Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - втора част

Г. Всяка година в продължение на три десетилетия, по случай рождения ден на Тодор Живков, месец септември е бил време на „особена официална обществена и държавна тръпка на благоговеене”, но всъщност кулминацията на тези мистични изживявания са били месеците септември на годините 1961, 1971 и 1981 г., които са характерни с пищните си юбилейни банкети и тържествени събрания в цяла България, подробно отразявани на всички страници на „свободния” комунистически печат и в емисиите на радиото и телевизията. На 07 септември 1981 г., по случай неговия 70-годишен „юбилей”*, наред с традиционните държавни отличия не само на България, но включително и на държавите от т.нар. „социалистически лагер”, Тодор Живков бе получил един необичаен дотогава за „живите легенди” подарък – бюст-паметник в родния му град Правец.

            Всъщност, точната социално-политическа диагноза на „феномена Тодор Живков” би била възможна единствено при интегрирането на големо множество научни направления и подходи, и в никакъв случай не би могла да бъде осъществена без психологически и психиатричен анализ не само на самия Тодор Живков, но и на населението, което той управляваше в продължение на толкова много години.

            През последното десетилетие на неговото управление сред политиканствуващите интелектуални среди се носеще слухът, че както в официалните доклади до правителствата си, така и помежду си чуждестранните дипломати в София са били наричали Тодор Живков „Китайския император на България”. Точно тази формулировка, впрочем, по-късно официално се появи като сентенция, изречена от самия лидер на съветската комунистическа партия Михаил Горбачов. Пак по същото време един германски журналист бе определил Тодор Живков като „хитра балканска лисица със селско лукавство и политическа рафинираност”.

            Все пак, обаче, както тогава, така и днес както западните, така и българските политически анализатори не могат и не биха могли да проумеят „феномена Тодор Живков” вън от предварителното или поне успоредното проумяване на „феномена България”, и в частност на психологията и манталитета на онова странно същество, което за краткост бива наричано „българин”.

            Наистина изключително трудно е за един нормално рационалистично мислещ човек да  проумее загадката, съдържаща се във фактите на многогодишната всенародна присмехулна ненавист към Тодор Живков, съчетана не само с последвалото я всенародно

*Юбилейна  е само всека петдесета година (бел. ред.).

снизходително опрощение, но и с недвусмислено открито показваната тъга и носталгия по времето на неговото управление и с

недвусмисленото желание това време да бъде върнато. Именно в контекста на тази „феноменална загадка”, когато през 1996 г. Тодор Живков бе навършил 85-годишна възраст, а в България предстояха президентски избори,  със завидно изключително спокойно самочувствие той бе публично заявил за медиите: „Ако се кандидатирам за президентския пост, ще ме изберат още на първия тур. Мнозинството от народа е на моя страна, но ме възпира само преклонната ми възраст”.

            При което истината е, че съгласно данните на извършеното по същото време специално социологическо проучване, 40% от населението открито симпатизира на Тодор Живков, и отново би се ангажирало да го изберат да управлява страната.

            Д. Има нещо, което на пръв поглед изглежда ако не мистично, ако не и „конспиративно”, то поне твърде странно: с незначителни прекъсвания две фамилии или две династии – Кобургите и Живковите – са управлявали България в продължение на повече от един век, включително и до днес, когато последните издънки на тези, уж класово и идеологически коренно противоположни кланове, управляват България, намирайки се в състояние на престъпна мафиотска коалиционна власт, призната за легитимна както от бившата „Империя на Злото” – сегашна Русия, така и от Втория  Съветски Съюз – сегашния Европейски съюз[1].

            Е. Най-малко осем (8) са тайните, които Тодор Живков упорито пазаше, като в интервютата си винаги отклоняваше въпросите, свързани с тях, а в мемоарите си въобще не ги подхващаше,  поради което противниците му развихряха фантазията си и, най-вероятно, подменяха историята с легенди, виновникът за които  въобще не си даваше труд да ги опровергава.

