През 40-те години на ХХ век Карл Ясперс бе заявил, че най-после „светът се е затворил в себе си” и че „вече никъде не би могло да стане нещо съществено, без да засегне всеки”.
Според него, дотогава „светът е бил отворен”, историята е била силно разчленена и състояща се от изолирани култури, при което ако някой някъде се почувствува зле, той все пак е притежавал възможността да се изскубне от несретата си и да се засели върху острова на някоя друга култура.
„След затварянето на света”, според него, вече е била изчезнала и границата между „вътре” и „вън”, светът вече се е глобализирал.
Тази, по принцип вярна „констатация” на Карл Ясперс, обаче, бе значително изпревалила времето си и не бе вярна по съществото си - наличната като възможност и тенденция глобализация на света по онова време още няколко десетилетия се бе сблъсквала с непреодолимите бариери на блоковата подялба на света, и едва след падането на Берлинската стена се постави началото на новата реалност, а именно реалността на „отворената” за бившите социалистически страни и на „затворена” в ясперовския смисъл на думата реалност (нека все пак оставим настрана шенгенската реалност!).
След падането на Берлинската стена, обаче, бе издигната друга стена - икономическата стена.
Или както казва П. Робейзек - досегашното политизиране на икономиката в Източна Европа бе заменено с икономизиране на политиката.
Масовата миграция след 1989-1990 г., която по своите размери е сравнима само с Великото преселение на народите, поставя под заплаха западноевропейското материално и политическо благополучие и рефлектира във формирането на т. нар. „психология на отбраняващото се съзнание”, при която вековната културна, социална, политическа, морална и верска толерантност започва да се снижава с тенденция към достигане на възможно най-ниските си точки.
Така, наред с протичащите в определено отношение процеси на отваряне и интегриране на европейското пространство (водещи до затваряне на световното пространство), възникват и противоположните процеси на разчленяване и затваряне на същото това европейско пространство (и отваряне на световното пространство).
Горното се отнася за затрудненията при икономическите и политическите процеси. Не по-малко значими са обаче и затрудненията при психологическите и информационно-комуникативните процеси.
Досегашните конфронтационни стереотипи на взаимно възприемане между Изтока и Запада и изграждане на неприемливия „образ на другия” по същество остава и продължава да функционира, макар и основанието за това да е преместено от идеологическата, политическата и военната сфери върху икономическата, културната и психологическата сфери.
Така, днес конфликтът между Източните и Западните идеологии е трансформиран в конфликт между Източните и Западните културни и психологически феномени.
След премахването на двустранните и двупосочните бариери на държавно-политическите пространства и граници остават да функционират едностранните и еднопосочните бариери на икономическите възможности и културно-психологическите особености за народите на Изтока, насочили се към териториите на Запада.
В книгата си „Ближното и чуждото” Роже Бастид пише, че „още от предисторическо време между хората и цивилизациите съществуват контакти: големи миграции, преселения на народи, търговски обмен, завоевателни войни. (...) Но в същото време индивидите се стремят да пуснат корени на някаква своя почва, да се окопаят зад стените на дома си, да разграничат „своите” от „другите”. (...) Историята, особено през последните векове, е история на засилване на човешките отношения. Светът ства все по-малък. Би могло да се очаква, че тези контакти ще допринесат за окончателния триумф на братството. За съжаление, към тези контакти пристъпваме с менталност, формирана от духа на заключеното жилище. (...) Когато пътуваме, носим предразсъдъците си със себе си.”
Според автора, рязко увеличеното общуване между представителите на различните културни общности в същото време е предварително деформирано от дълбоко заложените културни предразсъдъци; и така, въпреки увеличените контакти хората си остават разделени от тежкия багаж на своята предубеденост.
В концепцията на Роже Бастид предразсъдъците очевидно се разглеждат преди всичко като негативни фактори в интеркултурното разбиране, като фактори за преднамереното и преди всичко злонамереното (ксенофобско) отношение към чуждите култури[1].
По своята същност всеки контакт с определена чужда култура се осъществява не директно и целостно, а посредством определени конкретни контакти, съпроводени от някакви предварителни нагледни представи за другата култура.
Така конкретното възприемане на конкретната чужда култура винаги се извършва върху основата на някакви дълбоко утаени и вградени (обикновено неизвестно конкретно кога и как) предварителни представи (образи) за тази култура, които представи пък от своя страна са и могат да бъдат богато или оскъдно наситени, схематични или плътни, малко или повече адекватни или неадекватни.
Тези предварителни образи винаги и неизменно встъпват като опосредствуващо звено във всички интеркултурни взаимоотношения и в изключително висока степен предопределят взаимното възприемане. Все пак съдържанието на тези предварителни образи се формира и захранва от два източници - от собствената и от чуждата култура и представа за собствения и чуждия индентитет.
Основните градивни компоненти на този „посреднически образ” са етнокултурните ментални образувания и стереотипи, а практиката откроява два основни и по същество деформирани полюси: ксенофилията и ксенофобията, чуждопоклонничеството и нетърпимостта към чуждото.
Тези две противоположни явления, макар и рядко срещани в своя чист вид, винаги се проявяват и налагат като тенденции със силно фалшификативно и трайно деформационно присъствие в интеркултурните взаимоотношения.
По своята дълбока същност ксенофилията се характеризира с толкова силна перверзна любов към собствената култура и ценности, че фактически напълно изгубва реална представа за самата себе си, за собствената си идентичност, и подобно на героинята на Флобер мадам Бовари започва да се самовъзприема и да иска от другите да бъде възприемана „като друга” и „много по-висша същност”.
На тази способност на цели народи и нации фантасмагорично да самофалшифицират собствената си реалност е обърнал специално внимание още в началото на века мексиканският есеист Антонио Касо, който в едноименната си книга е въвел в научен оборот и специалния термин в този аспект – „национален боваризъм”.
Разбира се, както всяка перверзия, така и „националният боваризъм” не е в състояние да реши дори една малка част от постоянно натрупващите се проблеми, и в крайна сметка води до срив и самоунищожение.
Другата деформационна крайност - ксенофобията - е изградена върху стереотипите на високомерната самопредстава за собствената уникалност и абсолютна ценност, и на възприемането на всяка чужда ценност като по-ниско, периферно и маргинално качество.
При ксенофобната представа самоизолацията е толкова силна, че закономерно довежда не само до самолишаване от богатството на интеркултурното взаимодействние, но и до нетърпимост към чуждите култури и ценностни системи, в отричане и дори пресладване на всичко чуждо.
Все пак, за разлика от ксенофилията, ксенофобната културна нагласа си позволява проявите на аристократичната толерантност към общото с другите култури, но не и към различието, не и към другостта.
Разбира се, все пак, в определени случаи ксенофобната нагласа си позволява да признае различието и другостта, но при условие на неговото изрично третиране като „временна незрялост”, като дистанцирано различие, притежаващо тенденцията да изчезне в хода на прогресивното развитие.
„Прекомерната отвореност към света”, към световната история и култура, често пъти е израз на липсата на самочувствие за владеене на собствената история и култура, израз на естествен интерес към онова, от което се чувствуваш съдбовно зависим.
Българската история и съдба обикновено е била зависима от външни сили, и често срещаният интерес на българина към света е израз именно на неговото ниско съмочувствие.
[1] Тази интерпретация е съвсем различна от херменевтичната интерпретация на Ханс-Георг Гадамер, където предразсъдъците са само „пред-разсъдъка”, без да пречат на разсъдъка, участвувайки във филтъра на възприемането на новото върху базата на старото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар