Г) Същинският успех в развитието и утвърждаването на българската народностна идея идва едва след т. нар. Кримска война, благодарение на която Европа взема превес, Русия загубва голяма част от влиянието си над крайдунавските земи и народи и, страхувайки се да не загуби и вече традиционно установеното си влияние сред българите, е принудена да промени позицията си към българската народностна идея, и преди всичко към борбата за самостоятелна църква.
Така, като се опирали на издадения през 1856 г. (в края на войната) от Високата порта нов реформен акт, наречен Хатихумаюн, който Великите сили инкорпорирали и в Парижкия мирен договор от 1856 г., нарочни български пратеници пристигнали в Цариград и поискали самостоятелна църква.
Тъй като между българските пратеници и строго контролираната от Русия Цариградска (гръцка) патриаршия започнали тежки и продължителни преговори, българите предприели прилагането на няколко имащи важно значение стратегии.
Първата стратегия е била най-естествената, най-първичната или дори най-революционната, и се е изразявала в организирането на масови протести по градове и села, при които хората по места не признавали гръцките цариградски владици и отказали да им пращат данъци.
Втората стратегия е била насочена към сключване на т. нар. Уния с Католическата църква. По своя същински характер, обаче, тази стратегия е била преди всичко стратегия на шантажа, и е имала предназначението на направи по-отстъпчиви Цариградската патриаршия и Русия като неин покровител. Типичен пример в това отношение е сключената през 1858 г. в гр. Кукуш Уния, при която всички българи масово преминали към католическото вероизповедание, но … когато наскоро след това там пристигнал български владика, те пак масово отново се върнали в православието.
Все пак униатската стратегия давала и известна реална възможност за осъществяването на сериозни намерения, и това било гарантирано от сключената през 1860 г. от българските духовни представители т. нар. Цариградска уния, благодарение на която през 1861 г. от Високата порта официално било признато съществуването на българо-католическа народност в рамките на Османската империя.
Този успех на българските духовни представители, обаче, всъщност се дължи много повече на инициативността на западната дипломация, отколкото на българските духовни представители, тъй като зад идеята за преминаване към Католическата църква искрено са били застанали изключително малко хора, а повечето от духовните водачи и представители по това време категорично не са искали да скъсват с вековната православна традиция - както поради насажданите от векове предубеждения към католицизма, така и поради раболепието пред православна Русия и страха от нейния гняв.
Както искрените, така и притворните привърженици на българското униатство, обаче, макар и да не са успели да приближат българите към Европа и нейните културни ценности, все пак успели да изиграят своята важна за онова време роля – Русия, която дотогава категорично е отстоявала идеята, че именно и само Цариградската патриаршия е олицетворение на единството на православието, започнала внимателно да преосмисля позицията си.
Третата стратегия на българските пратеници в Цариград относно осъществяването на българската етно-народностна идея се появила внезапно, и макар да изглежда логична и напълно реализуема, все пак разкрива изключително ограничения и нерадикален характер на възгледите на българските духовни водачи и представители.
Така, след умела манипулация от страна на Русия и след осъзнаване на опасността от истинско разрастване на успехите на католическия вариант, през 1861 г. българските духовни представители внезапно се отказали от искането си за отделна българска църква и лансирали стратегията на превземане отвътре на т. нар. рум-милет.
В основата на тази стратегия залегнала идеята българите да си останат в лоното на Цариградската патриаршия, на която, обаче, било поставено условието излъчването на Патриарх и Синод да се осъществява чрез провеждане на пропорционални избори. При тази стратегия се изхождало от съображението, че тъй като сред православните християни в Империята българите са мнозинство, то при едни пропорционални избори те биха могли да поставят ръководството на Цариградската патриаршия под свой контрол.
Четвъртата стратегия е била представена от светския водач на българското църковно движение д-р Стоян Чомаков (1819-1893), който всъщност лансирал подготвения от Франция и Високата порта проект за премахване на действуващата милет-система и за създаване на единна отоманска народност или нация.
Това внезапно проявено по време на преговорите „българско туркофилство” всъщност било възприето от Русия като най-опасно и неизгодно за нейните имперски интереси.
Днес, разбира се, всичко свързано с този проект за реализиране на българската етно-народностна идея може да бъде оценено ако не непременно (и всъщност - най-точно!) като проява на инфантилна или маниакална българска мегаломания, то поне като вдъхновение и реминисценция от първото българско царство.
По онова време, обаче, намиращият се в Турция като руски дипломат Константин Леонтиев (1831-1891), който бил не само имперски дипломатически чиновник, но и един от имащите световно значение прозорливи руски мислители, най-сериозно е записал, че в този проект става въпрос за един извънредно амбициозен и напълно реализуем замисъл, съгласно който българите проявяват „любимата си мечта” „да се промъкнат посредством Екзархията в Цариград”, да християнизират и оглавят проектираната нова отоманска нация, „да покръстят султана и другите притежаващи власт и влияние турци и да застанат сами начело на Великата и нова Православна империя, която би могла постепенно да отхвърли далеч на Север стареещата Русия”[1].
Все пак, обаче, тези опасения на руския дипломат съвсем не са били безпочвени, тъй като именно от това време води своето начало (съществуващата дори и в наши дни!) специфична „балканска лудост”, изразяваща се в това, че всички народи, населяващи европейските територии на бившата Византийска империя, в една или друга степен и форма са били запленени от и най-сериозно са обосновавали най-фантасмагоричните имперски варианти на своята народностна “мегали-идея”. Впрочем, поради това не е и не бива да бъде разглеждан като изненадващ фактът, че по време на войната през 1912-1913 г. българския цар Фердинанд имаше амбициозното намерение да превземе Цариград и да се короняса като Източен император.
Така или иначе, обаче, в крайна сметка, въпреки (вероятно камуфлажното) разиграване на различни стратегически варианти за реализиране на българската етно-народностна идея, българските духовни представители фактически си останали в рамките на стратегията за създаване на отделна (самостоятелна, автокефална) църква като първо и духовно по своя характер очертаване на границите на евентуалната бъдеща българска държава.
В крайна сметка българите получили солидната поддръжка на руския посланик генерал Н. П. Игнатиев (1864-1877) и по негова препоръка през 1867 г. Цариградският патриарх Григорий (упражняващ мандата си от 1867 до1871т.) изработил проект за създаване на отделна българска църква, наречана Екзархия. Този проект, обаче, изхождал от идеята, че независимо от езика, който говорят, всички християни, които признават властта на Цариградската патриаршия, са гърци, и поради това в рамките на българската Екзархия били включени само земите между Дунав и Стара планина.
В очерталия се нов спор през 1870 г. Високата порта проявила подчертана заинтересованост от отслабване на влиянието на Цариградската патриаршия и започнала да протежира българското църковно движение. Така, благодарение на специален ферман на Отоманската власт българите получили автономна църква под името Екзархия, в която били включени не всички, но все пак редица български земи. Цариградската патриаршия, обаче, отказала да приеме турския ферман и през 1872 г. обявила българската Екзархия за схизматична, с което без да отменя фермана, забавила неговото прилагане до извършването през 1873 г. на предвидените в него плебисцити в две македонски епархии, където християните се самоопределили като българи. След това били извършени още 17 плебисцити в споменатите във фермана спорни епархии; и така, едва в края на XIX век било приключено църковното (духовното) конституиране на българската народност, като от близо 1,5 милионното говорещо български език население като екзархистично българско било признато около 1 милион от населението. Фактическият край на Екзархията настъпъл през 1915 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар