и сис­те­ма­та на об­щес­т­во­то ка­то ця­ло или на да­де­на проб­лем­на об­ласт. За съ­жа­ле­ние мо­жем да кон­с­та­ти­ра­ме, че днес, ко­га­то се осъ­щес­т­вя­ват та­ки­ва дъл­бо­ки про­ме­ни в пост­то­та­ли­тар­ни­те ни об­щес­т­ва, на об­щес­т­ве­но­то съз­на­ние се пред­ла­гат не стро­го на­уч­но обос­но­ва­ни прог­но­зи, а раз­лич­ни шар­ла­тан­с­ки и ира­ци­о­нал­ни до­гад­ки за бъ­де­ще­то. Ина­че не мо­жем да не бъ­дем съг­лас­ни с ав­то­ра, че „на съв­ре­мен­ния етап от раз­ви­ти­е­то на прог­нос­тич­ни­те из­с­лед­ва­ния ве­че е без съ­щес­т­ве­но зна­че­ние съз­да­ва­не­то на ня­ка­къв нов ме­тод за час­т­но­на­уч­но прог­но­зи­ра­не и все по-ос­т­ра ста­ва не­об­хо­ди­мост­та от из­г­раж­да­не­то на фи­ло­соф­с­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ка ба­за на прог­нос­тич­ния под­ход към дейс­т­ви­тел­ност­та“ (с.11). За­ед­но с то­ва мо­же да се пред­по­ло­жи, че с из­ли­за­не­то на гло­бал­ни­те проб­ле­ми на чо­ве­чес­т­во­то нап­ред и ов­ла­дя­ва­не­то на фун­да­мен­тал­ни свойс­т­ва на не­ор­га­нич­на­та и ор­га­нич­на­та ма­те­рия е въз­мож­но да се пред­ло­жи ка­чес­т­ве­но нов час­т­но­на­у­чен ме­тод, кой­то ще пре­о­бър­не не са­мо ця­ла­та сис­те­ма от час­т­но­на­уч­ни ме­то­ди на прог­но­зи­ра­не, но и ще пос­та­ви въп­ро­са за нов уни­вер­са­лен (фи­ло­соф­с­ки) прог­нос­ти­чен под­ход към дейс­т­ви­тел­ност­та.

В пър­ва гла­ва „Фи­ло­соф­с­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ки проб­ле­ми на прог­нос­ти­ка­та“ ав­то­рът е раз­г­ле­дал ши­рок кръг от въп­ро­си, ка­то ге­не­ти­чес­ки, пред­ме­то­ло­ги­чес­ки, сис­те­мо­ло­ги­чес­ки и ме­то­до­ло­ги­чес­ки проб­ле­ми на прог­нос­ти­ка­та.

На­пъл­но на­яс­но, че въз­ник­ва­не­то и обо­со­бя­ва­не­то на прог­нос­ти­ка­та ка­то са­мос­то­я­тел­на на­у­ка със свой пред­мет и по­ня­ти­ен апа­рат пред­с­тав­ля­ват про­цес, не­раз­рив­но свър­зан със съв­ре­мен­на­та тен­ден­ция към ди­фе­рен­ци­а­ция и ин­тег­ра­ция на на­у­ки­те, г-н Я. Ян­ков под­чер­та­ва, че „прог­нос­ти­ка­та всъщ­ност е ме­та­на­у­ка, т.е. на­у­ка за прог­нос­тич­ни­те фун­к­ции на на­у­ки­те, из­вър­ш­ва­щи са­мо­то прог­но­зи­ра­не“ (с. 15)

