МАСКАРАДЪТ "НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ И ПОМИРЕНИЕ"

А. Съгласието е атрибутивно свойство на всяко общество (всеки социум), всяка отделна обществена организация и всяка група, или най-общо казано - на всяка самоорганизираща се функционална система; в този смисъл, тъй като нито една социална система не може да функционира без наличието на Съгласие, тя неминуемо и неизбежно си изработва и специална стратегия и методология за формирането и поддържането на така необходимото й социално Съгласие.

От своя страна, от системно-структурно гледище, в зависимост от най-общите и най-главните движещи мотиви и цели на формирането и съществуването на социума, всяко социално съгласие бива два видове: ценностно и функционално-целево - при което, обаче, това типологизиране, като правило, не е алтернативно, тъй като (поне в изследванията на П. Сорокин, П. Бергер и Т. Лукман) второто се схваща като обезпечаващо нормативно-институционалния механизъм на ценностното битие на системата.

Б. В личностновата, социална и политическата психология понятията „Съгласие” и „Несъгласие” се разглеждат като естествени структурни елементи на феномена „Общуване” и като резултативно проявление на феномените „Доверие” и „Недоверие”.

От кибернетично-информационно гледище биологическите, социалните и изкуствените системи функционират и съществуват върху основата на протичащата в тях информация, която при висшите животни и при хората винаги преминава през един специфичен филтър, известен като „Филтър на Доверието/Недоверието”, който филтър има предназначението да извършва анализ относно „истинността и неистинността” и „полезността и вредността” на информацията, и в съответствие с това да я „пропуска” или да я „блокира”; от гледна точка на кибернетиката и теорията за информацията „Доверието” е „отсъствие на феномена Недоверие”, при което тези две научни направления не се интересуват, не знаят и не искат да знаят какво точно е „Доверие” и „Недоварие”, тъй като тези феномени и понятия се отнасят към сферата на психологията.

Всъщност, Доверието и Недоверието са специфични елементи на социално-психическото взаимодействие в процеса на общуването, функциониращи наред с обмена на информация, навици, умения, чувства, страсти, настроения, мнения и знания, които именно елементи в своята съвкупност характеризират основаната върху общите интереси и цели устойчива духовна връзка между общуващите; така именно общността, като съвкупност от извършващите своята съвместна дейност индивиди, от една страна е изходна предпоставка и условие за общуването, а от друга - е резултат на общуването.

Социално-психическата общност закрепва интересите и ценностните ориентации в едно общо „Ние”, изразяващо вътрешна спойка, взаимодействие и солидарност, и именно при нейното наличие започва да действува и „полето на Доверието”, пронизващо всичките индивидуални психични преживявания - и то така, че дори и „удоволствието” и „неудоволствието”, след като преминат през филтъра на колеттивното „Ние”, биват възприемани като „нашето” за „приятното” и като „чуждото” - за „неприятното”.

Така, при този именно подход като „чужди явления” встъпват всичките неприятни явления (тъй като именно „другите”, „чуждите” са виновните за всичко неприятно, станало с нас!), всичко „чуждо” бива възприемано като „неприятно” именно защото е „чуждо”, и така дихотомията „приятно/неприятно”, „удоволствие/неудоволствие” по същество бива разполагана върху дихотомичната характеристика „Ние/Те”, която има способността да навлезе толкова дълбоко в индивидуалната и колективната психика, че се превръща в нейна същност.

Впрочем, една от връхните точки на този феномен е сугестията, която в своя чист вид е тъждествена на „пълното Доверие към внушаваното съдържание”, което доверие пък е тъждествено на „принадлежността към „Ние””, т. е на принадлежността към чистата и пълната социално-психическа общност, изградена върху дихотомията „Ние/Те”.

Това тъждество, впрочем, може да бъде формулирано и в обратен ред: психическата обекност „Ние” в своя пределно чист вид е поле за сугестия, или иначе казано - поле за „абсолютна вяра”, или най-точно казано – „поле за Съгласие”.

В. В социалната психология, психологията на политиката и политологическата теория понятието „Съгласие” е интерпретирано най-малко по три различни начини:

Þв Теорията за политическата задължения, където се използува за обясняване и обосноваване на задълженията на гражданите към държавата като форма и израз на техното „обществено съгласие”;

Þв Теорията за демокрацията, където се използува за обясняване и обосноваване на демократическото и на недемократическото управление, при които управлението на политическия елит бива характеризирано като основано или неосновано върху съгласието на управляваните;

Þв Теорията за отношенията между гражданите, преди всичко сексуалните, икономическите и юридическите, където се използува за обясняване и обосноваване на нормативността на тези отношения.

Във всичките тези случаи значението, което се придава на Съгласието, се свежда до наличието на изходно съществуващата автономия и самоуправление на отделната личност - до това, че личността участвува в конкретното взаимоотношение именно защото суверенно е пожелала това.

В съществуващата литература, разбира се, липсва универсално и безпротиворечиво дефиниране на Съгласието, но все пак съществуват редица негови белези, върху основата на които е прието да бъде определяно неговото наличие или неналичие.

Като една от водещите тенденции за констативно заключение относно наличието или неналичието на Съгласие е използуването като критерий на особения речеви акт, съдържащ или несъдържащ съобщение на говорещия, предназначено да постигне ефакта на Съгласието или на Несъгласието с адресата (получателя) на съобщението.

Макар че като речеви акт Съгласието твърде много прилича на Обещанието, двата феномени съществено се различават: докато Обещанието е съобщение, отправено към и предназначено за друг човек, уведомяващо и уверяващо го, че субектът на съобщението „ще направи нещо”, то Съгласието е съобщение, отправено към и предназначено за друг човек, уведомяващо и уверяващо го, че субектът на съобщението „няма нищо против това другият да направи нещо, и че няма да се противопоставя на направеното от другия”.

Г. От структурно-функционална гледна точка и при Обещанието, и при Съгласието е налице „прехвърляне на права и задължения”, което „прехвърляне”, всъщност, се разглежда поне по три начини:

Þспоред т. нар. нормативна интерпретация даването на Съгласие е процедура, главната цел на която е да бъде разрешено на някого да извърши нещо - то е процедура, чрез която се извършва упълномощаване на някого да направи или да не направи нещо, и в този смисъл Съгласието е специфичен тип действие, чрез което даден човек прехвърля върху друг някакво свое право;

Þспоред т. нар. алтернативна интерпретация даването на Съгласие е само съобщение за някакво намерение или уверение, че другият просто може да разчита, че няма да срещне противодействие - т. е. Съгласието е способ или начин да бъде накаран накой да вярва, че няма да му бъде пречено да извърши определени действия;

Þспоред т. нар. натуралистично-конклудентна интерпретация даването на Съгласие не е непременно отговарящ на спазването на строги формални изрични упълномощенчески изисквания акт, а е акт на изричното и ясното заявяване на наличието на определена позиция, който акт може да бъде осъществен и чрез неформално-процедурни действия - който действния, обаче, все пак трябва да бъдат пределно ясно изразени;

Þспоред т. нар. интерпретация на мълчаливо изразеното Съгласие изискването за даването на Съгласие не е изискване то да бъде непременно предварително дадено по изричен ясно изразен начин, а преди извършването на действието е необходимо другата страна просто да е била имала достатъни основания да счита, че би могла да извърши действието - след което, ако действието бъде протестирано, ще се счита наличие на несъгласие, но ако не бъде протестирано, ще се счита наличие на мълчаливо изразено съгласие.

Þспоред т. нар. хипотетична интерпретация на Съгласието се приема, че самият факт на участието в изборите има характера на предварително достатъчно ясно изразено Съгласие за признаване на легитимността на резултатите от изборите.

Д. В политологическата литература понятието „национално Съгласие” бива интерпретирано като пределно общо и обобщаващо понятие, обозначаващо резултатите и последствията от ефективната и конструктивната общонационална вътрешна политика, хармоничното и безпротиворечивото състояние на взаимоотношенията между етно-народностните, социалните и политическите сили, както и единството на нацията по всичките жизненоважни въпроси, което единство бива разглеждано и като „национално Примирие” или „национално Помирение” по въпросите, по които преди това е имало дискусия, спор или непримирим и изискващ отговорност конфликт.

В съвременната, най-модерната политическа история на Европа, и преди всичко в историята на посткомунистическата Източна Европа, Националното Съгласие се схваща като такова дългосрочно състояние и основа на безконфликтното развитие на общността, което е базирано върху провеждането на адекватната за тази общност конкретна политика (конкретна политическа стратегия), основана върху постоянното търсене, намирането и постигането на взаимноприемливи компромиси. Като способи за постигането на тези компромиси се приемат заседателните обсъждания и решения на т. нар. Национални политически „Кръгли маси”, както и общонационалните референдуми (плебесцити).

По своята същност Националното Съгласие се схваща като резултат от т. нар. демилитаризиране на националното съзнание и готовността на общността за решаването на спорните въпроси чрез неформални и формални благоразумно-добронамерени срещи, по мирен път, чрез постигането на състояние на Примирие, Помирение и Консенсус. Като класически примери и модели в това отношение в литературата се сочи постигането на Национално Съгласие и Помирение[1] в Испания, Португалия, Чили, Аржентина, а в най-новата история – в Полша, Чехословакия, и, разбира се, България. В литературата се изтъква, също така, че към самата идея за Национално Съгласие испанците са били подхождали около две десетилетия и приблизително още толкова са били необходими, за да може тази идея да се наложи като господствуваща в общественото съзнание; и почти всички автори приемат, че през 70-те и 80-те години на ХХ век именно Испания е била най-успешният пример на демократизация, основана върху идеята за Национално Съгласие. В литературата се изтъква, че в Испания издигането и налагането на тази идея е било неразривно свързано с това, че на авансцената на политическия живот вече е било встъпило и се е било наложило ново поколение, което е било формирано в нови обществени условия, не е било свързвало собствения си живот с породените от гражданската война колизии и страсти, и поради това не е приемало идеята за насилственото събаряне на авторитарния строй, а е издигало и приемало идеята за формиране на широко Национално Съгласие, което да обезпечава извършването на демократическите реформи и политическата трансформация на системата. В литературата, посветена на испанското Национално Съгласие се подчертава, че то не само не е било означавало постигане на пълно политическо единомислие, а дори напротив – е означавало именно наличие на такъв политически плурализъм, който не е драматично противопоставителен и в името на решаването на общите задачи е в състояние да обезпечи целево единодействие на индивидите, групите и орагназациите.

Е. Световната история недвусмислено показва, че умението за постигане както на личните, така и на политическите компромиси, разбира се, винаги е било и е превъзходно добро и несъмнено прагматично полезно нещо, но специално българската история показва и разкрива точно обратното. И това е така, защото в българската действителност самите феномени „Компромис” и „Съгласие” се схващат и интерпретират по начин, който няма почти нищо общо с интерпретирането на тази проблеми в ареала на Западната култура въобще, и в политическата култура в частност.

Българската история недвусмислено сочи, че политиците, които са били издигнати и институционализирани на политическата сцена, като правило са изключително вредни както за партиите си, така и за държавата. А една от най-вероятните причини за това е, че в пълно съответствие с българския манталитет решенията за политически компромис винаги са резултат на индивидуална и политическа неадекватност или дори на пълно политическо безумие. Или, формулирано по друг начин, тези решения всъщност никога не са били имали, нямат и не могат да имат политически характер, тъй като винаги са съдържали и съдържат в своята най-дълбока същност характеристиката на „бартерни сделки”, сключени между голямото множество практически неподлежащи на съгласуване лидерски амбиции, избутващи на сцената нечия „абсолютно безлична индивидуална и политическа скромност”, издигната уж като „уравновесяваща компромисна фигура”.

