НАСЕЛЕНИЕТО ПРОТИВ ЗНАНИЕТО

Българската визия за Знанието и хората на Знанието

В полето на православната руска и българска ментално-културна реалност интерпретацията на понятията „народ” и „интелигенция” се осъществява в рамките на доста широк релационен тип отношения, при което съдбата и ролята както на „народа”, така и на „интелигенцията” встъпват като постоянна дискурсивна и мотивационна база за говорене и за поведение, отразяваща своеобразен „вербалистичен и поведенчески кръг”, в рамките на който като правило и двете страни безапелационно схващат народа като някаква мистифицирана свръхинстанция, пред която другата страна е „непростимо провинена”.

Така, в класическата руска литература, и преди всичко сред авторите на знаменития сборник „Вехи” („Жалони”) интелигенцията е интерпретирана като носител на колективистично квазирелигиозно съзнание, съпроводено с изключителна емоционалност и слабост на умствения живот, с доброволно наложена автоцензура, с подчертана морална страхливост, със строго пристягане в морален мундир, със затруднена социална и лична самоидентификация, със сакраментализиране на „общественото” и с почти пълна липса на интерес за лично усъвършенствуване.

От своя страна в класическата българска литература интелигенцията е интерпретирана като носеща една изключително широка гама от негативни черти, а именно: липса на съзнание за Месия, нравствена провала, идейна безпътица, лутане, хаотичност, конюнктурност, капитулантство, конформизъм, провинциализъм, инертност, безвремие, подражателство, безкритичност, липса на оригинални идеи и на духовна активност, отчужденост от народа, космополитизъм, създаване на „неслужещо” изкуство, политическа неподготвеност, историческа незрялост, пусти социални мечтания, доктринерски увлечения, атомизиране, разделяне на лагери, партизанство, недалновидност, неспособност за участие и повеждане на масата във формирането на активна и критична позиция, нравствена недоразвитост, продажност, гнилост и разваленост, и прочее[1].

В класическата българска литуратура подчертано силно изпъкват и доминират именно онези черти на българската интелигенция, които имат негативан характер, и изключително рядко се срещат определения, според които тя е „носител и изразител на будното съзнание на народа”, „светилник на народа”, „цветът на народа”, „въплътителка на жаждата да се намери опорна точка”, „спонтанен водач на народа”, „локомотивът, комуто съдбата е отредила да изтегли българския свят от сивите блата на псевдоисторическото съществуване”.

Тези именно количествено-съпоставителни величини съвсем не са случайни – в цялостната оценка на интелигенцията те са „дискурсивни елементи от латентния пласт” на представата на българина както за своята принадлежност, така и за принадлежността на българската интелигенция към Знанието, и по-точно на представата за своята и на интелигенцията принадлежност към едната или другата от двете основни енергетични характеристики и на двете основни енергетични проявления на това Знание, а именно: „Тъмното Знание” и „Светлото Знание”.

Именно това дискурсивиране дава възможност за „прехвърляне” на представата на народа, на представата за народа, на представата на интелигенция и на представата за интелигенцията в смисловото поле на митологичните конфигурации и на сложно обратимите метафорични калкулации.

В това дискурсивиране е доминантно предпоставено, че „Тъмната страна на Знанието” („Зловещото Знание”) принадлежи именно на и само на интелигенцията, а „Светлата страна на Знанието” („Светлото Знание”) принадлежи единствено на народа; и че само една съвсем малка част от интелигенцията е принадлежна към народа, че това е т. нар. „народна интелигенция”, която е принадлежна към „светлата енергия на Знанието”.

Проследяването на генезиса и топологията на тази митологична конфигурация разкрива, че тя е подчертано стереотипизирана и дълбоко заложена в социалния генофонд (в социогенома) на определени етнически и културни образувания, каквито са онези, които биват интерпретирани като принадлежни към т. нар. Homo Balkanicus Homo Bulgaricus.

Тази именно представа, обрисуваща интелигенцията като „отровителка на чистите народни извори”, дава само до известна степен обяснение и на дълговечната и подчертана склонност на българина са се самоидентифицира като „принадлежен към народа” и да бъде подчертано противопоставително настроен срещу интелигенцията. Тази интерпретация, впрочем, е само един от частните случаи на „вековната българска подозрителност и противопоставимост” към „различието”, „другостта” и „чуждостта”, тъй като в тази конфигурация самото Знание въобще „напълно естествено” е причислявано към „чуждостта”, към „неприсъщността за българина”, а следователно - и към всичко онова, което изисква и налага енергична и неотстъпчива противопоставителност.

