КОЛЕКТИВНА ПАТОЛОГИЯ

Негативният собствен образ (The Negative Self Image), който българите често показват и дори демонстрират, че имат, е и може да има не само характера на „необходимата доза самокритичност” при търсенето на собствената народностна идентичност, но и характера на „необходимата доза цинична самооткровеност” и „патологична гордост” с притежаването на отдавна намерената самоидентичност, синтетично изразена в „колективния мазохизъм” като израз на „колективната патология”.

Българската битова култура и политическа история са все още напълно неизследвано от психопатологията поле, криещо тайните на една дълбоко залегнала мазохистична традиция, обуславяща специфичната национална битова и политическа съдба поне от времето на богомилите до наши дни.

Известно е, че за реализиране на патологичните си наклонности мазохистът и садистът са една абсолютно неразделна двойка, обвързана от взаимоотношения, при които всеки получава онова, което търси, от което има нужда – единият изпитва жизнена нужда да му бъде причинявана болка, а другият – да причинява болка. Погледната от тази гледна точка, дълбоко вплетената в българската история „мъченическа битова и политическа съдба” придобива съвсем други измерения.

Всеки негативен self image се изгражда в продължение на доста дълго време, през което продължителното проектиране на отрицателни качества в съзнанието на обекта на проектирането (отделната личност, групата или целия социум) създава, по израза на Карл Юнг, онази лична или колективна „сянка”, която заляга дълбоко в психиката като носител и изразител на множество тъмни и деструктивни склонности и стремежи.

Когато тази „сянка” се подтиска, тогава характерните за нея аспекти се активират в личното или колективното съзнание така, че енергично се насочват навън, където лицемерно се проектират като качества на друга личност, група или социум.

Оттук „отрицателната проекция” поема един от двата възможни пътища: а) личностите, групите или обществата, набедени като „виновни носители” на тези проектирани в тях отрицателни качества, се подлагат на дискриминация, сегрегация, апартейд и прочее „наказателни операции”; б) или пък личността, групата или социумът, вследствие на изключително продължителната си подложеност на разрушителното влияние на възвърнатата проекция на сянката постепенно започват да се отъждествяват изцяло с проекцията и възприемат проекционния образ като свой истински образ.

Второто явление, обаче, се наблюдава само в случаите, когато личността, групата или социумът се намират в състояние на битова, икономическа, политическа и друга зависимост, вследствие на която нямат (не разполагат, не могат да намерят) по-слаб от тях външен обект, върху който безнаказано да проектират отрицателната си сянка, и поради това са принудени да понесат стоварването на собствената проекция върху самите себе си.

Този ефект обаче се усложнява и засилва и от това, че зависимата личност, група или общество са естествен обект на проекционната инвазия на „тъмната сянка” на носителя на господствуващата култура и власт.

Така стоварените върху личността, групата или обществото две „тъмни сенки” (завърналата се собствена и наложената от господаря) предизвикват изключително жестоки последици – настъпилият конфликт със самия себе си отнема всяка увереност в добрите си качества и в позитивната автентичност, възприема се като обективна и вярна гледната точка на двете „тъмни сенки”, тоталното психическо опустошение довежда до дълбоко чувство за безнадеждност, обреченост и фатализъм, и като краен резултат - се налага доминантата на поведенческата пасивност.

При това заслужава внимание и още едно обстоятелство: проектираната „тъмна сянка” не се проявява еднозначно „тъмно”, а има множество конкретни образи и варианти на деструктивност, „опредметяващи” определения конкретен вид и степен на достойнства и недостатъци на нейния генератор, и в този смисъл тя има способността да нанася различни по степен и по форми поражения в (върху) обекта на нейното фокусиране.

Или иначе казано: характерът на нанесените от „сянката” поражения върху битово, политически и културно зависимия индивид, група или общество зависи от степента и формите на конфликтност или синхронизация на два главни фактори - човешките (цивилизационните) достойнства и недостойнства както на зависимия (поробения), така и на господаря (владетеля, поробителя). В този смисъл формирането и налагането на собствения отрицателен образ е дело не само и не толкова на интернализирането на отрицателните доминанти в човешките характеристики на господаря, но и на отрицателните доминанти в собствените човешки характеристики.

Заслужава внимание и още едно обстоятелство, което е обстойно и прецизно обяснено от Карл Юнг: врязаните в човешката психика травми проявяват склонност към перманентна реактивация, непозволяваща постигане на пълно оздравяване, а дълбоко залегналото потиснато съзнание за своята обективна негодност и виновност за техното получаване има способността да кристализира в още по-енергична насоченост против външните обекти, в още „по-аргументирано” обосноваване на чуждата виновност в това отношение.