Работата е в това, че не само в ареала на българския манталитет, но и навсякъде другаде твърде рядко се знае и може да се знае предварително какво точно се крие или стои зад феномена „Скромност”. И това е така, защото „един нескромен политик” „винаги показва лице, зъби и гръб”, или иначе казано – винаги показва, че е личност , за която публиката винаги знае какво може и какво не може да очаква от него, тъй като той винаги е ангажиран с публично известна позиция. Докато „безличният политик” като правило впоследствие винаги се оказва склонен към авторатиризъм, защото винаги избива комплексите си срещу утвърдените авторитетни политици, чиято „сянка” го засенчва, тревожи, нервира и травмира.

Така напр. през 1954 г. управляващата Българска комунистическа партия (БКП) бе издигнала на политическата сцена именно като „компромисна временна личност” Тодор Живков, но впоследствие той виртуозно потвърди валидността на класическия британски афоризъм, че „няма нищо по-постоянно от временното положение” и остана на върха цели 35 години. Когато на 11 декември 1990 г. в коалицията Съюз на демократичните сили (СДС) възникна необходимостта от избирането на лидер, който да застане начело и на държавното управление като Министър-Председател, тогава отделните партийни лидери, които просто пращяха от най-невероятни и неподлежащи на самоконтрол лидерски амбиции за власт, за да избегнат опасността от „взаимно изтребление”, направиха „компромис на амбициите си за власт” и издигнаха никому неизвестния „изключително скромен” млад адвокат Филип Димитров. Твърде скоро, обаче, „безличната скромна и компромисна фигура” показа пълна нескромност и безкомпромисност към всички реални личности от коалицията, и така стана един от инициаторите за нейното съдбовно цепене и разрушаване.

Впрочем, този именно аспект на проявлението на проблемата по онова време се прояви и като виртуозно използуван от политическите манипулативни кръгове на комунистическата партия и на тотално свързаните с нея специални държавни и наддържавни мафиотски служби.

Ж. Известният американски автор Ноъм Чомски пише, че съществува т. нар. механизъм на фабрикуване на съгласие, наричан още и механизъм на постигането на консенсус, който е основан върху използуването на множество пропагандни трикове, които дават възможност на политическия манипулатор да накара обществото доброволно да приеме неща, с които то фактически не е съгласно, или дори което е драстично несъвместимо със самите обществени интереси.

Според него константно управляващият икономически и политически елит винаги разполага със стратегия, която разделя обществото на две основни групи, а именно:

Þна умни и разбиращи общите интереси и способни да се борят за тях, към които прилага всякакви други, но не и пропагандни методи и средства за въздействие;

и Þна прекалено глупаво объркано стадо, което нищо не разбира от собствените си интереси, нищо не разбира от политика, и което винаги, щом се намеси в политиката, нанася неимоверни и непоправими щети; той обръща внимание че политическите манипулатори винаги обръщат най-голямо внимание точно на „обърканото стадо”, което подлагат на специална пропагандна обработка, в резултат на която винаги успяват да формират у него Съгласие (да постигнат Консенсус) с управляващия елит, като за тази именно цел измислят „общи интереси”, наречени „наши”, както и свързани с тях лозунги, които са толкова по-ефективни, колкото са по-празни и безсъдържателни.

З. Идеята за Национално Помирение, формирана и функционираща като самостоятелна идея или като отделна идея в рамките на тезата за Националното Съгласие, се е появила непосредствено след и върху основата на пораженията и разрухата на Втората Световна война, когато (поне съгласно официално доминиращата теза!) и двете страни на конфликта били проумели, че по-нататъшното задълбочаване на конфронтацията и омразата неминуемо ще доведе до още по-жестоки разрушения, след което били избрали принципа на съвместност във вътрешния и международния живот, принципа на Помирението между враговете. Съгласно тази теза именно Помирението било факторът, който бил изправил на крака катастрофално разбитите икономики и превърнал в икономически гиганти изпепелените държави - някои от които, като напр. Испания и Гърция, били разкъсвани от ожесточени граждански войни, именно след Помирението „излекували раните си” и станали проспериращи членове на Европейския съюз.

