А. В социологическите и психологическите изследвания, при сравнението на отделните култури широко се използува една от най-релевантните променливи, а именно т. нар. ценности, които се използуват и като същностна характеристика на културата, тъй като именно културните ценности отразяват споделяните от хората абстрактни идеи относно доброто и желателното в обществото, именно те са основата, върху която се изграждат социалните норми, предписващи подходящото поведение в определени ситуации[1].
Културните ценности, разбира се, са многобройни и многолики, но сред тях има определена група или комплекс, които имат статуса на „приоритетни културни ценности”, които именно определят целите и начина на действие на социалните институции.
Така напр. при приоритетност на равенство в обществото (все пак, и тук има различия – зависи от характера на равенството – комунитарен или либерален и пр.), е възможно налагането на такава стратегия, при която образователната социална институция се пригажда така, че да обхваща максимален брой деца, при обучението на които се поставят такива именно изключително ниски критерии, които да могат да бъдат изпълнявани от всички, при което по отношение надвишаващите тези критерии се предприемат специални методи и средства за техното оставане на това именно ниво (тоталитарен модел на равенството); или пък, при либералния модел на схващането за равенство критериите са такива, че всеки, който може да ги преодолее, преминава в друг, по-висок социален слой; а при приоритетност на елитарността образователната социална институция дава възможност за обхващане в нея само на децата от определен социален или интелектуален слой.
Или, ако в дадено общество културата е ориентирана към даване на изключително висока оценка именно на индивидуалните постижения, то в това общество икономиката ще се развива в приоритетно капиталово направление, при което ще съществуват най-разнообразни начини за участие както в трудовия процес, така и за реализиране в свободното време; обратно, при ориентация към даване на висока оценка именно на груповите характеристики, икономиката ще бъде ориентирана към комунитарно (комунистическо) направление, при което не само участието в трудовия процес, но и в реализирането на свободното време ще доминира еднообразността.
На културно ниво начинът на решаването на основните проблеми зависи от утвърдените в това общество ценностни приоритети. Всъщност, те взаимно се обуславят – от една страна ценностните приоритети предопределят начина на решаването, а от друга - начина на решаването, утвърждава и увековечава като приоритетни тези именно ценности.
По начало всяко общество се сблъсква с три основни проблеми, но в различните общества начинът на решаването на тези проблеми е различен и зависи преди всичко от утвърдените и доминиращи в това общество ценностни приоритети. Този именно начин на решаване на тези проблеми, който е най-адекватно съответствуващ на ценностните приоритети в рамките на даденото общество, се счита на легитимен в това общество.
Б. Първата фундаментална проблема, с която се сблъсква всяко общество, се отнася до характера на взаимоотношенията между индивида и групата (обществото), при което решението винаги зависи от културната ценностна ориентация на даденото конкретно общество, формираща основната биполярна дименсия, характеризираща всяка една култура като ориентирана:
Þили към признаването на автономността на индивида - и по този начин към приемането на тезата, че групата, обществото и държавата представляват нещо трето и външно по отношение на индивидите, характера и същността на което изцяло зависи именно от конкретноисторическата напълно суверенна договорна воля на индивидите. Според Ш. Шварц[2] ценностите, които изразяват схващането за индивида в това отношение, са „ценности на автономността”, а тези ценности, от своя стана, могат да се отнасят: ãкакто до идеите, мислите и поведението, и да се изразяват в ненакърнимост на правото на любопитство, толерантност и творчество, представляващи основата на т. нар. „интелектуално-поведенческа автономност”; ãтака и до ненакърнимост на правото на позитивен афективен (чувствен и емоционален) опит, представляващи основата на т. нар. „афективна автономност”;
Þили към признаването на неавтономността на индивида и господството на групата над неговата воля, поведение и интереси, и по този начин към приемането на тезата, че групата, обществото и държавата са нещо вечно и неизменно по отношение на индивида - нещо, което не само по същество не зависи от неговата индивидуална воля, а и тотално предопределя и пронизва неговата индивидуална воля, и че индивидуалната воля на индивида тук всъщност съществува и може да съществува единствено като еманация или резонанс и реализация на стоящата над него групова (обществена, държавна) воля. В рамките на това решение значимостта и ценността на индивида се определя единствено от неговата идентификация с групата, нейните ценности и нейния начин на живот. Според Ш. Шварц главното тук е доминирането на ценностите, акцентиращи върху консерватизма, върху запазването на статуквото, върху предпазването от действия или склонности, които нарушават солидарността в групата или традиционния ред, при което в рамките на това решение главните ценности са: семейната и колективната (родовата, племенната, етническата, народностната националната) сигурност, зачитането на традициите, социалният ред, изпълнителността, самодисциплината, умереността, почтителността, вярата в общи идели.