Тук именно, най-вероятно, се крие истината за добре известния феномен, изразяващ се в това, че в най-решителните моменти от своята лична или колективна съдба, когато за успешно преодоляване на обективните отрицателни тенденции на социалната ситуация е необходима пълна мобилизация и цялостно разчитане именно на собствените творчески (т. е. положителни) сили и енегрии, българите активирват в себе си не активното, а пасивното начало, не задължението да разчитат на себе си, а прехвърленото върху други „пастирско задължение” за грижа към тях; не творческото, а разрушителното начало, не положителния си собствен образ, а обявения за положителен собствен отрицателен образ - и така в крайна сметка напълно взривяват най-важните фактори за успех, при което, освен това, си обезпечават и аргументационния арсенал за набедяване на другите като виновни за закономерно последвалите неуспехи и катастрофи.

Така, в крайна сметка, дълбоко интернализирания в българската индивидуална и колективна психика negative self image формира и една от формите на индивидуалната и колективната психопатология, а именно тоталната инфантилност - негодност за творческа социална инициативност, колебливост, нерешителност, недоверчивост, ирационален страх от всяка динамика в заобикалящия го свят - и най-вече от индивидуално взети решения, пасивност и безразличие към собствената съдба, грижата за която е формулирана като задължение на друг (Бог, Цар, Държава, Църква, Партия, политически лидер, социални служби, и пр.).

Разбира се, по своята дълбока генетична същност всичките тези прояви въобще не са патология, а са напълно естествени състояния на всяка детска възраст на социално организираните същества, каквито са и хората.

Те обаче са и стават патология в онзи момент, в който психическите особености на „детската възраст” проявяват тенденция за устойчивост и след нейното „естествено биологическо” преодоляване.

Всички социално организирани същества (и животни, и хора) приемат грижата за индивида и групите по време на техната „детска възраст” като „естествено кодирана грижа” за продължението на рода. При хората, освен това, се приема за естествена и т. нар. „социална солидарност”, при която се предоставя в определена степен и форма помощ и грижа за онези индивиди и групи, които се намират в състояние на обективна невъзможност или негодност да се грижат за себе си.

Когато обаче „обективната невъзможност или негодност” отпадне, но в индивида или групата въпреки това все още е останало субективното желание да продължи да получава „помощ или грижи отвън”, вече сме изправени пред симптом за наличието на ерозия и патология на естествената човешка способност да се грижим за себе си и за другите, които имат обективната нужда от грижи.

Историко-генетическият анализ разкрива, че всяко общество закономерно кодира в своята култура както възгледа си за норма и патология, така и механизмите за стимулиране и увековечаване на онова, което то счита за норма. Българското общество на Балканите, както е известно, се е формирало и утвърдило, и в продължение на много векове е съществувало, в рамките на проявлението на Източноправославната християнска култура, в основата на която са залегнали два главни принципи – за колективния начин на живот (т. нар. съборност) и за абсолютното единство на властта, едно от задълженията на която е грижата за колектива.

Така именно още преди почти две хилядолетия за българите е било поставено началото на ерозията на естествената човешка способност за разчитане на себе си, и с течение на времето се е наложила като абсолютно безспорна и неподлежаща на ревизия представата, че индивидът и групите са единствено „обществена функция”, а обществото е тъждествено с властта.

Така, за българите, се е наложила като норма (т. е. представа за нормалност) социалната патология, според която тоталната съдба на индивида и групите е и трябва да бъде единствено в ръцете на стоящата извън тях власт.

После, във всяка отделна значима конкретноисторическа ситуация заинтересованите властови структури внасят своя принос в осигуряването на „вечността на тази главна културологична представа”, като обезпечават проявлението на редица умело подбрани теории, които имат тази особеност, че не само никога не засягат посочената главна културологична нагласа, но и се основават върху нея, изграждат се върху нея, наслояват се, надстрояват се върху нея.

И още нещо: колкото по-силно потискащ е ефектът на тази културологична нагласа, толкова по-лицемерни са обясненията и обосновките на този ефект, толкова по-обосновани стават конкретноисторическите проявления на морала, идеологията и законодателството, закрепващи въпросната постановка.

В тази връзка Карл Юнг удачно обръща внимание върху обстоятелството, че собственият личен етичен код на всеки индивид или група се замества от знанието за това какво се препоръчва, какво е разрешено и какво е забранено.

И че именно така, по този начин - от една страна, властта поема функцията на моралната отговорност на индивида, а от друга - индивидът, чрез подчиняването си на властта, се „освобождава” от моралната отговорност за своите действия, като по този именно начин личният морал изчезва и отстъпва мястоти си на морала на властта.

Тази именно хилядолетна практика на изместване на личния морал от властта и днес тегне като кошмар над обществото.

Оттук произтичат и всички настоявания за „държавно регулиране” на сфери, които са извън естествените сфери на властта, както и представите за легитимност на всички, включително и на най-чудовищните, действия и деяния на властта.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").