            Тъй като, обаче, самият Тодор Живков бе заявил, че „си води секретни дневници”, които ще бъдат публикувани след смъртта му и в които ще бъде казано всичко, което бил премълчавал, мнозина се надяваха да задоволят любопитството си чрез тях, но поне на мен не ми е известно такива дневници изобщо да са съществували. Така или иначе, обаче, върху основата на публично функциониращата информация е известно, че тайните, които Тодор Живков несъмнено е пазел, са поне следните осем.

            Преди всичко едва няколко дни преди да умре не само за пореден път към него беха отправени обвинения за вината му за убийството в Лондон на българския писател и дисидент Георги Марков, но автор на директното обвинение бе самият прословут генерал от КГБ Олег Калугин, който в официална публикация във в-к „24 часа” бе заявил, че тази тайна му е била доверена лично от тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов. През всичките години,  когато в публичното пространство беха коментирани фактите и съображанията, че убийството на писателя е станало точно в деня на тържественото чествуване на рождения ден на Т. Живков, че е било направено като „своеобразен юбилеен подарък” и че дори юбилярът е бил поискал да получи именно този „подарък”, самият Живков никога не бе коментирал нищо по тази тема.

            Втората тайна, която той е отнесъл в гроба, е  дали е бил или не е бил агентурно ангажиран лично със самия шеф на българската царска политическа полиция Никола Гешев, и дали чрез Гешев, за когото се предполага, че впоследствие е преминал на работа към  британските тайни служби, той фактически не е бил агентурно зависим от тези именно служби. Мистерията в този аспект е подсилена и от факта, че в медийното пространство изрично бе заявено от самия шеф на архивите на българската комунистическа Държавна сигурност полк. Серафим Стойков, че съществуват доказателства, че Т. Живков е бил разработван не само лично от самия  Н. Гешев, но и от българската комунистическа ДС по времето на управлението на Вълко Червенков, когато е било проверявано дали той е агент на британските тайни служби; но че от същите архиви било личало, че резултатите от строго секретните проучвания просто били изчезнали и липсвали.

            Третата тайна на Тодор Живков се отнася до истината за българския външен държавен дълг. Тук, всъщност, тайната се състои в това, че той винаги е твърдял, че не е бил информиран относно състоянието на външния дълг през последните години  на управлението му. В същата тема, обаче, другият виден комунистически лидер и бивш Премиер Андрей Луканов винаги е твърдял точно обратното, а именно че Т. Живков винаги е бил превъзходно информиран за всички подробности. В непосредствено директна връзка е и публично лансираната информация, че само нeколко месеци преди неговото слизане от кормилото на властта и настъпилите политически „промени” самият Т. Живков с личен подпис е бил наредил да бъдат раздадени на около 50 души огромни суми валута, които са били заприходени като външен държавен дълг, но са били изпратени в имащи специален статус задгранични банкови сметки.

            Четвъртата тайна на Тодор Живков е свързана с мощно лансираните в медийното пространство информации относно наличието на негови и на негови роднини колосално тлъсти банкови сметки в швейцарски банки, както и за имаща аналогичен статус модерна вила или замък край Женевското езеро. Съгласно тези информации непосредствените подставени лица или управители на тези лични авоари и имоти са Пиер Сиклунов (той, впрочем, бе починал една година преди смъртта на самия Т. Живков) и Любен Басмаджиев, за които се знае, че са едни от най-заможните живеещи на Запад българи.

            Петата тайна на Тодор Живков е свързана с неговите лични разговори с Михаил Горбачов.

            Шестата тайна е относно това дали той сам е бил решил или му е било наложено от Москва да извърши несъмнено имащото характер на „оперативно мероприятие” заменяне на имената на българските турци с български имена, което събитие бе получило пропагандното политическо наименование „Възродителен процес”. Наистина съществува негово официално изказано мнение по този въпрос, което, впрочем, е било казано в личен разговор с Ахмед Доган, че е бил „подведен” от регионалния комунистически партиен лидер на гр. Кърджали, но тези негови думи несъмнено имат характера на нескопосани приказки за наивници.

            Седмата тайна на Тодор Живков е свързана с мистериозното изчезване през 1962-1964 г. на 23 (двадесет и три) тона злато, за които се знае, че са били изпратени в базираните в Париж и в Лондон две съветски банки - Banque commerciale pour l'Europe de Nord и Moscow narodny bank. Самият Живков бе заявил, че било станало преди него, но че той бил съдействувал и златото е било върнато в България, но от Българската Народна Банка отричат това и твърдят, че в техните балански златото го няма.

