Познавайки изключителната прецизност при формулирането на неговите гледища, тези и постулати, на нас ни изглежда загадъчна или поне любопитна тезата на Збигнев Бжежинси, развита в книгата му „Извън контрол”, съгласно която след разпадането на бившия социалистически блок вече целият свят бил навлязъл в една нова фаза от своята история, наречена „постутопична”.
Без тук да се спираме на излизащия далеч извън рамките на изследователското поле на нашата изходна тема въпрос относно „постутопичността на западното общество”, накратко ще фокусираме вниманието си въху „постутопичността на посткомунистическо общество”.
Наистина ли „посткомунистическото” общество е и „постутопично”?
Верно е, че ако предпоставим тезата, че „посткомунизмът” е равнозначен на „пълна липса на комунизъм”, така визираният извод би бил напълно логичен и верен.
Но дали наистина е така? Дали наистина т. нар. „Преход” слага край както на властта на комунизма, така и на социално-политическите утопии? А нима самият „Преход” не е продукт и израз именно на такава социално-политическа утопия? А и има още нещо: дали тази теза на знаменития Бжежински е съгласувана с неговите изказвани по-рано тези, и най-вече с неговите собствени схващания относно същността на утопиите и условията за техното възникване и съществуване? А и самото понятие „Преход” не е ли замислено и включено в оборот именно като идеологема, имаща предназначението да осъществява моделиране на масовите възприятия, изводи и позиции?
Съображение Първо:
Любопитно е, че в същата книга самият З. Бжежински е записал, че именно „смесицата между национализъм, идеализъм, рационализъм и секуларизъм е благоприятната среда, върху който избуяват шовинизмът, утопизмът, догматизмът и манихейството”[1]. Според него (ц. с., с.40) тази взривоопасна смес се е била образувала в края на ХІХ век, но същинският катализатор за взривяването й е била Първата световна война, която не само помела последните оцелели след Френската революция консервативни ценности, но и усилила и без това вече дълбоките социални напрежения, с което проправила пътя на доктрини, които наложили идеята за трансцеденталната утопия като избавление от земните неправди. Така очевидно за Бжежински именно наличието на сериозни социални напрежения е факторът, който благоприятствува отглеждането и функционирането на утопиите.
След това (ц.с., с.186) самият Бжежински в същата книга пише, че днес са налице нарастващи икономически диспропорции, които в съчетание с „новото чувство на близост”, което се създава от съвременните средства за комуникация, водят до засилване на субективното съзнание за неравенство и формирането на маси, които са изключително податливи на радикално политическо мобилизиране.
Но: като имаме предвид, че една от най-главните характеристични черти на утопията е именно нейната мобилизираща функция; както и че когато са налице маси, които са готови да възприемат и прегърнат мобилизиращото ги политическо послание; а също така и че с това фактически широко се отваря пътят на шествието на самото политическо послание; възниква въпросът: „Каква е гаранцията, че шествуващото ново политическо послание няма да се превърне в поредната „трансцедентална утопия”?
Съображение Второ:
Самият З. Бежежински пише (с.53, ц.с.), че за да е налице и за да функционира, съвсем не е задължително утопията да съществува под формата на завършена и експликативно формулирана теория. В този аспект той сочи, че точно като такава, т. е. именно като „незавършено формулирана”, е била функционирала и самата комунистическа утопия, която - вън от най-общите описания на безкласовото общество, което не се стреми към икономическа печалба - не е била експликативно обяснена и обоснована нито от Карл Маркс, нито от Фридрих Енгелс. Задачата да конструират подробностите на комунистическата утопия се е била паднала на В. И. Ленин и на Й. В. Сталин - при което, обаче, първият не бил успял да направи това поради ранната си смърт, а вторият бил съсредоточил усилията си върху практическата реализация на своята версия на комунистическата утопия - която версия останала неексплицирана.
В контекста на това, обаче, възниква въпросът: „А нима днешната ситуация относно понятието „Преход” не е същата?” Та нали самият Бжежински пише (с.171, ц.с.), че понастоящем ангажиралият съдбата на неколкостотин милиони души „посткомунистически преход” „се извършва по необходимост, без ръководна концепция и без примерен модел”; и че този „Преход” е вдъхновяван от една цел, която е дефинирана максимално абстрактно и като свързана с постигането на „плуралистична демокрация, основана върху принципа на свободния пазар”. Наистина, в това отношение Бжежински подчертава, че за разлика от предприетия преди почти един век „преход към комунизъм”, целта на сегашния преход е реална, защото съществуват общества, които вече са я постигнали. Но тук отвово възниква въпрос: „Дали реалността на сегашната цел я прави по-малко утопична?” Или, същият въпрос, но формулиран малко по-иначе: „Фактът, че Наполеон, Нютон или Айнщайн са съществували представлява ли аргумент, доказващ основателността на тезата, че всеки, който не притежава нито едно от вътрешноприсъщите качества, които тези личности са имали, но притежава страстно желае да бъде като тех (а може би само невинно бръщолеви или съвсем преднамерено и демогогски твърди твърдяното), може съвсем реално да стане като някой от тех?”.
Съображение Трето:
При характеристиката на посткомунистическия преход З. Бжежински (с.171, ц.с.) набляга, че той „се извършва по необходимост”. Странно е, че това свое твърдение самият той не е бил сравнил или съпоставил със собственото си твърдение (с.84, ц.с.), че всяка утопия, всъщност, е именно „принуждаваща”; и че като такава тя е опит за тотален контрол, обоснован или основан върху погрешната идея, че именно онези, които притежават мистериозна проницателност, имат правото принудително да наложат върху индивидите не само своята система от възгледи, но и своята управленска воля. Всъщност: Тезата за „необходимост” на „посткомунистическия преход” не е ли вариант или частен случай на тезата за „необходимост”, „задължителност” и „принудителност” на прехода към социализъм и комунизъм?
Или иначе казано: след като именно принудата, и то именно тоталната принуда, е една от най-главните характеристични белези на утопията; и след като откриваме именно тоталната принуда върху индивидите и днес, в ерата на „посткомунизма” и „постутопичността”, не сме ли в правото си да прозрем, че сегашната ситуация е точно толкова утопична, колкото и първата, и точно толкова комунистическа (или комуноидна), колкото и първата?
Прелюбопитен откъс - вървим по стъпките на една неоутопия, докато уж газим предишна такава, а междувременно се подготвят нови радикални антиутопии, които да заличат първите и цялото човечество.
ОтговорИзтриванеПъстър свят, самоманипулиращо се човечество...