В научната литература съществуват множество и разнообразни доктринални описания на тези два основни типове взаимоотношения между индивида и групата, при което различните автори дават различни наименования на двете основни понятия. Така, най-често срещаното описание на този тип взаимоотношения е техното характеризиране като „индивидуализъм-колективизъм”[3], „автономност-свързаност”, „независимост-зависимост”, „егоцентризъм- социоцентризъм”, и др.
В. Втората фундаментална проблема, с която се сблъсква всяко общество, се отнася до т. нар. „отговорно социално поведение”, и тя се свежда до това „Как да бъдат накарани членовете на обществото да координират действията си и да зачитат правото на другия”; начините за решаването на тази проблема са два:
Þв културите, в рамките на които индивидът се схваща като „автономен Аз”, социалните институции извършват т. нар. „социализация на индивидите” по такъв начин, че индивидите да интернализират ценностите на егалитаризма, т. е. „всеки индивид да гледа на другия като на равен на себе си и имащ същите възможности”. В тези култури се използува фактът, че всички хора, така или иначе, са обвързани с ценностната система на съответната обществена организация, и в съответствие с нея имат и изпълняват различни йерархично подредени ценностни (общественозначими) роли, представляващи по своята същност именно „ценности на обществената йерархия”, които именно утвърждават легитимността на йерархичната организация на социума и на неговите ресурси. Според Ш. Шварц тези „ценности на обществената йерархия”, използувани за решаването на втората фундаментална проблема, са: *социална власт; *богатство; *авторитет; и *влиятелност;
Þв културите, в които Аз-ът не се схваща като автономен, неговите „индивидуални ценности” въобще не стоят във фокуса на процеса на социализацията, тъй като идентификацията с другите членове на същата група (обществото, държавата) естествено се свързва именно със задължението на индивида да проявява тотална грижа за тях. При този подход главното е да бъде осъществено тотално налагане на т. нар. „ценности на егалитаризма” и принуждаване на всеки индивид да участвува в т. нар. „коопериране на интересите”, при което по същество всеки индивид трябва да приеме, че всички други индивиди са „принципно равни на самия него”. Обикновено се приема: *че „ценностите на егалитаризма” са преди всичко: *социална справедливост, *свобода, *равенство, *мир в света, *отзивчивост, *отговорност, *честност и *преданост; *както и че това са ценности, които подкрепят трансцендентирането на индивидуалните егоистични интереси в името на другите. Анализът на комунистическия колективизъм обаче сочи, че егалитаризмът всъщност може да бъда еманация и тотална власт именно на егоизма.
Г. Третата фундаментална проблема, с която се сблъсква всяко общество, се отнася до връзката между човека и неговото социално и природно обкръжение. Начините за решаваното на тази проблема също така са два:
ÞПриемане на стратегията, насочена към приспособяване към света и неговото приемане такъв, какъвто е, при което главната насока на социалната дейност е сведена към съхраняване на съществуващия ред. В основата на тази дейност е залегнал т. нар. „принцип на хармонията”, според който ценностната ориентация на индивида е насочена към осъществяване на единство между него и неговото социално и природно обкръжение;
Þ Приемане на стратегията, насочена към активно покоряване и изменяне на света, на привеждането му в съответствие с човешката воля, и на непрекъснатия контрол върху неговите параметри. При тази стратегия светът се схваща като обект за експлоатация и задоволяване на личните или груповите интереси. Този тип решаване на проблемата за взаимовръзката между човека и заобикалящата го среда се базира върху ценности като *независимост, *успех, *самостоятелност, *амбициозност, *безстрашие, и др., които в техната съвкупност условно могат да бъдат наречени „майсторство”, и които по същество подкрепят човешкото индивидуално или групово себеутвърждаване чрез изменение на природната и социалната среда.
Д. Анализът на решаването на посочените три фундаментални проблеми, с които се сблъсква всяко общество, разкрива, че съществуват шест ценностни категории, които характеризират всяка култура, а именно: *консерватизъм, *автономност (интелектуална и афективна), *йерархия, *егалитаризъм, *хармония и *майсторство, и че тези ценностни категории формират три биполярни дименсии, отразяващи основните конфликти, пред решаването на които е изправено всяко едно общество: Þавтономност – консерватизъм; Þйерархия – егалитаризъм; и Þхармония - майсторство.
