Една от централните идеи на православната политическа култура, неразривно свързана със Съборността, е идеята за народността.
Разбира се, съдържанието на тази идея, разбирането относно това „Кои са съставните елементи на народа?”, „Какви са народните интереси и интересите на отделните негови групи и слоеве?”, никога не са били еднозначни. Впрочем, това никога не е било и съществено, тъй като в случая същественото е, че самата апелация към народа се явява стожер на политическото съзнание както на императорите, така и на революционерите-демократи, така и на „народниците”, така и на самото население, изявяващо претенциите си да има статуса на „народ”. В основата на тази ориентация винаги лежи имплицитното убеждение, че народът е единственият носител на единствената истина и на висшата мъдрост, които са
34 Тази дилема е изкуствена, защото „Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан14:6). (Бел. ред.)
недостъпни за представителите на образованите слоеве или класи, независимо от тяхната изтънченост и всичките им познания.
Прилагането на концепцията за „висшата народна мъдрост” (позната още и като „концепция за Правдата”)[1] в сферата на политиката създава представа, която съществено се различава от концепцията за народния суверенитет, която е характерна за Западната политическа култура и наука.
Идеологията за народния суверенитет е извличала своята мотивировка единствено от логическата необходимост за определяне на висшия източник на властта и в никакъв случай не е съдържала в себе си претенцията, че народът е изначално и винаги прав в когнитивен смисъл, т. е. че „народът владее истината” в обичайното значение на тази дума. Както отбелязва Томас Хобс, това е така, защото за Западното политическо мислене няма и не може да има „истинни” или „лъжливи” решения, а има и може да има само „правилни” и „неправилни” решения, при което „правилно” съвсем не значи и не може да означава „истинно”, а „неправилно” не означава непременно „погрешно”. От което следва, че „народната воля” може да бъде както „истинна”, така и „погрешна”, но независомо от това тя е източник на легитимността на властта не поради връзката си с истината или неистината, а поради това, че народът е суверенен и правото на избор принадлежи само на него. Така, според Западното политическо мислене (Т. Хобс, „Левиатан”), въпросът за установяването на политическата воля на народа съвсем не е въпрос на съответствие на взетото решение с някаква трансцендентна реалност, а е въпрос единствено за процедурно установяване на адекватността на волята с нейния източник.
Съвсем иначе, обаче, стои решението на този въпрос в ареала на свързаното с православната идея за Съборността Източноевропейско политическо мислене, където народът се разглежда като изначален носител и източник на Истината, схващана като висша мъдрост и интерпретирана като Правда. При тази гледна точка „народът е изначално прав” и поради това отпада необходимостта от каквито и да са процедури за установяване на Истината.
Тази концепция, обаче, съдържа в себе си едно изключително важно и съществено противоречие: преди всичко при този подход като носител на Истината (Правдата) народът се разглежда като абсолютно нетъждествен със своите емпирични индивиди, тъй като мненията и съжденията на отделните (често пъти видимо и безспорно максимално неграмотни) конкретни хора като правило са подвластни на заблужденията; и рационалният подход при една такава дилема напълно естествено води до отказ от самата идея за абсолютния монопол на народа върху „висшата Истина”, който подход, обаче, винаги е бил и е абсолютно неприемлив за политическото съзнание на българите, и особено на руснаците.
Любопитно е, че именно в контекста на пълния отказ от рационализма се е била появила и е била обоснована парадоксалната теза, че именно народът като цяло е притежател и източник на Истината (Правдата), като, обаче, съставящите го групи и особено съставящите го индивиди не са и не могат да бъдат такива. Именно така, обаче, се е било стигнало до постулирането на тезата за „единството на народа” като своеобразно „мистично свойство”, неподлежащо на рационално тълкуване и рационална критика, при което народът като цяло е притежател и носител на политически функции, но осъществяването на тези функции зависи единствено от запазването и проявлението на „мистичното народно единство”, и в никакъв случай не и от групите или индивидите, съставящи народното цяло. Именно така, по този начин, характерната за комунизма политическа теза за „единството на народа” се е била появила като вариант на Източноправославната теза за Съборността. Именно така, по този начин и поради тези причини в ареала на Византийското православно културно и ментално пространство комунизмът никога не е имал статуса на външно натрапено и враждебно по своя характер присъствие, а винаги е бил феномен, закономерно произтичащ от най-дълбоката същност на населението.
Впрочем, внимателното вглеждане в цялата „демократичност” на тази „народолюбива” концепция разкрива, че тя, всъщност, не е и няма абсолютно нищо общо със същинската демократичност.
При нея напълно липсва проявлението на един от основополагащите принципи на демократическото общесто, а именно гаранцията на правото на индивидуално и на групово несъгласие на „малцинството” с мнението на „болшинството”. Всъщност, добре известно е, че при тази „народолюбива концепция” всеки носител на несъгласие е обявяван за „отцепник” и „еретик”, подлежащ на съответното „превъзпитателно” и репресивно третиране.
Дори нещо повече – строго погледнато и самото „болшинство” не притежава и не може да притежава някакви определени права, тъй като уважението към неговата воля се определя не от това, че тя е воля на „болшинството”, а единствено понеже е израз на „обективната истина (Правда)”.
При тази концепция не само не се поставя въпрос за „субективната правота или неправота” на малцинството или на отделните индивиди, но дори и не се поставя и въпросът за „субективната правота или неправота на болшинството”.
При този подход е значимо и представлява ценност само Съвкупността, но не и индивидът, не и частта от тази съвкупност; значима е не личността, значим е не „човекът от народа”, а само народът като Съвкупност.
Именно върху основата на това „народопоклонничество”, при което народът се схваща като някаква „неразчленена тоталност” и при което всеки стремеж към диференциация се подлага на анатема, станаха възможни и репресиите и избиването на милиони индивиди и дори на цели компактни групи; при тази именно трактовка на идеята за народа единствената допустима процедура се оказва процедурата по обезпечаването на тоталността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар