Българската визия за „Другия” - чужденеца и съседа
А. Още в самото начало на издадената през 1884-1885 г. повест на Иван Вазов „Чичовци” като „гръбнак на цялата повест” е издигната темата за междусъседската „сговорчивост” и „съгласие”, без наличието на които, по думите на един от персонажите, „всичко пропада”. Като неизменна проблематична и етносно-характерологическа зона или сфера, същата тема, впрочем, по-рано е била трайно очертана и в издадената през 1867 г. от Любен Каравелов повест „Българи от старо време”.
Вникването и в двете произведения на двамата автори неизменно разкрива, че и двамата издигат на преден план като една от най-характерните черти на целия български етнос и, разбира се, на неговите лидерствуващи личности и родове, именно специфичната и традиционна българска несговорчивост, в която е кондензирана толкова мощна енергия, колкото е необходимо, за да може в тесните пространства на дома, улицата, кафенето и дълбоко провинциалното населено място да бъдат реализирани както „цели пунически войни”, така и битки, имащи претенцията да бъдат съпоставими с тази при Аустерлиц.
Структурално-функционалният и семантичният анализи на тези две произведения на класическата българска литература недвусмислено разкриват, че в рамките на българската родова общност „Другият”, схващан преди всичко като „Съседът”, е осъзнат именно като „равнотебепоставен”, при което и „не особено различен”; и че именно поради това обстоятелство и кавгата, имаща функционално-психологическото и социалното предназначение да служи като механизъм за изтъкване и утвърждаване на йерархично по-високата ценност и статус на всяка от страните, в крайна сметка е „кавга равностойна”, без победители и без победени, без признания на претенциите на „Другия”, и най-вече – без Прошка, без Примирие, и без Помирение.
Но анализът разкрива наличието на още един, малко по-дълбок пласт – в резултат на тази именно многовековно повтаряща се и станала традиционна етносно-характерологична и дори имаща характера на сакрален ритуал кавга, йерархизиращите и героизиращите претенции и на двете страни завършват с това, че „Другият” неизменно е не само „дегероизиран”, но и толкова „низкобитовизирано” поставен, че всеки може и има правото да каже на всеки „гиди, свиньо”, „гиди, ялова кукувицо и „на такива говеда като тебе”, които същностно-личностнови характеристики биват схващани като най-дълбоко същностни на абсолютно всеки член на локалния домашен, уличен и кафеджийско-кръчмарски „малък парламент”.
Но, в крайна сметка, така приложеният анализ разкрива и най-дълбокия характерологичен и смислово-натоверен пласт на традиционната българска душевност - а именно, че в рамките на българската менталност кавгата с „Другия” има преди всичко сакрално-ритуалната функция да налага у всекиго не само осмислянето, че „никой няма право да счита себе си за по-различен от тебе”, но и най-вече имащото психокастрационна и репресивна функция осмисляне, че „всеки е длъжен да счита себе си уязвим и уязвен по всяко време и всякъде, където се намира”. В този именно смисъл, застъпената от Елин Пелин („Първи сняг”), Константин Гълъбов („Психология на българина”) и много други автори теза за „вечната, дразнещата и сприхавата нетолерантност на българина” всъщност има стойността на едно „неадекватно толерантно към нетолерантния”, гледище.
Б. Във фолклора на почти всички народи по света „чуждият” е „онзи, който не е от нас или не е като нас”; той е „другият” и „различният”, т. е. „изключението или отклонението от нормалното и естественото, отрицанието на нашата представа за ред”.
Степенуването на своето и чуждото се извършва върху основата на различни изходни центрове, каквито са индивидът, семейството, общността, сакралността или някаква друга смислово и ценностно определяща точка.
Така, от гледна точка на индивида и неговото семейство „своето и чуждото” се степенуват пространствено като отделни и различни по големина и по съдържание концентрични окръжности (кръгове), всяка от които има свой отделен център и периферия и се пресича и припокрива с останалите в различна степен и форма, в резултат на което се определят и границите на различните видове „чуждост”: център на първия кръг е огнището, и по отношение на него домът е периферията; домът пък е централен по отношение на дворното пространство.
От гледна точка на общността, обаче, домът и дворът на индивидите и техните семейства са периферия, съотнесена към центъра на махалата и центъра на селището; селището пък е център по отношение на селската мера; цялата култивирана площ пък е централна по отношение на гората, планината и останалия външен свят; няколко сравнително силно комуникативно обвързани помежду си села пък са централни спрямо целия останал външен свят, по отношение на който степента на чуждост е най-силна или най-висока.
От гледна точка на сакралността, централен е олтарът, а неговата периферия е църквата; църквата е центърът, а нейната периферия е църковният двор; църковният двор е центърът, а негова периферия е пространството, обитавано от богомолците, обвързани с този център.
Принципът, заложен в механизма на преценките за „свое и чуждо” е, че най-ценностната, най-смислово натоварената и най-сакралната точка е „центърът на света” на индивида и на общността, при което се извършва семантично вписване на различните кръгове в серия от влизащи едно в друго пространства, като успоредно с отдалечаването от центъра се намалява и степента на техната смислова, ценностна и сакрална натовареност.
Така, по принцип „чуждият” принадлежи към онова пространство, което е външно по отношение на кръга на нашето пространство; тъй като, обаче, в една или друга степен и форма „чуждият” все пак влиза в „злонамерен или добронамерен контакт” с нашето пространство и с нас, то неговата „природа” се проявява като нееднозначна, или по-скоро като дълбоко и принципно двойствена: като „пратеник на отвъдното” той може да носи не само заплаха, но и благодат, а може да бъде възприеман и като „Сатана” или „Бог”, като „Зло” или като „Добро”.
Така, именно във връзка с такова възприемане на „чуждия”, навлязъл в „нашата” територия, в обичаите на народите са залегнали различни „ритуално-етични техники” за неговото посрещане:
Þот една страна, е стояло изискването чуждият да бъде възприеман и посрещан като „гост, носещ Добро и Благодат”, тъй като съгласно светогледните (митологичните и религиозни) представи Бог, който също така по своята най-дълбока същност е „чужд”, може да се явява при хората, за да ги подлага на хуманистично изпитание, като приема различни образи, семантично свързани с божествено изискване за извършване на действия, насочени към запазването на хармонията в света; така, във връзка с това най-честият образ, който Бог приема, е образът на просяка, просещ милостиня[1], образът на бедстващия странник, очакващ временна помощ за възстановяване на силите, нужни му, за да продължи по пътя си;
Þот друга страна, е стояло изискването чуждият да бъде възприеман и посрещан като „нашественик, носещ Зло и Страдание”, тъй като съгласно светогледните представи Сатаната (Дяволът, Вампирът, и пр.), може да приема най-различни външни образи и така да се явява пред хората, за да ги кара да страдат и да ги унищожава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар