В английския печат „царството” на Симеон Втори често пъти бе наричано „виртуалната българска монархия”, която бе характеризирана така: българите обичат Симеон, без да са монархисти; те предпочитат да си имат „неофициален цар” - нещо като „лоялен към Републиката почетен гражданин”, нещо като влиятелен адвокат пред света или висш съветник и лидер на нацията; чиято функция се свежда преди всичко или дори единствено до това - да помага на България да преодолява изолацията си и да обезпечава на примитивното мислене усещането за наличие на патерналистична личност, към която винаги могат да се отнасят със зле прикрито незачитане, но към която винаги могат да се обърнат за решаването на всичките им възникнали проблеми.
Всъщност: „Кой и какъв е Симеон Втори?”
А. Когато на 13 януари 1933 г. на българския цар Борис Трети се родило първото дете - Мария-Луиза, почти цялото българско население било останало очевидно разочаровано, тъй като един такъв факт същностно противоречал на неговите здраво вкоренени фолклорни архетипи за Цар и Престолонаследник. Тъй като, обаче, раждането на второто дете се забавило повече от четири години, из София плъзнали злоради клюки, че Царят е импотентен.
На 16 юни 1937 г. 101 топови гърмежи от Слатинския редут оповестили раждането на престолонаследника. Съгласно писмените спомени на съвременниците, народът тръпнел и броил до 22-я гърмеж, защото ако царското бебе е момиче, салютите трябвало да бъдат само 21; а на 22-я салют населението започнало да си хвърля шапките от радост.
Престолонаследникът бил кръстен на Симеон Първи Велики, който, съгласно византийската православна доктрина, бил дал „Златния век в културата и политиката на България”; така Престолонаследникът официално бил наречен „Княз Търновски”, и по-точно – „Княз Симеон Търновски”.
Когато на 28 август 1943 г. Цар Борис Трети умрял мистериозно, шестгодишният Престолонаследник официално се възкачил на Трона (Престола) под името Симеон Втори, Цар на българите (обърнете внимание: не „Цар на България”!), и чрез т. нар. Регентски съвет властвувал в продължение на три години[1], като както тогава, така и до днес, никога не е бил коронясван.
На 16 септември 1946 г., когато бил едва на деветгодишна възраст, той бил принуден да емигрира заедно с майка си, сестра си и леля си, а само броени часове след пристигането им в Истанбул те се били отправили с кораб за Александрия в Египет. Там всичките членове на семейството му живели пет години, а самият Симеон Втори бил ученик в най-големия колеж в Северна Африка – „Виктория колидж”, където именно перфектно научил английски език.
Заради училището на малкия цар майката решила да заминат в Испания, където семейството било настанено във вилата, в която Царят живее и днес. В Мадрид той завършил „Колеж дьо Франс”; после, през 1958 г. заминал в САЩ и постъпил като кадет във военната академия „Вали Фордж” („Valley Forge Military Academy and College”), базирана в град Уейн, щата Пенсилвания, в която бил записан с името Симеон Рилски, и която завършил през 1959 г., придобивайки военното звание „младши лейтенант”.
В деня на пълнолетието си на 16 юни 1955 г. Цар Симеон Втори прочел в Мадрид Прокламация, в която се казва: „Аз не абдикирах от българския престол. Поради това и по силата на Търновската конституция аз и сега съм обвързан от тежката мисия, предопределена ми от Провидението”.
На 10 август 1961 г. царицата-майка обявила годежа на Симеон Втори с Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела - испанка, родена на 6 януари 1935 г., с 2 години по-възрастна от него - втората по богатство жена в Мадрид, наследила милиони; пет месеци по-късно, на 21 януари 1962 г., е сватбата, която се е състояла в руската православна църква „Света Варвара” във Вевей, Швейцария. Щастливите младоженци били венчани от митрополит Андрей - глава на Българската православна църква за Америка и Австралия[2]. Тъй като бракът бил „благословен” лично от самия държавен глава генералисимус Франко, в испанските медии преобладавали възторжените отзиви; в „дядовата” Италия вестниците демонстрирали двойна стратегия: от една страна се радвали, че синът на техната принцеса и българска царица Йоанна си бил избрал „симпатична и богата булка”, но в същото време били недоволни от нейния „прост и незначителен произход”. Всичките медии в Англия, Франция и Швеция „с пълен глас” тръбели, че това е „Брак по сметка”, охотно цитирали официалните самопризнания пред медиите на самия младоженец от преди една година, че „Единствената ми цел в живата е богата жена!” и подчертавали, че по онова време Маргарита Гомес Асебо наистина е била най-богатата „кандидат-булка” в Испания[3].
Впрочем, истинската „война” на Симеон Втори по повод и във връзка с неговия годеж и брак е била съвсем не с медиите, а с неговите близки, пред които той поддържал и обосновавал тезата, че „не е ловец на зестри”, а е „истински влюбен млад мъж”. Най-напред възроптала сестра му Мария Луиза, която през 1957 г. си била избрала за жених човек от простолюдието, но срещу брака й пръв се бил противопоставил именно той - брат й, който я бил упрекнал, че „такава сватба ще навреди на династията”; след което тя, по настояване на брат си и в интерес на династията, се оженила за германски херцог с кралска кръв - когото, впрочем, съвсем не харесвала. Категоричен противник на този брак е бил и неговият вуйчо - Умберто Втори, главата на италианската кралска фамилия - пред когото племеникът, макар и все още да е бил имал зад гърба си само няколко семестри обучение в Юридическия факултет на Мадридския университет[4], се проявил като „превъзходен юрист”, като му прочел Търновската Конституция и брилянтно обосновал тезата, че съгласно този именно задължителен за него „правен документ”, той бил имал правото да се ожени за „момиче от народа”.
Истински шедьовър на неговото лукавсство, обаче, е била идеята му да бъде създаден т. нар. „Фронт на модерните крале”, в който да участвуват той, гръцкият престолонаследник Константин, норвежкият крал Харалд и италиянският престолонаследник (и негов братовчед) Виктор Емануил, които също така вече си били избрали девойки с незнатен произход. Впрочем, тази идея той бил застъпил единствено пред братовчед си, от когото искал в замяна да убеди членовете на Савойската фамилия да се примирят с неговия избор. По този именно повод италианският седмичник „Де Оре” посочил, че ако той би бил така хитър и на бойното поле, би бил страхотен генерал.
[1] И четиримата владетели на Третото българско царство (от княз Александър І Батенберг до Симеон ІІ) са управлявали, без никога да са били слагали на главите си, нито да са били поръчвали изработването и да са притежавали корона. Все пак, без посочването на каквито и да са били аргументи, Божидар Димитров допуска, че в навечерието на трите войни Фердинанд е бил накарал негов доверен златар да му направи корона, но после я бил унищожил. Впрочем, владетелите от Първото и от Второто българско царство са били използували поне пет отделни корони, но всичките са били унищожени. През 1937 г. тогавашният министър на просвещението Н. Николаев и съпругата му, за да отбележат радостта си от раждането на Престолонаследника, поръчали на майстора-златар Илия Златаров да изработи (по проект на художника Васил Захариев) скъпи играчки във формата на скиптър и жезъл, които били официално поднесени в двореца, но подаръкът нямал одобрителен ефект и бил счетен за кич и за подигравка със свещения статус на Царя. Все пак, понастоящем скъпите играчки се съхряняват в Музея за история на София.
[2] Тъй като сватбеният ритуал, имащ характера на бракосъчетане на православен български цар и благородничка-католичка, по своята съдържателна същност е имал характера на нарушение на каноните на Светия престол, от гледна точка на които е било основание за „каноническа нелегитимност”, Ватиканът реагирал, като отправил няколко умерени забележки, с които, фактически, се съгласил да приеме наличието на „фактическа легитимност на брака” - отказвайки, все пак, да признае наличието на „канонична легитимност”, но и отказвайки да превръща събитието в „нещо, особено значимо”.
Този факт, обаче, има своята заслужаваща внимание „предистория”, разкриваща обстоятелството, че отношението на Ватикана към династията на последните български царе винаги е било белязано от конфликтност и отказ на Светия престол да признае техната „канонична легитимност”. Така, когато през ноември 1894 г. (след смъртта на Руския Император Александър ІІІ) пред българския княз Фердинанд се била явила възможност Русия да нормализира отношенията си с Бългтарското княжество, руският царски двор недвусмислено дал да се разбере, че единствеият прек път за това е Престолонаследникът Княз Борис, който само няколко месеци по-рано е бил ритуално кръстен съобразно обряда на католическото вероизповедение, да премине в лоното на православното вероизповедение. Преди всичко политическите пречки за една такава смяна на каноническия статус на българския Престолонаследник са били неимоверно големи, тъй като против е била не само майката княгиня Мария-Луиза, която е била изключително ревността католичка, но и всичките многобройни роднини и царствуващите католически владетели на Европа. Все пак, най-силният и непримирим отпор е бил идвал именно от Светия Престол. Така, надявайки се на отстъпчивост, на 27 януари 1896 г. княз Фердинанд, декориран с всичките си отличия, застанал пред папа Лъв ХІІІ, церемониално целунал пръстена му, и официално поискал разрешение да покръсти двегодишния си син в православната вяра, при което се опитал да обясни и политическите причини, които са го били тласкали към това трудно решение. Папата, обаче, гневно заявил, че от него се иска да извърши „духовно убийство”, посъветвал княза да абдикира, заплашил го с отлъчване и прекратил аудиенцията. Тъй като през февруари с. г., при кръстничеството на самия Николай ІІ двегодишният княз бил миропомазан от екзарх Йосиф І и въведен в лоното на Православието, разгневеният папа отлъчил княз Фердинанд от католическата църква. Все пак, обаче, тежката санкция си заслужавала цената, тъй като само през следващите пет дни всички европейски държави подписали съответната документация, с която официално признали държавната легитимност на Фердинанд І като владетелен княз на България.
Вторият конфликт на последната българска царска династия с Ватикана се случил, след като на 25 октомври 1930 г. православният български цар Борис ІІІ и италианската католическа принцеса Джована Савойска (дъщеря на крал Виктор Емануил ІІІ) били бракосъчетани в катедралата „Свети Франциск” в град Асизи; любопитно е, че самият папа предварително е бил поискал да му бъдат дадени обещания, за които превъзходно е знаел, че няма да бъдат изпълнени, след което великодушно дал благословията си за бракосъчетението. Тъй като, обаче, после в България се състояла църковна молебенна церемония, отслужена от всичките български архиереи, разяреният папа Пий ХІ официално заявил, че с това е била нарушена утвърдената ритуалност, и отправил изключително остри укори към папския нунций в София поради това, че не бил предотвратил православното богослужение. Впрочем, тъй като въпросният папски нунций – монсиньор Ронкали – бил много добре известен като личен приятел на цар Борис ІІІ, а и няколко години по-късно бил заел папския престол под името Йоан ХХІІІ, в европейските политически среди бил наричан „българският папа”.
[3] Нейният баща, споменаван в печата като дон Фердинандо и дон Фелипе Гомес Асебо е бил директор на борсата в Мадрид и известен в цяла Европа брокер, а вуйчо й - маркиз Делиетоза - е бил Президент на Испанската кредитна банка. По време на Испанската гражданска война баща й и майка й били разстреляни от републиканците, които били врагове на франковите фалангисти. Самата тя е възпитаничка на монахините от манастира „Светото Божие сърце” в Мадрид, владее пет езици, обиколила е целия свят и превъзходно познава не само световните исторически и географски забележителности, но и курортите. Макар че Царят вече бил навършил 24 години, всички медии не само „деликатно” премълчавали факта, че тя е „по-голяма” от него с цели две години, но и упорито подчертавали, че тя е само на 21 години. Когато през ноември 1961 г. една култова журналистка от едно култово списание го попитала как той е бил успял да намери „това истинско съкровище”, той отговорил небрежно, че са се били запознали преди две години; годеницата му, обаче, живо го коригирала „О, аз те бях срещнала много преди това, но ти не ме забеляза! ”, внушавайки, че дълго е била търсела „Принца от приказките”; което, впрочем, дало повод на медиите да започнат да наричат царственият й годеник „Пепеляшко от приказките”. Все пак, любопитно е и обстоятелството, че всичките испански медии единодушно и без излишна деликатност застъпвали тезата, че 21-годишната младоженка „с друг мъж преди това не е била близка”. Именно в тази връзка, обаче, изключително любопитен е и фактът, че когато през август 1961 г. царица Йоана оповестила годежа и разпратила традиционните писмени покани на близките и познатите, тя, несъмнено съвсем неслучайно, нарушила общоприетия дворцов протокол и вместо „Щастлива съм”, била написала в поканите „Радостна съм”.
[4] Истинска мистерия е въпросът относно т. нар. „Висше образование” на Симеон Втори. Макар че понякога се казва, че през 1964 г. той бил завършил специалността „Право и икономика”, по повод сключеното през 1970 г. между България и Испания т. нар. „Споразумение относно статуса на Симеон Втори”, по силата на което Испания е длъжна да третира това лице именно като „частно лице”, тогавашният посланик на Испания в София, който имал и статуса на „професор по международно право”, бил разказал на официалните български дипломатически лица, че Симеон Втори няма нито едно завършено висше образование, въпреки статуса му на студент в два-три факултети, в които престоявал по няколко семестри.
(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").
Няма коментари:
Публикуване на коментар