Това именно дискурсивиране дава възможност за любопитни ситуативни маневрирания и в една друга метафорична конфигурация: за редополагането, респ. за саморедополагането, на народа в семантичното поле на „Тъмното (Зловещото) Незнание” и на интелигенцията – както в полето на „Тъмното (Зловещото) Знание”, така и в полето на „Светлото Знание”. При тази интерпретация или калкулация е предпоставено, че благодарение на своята по-голяма социокултурна мобилност интелигенцията притежава способността да овладява „Знанието” (двете страни на Знанието или двете Знания), да го интерпретира и да го транслира (трансферира) при народа; а народът, от своя страна, притежава сложния набор от способности да приема или да не приема транслираните при него Знания, да бъде доволен или недоволен от транслатора или от Знанията.

След така направено разкриване на „образа на народа” и на „образа на интелигенцията”, важно значение в посочената релация има и разкриването на „образа на Знанието”.

Преди всичко тук Знанието се разглежда от гледна точка на неговото „притежание”, при което и в двата основни варианти на неговата „собственическа принадлежност” се предпоставя,че то е именно „Знание”, а не „Познание”, т. е. че то е нещо, което субектът или има, или няма, и че „неговото имане” е резултат само и единствено от някаква мистична или мистериозна „изначална даденост” и „посветеност”, а съвсем не на „Познание” и на „Опит”; както и че то, всъщност, е едно „недостъпно ирациоинално Знание” – недостъпно за „Другия”, който „не го притежава изначално”; и че „Другият”, все пак, действително би могъл в резултат на „Опита” си да се „докосне” до онова, което се нарича „Познание”; но че, все пак, „Познанието” е „несъизмеримо” със „Знанието”, и че стремежът на „Другия”, „непосветения” към „Знанието” е и може да бъде и да си остане само ефимерен.

На второ место и в двата варианти на „притежаването на Знанието” (от народа или от интелигенцията) самото „Знание” се схваща като една неясна и тайнствена магма или епистема, заложена като памет дълбоко в недрата на своя притежател и изпълняваща мистичната функция на върховен обединител и арбитър за всичко и за всички.

Всичките тези варианти на релативно ситуиране между „народ”, „интелигенция”, „знание”, „незнание”, „дължимо” и „недължимо” закономерно и естествено залягат дълбоко в социокултурния фонд на съответната общност, и така стават едни от важните фактори за общностната и индивидуалната лична съдба.

При това, специално в социокултурния свят на българина, тези релации имат своята особеност и специфичност, кристализирала в доста своеобразната феноменология, известна като Homo Bulgaricus. В тази именно феноменология всичките възможни интерпретации на народа са извадени от всяка подлежаща на дебатиране зона, при което той, народът, е предпоставен като „изконно недосегаем” за каквато и да е същностна критична позиция. Така, именно върху тази предпоставителност е било наложено и схващането, че всичкото онова, което пределно очевидно е негативистична характерност на българина, всъщност, въобще не е заложено в неговата изначална същност, а е резултат от принудително наложените му условия; истината, обаче, е пределно проста и е точно обратната: съдбата на всеки народ е закономерен резултат именно от неговите същностни характеристики, които са дълбоко заложени в самия него и неизбежно се проявяват като причини. В посочената интерпретация, обаче, като „виновни” за „историческата съдба на българина” са фиксирани само и единствено „Другите”, които са интерпретирани като „виновници проклети”, „сган събрана”, и прочее, и прочее.

В същото това време всичките възможни интерпретации на интелигенцията са сведени до „напълно естественото схващане”, че именно тя и само тя е единствено възможният виновник за всичко негативно в историческата съдба на народа. В механизма на тези интерпретации са заложени образите на две широко разпространени културни, дълбинно митологични и стереотипизирани конфигурации, а именно:

ÞИзбраникът или обреченият носител на Знанието е онзи, комуто никой нищо не дължи, но който включително и с цената на кръвта си е длъжник за Спасението на всички и за всичко;

и ÞНародът е този, който не дължи никому нищо, но нетърпеливо чака дължимото му от „Другите” и полагащата му се „Светлина на Знанието” или „Свещена Спасителна кръв”.

В пределите на специфичния ареал на Homo Bulgaricus, обаче, „изначалната функционална виновност” на интелигенцията е допълнително обременена и от „ситуативната прагматизация на Знанието”, изразяваща се в това, че още в най-дълбокия исторически пласт на българския социум здраво е била залегнала агресивната стратегия на обществената менталност и на институциите, насочена към това никога да не се дава пълна икономическа независимост на образованите хора и те да бъдат постоянно свеждани до границата на битовото оцеляване.

При това е любопитно, че дори и в случаите на интерпретиране на „Знанието” като „Собственост” („Притежание”), в ареала на българския социум този „специфичен Собственик” така или иначе все пак винаги е бил поставян и самопоставян в условията на страхливо треперене над „собственост”, при което страхъг от нейното загубване го е превръщал от „Собственик на Знанието” в „Собственост на Знанието”, при което самото „Знание” е схващано като „Собственост на държавата или на обществената Институция”.

Целта на тази хилядолетна Византийска (Православна) стратегия е била както да бъде обезпечено поглъщането на образованите хора от съществуващата държавна машина, така и тези хора да могат да бъдат дискредитирани и унищожени по всяко време от обществените механизми за контрол над личността.

Именно така е била унищожена същностната характеристика на Интелектуалеца, свързана с неговото право „свободно да снове между различните гледни точки за света” и да бъде (по израза на Карл Манхайм) техен независим публичен интерпретатор; и именно така на мястото на Интелектуалеца е било имплантирано чучелото, наречено Интелигент, разглеждано като елемент на т. нар. Интелигенция и имащо в нейните рамки същия статус, какъвто е статусът на индивида във феномена Съборност. Именно така се е появила и фигурата на отказалия се от своя суверенен индивидуален образ „Интелигент”, ясно схващащ себе си като напълно зависим „винт” от структурата и механизма на държавната машина и обществената власт, както и като колективистично принадлежен (подобно на насекомото към мравуняка или кошера) към слугинажната социална страта[2], наречена „Интелигенция”.

Така именно в специфичния ареал на Homo Bulgaricus много отдавна, преди две хилядолетия, а вероятно и за почти още толкова време, е бил „решен въпросът” за релацията „Знание и Власт”.

Така именно в българския социокултурен ареал безапелационно е било наложено схващането, че притежаваното от интелигенцията Знание задължително се нуждае от валидизиращата благословия на народа, за да може да получи своята социална ефективност; докато притежаваното от народа Знание може да бъде валидизирано и да получи социалната си ефективност директно, без каквото и да е транслационно участие на интелигенцията.

Тази съдбовна зависимост на интелигентското Знание от благоволението на народното Знание, което, по своята същност си е чиста проба народно Незнание, е получила своя напълно закономерен израз в трагичната история на българския социум.

Защото в историята на човечеството няма нищо по-зловещо от Незнанието[3], което е институционализирано като санкционно Знание.

Впрочем, като завършек специално на тази тема, нека тук споделя и нещо лично.

Всичките тези неща горе-долу ги знаех доста отдавна; някои от тях ги бях систематизирал и формулирал в резултат от изключително плодотворното ми пребиваване като студент във филологическия факултет и многобройните ми лични разговори с преподавателите по история на българската литература; но повечето от тех някак си все ми се струваха (или ми се искаше да ми се струва), че са отдавна отминал период от целостното българско битие, отнасящ се за времето поне половин век преди времето, в което аз живеех тогава.

След шестгодишен престой, в края на 1989 г. излязох от затвора, и воден от крехките ми илюзии за наложените от Света и от Европа условия и възможности за създаването на нормален политически живот в България, се захванах с активна политическа дейност; тогава, по необходимост, поне до края на 1994 г., започнах да посещавам по

няколко пъти всеки град и дори всеко по-голямо село, където провеждах масови събрания и срещи с населението и излагах политическите и юридическите си възгледи относно възможностите за реализирането на „нов път” в развитието на България.

