В. 1) След изключително дълго време (седем векове) на етнонародностна безпаметност българските католици, и преди всичко Петър Парчевич (1612-1674) са първите българи, които са издигнали „българската етно-народностна идея”, и именно тяхна е заслугата за духовната (идейната) подготовка на избухналото през 1688 г. Чипровско въстание.
По установената от Русия традиция, обаче, името на този българин винаги е било тенденциозно и поради идейно-политически причини пренебрегвано от българската историческа наука, и причината за това е: Þ че неговата българска национална идея е била основана върху католическото, а не върху контролираното по това време от Русия източно-православно християнство; и Þче неговата идея е била свързана с произтичащото от тази ориентация разчитане за нейното осъществяване благодарение на Западна Европа, и преди всичко на Италия и Австрия, а не благодарение на славянството и преди всичко на Русия.
2) Към най-ранния стадий на процеса на формирането на българското народностно съзнание следва да бъде отнесено светското произведение „Историята на превземането на славния град Цариград”, което е било известно като „Повест за превземането на Цариград”.
Това произведение, макар и да е представлявало руска печатна книга от 1713 г., е било сравнително широко навлязло в българската книжнина и оказало съществено влияние върху тогавашната българска интелигенция. В повестта се съдържа описание на падането на Цариград под турска власт през 1453 г.; посочва се, че той е бил столица на „преславно гръцко царство”, като в същото време образът на гърците е обрисуван крайно негативно и отрицателно; османското нашествие се окачествява като божие наказание, сполетяло царството заради сребролюбието, завистта и раздорите сред гърците, както и заради извършените от тях беззакония и грехове. Това произведение има стойността на първия писмен паметник, в който „образът на гърка” е обрисуван като „образ на другия”, и в този смисъл е бил първият симптом за формирането на разграничителната ос „Ние - Те”. С това светско произведение фактически е било започнало „подготвянето на почвата” за появата на подчертано източно-православното произведение на Паисий Хилендарски.
3) В периода около 1750-1751 г. са били разпространени т. нар. „Слова” (или „Сборници”) на книжовника от рилския манастир Йосиф Брадати (1714-1758), в които той сочи, че християните са били загубили царството си, защото не са се търпели един друг, и дори уточнява, че „докато имахме благочестиво царство, гъркът не се покори на българския цар, българинът не се покори на гръцкия цар. Когато Бог видя тяхното непокорство, отне от тях царството и всяка власт и я даде на агаряните. Рече Господ: „Дадох ви царство и господство, а вие не пожелахте един другиму да се покорите. Сега ще ви предам в ръцете на нечестивия агарянин, със сила да се покорите на него и да ви наричат неверници и беззаконници … да останете подвластници и послушници и покорни на нечестивия””.
По същество тези „Слова” имат подчертан изпочноправославен характер и насоченост както към изискване за устойчивост във вярата, така и към легитимиране на агарянската власт като пратена от Бога. Все пак, обаче, стойността на тези текстове е състои в това, че в тях се подчертава „другостта”, „различието” между обединените от християнската вяра българи и гърци.
4) През 1761 г. в Атонския манастир е написана от неизвестен (за нашето съвремие) автор книгата „История вкратце о болгаро-словенском народе”.
В нея авторът, без да проявява антигръцки настроения, подчертава, че проявява недоверие към гръцките извори за българската история, и че поради това ползува труда от 1756 г. на католическия далматински монах А. Кашич-Миошич „Приятен разговор за славянския народ”. В нея авторът описва безкрайните войни на българите с византийските императори (наричани „гръцки кесари”) и византийците (наричани „гърци”), без, обаче, да употребява отрицателни квалификации за гърците.
5) През 1762 г. Паисий Хилендарски (1722-1773), който несъмнено лично е познавал анонимния за нас автор на „История вкратце о болгаро-словенском народе”, завършва своето съчинение „История сляванобългарска”.
В него той сочи редица видни предци на българското народностно величие и призовава всички българи да запазят и развият своята естествена народностна българска и славянска по своя характер самоличност. Той характеризира българина, като подчертава неговите положителни качества, за да възрази по този начин на „гръцкото високомерие”, с оглед на която цел той е изтъкнал като същностни черти на българина неговата незлобивост, гостоприемност, милосърдност, справедливост, при което е подчертал, че българите са „страшни всему миру” и са „мал народ, но непобедим”.
За Паисий човешката история е цикъл, в който се редуват възход и падение, а естествената народностна самоличност е ценност, която е дар Божи, отказването от който е трудно, недостойно и неизгодно. Той изхожда от разбирането, че в момента гръцката народностна култура и икономическо положение са много по-развити от българските, и поради именно тази причина гърците са успели да се възползуват от т. нар. милет-система на Османската империя, включително и от специалното благоволение на султана за признаването на намиращата се под техното ръководство самостоятелна (автокефална) Цариградска патриаршия, и специално набляга, че това гърците са постигнали поради съзнанието им, че имат славно минало. Той подчертава, че поради тези си успехи гръцката народностна култура е много по-примамлива за българите, но че и българите имат не по-малко славно минало, и че те трябва да се опрат на него, за да изградят собствената си българска народностна самоличност; а това, според него, може да стане само чрез преодоляване на собствения си народностен нихилизъм и надмогване стремежа на Цариградската патриаршия към елинизация на българския народ.
Всъщност главната идея, заложена в съчинението на Паисий Хилендарски е, че народностното самоутвърждаване и признаване на българите по същество следва да стане в рамките на установената от Османската империя милет-система, поради което то преминава преди всичко през ожесточеното съперничество и борба против гръцката култура и църковна система, а не срещу Османската държавно-политическа и културна система[1].
В съответствие с така очертаната стратегия той прави такива описания на стари и нови исторически събития, които му позволяват да изтъкне негативните черти на гърците и да подчертае, че българите винаги стоят по-високо от тях. За все пак реално съществуващия факт, че българите са останали „прости и неучени за изкусно писание” той директно обвинява гръцката духовна власт (Цариградските патриарси), която с турска помощ завладяла и поставила под своя власт Търновската патриаршия, закрила българските училища и наложила гръцкия език в училищата.
След като написал в манастира в Атон (Света гора) своя „Български манифест”, Паисий Хилендарски се заел сам да го разпространява, и за тази цел тръгнал от Котел, който по онова време е бил едно от най-заможните български населени места. Там именно, през 1765 г. е бил снет и първият препис на „История славянобългарска”, но в продължение на почти цял един век Паисиевото съчинение е импонирало в известна степен на тогавашния български елит, но то е срещало само преписвачи, а не и последователи.
6) Първият препис на Паисиевото съчинение е бил извършен от Котелския поп Стойко Владиславов (1739-1813; който по-късно е станал епископ и е известен под името Софроний Врачански), но в своята по-сетнешна дейност той категорично е изоставил главното внушение на Паисий Хилендарски относно българската идея и пътя за народностно самоутвърждаване, и вместо да води антигръцка пропаганда, чрез множество преводи от гръцки език е демонстрирал уважение към гръцката култура и е поставял акцента върху българското, без да го противопоставя на гръцкото.
7) През 1792 г. йеросхимонах Спиридон (?-1815) написал книгата „История во кратце о болгарском народе словеском”, в която наред с темпераментното описание на опустошителните набези на кърджалиите директно обвинява Цариградската патриаршия като подстрекател на турците да изтребят много българи и сърби[2].
8) През 1814 г. българи се включват и участвуват в дейността на гръцката революционна организация „Филики етерия”, а през 1821-1826 г. - и в Гръцката национална революция.
Това несъмнено показва, че за българите от онова време гъркът е бил считан за потенциален съюзник, който трябва да бъде подкрепен[3].
9) През 1824 г. Петър Берон (1800-1871) издал своята малка книжка „Рибен буквар”, в която подчертавал, че утвърждаването на българската народностна идея преминава през борбата против невежеството, която пък изисква модернизация на българската просвета и създаване на собствена култура.
По-късно, през 60-те години, в своето осемтомно съчинение „Всенаука” (Panepistemie) той обосновал идеята, че утвърждаването на българската народностна идея следва да стане не в конфликт с гърците и техната народностна идея, а чрез съревнование в полето на науката и културата - при това не само с гърците, а с цяла Европа.