            Осмата тайна на Тодор Живков несъмнено засяга неговата т. нар. „оставка” и свързания  с нея „характер на 10 Ноември 1989 г.”. До последния си ден самият Т. Живков винаги е твърдял, че е бил „сдал властта доброволно” и че „не е било имало никакъв партиен  и държавен преврат” и „никаква Нежна Революция”.

            Впрочем, като Девета тайна на Тодор Живков бихме могли да посочим тайната на петцифрения номер на неговия швейцарски часовник, която тайна бе предмет на дълго и продължително разследване още през 1990 г. Оказа се, че фабричната идентификация на часовника няма нищо общо с фирмената идентификация, или иначе казано, че серийният номер, който е гравиран върху неговия личен часовник, въобще не отговаря на никакви идентификационни регистрации на фирмата-производител. Което обстоятелство бе събудило подозрението за шифрована сметка в неизвестна банка и за намиращи се зад тази сметка повече от два милиарди  долари. Съгласно следствената документация подозрението е било паднало върху банков трезор, регистриран в Нахау - административен център на остров, намиращ се до екватора в Тихия океан. Впрочем, върху факта на внезапното появяване на този трезор и върху обстоятелството, че неговият капиталов актив светкавично и мистериозно е бил достигнал сума, по-голяма от два милиарди долари, е било обърнало специално внимание световноавторитетното списание „Банкер”, което списание деликатно било подчертало, че това е „нова звезда-трезор”.

---

            [1] За да няма недоразумения и спекулации нека веднага подчертая, че главното ми съображение за тази дефинитивност е обстоятелството, че Европейският съюз фактически никога не позволи (и в момента не позволява)  да бъде търсена каквато и да е (наказателноправна, гражданскоправна, нравствена и пр.) отговорност от отделните членове на комунистическия и на посткомунистическия елит заради извършените от тех престъпления, а винаги се е задоволявал с едностранчиви, най-общи и банални приказки относно колективната вина и отговорност (каквито феномени, всъщност, в правото не съществуват,  и които служат само за димна завеса, прикриваща не само още по-жестокото ново репресиране на вече репресираните, но и на провеждането на специфичен посткомунистически геноцид над българското население, отнел живота на 1 850 000 души).

БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. § 17. Случаят Берлингуер

Когато през март 1972 г. Енрико Берлингуер станал генерален секретар на Италианската комунистическа партия, той заявил, че ще продължи предприетата още през 1968 г. от предшественика му Луиджи Лонго стратегия на осъждане смазването на Пражката пролет от съветските войски. Въпреки така формирания още през 1968 г. конфликт, руснаците все пак се надявали да постигнат споразумение с италианските комунисти, чиято партия по онова време е била най-мощната в Западна Европа, и поради това не прекъснали финансовата си помощ за тях. Такава помощ, възлизаща на почти 6 милиони долари ИКП получила и за изборите през май 1972 г., т. е. почти веднага след като Е. Берлингуер застанал начело на партията. Все пак, обаче, новият партиен лидер категорично отхвърлил съветския модел на “диктатурата на пролетариата” и твърдо застанал на страната на т. нар. “парламентарен път към комунизма”, гарантиращ свободата на печата и многопартийната система, с което не само се присъединил към изповядвания от френската и испанската комунистическа партия еврокомунизъм, но и през 1976 г. си гарантирал рекордните 34,5 процента от гласовете на парламентарните избори.

В своята прословута книга Митрохин пише, че шефът на КГБ Юрий Андропов е бил против организирането и извършването на атентат срещу Е. Берлингуер, но за сметка на това бил наредил да бъде организирано неговото компрометиране като участник в съмнителни строителни сделки. Е. Берлингуер умира през 1984 г. и на погребението му са се поклонили повече от един милион италианци. На следващата година новият съветски ръководител М. Горбачов сложил край на войната на Кремъл срещу Италианската комунистическа партия, като първата му крачка е поканването на Алесандро Ната (новия генерален секретар) да присъствува на погребението на Черненко.

През 2005 г. в Италия е издадена книга, заглавието на която е “София, 1973 г.: Берлингуер трябва да умре”, а нейните автори Джовани Фазанело и Корадо Инчерти обосновават тезата, че по време на посещението му в България българските тайни служби са били организирали атентат срещу генералния секретар на ИКП, който подобно на атентата срещу папата, обаче, излязъл неуспешен.

Наистина, по време на пребиваването си в София през 1973 г. Енрико Берлингуер преживява катастрофа, която в продължение на много години е пазена като една от най-важните тайни на специалните служби. Той пристигнал в България на 30 септември 1973 г. и в продължение на три дни е посрещан с големи почести, най-подробно отразявани на първите страници на всички вестници, но за събитието, станало при неговото заминаване, не се споменава никъде нищо.

На 3 октомври 1973 г., на път за летището правителствената лека кола “Чайка”, в която се е намирал той и придружаващите го Борис Велчев и Константин Теллалов (по онова време най-влиятелните хора след Т. Живков), била блъсната от военен самосвал. Колата е разбита, преводачът Иван Пейнарджиев загинал, шофьорът и телохранителят били тежко ранени, а Берлингуер, Велчев и Теллалов били откарани с леки контузии в болница.

Още тогава официалната българска версия категорично застъпила гледището, че става дума за “нещастен случай”; онова, което е странно във връзка с този “нещастен случай” е, че той е пазен от българските власти като една от най-големите тайни на специалните служби не само по време на социалистическото управление до промените през 1989 г., но и след това - включително до 2005 г., когато излиза от печат посочената книга на двамата италиански журналисти.

Любопитно е, също така, че още веднага след завръщането си в Италия Енрико Берлингуер е разпоредил на сътрудниците и близките си събитието да бъде пазено в “пълна тайна”, а само шест месеци по-късно посетил СССР. Тази строго пазена тайна станала достояние на италианската общественост едва през 1991 г., когато един депутат от парламента обосновал тезата, че събитието е било организирано от КГБ - при това не като акт, имащ за цел физическото ликвидиране на непокорния италиански комунист, а само като акт, насочен към неговото мотивиране или премотивиране в определена насока на политическото му поведение.

________________________________
Стр.350-352 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.

ЩРЪКЛИЦАТА АХМЕД ДОГАН - НОМЕНКЛАТУРЕН КАПИТАЛИСТ

Калин Манолов: - Господин Янков, преди два дни Ахмед Доган Ви сочи във в-к “Дневен труд” като един от тримата, чрез които е поддържал връзка със света по времето, докато е бил в затвора в Пазарджик. По този повод днес Вие донесохте в редакцията обширно “Отворено писмо”. Отговарят ли на истината неговите твърдения?

Я. Я.: - Действително ние сме били такъв “канал за нелегална информация”, както той сам признава. Това е истина. Но вече съм абсолютно категоричен, моите анализи сочат категорично, че ние сме били само камуфлажен канал, за да се придаде автентичност на преминаващата през този канал негова информация.

К. М.: - А кой е бил истинският канал за връзка на Доган?

Я. Я.: - Точният истински канал бих могъл само да го предполагам. Според мен това е някой от доказалите сигурността си канали на КГБ, а един от най-възможните е неговият следовател Ангел Александров, за когото днес също става въпрос в прочетения пред Парламента списък на Бонев.

Според мен министър Бонев съвсем неслучайно е включил в списъка един следовател от Главно следствено управление на Държавна сигурност, и то в комбинация с разследван от него ръководител на “нелегална промосковска” организация. Очевидно става въпрос за това, че този офицер от българската ДС по онова време вече е действувал в интерес на КГБ за дестабилизиране на Живков, а контраразузнаването все още не го е било разкрило. Бонев днес го е включил в списъка си, за да “оповести” на специалистите (не със задна дата, а с актуална дата), че този човек и днес работи за старите си господари, трансформирани в Червена Мафия; което всъщност прави и самият Доган.

Ангел Александров е бил следовател на Доган, но ... не е възможно само той да е бил следовател на Доган, защото всичко се е вършело от следователски екипи. Неговото внедряване в екипа обаче е осигурявало за КГБ автентична и своевременна информация. Според мен Александров е извиквал Доган под предлог, че ще го разследва, а всъщност за обмен на информация и инструкции. Това е най-вероятният канал, по който действително историческата декларация на Доган е заминала за Париж. Поне такъв е изводът ми от новопоявилите се факти и доказателства.

К. М.: - Значи Вие подозирате, че освен на Държавна сигурност г-н Доган е сътрудничел и на КГБ. Така ли да Ви разбираме?

Я. Я.: - При посочените официално оповестени факти този извод не е и не може да бъде квалифициран като “подозрение”. Аз правя този извод от систематизираното подреждане на фактите, които намирам като официално съобщени в пресата. Нека подчертая, че от 1991 година, може би януари, февруари или най-късно от март, ние с Доган не сме разговаряли, защото аз не съм желаел да разговаряме, и в това отношение анализът ми не е свързан с направени от него изявления пред мен. Пък и той не обича изявленията, а най-малко - откровенията. И това не е случайно - страхува се да не “обърка конците” и спазва инструкциите други да го защитават и да обясняват кое как е било и как е сега. Ако е истина твърдението на Бонев, че Доган е отписан като агент през 1988 г., то това означава най-малко две неща: че той е работел като такъв в продължение на повече от две години в затвора; и че той е бил отписан не защото е преминал от другата страна на барикадата, а защото е преминал на прякото подчинение на Москва.

К. М.: - Значи според Вас в затвора се е създавала тази част от биографията на Доган, която после да му позволи да оглави Движението на българските турци?

Я. Я.: - Да! Но има и нещо друго. Десетина години преди това първоначално в Москва, а после и в “братска” България вече са били оформени два клана комунисти: ортодоксдалните комунисти” или “бетонните глави”, които искат световен комунизъм; и онези, които вече са обиколили света и са решили да създадат капитализъм само за себе си, или нещо като “номенклатурен капитализъм”. Вторите са разбирали, че замисълът им ще срещне ожесточената съпротива на първите, и верни на конспиративните си навици завладели ръководството преди всичко на тайните служби.

По времето на Андропов тайните служби, КГБ, Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на съветската армия (ГРУ) и на Обединеното командване на войските от Варшавския договор били почти изцяло прочистени от първите и завладяни от вторите. Така вторите можем условно да ги наречем “кагебистите”.

После “кагебистите” заиграли тройна игра: започнали коварно да използват за своите цели автентичните противници на режима, станали подстрекатели и организатори на дисидентството и на редица екстремистки прояви, и коварно подстрекавали “ортодоксалните” комунисти да бъдат “безкомпромисни” към враговете на комунистическия идеал.

Или накратко: в плана на втория клан комунисти било залегнало изискването за организиране на специален вид “жертвоприношения”, чрез които публично да компрометират и организационно да дестабилизират първите.

При тези стратегически условия ние, политическите затворници по онова време - и българите и турците - по същество сме били заложници не на официалната битка между демокрацията и комунизма, а на конспиративната битка на двата клана комунисти.

Оказва се, че за да могат едните комунисти да премахнат другите и да създадат “номенклатурен капитализъм” само за себе си, е било нужно да се стимулира едно реално съпротивително движение, да се създадат реални, истински жертви, които да отидат на жертвената клада като жертвоприношение.

Тъй като Ахмед Доган не отрича, че до и по времето на арестуването си е бил агент на външното разузнаване и на военното контраразузнаване, които именно всъщност са били ударната сила на втория клан комунисти - кагебистите, то напълно закономерно е моето предположение, че неговата задача е била, фигуративно казано, да накара турското стадо да пощръклее, за да може да бъде изклано, с което да бъде принудено световното обществено мнение да се намеси и да свали от власт правоверните комунисти.

Аз познавам почти всички по-изявени и преминали през затворите български турци, и съм категоричен, че задачата на Ахмед Доган е била той да ги организира и поведе към репресиите, включително и към затвора, и че това е била задача, поставена пред българския филиал на КГБ, на който именно Доган е служел, от руските му господари.

