Терминът „индивидуализъм” има латинска етимология, произлиза от individuum, което означава “неделим”, в различните леви или прокомунистически лингвистични справочници и речници се определя колкото относително различно, толкова и еднозначно.
Така, трима известни български лингвисти, в съответствие с господствуващата в комунистическото общество идеологическа теза за антикомунистическата същност на индивидуализма разкриват в него четири видове значения, а именно като: Þ идеалистическо философско направление, което поставя личните интереси на отделния човек по-горе от интересите на обществото; Þ разбиране, разглеждащо обществените явления като резултат от дейността на отделната личност, а не на народите, масите и класите; Þ литературно течение, изразяващо лични схващания; и Þ личностно поведение, насочено към неподчиняване на волята на колектива[1].
Друга група от 7 известни български лингвисти определят индивидуализма като: Þ възглед, който противопоставя интересите на отделната личност на обществените интереси; Þ стремеж за такава изява на собствената личност и за налагане на индивидуалността, която се изразява в противопоставяне на колеткива и на обществото; Þ идеалистическо разбиране и обясняване на обществените явления и процеси, според което неправилно се схващат като резултат от дейността на отделните личности[2].
За четирима български литератори индивидуализмът е реакционно философско течение, възникнало и развило се в Германия, проповядващо презрение към народните маси и към труда, възхваляващо морала на господарите, и поради това имащо дълбоко аморална природа[3].
Според едно претендиращо за притежаващо най-висока авторитетност колективно (от 19 автори) българско академично лингвистично издание индивидуализмът има три основни значения, а именно: Þ нравствен принцип в идеалистическата философия, според който отделната личност има абсолютни права и е независима от обществото; Þ стремеж на дадена личност към изявяване на своята индивидуалност и интереси чрез противопоставяне на обществото; Þ идейно направление в литературата и изкуството, което представя художественото творчество като достояние единствено на силната личност[4].
Един български речник по философия представя индивидуализма като нравствен принцип и теоретична основа на съществуването на експлоататорските класи, особено характерен за буржоазната идеология и морал, а в съвременното общество придобиващ все по-антихуманен смисъл. Авторите на този речник предпоставят, че в условията на социалистическото общество индивидуализмът съществува като “отживелица”, намираща се в дълбоко противоречие с принципите на комунистическия морал и колективизма, които защитават истинските интереси на личността и създават реални условия за разцвет и развитие на дарбите на човека[5].
В една българска енциклопедия индивидуализмът е описан като принцип на поведение и обосноваващо го упадъчно етическо учение, развити върху базата на частната собственост и експлоатацията на човека, и достигнали най-ярките си форми при капиталистическото общество[6].
В руските речници и енциклопедии от времето на социализма индивидуализмът е определен като тип мироглед, възникнал заедно с класово-антагонистичните обществени формации, чиято същност се изразява в абсолютизиране на индивида и противопоставянето му на обществото, който мироглед подлежи на преодоляване чрез методите и средствата, посочени от марксическата идеология[7].
Според Оксфордския речник на съвременния английски език индивидуализмът е социална теория, противопоставяща се на теорията за върховенството на държавата над отделния човек и признаваща свободните убеждения и действия на индивида[8]; терминът колективизъм липсва в този речник, което вероятно е указание, чо той е непознат или най-малкото неактуален за английското общество.
В Британската енциклопедия се посочва, че индивидуализмът е политическа и социална философия, предлагаща ценностна система, според която свободата на индивида има най-висока ценност. Индивидуалистичната ценностна система се описва като характеризираща се със своята насоченост към отделните индивиди, при което индивидът се счита за върховна ценност и крайна цел сам по себе си, а обществото се разглежда като средство за постигането на индивидуалните цели, на целите на всичките индивиди, при което абсолютно не се допуска който и да е отделен индивид да бъде разглеждан като средство за постигане на благополучието на който и да е друг човек. Сочи се, че според индивидуалистичната теория за природата на човека, интересите на психично здравия зрял човек са най-добре защитени само ако му е предоставена свободата сам да избира своите цели и средствата за техното достигане, при пълното зачитане на същите права и свободи на другите хора, като всеки носи отговорност за всички последици на своето свободно избрано поведение. Специфична особеност на индивидуализма е свободата на човека сам да избира дали да се включва или не в каквито и да е било организации, а ролята на държавата се определя като ограничена само до поддържането на реда и законността, при което тя обезпечава пълната свободата на индивидите и правото им на ненамеса в личните им дела от когото и да е[9].
Американската енциклопедия обръща внимание на факта, че терминът индивидуализъм се е появил за първи път във Франция след революцията, в изследванията на Алексис дьо Токвил, и е бил използуван за описването на нещо, което се смятало за зло, а именно антисоциалните инстинкти за преследване на собствените егоистични интереси, представляващи заплаха за обществото. Сочи се и че този термин е бил използуван за първи път в положителен смисъл през 1835 г. от Ралф Уолдо Емерсън, който го е прилагал за изразяване на едно оптимистично убеждение в превъзходството на индивида. Подчертава се, че така в английския език и английската култура това понятие има много по-различно, и при това положително значение и смисъл, в сравнение с френския език и френската култура. Подчертава се, че идеалната дефиниция на индивидуализма е неговото схващане като доктрина, подчертаваща върховната ценност на индивида и разглеждаща обществото само като средство за удовлетворяване на индивидуалните цели. Според тази идеална дефиниция на индивидуализма действията на човека се схващат като свободни, независими от каквато и да е принуда, включително и от авторитетета на традициите, на църквата или държавата. Подчертава се, че от историческо гледище индивидуализмът се утвърждава за първи път в САЩ, където терминът се проявява като имащ доста богато съдържание, схваща се преди всичко като естествен морален ред и социална идеология, отричаща значението на обществото при определянето на личната житейска стратегия на индивида. Подчертава се, че в съвременното общество индивидуализмът се налага преди всичко като означаващ не толкова освобождаване на индивида от налаганите му от обществото ограничения, а като принцип за реализиране на самия себе си чрез участие в обществото[10].
[1] Милев, Ал., Б. Николов, Й. Батков, Речник на чуждите думи в българския език, Четвърто издание, С., 1978, с. 286.
[2] Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров, Български тълковен речник, Четвърто издание, С., 1994, с. 325.
[3] Николцов, Л., Л. Георгиев, Хр. Джамбазки, С. Спасов, Речник на литературните термини, Трето издание, С., 1973, с. 462.
Няма коментари:
Публикуване на коментар