Думата „колективизъм” също така има латинска етимология, произлиза от collectivus, което означава “сборен”, “събран”. Според един от българските лингвистични речници колективизмът се определя като: Þ общност на притежание и използуване на труда; Þ принцип на комунистическия морал, който култивира преданост към общите интереси, солидарност и взаимопомощ между хората, и който е коренно противоположен на индивидуализма[1].
Според друг български лингвистичен речник колективизмът се определя като принцип на задружност, сборност, общност, като принцип на упражняване на труд и владение[2].
Според трети български лингвистичен речник колективизмът е морален принцип, изразяващ взаимопомощ между хората, преданост към общите интереси[3].
Според един български философски речник колективизмът е принцип на живот и дейност на хората в обществото; той е коренно противоположен на индивидуализма и е най-важното изискване на комунистическия морал и комунистическата организация на обществото, а самият комунизъм не е нищо друго, освен висша форма на колективизъм[4].
Според една българска енциклопедия колективизмът е принцип на комунистическото общество и морал - коренно противоположен на индивидуализма, и изразява преданост към обществените интереси, солидарност и взиомопомощ между хората, а възникването му е свързано със зараждането на пролетариата и социалистическите производствени отношения[5].
В руските речници и енциклопедии от времето на комунизма колективизмът е определен като принцип на организация на обществения живот и дейност, коренно противоположен на индивидуализма и характерен за социалистическите и комунистическите обществени отношения. Като главен носител на колективизма в условията на капиталистическо общество е посочен пролетариатът, а в социалистическото колективизмът става всеобщ принцип на взаимоотношения между всички хора, основан на обществената собственост върху средствата за производство, при което всеки човек е отговорен не само за своя собствен начин на живот и за собствените постъпки, но и за съдбата на колектива и на обществото[6].
В Британската енциклопедия колективизмът е обяснен като социална ориентация, схващаща индивида като второстепенен и подчинен на социалните образувания – държавата, нацията, расата, класата, организацията и групата. От гледна точка на хронологията на колективистичните идеи са посочени трима автори, които са оказали най-силно влияние върху западното мислене и поведение, а именно: Жан-Жак Русо, който в “Общественият договор” развива тезата, че истинската свобода на индивида намира своята съвършена същност само когато той е подчинен на общата воля; Георг Фридрих Хегел, който настоява, че индивидът осъзнава своята истинска същност и свобода само тогава, когато безпрекословно се подчинява на закона и на държавните институции, които са най-висшата форма на въплъщение на социалния морал; Карл Маркс, който по най-синтезиран начин изразява същността на колективизма в тезата, че не човешкото съзнание определя съществуването на човека, а общественото съществувание на човека определя неговото лично съзнание. Посочено е, че през ХХ век колективизмът е намерил израз преди всичко в три социални движения – социализма, комунизма и фашизма[7].
Онова, което характеризира гледищата, формирани в ареала, известен като Запад, е че почти всички те са единодушни, че съществуват много и различни видове индивидуализъм и колективизъм, и че най-важната характеристика, която разграничава тези видове, е значението, придавано на вертикалните и хоризанталните социални взаимоотношения.
Така, според Х. Триандис[8], хоризонталният модел на социумните взаимоотношения предполага, че общо взето всички хора си приличат, докато вертикалният (или йерахичният) модел разглежда всеки отделен индивид като много различен от останалите. Във връзка с това той е предложил и обосновал една четиримерна типология, при която е обособил наличието на два основни модели индивидуализъм и два основни модели колективизъм, всеки от които е функционален и ценен за определени ситуации, но и има своя „платежна цена” или неизбежно неудобство, с което се „заплаща” неговото използуване.
Според него при хоризонталния индивидуализъм стремежът на хората е да бъдат уникални - да правят онова, което искат, без да се интересуват особено от оценката на другите; този модел позволява на хората да се занимават с каквото искат, без да се сблъскват с ограниченията на своята група; този модел, обаче, може да доведе до социална изолация, тъй като когато всеки прави каквото си иска, то няма кой да одобри и признае постигнатото. При вертикалния индивидуализъм хората желаят да бъдат отличени, да придобият определен задоволяващ ги статус и да го постигнат в индивидуално съревнование с другите; този модел е ценен с мястото, което отделя на съревнованието, което често пъти води до висока активност и творчески резултати; този модел, обаче, често пъти води и до силен стрес, намаляващ ефективността на имунната система, увеличаващ неустойчивостта на организма и повишена вероятност за сърдечно-съдови заболявания.
При хоризонталния колективизъм хората искат да приличат на останалите колкото се може повече, и изключително много държат на общите цели, на социалната подкрепа и общителността; при този модел, обаче, голяма част от енергията се изразходва за поддържане на социалните взаимоотношения, като силно се намалява продуктивността. При вертикалния колективизъм членовете на общността са готови да жертвуват личните си амбиции в името на целите на групата и да поддържат съревнованието на своята група с другите групи; този модел позволява на групата като цяло да произвежда повече, отколкото би могла да бъде сумата от продукцията на нейните отделни членове; този модел, обаче, може да доведе до установяване на авторитарни режими и етнически чистки.