Без тук да се позоваваме на и да изтъкваме неадекватно предпоставените постулати[2], или иначе казано - без да подлагаме на отричане самата идея и като се оставим да бъдем „носени върху нейните вълни” - ще изтъкнем следното:

Факторите, които са решавали успешната реализация на Националното Помирение, са били: Þчастната собственост; Þпазарната икономика; Þдемокрацията; и Þгражданското общество.

Историческите факти категорично и недвусмислено сочат, че всичките държави, които са били преминали по „оздравителния път” на Националното Помирение, никога не са били подлагани на ужаса на умъртвяването на частната собственост и на пазарната икономика, и че трагичните нарушения на принципите на предишното мирно съвместно съжителство (съществуване) е било засегнало само сферите на демокрацията и на гражданското общество.

Проблемата в България, обаче, произтича от обстоятелството, че пораженията на комунизма очевидно са много по-злотворни, отколкото тези на нацизма и на фашизма, тъй като именно чрез разрушаването на отношенията на частната собственост и на пазарната икономика комунизмът бе успял да разруши социалната адекватност на личността.

Онова, което бе станало през 1945 г. в рамките на Западна Европа и което позволи появата и проявата на феномена Национално Помирение в страните, в които бе имало нацизъм, фашизъм, франкизъм и салазаризъм, бе че виновните за катастрофата избраха пътя на идейното и практическото Разоръжаване и Помирение.

Докато онова, което през 1989 г. стана в България, се характеризира единствено като ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА СИЛИТЕ НА КОМУНИЗМА, които сами афишираха „края на червения режим”, без обаче да извършат каквото и да е Разоръжаване и Помирение; и като оставиха в действие както основните комунистически принципи на адаптацията към условията, така и наличието на квазичастна собственост, квазипазарна икономика, квазидемокрация и квазигражданско общество;

които, естествено, не са и не могат да бъдат валидна основа и условия за постигането на каквато и да е, дори и най-минимална, степен и форма на Национално Помирение.

Това, разбира се, съвсем не е в състояние да попречи на престъпния елит да сключи своя „договор за нравствено, политическо и юридическо легитимиране” с „обърканото стадо”.

Какво ще е, обаче, поведението на онзи, визиран в теорията социален слой, който е определен като слой на „умните и разбиращите собствените си интереси”, както и като слой на „способните да се борят за интересите си”, тепърва все още предстои да се види.

Жалкото е, че в България точно този слой не само почти винаги е липсвал в онази именно негова „критична маса”, която е в състояние да промени нещата, но и че срещу него винаги са били изключително жестоко настроени именно онези, които принадлежат към „обърканото стадо”, и които винаги са първите и най-апетитните консуматори на каквито и да са от настъпилите промени.

---

[1] Без да се спираме на същностните различия между Съгласие, Примирие и Помирерие, тук ние използуваме възможността за техното най-общо интерпретиране като във висока степен еднозначни или поне близкозначни.

[2] Преди всичко, в края на войната конфликтът - схващан, несъмнено, именно като „военен конфликт” - е бил решен, в смисъл че вече е имало пределно ясно обособени „победители” и „победени”, между които по-нататъшното наличие на каквито и да е било военни операции и проблеми, е било абсолютно невъзможно. Действително, решаването на „военния конфликт” не е било означавало и решаване на „социалния конкфликт”, но проблемата е в това, че тук е била извършена драстична подмяна както на семантиката, така и на субектите: жертвите на военния конфликт, които би трябвало вече да бъдат считани не само за победители във военния, но и за победители в социалния конфликт, отново били поставени в ситуацията на жертви и победени; докато виновните за военния конфликт, които вече били победени и би трябвало да бъдат считани за виновни и в социалния конфликт, пак си останали в ситуацията на победители и водещи в социалните процеси.

Или иначе казано, т. нар. „народни маси” отново били поставени в ситуация, в която били принудени да изнесат върху плещите си тежестите и на двете събития – и на военните, и на следвоенните; а победеният във войната елит отново бил конституиран като елит в новата обществена ситуация, и именно в интерес на това негово институционализиране е била измислена и тезата за Националното Помирение.

(Откъс от книгата на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").