Именно тогава, първоначално с почти шокова рефлексия, а после с Алеко-Константиновски хумор и сарказъм, започнах да установявам и категорично установих, че почти 98% от хората не само въобще не се интересуваха от моите и на другите като мен политически възгледи, но дори с неимоверна упоритост и пристрастност се стараеха да ми (ни) наложат именно своите абсолютно некомпетентни и примитивни възгледи.

Така, още през периода 1989-1994 г. по категоричен начин установих, че всичките масови политически събрания в България по онова време бяха израз именно на желанието и волята на „масовия българин” не да следва „своя лидер”, не да следва обективно и реално по-знаещия и по-компетентния от себе си, а да намери начин да наложи на политическите лидери именно своите възгледи и своята воля, и да им покаже, че „те са нищо без него”; че те, лидерите, за да могат на бъдат такива, трябва по-често, по-усърдно и по-чинопоклонно да се молят на масовия човек, за да изпросят неговото благоволение.

Тъй като по онова време бях (а и все още съм) и Председател на Съюза на юристите-демократи, и обикновено бях придружаван от внушителен екип от високотитуловани юристи, констатирах, че масовото посещение на моите публични изяви се дължеше и на още един фактор: почти всички идваха, водени от мистичното тайно желание да научат от мен и от моя екип „някакъв таен юридически ход”, „някакво тайно юридико-мистическо заклинание”, с което да решат някакъв свой стар „юридически казус”, почти винаги свеждащ се до съвсем неприкритото желание просто да бъде демонстративно отмъстено и навредено някому, обикновено съсед и най-често – брат или сестра.

---

[1] Плачков, И. П., Уипърсън за българската интелигенция, сп. Мисъл, С., 1894, кн. 12; Деборов, П., Интелигенцията в България, сп. Българска сбирка, С., 1895, кн. 9; Димитров, Д., За сюжетите в българската белетристика, сп. Мисъл, С., 1898, кн. 2; Кръстев, К., Българската интелигенция, сп. Мисъл, С., 1898, кн.1; Славейков, П. П., Българската поезия, сп. Мисъл, С., 1906, кн.2, кн.5-6; Атанасов, Н., За известните и премълчаваните, сп. Българска сбирка, С., 1907, кн. 4; Милев, Г., Краят на интелигенцията, сп. Пламък, С., 1924, кн.3; Бенароя, М., Българската национална душа, сп. Хиперион, С., 1925, кн.5-6; Кепов, И., Нашата действителност, Пловдив, 1927; Радославов, И., Нещо за българската интелигенция, сп. Хиперион, С., 1928, кн. 1; Гълъбов, К., Свръхпроизводството на интелигенция, кн. Зовът на Родината, С., 1930; Петканов, К., Българската интелигенция като рожба на отрицание на нашето село, сп. Философски преглед, С., 1932, кн.2; Константинов, Г., Национален романтизъм, в Сб.: Българската литература след войната, С., 1933; Гълъбов, К., Психология на българина, сп. Българска мисъл, С., 1934, кн. 1, кн.2; Василев, Вл., Алеко Константинов за родното, сп. Златорог, С., 1938, кн.9; Йорданов, П., Неизясненият човек и проблемата за българския роман, сп. Златорог, С., 1939, кн.7; Цветаров, Л., Пътищата на българската интелигенция, сп. Философски преглед, С., 1939, кн. 1; Казанджиев, Сп., Пред извора на живота, С., 1943; Войников, П., Култура, цивилизация и демокрация, С., 1945.

[2] Ситуацията, впрочем, е много по-зловеща: в специфичната българска менталност интелигенцията не само никога не е била „независима и непринадлежна никому, освен на себе ди”, но дори винаги е била считана за принадлежна на всеки, на всички и по всяко време. Така, в съответствие с една исторически наложена терминологична характеристика интелигенцията напълно закономерно е била метафорично съотнесена към исторически и битово познатата фигура на курвата и проститутката. И това, впрочем, съвсем не е само „една метафора”, тъй като бидейки винаги лишена от устойчива икономическа и социална идентификация, българската интелигенция закономерно е била включена в механизмите на съблазънта и стойностния оборот, в механизмите на покупко-продажбата на стоките, с които разполага и които се търсят на пазара.

[3] Ignorantio mater violentiae est. (Невежеството е майка на насилието). (Бел. ред.)

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").