Според А. Линдзи и У. Хамилтън понятията „индивидуализъм” и „колективизъм” най-общо могат да бъдат определени като съчетания от ценностни убеждения, нравствени принципи и съотвествуващи им представки за отношението на индивида към другите хора и отношенията между социалните общности[9].
Според С. Люкс основните ценности, определящи индивидуализма, са самостойността на човешката личност, автономността й, нейното право на частна сфера и саморазвитие; а колективизмът е пълно отричане и противопоставяне на тези основни ценности и поставянето на индивида под тоталния контрол на общността[10].
Редица, преди всичко най-авторитетните, изследователи подчертават факта, че различните индивидуалистични и колективистични ценностни ориентации се реализират или въплъщават в социалната организация, като водят до формирането и утвърждаването на различни видове т. нар. обществено устройство, както и че в историческото развитие на обществата индивидуалистичната ориентация се е появила по-късно и е характерна за развитите общества[11].
Според авторите, обосноваващи тази теза, индивидуалистичната ценностна система е реализирана в най-голяма степен в съвременните общества на либералната демокрация, на плурализма и свободното пазарно стопанство - при което, разбира се, тези общества в същото време съвсем не са лишени от колективистични ценности, които се реализират чрез свободата на сдружаване и осъществяването на колективни интереси. Този факт намира отражение и в теоретичните виждания за същността на либералната демокрация, при които се отхвърля универсалният индивидуализъм и се подчертава ролята на колективистичната идентичност за консолидацията и развитието на обществото[12].
Авторите, обосноваващи тази теза подчертават, че във всички случаи равнището на индивидуалистичната или колективистичната нагласа и ориентация корелира с общото равнище на социално-икономическото развитие, изразено в показатели като социална мобилност, индустриализация, национален продукт на глава от населението, урбанизация и пр. Така, в съотвествие със степента на развитието на обществото в него се проявяват като повече или по-малко изразени (доминиращи) или колективистичните, или индивидуалистичните нагласи, ориентации и характеристики. Тези автори обръщат специално внимание върху факта, че съвременността познава и две общества, при които се е стигнало до крайно отхвърляне на индивидуалистичните ценности, и това са фашисткото и комунистическото: фашисткото общество принизява личностната ценност за сметка на националната общност, а комунистическото – за сметка на класовата общност. Тези автори подчертават, също така, че индивидуализмът и колективизмът се проявяват по специфичен начин както спрямо групите, така и по отношение на ситуациите; че основното различие между индивидуализма и колективизма е в доминантната роля на индивида или колектива; както и че докато колективизмът може да има много и най-различни форми на проявление в различните краища на света, то индивидуализмът е един и същ навсякъде и е част от структурата на цялата западна интелектуална традиция и цялата западна цивилизация.
Все пак, обаче, от доктринална гледна точка редица автори обосновават тезата за съществуването на три основни типове индивидуализъм: а) Хобсов или некооперативен тип индивидуализъм на индивидите-атоми, които преследват изцяло само своите собствени и високоегоистични лични интереси, при което са неспособни да съчетаят собствените си интереси с интересите на останалите и да участвуват в някаква степен и форма във формирането и получаването на някаква обща печалба; б) Локов или кооперативен тип индивидуализъм, при който индивидът, преследващ своите цели и интереси, проявява способност и готовност да ги съчетава с целите и интересите на другите индивиди, така че да има полза както неговият личен интерес, така и интересът на останалите; в основата на този тип индивидуализъм е залегнало схващането, че самите най-общи екзистенциални цели и интереси на индивидите не само позволяват, но и изискват взаимоното им обвързване в различни форми и степени, в създаването на колективни общности, в които да бъдат съвместявани различните индивидуални интереси; както и схващането, че предназначението на тези общности е и трябва да бъде именно подпомагане реализацията на индивидуалните цели и интереси; в) Милов или неутрален тип индивидуализъм, характеризиращ се с пълната или поне изключително висока степен на индивидуална автономия, при която никой няма право да натрапва на индивида каквито и да са идеи и ценности, а индивидът има абсолютна свобода на мислене, дискусия и действие, границите на които се простират до там, където те започват „да вредят на другите”; в основата на този тип е залегнало схващането, че абсолютно никаква общност няма право да налага на индивида каквито и да са ценности и идеи, и че това изискване се разпростира включително и върху държавната общност, която е длъжна да бъде и да се проявява като ценностно-неутрална либерална държава.
[1] Милев, Ал., Б. Николов, Й. Батков, Речник на чуждите думи в българския език, Четвърто издание, С., 1978, с.286.
[2] Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, и Цв. Тодоров, Български тълковен речник, Четвърто издание, С., 1994, с.325.
[6] Большая Советская энциклопедия, М., 1973, Том 12, с.428; Философский энциклопедический словарь, 2-ое издание, М., 1989, с.266.
[9] Lindsay, A. D., Individualism, in: Encyclopedia of the Social Sciences, New York, 1930; Hamilton, W. A., Collectivism, in: Encyclopedia of the Social Sciences, New York, 1930.
Няма коментари:
Публикуване на коментар