МАСКАРАДЪТ "КРЪГЛА МАСА"

А. Наименованието „Кръгла маса” е преди всичко политическо понятие и термин, означаващо, най-вече, конферентно-заседателен интериор, характеризиращ се с това, че самата реално използувана материална (мебелна) „заседателна маса” наистина в буквалния смисъл на думата е „кръгла маса”; при това, която е била направена така, че да няма (да не притежава) реални пространствено-материални места, които биха могли да бъдат интерпретирани като обозначаващи или семантично внушаващи наличието на „главни” („привилегировани”, „водещи”) и на „странични” („второстепенни”, „нискостепенни” или „малозначителни”) места, благодарение на която конструктивност нито един от седящиге край нея да не може да претендира и да не може да има каквато и да е реално видима и обособима привилегирована позиция, както и нито един да не може да се оплаче, че му е бил отреден неравнопоставен на осталаните участници топикален статус и семантично по-нископоставена позиция.

Понятието и терминът се прилагат, също така, и в преносен смисъл, означаващ „използуването на мирен начин или способ за постигане на компромисно решение”, безотносително от това в каква точно интериорна и ритуална обстановка е било работено по време на воденето на преговорите.

Възникването на самото понятие и на термина е неразривно свързано с легендата за Крал Артур и за рицарите на Кръглата маса на Камелот[1], но техните най-мощни съвременни „експлоатации” са свързани най-вече с проведените през 80-те и 90-те години на ХХ век преговори и споразумения на опозиционните синдикални и политически движения и формирования - от една страна, и от друга страна - комунистическите властови структури в почти всички трансформиращи се (или по-точно – трансмутиращи се) държави от Съветския блок.

Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, в която участвували едва около 5 000 (пет хиляди) студенти и ученици, които излезли на улицата и започнали да скандират „Освободете политическите затворници!”; тъй като полицията получила заповед да ги атакува, те започнали да скандират „Ръцете ни са празни!“, но това вече нямало никакво значение, и след краткото меле били преброени около 600 ранени. Бруталните действия на полицията срещу демонстрантите веднага станали повод да се сложи началото на още неколко протестни прояви, макар и вече не толкова масови, които, доста шумно лансирани от медиите като „Нежната“ или „Кадифената Чехословашка революция“, довела до падането на режима малко по-късно. Именно в контекста на тези събития от 26 ноември 1989 г. до 01 февруари 1990 г. в Прага бил извършен Вторият „посткомунистически” свещенодействен ритуал на Заседание на „Кръглата маса”, в който участвували екипите на управляващата комунистическа партия и на правителството и екипите на опозиционния лидер Вацлав Хавел. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване е било организирано от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения, Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бил избран именно Вацлав Хавел. В самото начало ефектът бе, че за известно време бе преодоляна съществуващата пропаст между интелектуалците и населението, но само за неколко години пропастта бе неимоверно задълбочена, Президентът изцяло загуби влияние в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали.

Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание” и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.

Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователната теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.

Б. В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.

В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голема промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов.

Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се през последната една година политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разрушаване на вкоренените през десетилетията стереотипи на социално и политическо поведение, до прояви на разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”; който „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за провеждане на „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание; които институции, освен това, и двете беха възприемани като „грижовно заинтересован” за защита именно на техните интереси „легитимен Парламент”.

При това, изключително любопитно е, че не само самите участници се самоизживяваха като такива, но и в масовото съзнание както участниците в „Кръглата маса”, така и депутатите от Великото Народно събрание беха възприемани като „Новите Бащи на нацията”, напълно естествено и легитимно изместили и отстранили досегашния „Баща” („Тато” – Тодор Живков) и встъпили в изпълнение на функцията на „регулатори на социалното напрежение” и ограничаващи възможността на Стихията и Хаоса да вземат връх.

Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?” отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?” и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?”. Отговорите гласеха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция”, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание”. Икономико-стопански промени не беха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса”, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща.

Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел; при това, както от общия дух на споразумителните текстове, така и от техните конкретни формулировки, недвусмислено личеше по пределно ясен начин, че във всеки отделен бъдещ динамичен конкретен момент конкретната легитимна конфигурация на втория (опозиционния) полюс ще зависи и ще бъде определяна изцяло от първия.

Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни” на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „десна (консервативна) партия”, а СДС – като „лева”, като „партия на промяната”; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.

Също така изключително любопитно е обстоятелството, че самият въпрос: „След като е повече от очевидно, че опозицията никога не постави на дневен ред нито един несъгласуван с комунистите въпрос и никога не зае и не отстоя свое собствено и независимо мнение, дали въобще е била нужна „Кръглата маса”?” официално не бе поставен от никого. Което, обаче, не пречеше на участниците да се самоизживяват с възвишеното чувство за историчност и интензивно да се натрапват на журналистите, с надеждата да бъдат „увековечени за историята”.

Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси” бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години.

Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

---

[1] Крал Артур (King Arthur) е един от най-важните митолически персонажи на Великобритания, отразяващ британския идеал за крал по време на война и в мирно време. Тъй като историческата литература действително споменава наличието на такава личност, само че не като крал, а като военачалник (dux bellorum, ameraudur - военен водач) се приема, че наистина е имало такава реална историческа личност, която е била родена в южната част на Острова около 370 г. след Христа, била е романизиран военачалник, и след оттеглянето на римските легиони през 400 г. спрял варварското нашествие от север, умиротворил и обединил страната, след което именно личността му била послужила като вдъхновение за възникването на легендата.

Освен това, в историческите паметници самото споменаване на Кръглата маса е датирано едва през 1155 г., когато по желание на кралица Елеонора нормандецът Вас бил извършил превода от латински на френски на хрониката на келтския клирик Готфрид Монмът, озаглавена „История на английските крале”, при който превод, позовавайки се на бретонските предания за могъщия крал Артур, добавил липсващия в оригинала детайл относно Кръглата маса, с което, всъщност, поставил началото на т. нар. „романи на Кръглата маса”. Впрочем, както появата на тази добавка, така и на романите, е било обусловено от факта, че по същото време Орденът на тамплиерите (предшествениците на днешните масони) вече е бил в тържествуващ възход, и именно той е бил въвел в сюжета на рицарските романи както образа на Кръглата маса, така и образите на Свещения Граал и на Христовата кръв, в което, всъщност, Кръглата маса загубила първоначалната си семантична натовареност на символ на остроумното разполагане на кралските рицари, и станала символ на езотеричния затворен кръг на посветените, които знаят и пазят свещените тайни на познанието и на властта. Впрочем, нека още тук бъде отбелязано, че според некои автори съвсем не е бил случаен фактът, че в края на ХХ век падането на комунистическите режими е свързано именно със стария масонски символ; и че става дума за решение на Таен световен елит, съгласно което решение както падането на Съветската империя, така и декомунизацията, е и ще бъде предоставено в ръцете на онзи съответен национален (туземен) елит, който именно е организирал провеждането и вземането на решенията на туземната „модерна” „Кръгла маса”.

В един от съществените детайли на легендата се разказва как той извадил от омагьосания камък меча Екскалибур, след което могъщият магьосник Мерлин станал негов съветник. Според легендата крал Артур бил имал голема кръгла маса, около която той и неговите рицари се събирали, за да обсъждат всичките важни дела, свързани със сигурността на града-крепост и областта Камелот. Съществуват различни версии както относно самата маса, така и относно броя на рицарите. Съгласно първата версия, главната нейна характеристика е да обезпечава пълна равнопоставена позиция на всеки участвуващ в срещата и обсъждането, а съгласно втората - била е направена лично от магьосника Мерлин и е имала предназначението да символизира масата, на която била осъществена последната вечеря на Исус Христос, както и да символизира заоблеността на Земята; относно конструкцията на масата се споменава, че е била предназначена за 25 души, както и за 150 души, и че на всеко нейно място с магическо злато, което променяло цвета си, е било изписано името на рицаря, който е бил имал правото да го ползува. Все пак, съгласно повечето от легендите, броят на рицарите е бил 12, което число, впрочем, се свързва и с броя на верните последователи на Исус Христос.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").