От гледна точка на основните начини на решаването на трите фундаментални проблеми в Европа съществуват два различни ментални и културно-ценностни модели, като основното различие между тях се определя от схващането за отношенията между индивида и групата (обществото, държавата), между „Аз и Другия”, между „Ние и Те”:
ÞЗападноевропейската менталност и култура се изграждат върху ценностите на автономността, в основата на която е залегнала представата, че индивидът е свободен и има право на относителна независимост от групата, и че социалната взаимосвързаност между индивидите не е имплицитно дадена, а е нещо, което може да бъде обсъждано и договаряно; тук отграничаването между „Ние и Те” има функцията за подчертано осъзнаване на различията, на самобитността, на спецификата и основанията за гордост, и само в изключително редки случаи – за противопоставяне;
ÞИзточноевропейската менталност и култура – обратно - е изградена върху доминирането на представата, че индивидът е преди всичко част от групата и е длъжен да споделя и поддържа груповия начин на живот, да поддържа статуквото и да се стреми към съхраняване на традиционния ред. Тук отграничаването между „Ние и Те” има функцията не само за подчертано осъзнаване на различията и самобитността, но и за противопоставяне и непримиримо отричане (разбира се, често пъти много добре замаскирано), при което, особено при българите, главната цел на „Ние” като правило съвсем не е насочена към това „да постигне Себе си чрез Себетворчество”, а е „да постигне Себе си чрез унищожаването или унижаването на Те”.
Е. Разбира се, както всяка отделно обособена менталност и култура, така и българскага съвсем не е еднозначна, еднопосочна и еднопластова, а е многолика и противоречива, което обстоятелство обуславя и рисковаността на стремежа към търсене и извеждане на универсални и претендиращи за пределна точност формулировки на характерологичните черти. Все пак, обаче, в контекста на търсенето и извеждането на най-характерните черти на българската менталност и култура съществено внимание заслужават мненията на редица видни или водещи български културни дейци.
Така напр. Николай Хайтов, който е eдин от видните познавачи на българската етносна менталност и култура, при обосноваването на нейните водещи характеристични белези цитира един древен арабски пътешественик, който бил отбелязал в хрониките си, че когато някой българин прояви някаква способност, другите му отсичали главата и го оставяли на орлите[4]. Според нас тази несъмнено все още налична като дълбоко същностна черта на българите (макар и отдавна трансформирана и модифицирана в множество други малко или много замаскирани проявни форми) представлява форма на генетична социална унаследеност на култовия навик на траките да изпращат при боговете като свой „посланик” всеки младеж, у когото са били забелязвали наличието на онова нещо, по което той се е бил отличавал от множеството, и което е било преценявано като „Божествена искра”. Впрочем, по своята най-дълбока същност този подход има характера на своеобразна отрицателна селекция.
Тодор Икономов наблюдава, че българите имат способността да гледат на чуждото с уважение и преувеличение на силата и достойнството му, а на себе си - като на нещо „долно и нищожно”; той сочи, че „това пагубно свойство” „е първата причина за всичките наши несполуки и неуспехи”, и че вероятно или е било залегнало още в „корените и свойствата на нашето племе, или е било привнесено в нашия характер от историческите обстоятелства”[5].
Петко Р. Славейков пише, че „не ще сбърка някой ако би рекъл, че ний сме по-малко хора, отколкото сме добри овце, които носим вълна не за нас си, а с млекото си храним повече чуждите”; че българинът се отличава от съседите си по една много характерна черта – „той живее със семейството си за себе си, от него отсъствува чувството към цялото му отечество”; че за разлика от гърка, който винаги показва добрата страна на своя сънародник и винаги се отнася към него с доверие, то българинът винаги търси да види опаката страна на сънародника си, винаги се отнася към него с недоверие, и по изключение не му приписва злонамереност, винаги усеща наслаждение и се радва да види брата си и ближния си охулен и унизен, и че всичкото това произтича от злъчната призма, през която българинът винаги гледа на предметите; впрочем, П. Р. Славейков изрично е записал следните думи: „не сме народ, не сме народ, а мърша - това ще кажа и с това ще свърша”[6].
