А. В научната литература битува гледището, че европейците произхождат от ловци, дошли на Стария континент сравнително късно - преди около 40 000 години. Според изследванията на генетиците от Великобритания, Германия и САЩ в гените на европееца не са открити следи от кореняците неандерталци, които са обитавали европейските земи преди повече от 50 000 години. Генетиците изследвали ДНК от хора от различни краища на Европа и ги съпоставяли с ДНК на останките на неандерталците. Според това откритие на генетиците европейците не са продължители на неандерталците, а са съвсем друго разклонение на човешкия род - те са кръстоска от ловците, дошли на континента преди около 40 000 години, и земеделците от Близкия Изток, заселили се в Европа преди около 10 000 години.
Изследователите считат, че неандерталците, които били заварени на континента от ловците и земеделците, не дружали нито с едните, нито с другите, проявявали твърдоглавие и не поемали нищо от новите техники за оцеляване. Така твърдоглавието им ги затрило завинаги от Земята.
Ако, обаче, точно това са характерните белези на неандерталеца, то вероятно поне в хумористичната литература би могло да се приеме, че на европейския контенент все пак са били останали отделни сравнително компактни групи продължители на неандерталците; и че това са жителите на Балканския полуостров и преди всичко хората, населяващи територията на България, които включително и днес учудват света с характеристиката си на Homo Вalcanicus, и в частност на Homo Bulgaricus, която характеристика поразително съвпада с тази на Homo Neandertalicus.
Впрочем, именно в деня на шегата първи април 1997 г. с най-сериозен и наукообразен стил и вид един европейски вестник бе публикувал статия, според която територията на Балканите е била подложена на облъчване от свръхмощни психотронни генератори, разположени някъде в Средиземно море, в резултат на което всички хора, включително и политиците, придобивали „специфично балканско заболяване”, наречено „Синдром на глобалната неадекватност”.
В научната литература съществува т. нар. теза за двуетажния мозък на човека, която би могла да има своето важно същностно обяснително значение относно проявленията на Homo Bulgaricus; съгласно един от основните постулати на тази теза носителят на такъв мозък приема като напълно естествени свои лидери само онези личности, които имат „шамански имидж”; без тук да се опитваме да привеждаме исторически примери, доказващи основателността на тази теза, ще споменем само това, че „по неведоми пътища” неукият и необразован Георги Бенковски превъзходно е знаел за тази способност на българина и напълно умишлено е играл преди всичко (ако не и единствено!) именно шаманска роля по време на т. нар. „Априлско въстание”[1].
Б. В повечето, дори и в най-развитите култури, се наблюдава склонност към своеобразно митологизиране в социокултурното съзнание на определени географски региони. Самата Европа, разбира се, съвсем не е изключение от това, и тя също така има и проявява способността да встъпва като мит. Без тук да се спираме на отговорите на въпросите „Дали и доколко съвременното митотворчество се гради върху древното (класическото, архаическото митотворчество?” и „Извършва ли се транспозиция на древния мит в съвременните митове?”, тук ние обръщаме специално внимание върху обстоятелството, че: съвременният мит е преди всичко мит за обществената действителност; съвременният мит се опира върху ирационални представи за действителността, които са „предмет на вярата” и едновременно с това притежават силна емоционална и аксиологична обагреност; съвременните митологични представи заместват рационалното и емпиричното опознаване на обществената действителност.
Също така, освен инструменталното определяне на понятието „мит”, за нуждите на настоящето изложение е необходимо още и определянето на понятието „регион”, при което в неговия географско-културен смисъл се разбира, че става дума за пространство с комплекс от черти както от материалната, така и от духовната сфера.
В съвременната световна литуратура битуват голямо множество митологизирани райони, но нас, естествено, ни интересуват онези митологични комплекси и интерпретации, които се отнасят за Европа, Балканите и България, както и онези, които макар и да се отнасят за съвсем други региони, притежават определени контрастни или аналогични характеристики, които биха могли да бъдат използувани като „обяснително-съпоставителна аргументация”.
В рамките на европейската култура понятието „балканизация” функционира като имащо значение на политически и културен хаос, локализиран в земите на Балканския географски регион, населението на който се разглежда като носител на този хаос.
Като правило в литературата се приема, че самият израз или понятие „балканизация” се е бил появил в края на Първата световна война, че неговата поява е имала характера на контрапункт на понятието „европеизация” (което, разбира се, се е било появило значително по-рано). Всъщност, обаче, най-ранното „врязване” на представата за Балкана в съзнанието на чуждите народи е свързано с представата на османските нашественици, за които Балканът е планински регион, покрит с гори и недостъпен за завоюване и колонизиране, тъй като там има непокорници и бунтовноци.
Съвременният френски историк Пол Вейн обаче предпочита да използува понятието „балканизация на мозъците”, за да даде колоритно описание на онова мисловно състояние, при което човекът е способен да вярва едновременно в няколко напълно несъвместими тези[2]; в случая, очевидно, обяснителните критерии и аргументации са взети от сферата на теориите за географско-регионалната конституционалност на мозъка.
Понятието „европеизация” функционира като обозначаващо най-общо протичащия в ареала на дадена културно-цивилизационна периферия процес на присъединяването към европейския „универсум” и на установяване на ред (порядък), имащ същите качествени характеристики, каквито има в самият европейски Център. По своята същност европеизацията е стремеж, по естествен начин появил се вътре в рамките на определени периферни култури, а не изкуствено привнесен или силово наложен отвън; там, където е бил осъществен „европеизационен процес”, изкуствено привнесен или силово наложен, той винаги е оставал спекулативен, неистински и невъзможен за същинско реализиране. И това е така, защото стремежът към достигането на универсума има характер на самостоятелен индивидуализиран процес, свеждащ се до възприемането на типа култура на Центъра, който процес неизменно и закономерно е едновременно с това и процес на „изтикване” или „изтласкване” и „отстраняване” на доминиращата или господствуващата преди това локална (периферна) култура, характеризираща се като „култура от хаосен тип”.
В класическите европейски и европоцентрични интерпретации Балканите винаги са били оценявани като „хаосен културен и пространствен регион”, която оценка, обаче, е била давана съвсем не поради пространствената (физическата) отдалеченост на този регион от Центъра на Западноевропейската култура, а именно поради неговата чуждост, слаба проученост и слаба познатост.
Политиците обикновено се опитват да обясняват балканизацията като феномен, изкуствено подклаждан отвън в резултат от действия на Великите сили, но културолозите като правило предлагат интерпретации, гледната точка на които категорично отхвърля политическата.
В. Като класическо наложило се правило, почти всяка обяснителна интерпретация на балканския, и в частност на българския културно-ментален феномен е свързана с полярното разграничение „Запад – Изток”, и по-точно – „Западна култура и цивилизация – Източна култура и цивилизация”, при което понятията „Запад” и „Западна култура и цивилизация” са изцяло отъждествени с понятията „Европа” и „Европейска култура и цивилизация”.
При това, съществено внимание заслужава обстоятелството, че въпросното „разпределение” се прилага и разпростира и вътре в териториално-географските рамки на самия континент Европа, поради което: от една страна териториите, разположени на Изток от Любляна или Загреб биват третирани като Източна Европа, която винаги и неизменно бива разглеждана като намираща се извън обсега на Европа като духовна и цивилизационна характеристика и бива характеризирана като „Ориент”; а от друга страна, териториите, разположени на юг от Рим и Мадрид биват третирани като Южна Европа, която, макар и не винаги, но сравнително често и в по-слабо изразена форма, бива разглеждана като намираща се извън обсега на европейския културно-цивилизационен ареал и бива характеризирана като „Африка”.
---
Така, при тези изходни уточнения:
Þкато първа и най-важна отделяща и разграничителна линия особено релефно изпъква отграничението (разграничението) между ареалите на византийското (източно-православното) християнство, римското (католическото) християнство и протестантското християнство;
Þкато втора водеща разграничителна линия се очертават съображенията, основани върху териториално-духовните и икономическите параметри на инвазионно разпростиране върху европейския континент на Отоманската ислямска империя (върху Балканския полуостров) и на Берберското (Мавърското) ислямско владичество (върху Иберийския полуостров);
Þкато трета водеща разграничителна линия се изявяват съображенията, основани върху териториално-духовната, териториално-властовата, и най-вече суровинно-енергийната експанзия на Евразийската (руската, съветската и постсъветската) империя;
Þкато четвърта водеща разграничителна линия изпъкват съображенията, основани върху представите и идеите за Цивилизация и Варварство;
Þкато пета водеща разграничителна линия се изтъкват съображенията, основани върху аграрния и промишления характер на икономическата организация на обществото в отделните компактни райони на Европа;
Þкато шеста водеща разграничителна линия се проявават съображенията, основани върху наличието на тоталитарни, демократични и либерални обществени традиции;
Þ и като седма водеща разграничителна линия се проявават съображенията, основани върху съществувалата от 1945 г. до 1990 г. т. нар. „Желязна завеса”.
Ние приемаме тезата, че е неадекватно да бъде използувано географското континентално понятие „Европа” като покриващо се или тъждествено на културното и политическото понятие, тъй като ако възприемем този подход, ще се наложи да търсим обяснение на въпроса: „Защо същият не се прилага или как би следвало да бъде приложен спрямо континенталните понятия „Азия”, „Африка” или „Америка”?”.
---
Ние намираме за приемлива интерпретацията, съгласно която в понятието „Европейска (Западна) култура и цивилизация” се влагат следните маркери:
Þвлиянието на католическия и на протестантския варианти на християнската идея за Бога и за хората върху характера на културата и цивилизацията и същностната несъвместимост на Западната култура и цивилизация с културата и цивилизацията, основана върху византийския (източноправославния) вариант на християнската идея за Бога и за хората;
Þзначението на водещия или подчинения статус на колективистичните (комунитарните), солидаристичните и индивидуалистичните импулси и проявления на човешката същност, значението на водещия или подчинения статус на интелигентния слой на обществото, както и готовността на обществото да приема или отхвърля елитарните тенденции на обществено организиране;
Þвлиянието на латинския, френския и английския език и свързаните с тех отделни културни феномени върху характера на компактната общоевропейска култура и цивилизация;
Þвлиянието на имперско-космополитния мотив и импулс върху икономическото, политическото и културното самочувствие на съответните народи, държави и техните съюзнически формирования;
Þзначението на лидерската функция на САЩ от началото на ХХ век до наши дни, основана върху заложената преди години англосаксонска тенденция в организирането на културния, икономическия и общественополитическия живот;
Þвлиянието на т. нар. „Европейска интеграционна идея”.
[1] Впрочем, вероятно като най-приемливо би могло да бъде прието обяснението, че въпросните „неведоми пътища” са били „чисто интуитивни”, но като се имат предвид изключително многобройните факти, разкриващи принадлежността на Г. Бенковски към най-секретните планове на Руските тайни (специални) служби, обяснението би могло да бъде и друго.
Няма коментари:
Публикуване на коментар