Пред­ме­то­ло­ги­я­та на прог­нос­ти­ка­та ав­то­рът свър­з­ва с раз­к­ри­ва­не­то на ши­рок кръг от въп­ро­си и на пър­во мяс­то с раз­г­ра­ни­ча­ва­не­то на обек­та и пред­ме­та на из­с­лед­ва­не­то, а та­ка съ­що и с изяс­ня­ва­не­то на ня­кол­ко гно­се­о­ло­ги­чес­ки и пред­ме­то­ло­ги­чес­ки прин­ци­пи, а имен­но: на обек­тив­ност­та, на де­тер­ми­низ­ма, на раз­ви­ти­е­то и на ис­то­риз­ма. Раз­г­леж­дай­ки раз­лич­ни ста­но­ви­ща, ав­то­рът убе­ди­тел­но смя­та, че прог­нос­ти­ка­та ка­то на­у­ка е те­о­ре­тич­на ос­но­ва за раз­ра­бот­ва­не­то на прог­но­зи и „има за пред­мет изу­ча­ва­не тех­но­ло­ги­я­та и ор­га­ни­за­ци­я­та на на­уч­но­то прог­но­зи­ра­не, а са­ма­та тя не раз­ра­бот­ва прог­но­зи и е на­у­ка за бъ­де­ще­то са­мо в сми­съл, че из­с­лед­ва прог­нос­тич­ния про­цес, осъ­щес­т­вя­ван в рам­ки­те на час­т­ни­те на­у­ки и фи­ло­со­фи­я­та“ (с.24)

Тръг­ващ от прин­цип­на­та из­ход­на по­зи­ция, че сис­те­ма­та на прог­нос­ти­ка­та се из­г­раж­да съ­об­раз­но със стро­е­жа на ней­ния пред­мет и че та­зи сис­те­ма се раз­ви­ва и обо­га­тя­ва за­ед­но с раз­ви­ти­е­то на пред­ме­та и из­с­лед­ва­не­то на са­ма­та на­у­ка, Я. Ян­ков об­съж­да об­с­той­но раз­лич­ни­те лан­си­ра­ни в на­уч­на­та ли­те­ра­ту­ра кон­к­рет­ни сис­те­ми. В края на кра­и­ща­та той пред­ла­га сис­те­ма­та, из­ло­же­на в не­го­ва­та кни­га.

Ос­но­ва­тел­но раз­г­ра­ни­ча­вай­ки ме­то­ди­те на прог­нос­ти­ка­та и ме­то­ди­те за прог­но­зи­ра­не, Я. Ян­ков со­чи три гру­пи ме­то­ди на прог­нос­ти­ка­та ка­то осо­бе­на на­у­ка, т. е. на­у­ка за прог­нос­тич­ни­те фун­к­ции на на­у­ки­те ,а имен­но: а) ме­то­ди на ем­пи­ри­чес­ко­то из­с­лед­ва­не; б)ме­то­ди как­то на ем­пи­ри­чес­ко­то, та­ка и на те­о­ре­ти­чес­ко­то из­с­лед­ва­не в) ме­то­ди на те­о­ре­ти­чес­ко­то из­с­лед­ва­не (с. 41)