Любен Каравелов се учудва, че нито един друг народ не търпи толкова, колкото търпи българският да бъде язден, безчестен, убиван, грабен, подиграван; дори когато дядо му е отровен, баща му е убит, майка му е обезчестена, сестра му е потурчена, брат му е затворен, дъщеря му е окаляна - българинът не само търпи, но се и хвали с търпението си и с верноподаничеството си. Л. Каравелов сочи, че по-големият брой от еничарската и кърджалииската войска, охраняващи турската империя, са били българи по своя произход; и че всички, които най-вярно служат на турската власт, винаги се оказват българи. Л. Каравелов добавя, че изпитана и несъмнена истина е, че българският народ не умее да оцени честните и народолюбивите хора, и почти винаги оставя своята съдба в ръцете на най-подлите шарлатани и на най-калпавите личности; че всеки един българин туря своите лични интереси по-високо от обществените, и че поради това той счита, че с обществените дела се занимават само нехранимайковците, лапнишарановците, бунтихристовците; че народностният характер на различните народи се съдържа и в песните му – така, докато в песните на черногорците се възпяват героите, които секат главите на турските поробители, докато в песните на сърбите се възхваляват умните и енергичните крале, то в песните на българите се възхвалява домашният бит – сурите биволи, ваклите овце, жълтите нивя. Специално внимание заслужават думите на Л. Каравелов, че „в България човек не само се бои да говори каквото и да е за ползата на своя народ, но не може и да мисли за това, защото брат се бои от брата си и син - от баща си”[7].
Иван Вазов констатира, че „жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки. Не говорете ми за изключителните времена, не оправдавайте чрез политическите бури това ужасно проявление в нашия народен характер”[8].
Димитър Маринов отбелязва, че българинът е „такова страхливо, покорно и раболепно създание, щото в своята покорност и раболепие е преминал всяко понятие за покорността. Достатъчно е било да се появи един турчин в средата на няколко десетки българи и да ги накара за извършат непонятни низости”; той подчертава, че тази покорност се е предавала от поколение на поколение, и с нея бащите са възпитавали своите деца и са ги привиквали към хомота, който ги е очаквал в обществения им живот[9].
Константин Петканов е шокиран, че „никой българин не счита себе си за по-ниско стоящ от другите; обратно, всеки е склонен да се постави наравно с най-достойния, и тази черта на българина определя както обществения, така и личния му живот. В обществения живот тя се проявява като един демократизъм, който не търпи различия и затрива личностите, а в личния - като самоотвержено служене на рожбата… Само у нас ще намерите разсилни, които ядят само хляб и сол, за да издържат децата си в гимназията наред с децата на своите началници”[10].
Константин Гълъбов стига до извода, че „през своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци”[11].
Според Йордан Йовков Елин Пелин бил казал, че „ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта”[12].
Петър Мутафчиев е наясно, че главната черта в целия исторически живот на българите е отсъствието на каквато и да е постоянност и приемственост; според него, освен това, най-характерното за българина като физически и психологически тип е неговата тромавост и слаба подвижност, бавността в движенията, в схващанията и в мисловния процес, поради което биволската кола е емблема не само на материалния бит на българина, но тя е и олицетворение на неговата духовна природа[13].
Според Спиридон Казанджиев дълбоките причини на нашите основни недостатъци е в забравата, лекомислената безотечественост, слабото национално съзнание, липсата на исторически усет и политически такт, липсата на традиция и перспектива в националния живот, липсата на дистанция и пиетет в обществения живот, пълното отсъствие на социално чувство и на обществена отговорност[14]
[1] Williams, R., The concept of values, in: International Encycpopedia of the Social Sciences, 1968, New York, vol. 16.
[2] Ш. Шварц е ръководител на първото в света междукултурно изследване на ценностите, извършено през 90-те години, в което са взели участие повече от 50 държави. (Вж.: Schwartz, S. H., W. Bilski, Toward a theory of the universal content and structure of values: Extension and cross-cultural replications, in: Journal of Personality and Social Psychology, 1990, Vol. 58, p.878-891; Schwartz, S. H., Universals in the structure of values: Theoretical advances and empirical tests in 20 countries, in: M. Zanna (ed.), Advances in experimental social psychology, 1992, Vol. 25; Schwartz, S. H., Beyond individualism-collectivism: New cultural dimensions of vallues, in: Kim, U. (ed.)., Individualism and collectivism: Theory, method and application, Newbury Park, 1994, p.85-119; Schwartz, S. H., M. Ros, Values in the West: A theoretical challenge to the individualism-collectivism cultural dimension, in: World psychology, 1995, Vol.1 (2), p.91-122; Schwartz, S. H., A. Bardi, Influences of adaptation to communist rule on values priorities in Eastern Europe, in: Political psychology, 1997, Vol.18, p.385-410.
Други критерии за разграничаване на културите: зачита ли се човекът като личност, ценна сама по себе си, или се приема, че "няма незаменими хора" /сталин/; счита ли се, че семейството трябва да възпитава децата или те се дават в "детски градини" - има изследвания, според които откъсването на децата от семейството им преди седем годишна възраст причиняват деформации на личността им; смята ли се, че хората трябва да бъдат целомъдри в брака и преди брака, или може да се живее "на свободни начала"; впрочем има неразсекретени архиви на папската държава, които биха осветлили последния въпрос...
ОтговорИзтриване