К. М.: - Вие всъщност алиби ли сте били на Доган? Били сте заедно в затвора.

Я. Я.: - Едва ли в стратегията на неговите служби е влизало съображението непременно да му бъда алиби. В един определен момент обаче те са решили, че биха могли да ме използват като алиби. Почти две години преди арестуването ми аз посещавах през около 20 дни няколко по-значими за мен западни посолства в София. Две седмици преди арестуването ми секретарят на посолството г-н Кил ме закара с колата си до моето родно село и там се запозна с майка ми и баща ми. Така те получиха в известна степен обезпечената възможност да посещават американското посолство докато аз бях в затвора.

Службите, за които Ахмед Доган е работел, естествено са знаели това. И за да придадат автентичност на писмото на Доган до Париж са счели, че ще е полезно това писмо да достигне до мойте родители и те да го занесат в посолството на САЩ. Както и стана. В този смисъл съм бил алиби за автентичност на Ахмед Доган.

Аз обаче считам, че истинският канал за изпращането на писмото на Доган до Париж е бил друг и той е бил обезпечаван от агентурните му ръководители като Карамучев.

К. М.: - Има обаче едно разминаване във версиите за това защо Доган е влязъл в затвора. Става въпрос за версиите на неговия оперативен ръководител Карамучев и на бившия шеф на разузнаването генерал Бриго Аспарухов. За какво, според Вас, беше осъден Доган?

Я. Я.: - След идването на Горбачов на власт битката между него и режимите на Живков, Хонекер и Чаушеску е била съвсем реална. Доган е бил поставен в услуга на висшите стратегии на хората на Горбачов. Най-вероятно без първоначално да бъде посвещаван в същността на тези висши стратегии. И автентичните, и неавтентичните политически процеси, насочени към дестабилизирането на режима на Тодор Живков в България по това време са били изцяло контролирани от онези български тайни служби, които са работели за Горбачов. А Ахмед Доган е изпълнявал специално поръчение на службите в това отношение.

Според мен оперативният му ръководител Карамучев вероятно е прав, когато твърди, че Доган е бил осъден невинно. Според правото, щом има доказано престъпно деяние, има и вина. Доган не е отричал фактите на своето деяние, а и съдът е успял да ги докаже като реално извършени и съществуващи.

В този смисъл от гледна точка на правото е било налице едно безспорно престъпление, и Доган напълно основателно е бил осъден като виновен. Когато Карамучев, твърди, че Доган е бил осъден, без да е бил виновен, той очевидно има предвид съображението, че истинските извършители на тези престъпни деяния, всъщност са самите те.

Тоест, че извършеното от Доган не е негова лична вина, а е вина на службите, в които е работел Карамучев, и които са го накарали да извърши извършеното.

Нека подчертая, че от гледна точка на действуващия тогава закон тези тайни “държавни” служби са били “престъпни, конспиративни и антидържавни организации”, целящи свалянето на законния режим, а дейците им е трябвало да бъдат подсъдими като ръководители (т. е. съучастници) на Доган и неговата организация, и като носители на много по-голяма вина пред закона, от личната вина на Доган.

В този смисъл верните на Тодор Живков контраразузнавателни служби са арестували и осъдили Ахмед Доган като съветски агент.

К. М.: - А осъдените на смърт атентатори бяха ли членове на нелегалната организация на Ахмед Доган?

Я. Я.: -Ръководената от Ахмед Доган нелегална организация всъщност е била ръководена от Карамучев, действуващ като офицер за оперативни поръчки на българския филиал на КГБ със задача да бъде дестабилизиран режимът на Живков. Атентаторите, според мен, са били членове на друга организация, която обаче е била ръководена от някои от колегите на Карамучев. Така че ”целият оркестър е свирел по нотите на Москва”.

Говорителката: чухте интервю на Калин Манолов с Янко Янков, съкилийник на Ахмед Доган в Софийския и Пазарджишкия затвор.

(Интервю на Калин Манолов, излъчено по Радио "Свободна Европа" в 22.30 ч. на 03.11.1997 г.; публикувано на стр.253-250 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия. - С., "Янус", 2002. - 576 с.).