Тук следва да се има предвид, също така, и дейността на специално командирования в българските земи от Руската имперска академия на науките украински историк и славяновед Юрий Венелин (1802-1839), и най-вече патриотично-романтичното въздействие на неговото тритомно съчинение, посветено на българската история.
Освен това, тук следва да се има предвид и реалната практическа дейност, извършена от Васил Априлов (1789-1847), който през 1835 г.е създал в Габрово първото модерно българско училище.
10) Изключително важен момент в развитието и утвърждаването на българската народностна идея е свързан с дейността на Неофит Бозвели (1785-1848), който в императивна метафора издига идеята за „Майка-България” (Мати Болгария), чийто деца й дължат беззаветна преданост (която идея, впрочем, съвсем неслучайно никога не намира прием и не се налага сред българския народ!); а после, възползувайки се от предприетата от Високата порта политика на реформи, той се опитва да превърне досегашните спорадични сблъсъци за църковна независимост в масово движение и вдига на борба срещу Цариградската патриаршия Търновската епархия, която е най-голямата по него време българска епархия.
Заслужава внимание фактът, че в тази борба Неофит Бозвели привлича като най-важни стратегически съюзници не само Католическата църква, но и … самата Висока порта, и именно благодарение на тех българите успяват да принудят Цариградската патриаршия и стоящата зад нея Русия да направят конкретни отстъпки[4], представляващи важен практически момент в утвърждаването на българската народностна идея.
Съществено внимание заслужава и изключително важният момент от цялата тази борба – по това време Цариградската патриаршия е поддържала властта си над българите не толкова благодарение на турския султан, а преди всичко благодарение на непосредствената закрила на Русия и руския цар, и след постигането на тези успехи на българското народностно движение, по настояване на руския посланик в Цариград Неофит Бозвели е бил изпратен на заточение, където и умира.
11) Най-важният момент при утвърждаването на българската народностна идея, обаче, представлява дейността на Георги Раковски (1821-1867), който, макар и да признава значението на борбата за духовна независимост от Цариградската (гръцка) патриаршия и необходимостта от създаване на българска автокефална църква, поставя главния акцент не върху това, а върху необходимостта от създаване на отделна и самостоятелна българска държава[5].
Така, Г. Раковски внася най-съществения момент в българската народностна идея, тъй като стремежът към създаване на своя собствена държава е иманентно присъщ на всеки народ, и същинската народностна идея по същество е невъзможна без стремежа към създаване на своя собствена държава.
12) Виден представител на българската народностна кауза е и роденият в Сливен д-р Иван Селимински (1799-1867) - активен участник в Гръцкото въстание от 1821 г., получил докторат по медицина в Италия, живял в Румъния и Гърция, участник в Кримската война заедно с организирания от него отряд от хиляда души в помощ на руската армия.
От първоначално ревностен поклонник на гръцката просвета, той преминал в поклонник на руската и яростен критик на гръцката, а впоследствие - и в непримирим критик и отрицател на всичко гръцко, включително и на достойнствата на революцията, в която бил взел най-активно участие.
[1] В това, впрочем, се състои и главното различие между стратегията на Петър Парчевич за народностно самоутвърждаване, и тази на Паисий Хилендарски.
[2] Във връзка с тази теза видният български историк Йордан Иванов изрично и категорично пояснява, че по онова време Цариградската патриаршия въобще не е имала никакъв елинизаторски план и че тази легенда е измислена (Вж.: Иванов, Й., Гръцко-български отношения преди църковната борба, сб. Сборник в чест на Л. Милетич, С., 1911; Иванов, Й., Избрани произведения, С., 1982, Том 1, с.159-160). Н. Данова обаче подчертава, че тази измислица все пак е несъмнено свидетелство за вече оформено „негативно отношение към патриарха, битувало сред българските монашески братства”, и че в Света гора и Рилския манастир вече е било оформено съперничество с Цариградската патриаршия (Вж.: Данова, Н., Представата за „другия” на Балканите: образът на гърка в българската книжнина през XV – средата на XIX век, сп. Исторически преглед, С., 1993, кн.6, с.22).
[3] Вж.: Тодоров, Н., Филики етерия и българите, С., 1965; Тодоров, Н., В. Трайков, Българи-участници в борбата за освобождение на Гърция, С., 1971.
Няма коментари:
Публикуване на коментар