Във вто­ра­та гла­ва „Фи­ло­соф­с­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ки проб­ле­ми на прог­нос­ти­ка­та“ г-н Я. Ян­ков раз­г­леж­да он­то­ло­ги­чес­ки­те, гно­се­о­ло­ги­чес­ки­те и ло­ги­чес­ки­те ас­пек­ти в сис­те­ма­та на прог­нос­ти­ка­та. Мен ка­то про­фе­си­о­на­лист фи­ло­соф, от­дал чет­върт век от жи­во­та си на прогностичната проблематика, ме удивляват основателността, с която г-н Я. Янков поставя на анализ основни въпроси на прог­нос­ти­ка­та, как­то и мно­гос­т­ран­на­та ар­гу­мен­ти­ра­ност на не­го­вия ана­лиз. Та­ка нап­ри­мер, раз­г­леж­дай­ки он­то­ло­ги­чес­ки­те ас­пек­ти, ав­то­рът пос­та­вя на ана­лиз с всич­ки въз­мож­ни ню­ан­си въп­ро­си­те на де­тер­ми­низ­ма, при­чин­ност­та, дви­же­ни­е­то и раз­ви­ти­е­то. Не­го­ви­ят ана­лиз се от­ли­ча­ва с тън­ка пре­циз­ност, ко­га­то пос­та­вя въп­ро­си­те за та­ки­ва ка­те­го­рии ка­то дейс­т­ви­тел­ност­та и не­дейс­т­ви­тел­ност­та, въз­мож­ност­та и не­въз­мож­ност­та, не­об­хо­ди­мост­та и слу­чай­ност­та, ве­ро­ят­ност­та и не­ве­ро­ят­ност­та. Той не са­мо се ори­ен­ти­ра доб­ре в мно­жес­т­во­то от пос­та­нов­ки и из­би­ра вяр­на­та по­зи­ция, но при­веж­да в мно­го слу­чаи свои ос­но­ва­тел­ни ар­гу­мен­ти, обо­га­тя­вай­ки на­у­ка­та за прог­но­зи­ра­не­то (прог­нос­ти­ка­та) с но­ви ду­ми, с но­ви идеи. В то­ва от­но­ше­ние сил­но впе­чат­ле­ние пра­ви не­го­ви­ят ана­лиз на вре­ме­то ка­то фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не на ма­те­ри­я­та. И мо­же са­мо да съ­жа­ля­ва, че как­то по то­зи въп­рос, та­ка и по ня­кои дру­ги ав­то­рът не е обо­га­тил сво­е­то из­с­лед­ва­не с иде­и­те, лан­си­ра­ни в края на се­дем­де­сет­те и през осем­де­сет­те го­ди­ни в на­уч­на­та ли­те­ра­ту­ра. Ве­ро­ят­но би стиг­нал до но­ви обоб­ще­ния и из­во­ди.

В кръ­га на гно­се­о­ло­ги­чес­ки­те и ло­ги­чес­ки­те ас­пек­ти Я. Ян­ков е из­с­лед­вал ре­ди­ца въп­ро­си, сред ко­и­то прог­но­зи­ра­не­то ка­то поз­на­ние и проб­ле­ма за ис­ти­на­та в прог­нос­тич­но­то поз­на­ние.

Гла­ва тре­та е пос­ве­те­на на ана­ли­за на по­ня­тий­ния и тер­ми­но­ло­гич­ния апарат на прог­нос­ти­ка­та. Един от мал­ко­то в на­ша­та ли­те­ра­ту­ра и въ­об­ще в на­уч­на­та ли­те­ра­ту­ра по прог­но­зи­ра­не, Я. Ян­ков при­е­ма след­на­та сис­те­ма на по­ня­тия на прог­нос­ти­ка­та: пред­виж­да­не­то, прог­но­зи­ра­не­то, хи­по­те­за­та, пред­по­ло­же­ни­е­то, пред­чув­с­т­ви­е­то (пре­ду­гаж­да­не­то), кон­цеп­ци­я­та, про­ек­ти­ра­не­то, прог­ра­ми­ра­не­то, пла­ни­ра­не­то. То­зи кръг от по­ня­тия би мо­гъл да се раз­ши­ри със сце­на­рия. Ос­вен то­ва ав­то­рът би мо­гъл да по­мис­ли за­нап­ред и за по-стро­га­та пос­ле­до­ва­тел­ност на по­ня­ти­я­та със стро­го ра­ци­о­нал­ни мо­мен­ти, от ед­на стра­на, и оне­зи, из­ра­зя­ва­щи до­ми­ни­ра­не­то на емо­ци­о­нал­ни мо­мен­ти, от дру­га. Та­ко­ва де­ле­не би има­ло зна­че­ние не са­мо за те­о­ри­я­та, но и за са­ма­та прак­ти­ка на прог­но­зи­ра­не­то.

Най-го­ля­ма и най-бо­га­та е ин­фор­ма­ци­я­та за ин­те­ре­су­ва­щи­те се не тол­ко­ва от те­о­ре­ти­ко-ме­то­до­ло­ги­чес­ки­те, кол­ко­то от прак­ти­чес­ки­те въп­ро­си на прог­но­зи­ра­не­то, в чет­вър­та­та гла­ва, пос­ве­те­на на на­уч­на­та ор­га­ни­за­ция и тех­но­ло­гия на прог­но­зи­ра­не­то. Ка­то про­фе­си­о­на­лист ав­то­рът пос­та­вя въп­ро­са за из­г­раж­да­не­то на сис­те­ма­та от ор­га­ни за прог­но­зи­ра­не­то и за пос­ле­до­ва­тел­ност­та на прог­ноз­на­та дей­ност (прог­ноз­ния ци­къл или ци­къ­ла на прог­но­зи­ра­не­то), как­то и ин­фор­ма­ци­он­ни проб­ле­ми на про­це­са на прог­но­зи­ра­не­то и прин­ци­пи­те на прог­но­зи­ра­не­то.

Осо­бен ин­те­рес пред­с­тав­ля­ва па­раг­ра­фът за ме­то­ди­те на прог­но­зи­ра­не­то. Из­с­лед­вай­ки ши­рок кръг от схва­ща­ния за ме­то­ди­те на прог­но­зи­ра­не­то, г-н Ян­ко Ян­ков пред­ла­га най-об­ща кла­си­фи­ка­ция, ко­я­то да включ­ва две гру­пи ме­то­ди, а имен­но: а) ме­то­ди на ек­с­т­ра­по­ли­ра­не­то и б) ме­то­ди на ек­с­пер­ти­за­та. Вни­ма­тел­ни­ят ана­лиз на пред­ло­же­ни­те от не­го гру­пи ме­то­ди пот­вър­ж­да­ва сил­на­та ло­ги­ка на ав­то­ра. За­ед­но с то­ва оба­че аз не мо­га да се съг­ла­ся с фак­та, че не­ос­но­ва­тел­но са пре­неб­рег­на­ти ме­то­ди­те на ек­с­пе­ри­мен­ти­ра­не­то. Ма­кар че еле­мент на ек­с­т­ра­по­ла­ция има и при тях, те все пак се от­ли­ча­ват с оп­ре­де­ле­на спе­ци­фи­ка­ция и не мо­гат да бъ­дат све­де­ни до ме­то­ди­те на ек­с­т­ра­по­ла­ци­я­та.

За­вър­ш­вай­ки ви­со­ка­та си оцен­ка на та­зи кни­га, из­ця­ло обър­на­та към бъ­де­ще­то не са­мо ка­то обект на прог­но­зи­ра­не­то, но и по своя на­у­чен дух и за­ед­но с то­ва но­се­ща сво­я­та ис­то­рия ка­то лич­но „ста­ва­не“ и ка­то на­уч­на проб­ле­ма­ти­ка, не мо­га да не по­съ­вет­вам ав­то­ра да нап­ра­ви съ­от­вет­ни­те до­пъл­не­ния, про­дик­ту­ва­ни от вре­ме­то, и нап­ра­ве­но­то за из­ми­на­ли­те де­се­ти­ле­тия и да я за­щи­ти ка­то док­тор­с­ка ди­сер­та­ция. Тя има ка­чес­т­ва­та за то­ва и ней­ни­ят ав­тор г-н Ян­ко Ян­ков зас­лу­жа­ва приз­на­ни­е­то не са­мо на чи­та­те­ли­те, но и на на­уч­на­та об­щ­ност.

Проф. д-р Пет­ко Ган­чев

[Рецензията е публикувана на стр.110-112 в кн.1 на сп. "Правна мисъл" от 1994 г., както и на стр.36-39 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 2. - С., "Янус", 1995. - 576 с.].