ПРЕХОДЪТ ОТ НЕЛЕГИТИМНОСТ КЪМ ЧЕРВЕНА МАФИЯ

§ 3. Легитимността на комунистическата власт в Източна Европа

В „националната почва” на Източна Европа комунистическата власт не успяла да намери своите дълбоки коренни основания, и нейната легитимност винаги е била възприемана най-малкото с висока доза съмнение. В страните от този регион главният фактор за установяването, съществуването и легитимирането на комунистическата власт е бил външен - съветското окупационно присъствие.

Заслужава специално внимание „странният” на пръв поглед факт, че в тези страни комунистическата идеология е била насаждана единствено във формата й на „съветски марксизъм-ленинизъм”, при което отделните рецидиви на „национален комунизъм” са били безпощадно преследвани и унищожавани.

В тази връзка възниква закономерният въпрос: „Нима в Москва са били забравили собствената си история и не са проумявали, че биха имали много по-големи шансове за получаване на идеологическа легитимност, ако беха дали възможност за проявление, развитие и победа на национално-комунистическите тенденции в окупираните от тех земи на Източна Европа?”

Това, обаче, е било допуснато само в Югославия и Албания, и до известна минимална степен - в Румъния по времето на Н. Чаушеско; впрочем, специално на Н. Чаушеско все пак никога не му бе простена тази „волност”, и именно поради това той бе единственият комунистически диктатор, който съветските тайни служби, след като все пак получиха и тайното съгласие на НАТО, ликвидираха, преди да се трансформират в капиталистически елит и Червена мафия.

Все пак като „компенсация” за своята недостатъчна легитимност - и то едва след смъртта на Й. В. Сталин - съветската власт допусна в тези страни да бъде осъществена определена икономическа и социална ефективност, отчитаща в по-висока степен националния фактор. Това „благодеяние”, обаче, се бе отразило в най-висока степен на ГДР, Унгария, Полша и Чехословакия, и в най-малка - на България и Румъния.

В тази връзка заслужава внимание и фактът, че поради принадлежността си към западноевропейската (по своя характер католическа и протестантска) културна ориентация народите от първата група винаги са схващали комунистическата власт само и единствено като „окупационна власт”; докато населенията от втората група, поради принадлежността си към обусловената от източното православие културна ориентация, са възприемали комунистическата власт като съответствуваща в доста висока степен на вътрешната им национална душевност.

Специално внимание заслужава и фактът, че реализираният специално в Югославия национален вариант на комунистическата власт се бе оказал толкова силно и стабилно легитимиран, че единствено той продължи да съществува „почти в сърцето” на Европа повече от десет години след краха на комунизма във всичките други страни на този континент; при което специално внимание заслужава и фактът, че през всичкото това време след всеки призив на опозицията за събаряне на комунистическия режим нейните редици оредяваха все повече и повече; и след всяка идеологическа, политическа, икономическа и военна акция на страните от Европейския съюз, на САЩ и на НАТО, комунистическата власт на Милошевич ставаше все по-стабилна и по-непоклатима.

Разбира се, съвсем не е лесен отговорът на въпроса „Доколко комунистическите режими след Втората световна война са били получавали някаква легитимност и каква е била евентуално получаваната легитимност?”.

Факт е, обаче, че все пак комунистите са били получавали някакава - може би формална, виртуозно манипулирана и дълбоко неистинска - но, така или иначе, напълно реална и фактическа - легитимност, чрез провежданите и спечелените от тех парламентарни избори.

Факт е и че комунистите са се стараели да придават легитимност на своята нелегитимност, че са използували стратегията на постепенно намаляваната същинска легитимност за постигането на пълна псевдолегитимност.

Така или иначе както в България, така и в цяла Източна Европа е съществувала една официална и псевдолегална форма на нелегитимна власт.

Проблемата за легитимността на комунистическата власт в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. всъщност далеч надхвърля формулировката относно периода на действие на комунистическата власт и встъпва като част от много по-дълбоката проблема за идентификацията и легитимността на българското общество както преди 10 ноември 1989 г., така и след това.

