Впрочем, същата съдба има и българският индивидуализъм – и той е закърнял и примитивен, заклещен в рамките на родовия строй, в рамките на който, всъщност, е функционирал българският социум включително до т. нар. „Освобождение”. После, обаче, макар и да са се били появили определени минимални възможности за „възраждане” и развитие на индивидуализма, именно поради своята изключително висока степен на закъснялост той вече е бил възроден като „възраждане на неизживяното варварство”; и това е било така, защото след „Освобождението” както външните, така и вътрешните социални и духовни процеси са стимулирали и индуктирали развитието на индивидуализма, без да обезпечават неговото развитие до оптималната му степен на проявление, тъй като той си е оставал роден и откърмен върху основата на дребното земевладение и скотовъдство, които неизменно са го били тласкали и притискали в тесните рамки на житейското битие, при абсолютно неизменния стремеж към незачитане на другите индивиди (не само далечните и лично непознатите, но дори и най-близките).
Така, докато при народите, които отрано са били изградили своята социумна менталност, структурираност и организираност върху основите на рационалистичната рефлексия при осъзнаването на заобикалящия ги свят, загубата на определени ценности по принцип винаги е предизвиквала проявлението на изключително мощен рефлекс за и стремеж към консолидация като средство за спиране на процеса и за възстановяване на нанесените поражения, то при българите всеки такъв процес е свързан с проявлението на „рефлекса на разпръскването” и „рефлекса на взривяването” не само на съществуващите механизми за колективистична и лична съпротива, но и на възможността за формиране и организиране на всякакъв реален механизъм за каквато и да е съпротива, при което се разчита единствено на индивидуалното оцеляване - при това точно на онзи вид оцеляване, който е за сметка на оцеляването на всички други, включително и за сметка на оцеляването на най-близките хора от семейството.
Обединяването в името на общите каузи при българина никога не е било възможно и реално, тъй като водещият мотив за българина винаги е бил „най-строго личният”, „най-строго индивидуалният”, при което личният интерес на всеки друг индивид е бил най-жестоко пренебрегван. Самият „строго личен интерес” на българина винаги е имал изключително ниски и низки хоризонти и проявления и се е характеризирал с изключително дребнавите си и крайно незначителни по своите реални измерения „максимални” по своята същностна изява цели и стремежи. По своята същност българинът винаги е приличал на охлюв – дори и при най-безобидната ситуация, схваната като опасност, той винаги се е свивал в строго индивидуалната си черупка, изоставяйки на опасността всички други себеподобни в изчакване на благоприятното време да покаже отново главата (рогата) си вън от черупката.
Българският индивидуализъм, всъщност:
***винаги е бил и е индивидуализъм на изключително егоистичния човек, несвикнал да вижда и да се съобразява не само с това че има хора, които са нещо повече от него, но и че и другите хора са хора, и в името на своя чудовищен егоизъм е готов да не се съобразява (и практически въобще не се съобразява) с всичките възможни форми на рационализма, включително и с принципите и изискванията на икономическия рационализъм;
***е индивидуализъм на човека на изключително долните и низките инстинкти и страсти, в името на реализацията на които е готов на абсолютно всичко, независимо от неговата икономическа, морална и политическа цена;
***е индивидуализъм на човека на абсолютния егоизъм и на абсолютната ненавист към всичко друго, което се намира вън от неговата конкретна персонализация и от неговата изключително тесна социална (и най-вече семейно-битова) сфера;
***е индивидуализъм на човека, не само потопил се и отдал се изцяло във вихъра на низките инстинкти и страсти, но и посветил се изцяло на ненавистта си към всички проявни форми и степени на рационализма, особено когато той не е принадлежал на неговата персонална и социална сфера;
***е индивидуализмът на човека, приемащ като аксиома и изцяло отдаден на възгледа си за „личната си свобода” и за своето „лично естествено право” на самореализация, имаща едно-единствено измерение – стратегията не само да попречи на личната и социалната реализация на другия, но и да му нанесе максимално висока вреда. Тук, към сферата на „другия” са отнесени значително широк кръг индивиди: не само вражески настроени, а абсолютно всеки; и то не защото този „всеки” е възприеман като бъдещ и потенциален „враг”, елиминирането на който още на ранния етап на неговото проявление е една изгодна и рационална стратегия, а просто поради сатанинското желание да бъдат вършени злини по отношение на всички; често пъти това „към всички” придобива измеренията на „безогледно към всички”, включително и към най-близкия човек – съсед, брат, сестра, понякога дете и родител. Типичен израз на тази стратегия е уникалната българска фраза: „Я не сакам я да сам добре, я сакам Вуте да е зле!”[1]; при това в ролята на Вуте встъпва най-вече онзи, който е най-беззащитен и безпомощен, или понеже е най-близък (родител, дете, съпруг, съпруга, брат, сестра) и е емоционално, морално или социално, институционално добронамерено ангажиран към него, представлява най-удобната, най-лесната и най-безопасно постиганата „плячка”, предварително отказала се от съпротива на агресията. Иван Хаджийски пише, че в Троян, по време на най-големото икономическо процъфтяване на града всеки занаятчия, който е плащал данъци, е бил денонощно зает не със стратегията да осъществи обединение на занаятчиите, за да се противопоставят на властите да намалят данъчното бреме, а със стратегията да раболепничи пред властите, за да ги мотивира те да направят така, че той „да види извадени и двете очи” на съседа си. В изследването си И. Хаджийски недвусмислено сочи, че на тази „стратегия” са били отдадени не само примитивните и необразовани занаятчии, но и хората от съсловието на интелигенцията, чиято съревнователна енергия мощно се е била разгръщала в сферата на злорадството, завистта, ненавистта и самоизяждането[2].
[1] Един типичен пример на тази стратегия е даден и в повестта на Иван Вазов „Чичовци”. При първата публикация на повестта през 1885 г. в сп. „Зора” още в самото начало, като „ключ” към разгадаването на описаните образи писателят е бил поставил поговорката „Див глог питомно грозде не ражда”, но после, при следващите издания, сам е бил премахнал тези думи, „за да намали песимистичния ефект на диагнозата си на българския национален характер”. А фабулата на повестта, макар и само в битов план, красноречиво е центрирана около специфичния български модел на цялостно социално поведение, в който необходимостта от „враг” и конфликтността с него е единствената форма на лична и колективна (семейна) самореализация – заявяване и утвърждаване на себе си, намиране на вътрешна опора за самоидентификация единствено чрез конфронтация спрямо другите; при това „другият” бива избиран като такъв само доколкото и ако е съвсем близо, доколкото е съсед, доколкото е подръчен, но не и „Другият”, който е идващ отдалеч – той вече е обект на респект и уважение. В случая двамата съседи, „герои” на повестта, са скарани по съвсем нищожен повод (един капчук) и непрекъснато подклаждат свадата си, като напълно съзнателно търсят и си намират всевъзможни подобни поводи. Според автора за тях свадата е не само самоосъществяване на личното им мъжко достойнство, но е и самоосъществяване на достойнството на жените им, тъй като така и те имат превъзходните поводи непрекъснато да бълват клетвите си и по този начин да се самоутвърждават като напълно достойни съпруги, отстояващи семейната чест.
Няма коментари:
Публикуване на коментар