В сравнително чист вид може да бъде разгледано напр. полското общество. В полското общество републиката е родена през 1918 г. и съществува до наши дни; но през този период всъщност са съществуали четири републики - преди Втората световна война, по време на войната под немска окупация, след войната по време на комунистическата власт и след падането на комунистите от власт. Ако предпоставим легитимността на полската република преди войната и нелегитимността на републиката по време на нацистката окупация, основните въпроси днес биха били: „Била ли е легитимна комунистическата република?” и „Каква е посткомунистическата република?”. Ако приемем, че посткомунистическата република е възвръщане към републиканската същност на полското общество, то основният въпрос днес е: „Дали посткомунистическата република е втората, третата или четвъртата полска република?”. Според президента Лех Валенса днешната полска република е третата, а според Марчин Крул (главен редактор на списание “Res Publica” и професор по история на политическите идеи в университета в Люблин), тя е четвъртата полска република. В същото време официалното конституционно решение на проблемата е, че посткомунистическа Полша е република, без да се уточнява дали е третата или четвъртата. А решаването на тази проблема съвсем не е въпрос на формално гледище, тъй като от него зависи твърде много отношението към наследените структури и институти.

Решаването на посочените проблеми е част от проблемите за приемствеността и прекъсването (continuity and break) в обществото, държавата и правото.

Любопитно е, че всичките т. нар. Национални политически „кръгли маси” в страните от Източна Европа признаха валидността на съществуващите конституции и насочиха усилията си към такива поправки в тях, които да позволят произвеждането на свободни „избори” с участието на опозиционни партии, като в Унгария поправките засегнаха почти 90 % от съдържанието на конституцията, а в България за кратко време бе подготвена и приета нова „Конституция”, изрично позоваваща се и признаваща приемствеността си от предишната.

Отговорът на въпроса за легитимността в страните от Източна Европа можеше да бъде много по-лесен, ако в тези страни през 1989 г. наистина имаше революция. Т. нар. „нежна революция”, обаче, навсякъде се сведе то това, че старият „елит” официално „абдикира” и предаде властта в ръцете на новия „елит” (който всъщност бе номиниран от стария).

По същество обаче по времето на „кръглите маси” като най-връхните точки на „нежните революции” старият „елит” „призна”, че не е имал „истинска легитимност” за своето управление, а новият „елит” „призна” (или по-точно - предпостави), че все още няма легитимност, тъй като все още не е получил такава чрез свободни избори. Тези „признания”, разбира се, заслужават специален научен интерес, тъй като по своята дълбока същност периодът на „кръглите маси” бе период на „консенсус относно нелегитимния характер” на двете основни политически сили, и в същото време бе период на „консенсус относно пълната легитимност на техните споразумения”.

Съществуват неколко „кодови интерпретации” на събитията в Източна Европа през 1989-1990 г. и след това, но трите основни интерпретации са: Þче става въпрос за революция; Þче става въпрос за трансформационен преход на комунистическите общества в демократични; и Þче става въпрос за трансмутационен процес на преход на Червената армия в Червена мафия, и в съответствие с това – за трансмутация на комунистическия политически режим в един сравнително качествено нов вид, а именно – мафиотски политически режим.

Всяка революция по своята дълбока същност е отрицание на заварената легитимност и е създаване на своя, нова „революционна” легимност. Класическите примери на откровената “революционна легитимност” на Френската и Руската революции, обаче, в продължение на много години беха поставяни на сериозни научни анализи и идеологически интерпретации, в резултат на които съвременното обществено мнение не е настроено със симпатии към тях.

Именно поради това организаторите на политическите спектакли през 1989-1990 г. и след това предприеха стратегия на abberatio ictus, т. е. отклоняване на общественото внимание чрез имитиране и симулиране на нормални политически процеси, сред които и използуване на идеята за „революцията като източник на легитимността”, но при „модификацията” й като „нежна”.

Така по същество дълбоко нелегитимните политически и юридически решения беха замаскирани и лансирани като връхна точка на легитимността, включително и като връхна точка на “революционната легитимност”.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").