Относно същността на два културно-цивилизационни маркери
За Западноевропейската култура и цивилизация денят 14 февруари е всеобщ народностен празник, чествуван като Ден на Свети Валентин, или иначе казано – Ден на тържеството на любовта. Това е празник, дълбоко залегнал в същностната характеристика на цялата Западна култура и цивилизация, и е известен като „Празник на влюбените”. Началото на възникването на този празник е ХІV век в Англия, откъдето се е разпространил не само в Европа, но и в европейските колонии.
Празнуването на този ден е свързано с ритуално изпращане на множество картички, представляващи т. нар. визуално обяснение в любов. Тези картички, наречени „валентинки”, са снабдени с лековити и закачливи стихчета с авантюристично съдържание (които също така се наричат „валентинки”), с изрисувани барокови орнаменти, купидони, амурчета и амурети, обикновено без подпис - за да присъствува и естественият елемент на „трепетно гадаене”. Пъстрите карнавали и баловете, естествено, са в основата на празнуването на този празник.
Люлката на този празник е градската културна среда, в която през Средновековието е тръгнал процесът на „приземяването на Бога” и на сакрализация на човешките чувства и деяния - еманципирането на индивида, откъдето именно се създават условията за самовглеждането на човека в самия себе си, в раждането на Аз-а като кортрапункт на „паството-стадо”.
Така, самият акт на изпращането на картичката се осмисля като недвусмислено послание на индивида, че извършва най-естествения човешки акт на себереализиране; този жест показва, че това е жест на човек, който цени както своите собствени индивидуално-личностни чувства и качества, така и тези на другите, но не и стихията на стадото и стадността (стадните импулси и характеристики). Естествено, най-тясна връзка с раждането и утвърждаването на този обичаи е рицарската и трубадурската традиция.
Този чисто светски празник, обаче, неслучайно е свързан с името на Свети Валентин, който е един от светците на католическия пантеон. Самата Църква мъдро твърди, че светският празник няма нищо общо с нея, но не се противопоставя на него; изборът на Свети Валентин като патрон на празника, обаче, е свързан с раннохристиянските легенди от ІІІ век и се приема, че поне двама са кръстниците, или поне две са легендите относно кръстника.
Съгласно първата легенда заради проповядване на християнството Свети Валентин е бил хвърлен в крепостната тъмница и после е бил обезглавен на 14 февруари, но по време на престоя си там той не само се бил влюбил в сляпата дъщеря на тъмничаря, но и воден от своята силна воля и силна вяра извършил чудо, в резултат на което тя прогледнала, а в нощта преди екзекуцията й бил изпратил пламенна любовна бележка, която завършвала с подписа „Твой Валентин”.
Другата легенда представя същия Валентин като любвеобвилен християнин, който изпращал от затворническата си килия сърдечни бележки до любимите си хора – роднини и приятели. Този Валентин бил изгорен на кладата, защото тайно от властите извършвал християнски венчавки на влюбените.
Защо се приема, че именно 14 февруари е този празник?
Приема се, че на този ден птиците се съешават по двойки, че това е времето на първото пролетно събуждане.
Всъщност, това е древно определен ден на пролетното събуждане: в Древна Гърция на този ден започвали Дионисиевските вакханлии, посветени на Дионисий – богът на виното и плодоредието; в Древен Рим на този ден бил почитан Либер - бог на оплождането и засяването, при което дъщерята на Либер - Либера, била отъждествявана с Ариадна – съпругата и жрицата на Дионис.
На пролетния празник в Древен Рим на този ден възникнал обичаят младите мъже да си избират по име девойка, която да придружават на тържеството - в това е и езическия корен на празника, защото за първи път тук се случва ритуално и легитимно „чифтосване” по двойки; такъв обаче е липсвал в Древна Гърция, тъй като там е доминирало подчертаното безразличие на древните гърци към междуполовата любов и по време да Дионисиите те демонстрирали не любов, а разюздан секс, при това не толкова двуполов, колкото именно еднополов, и най-вече – секс с всичките възможни за такава употреба животни (содомия).
За Източноевропейската и преди всичко Балканската култура и цивилизация денят 14 февруари е всеобщ народностен празник, чествуван като Ден на Трифон Зарезан, или иначе казано – Ден на всеобщото пиянство.
Трифон Зарезан е известен и като Свети Трифон, но известността му като Светия и Великомъченик е доста по-малка, отколкото известността му като Вакханалия.
Преди всичко като Светия и Великомъченик той е известен със „шанса” да си отреже носа, докато зарязвал лозето, а Църквата, поради редица (естетически и педагогически) съображения винаги е избягвала неговото иконографско изобразяване, и така той се оказал не само без нос, но и без икона; с което неговият образ бил силно десакрализиран - при това до такава степен, че специално в българския празничен ритуал той е наричан просто фамилиарно „Трифон” или дори още по-фамилиарно – „Трифон пияницата”[1].
По функционалност той, Трифон, е „светец на лозарите, винарите, градинарите и кръчмарите”, а по генезис е чисто дионисиевски персонаж.
Самият Дионисий е земеделски бог, бог на плодородието, бог на виното и лозята, и е първото тракийско божество, мощно проникнало в религиозно-обредния календар на Древна Гърция, а оттам – в Древен Рим. В българските земи светилищата му са запазени и в двете негови превъплъщения – и като тракийски, и като гръцки бог. Празничните дни са повече от един – те са три, и се наричат „трифонци”. Самият празник започва с т. нар. „подрязване на лозите”, семантиката на което действие е „подсещане на лозите да народят грозде”.
По подобен начин и с друг инструмент – със секира, се извършва и „сплашване” на яловите овощни дръвчета. Ритуалът се извършва преди всичко от мъже-лозари, но има редица местности в България, където се извършва от мома и ерген, или от съпружеска двойка. Самият ритуал е съпроводен с редица заклинателни действия, както и с буйни свирни и танци. Счита се, че на този празник (или по-точно – на втория ден от трите трифонци, наречен „Вълча Богородица” или „Сретение Господне”) „вълците бесуват”, т. е. се сношават.
Изключително съществено внимание в това отношение заслужава това, че докато в Западноевропейската ритуалистика се приема, че това е „ден за сношаване на птичките”, то тук се приема, че това е „ден за сношение на вълците, къртиците и мишките”!
Третият ден от „трифонците” е наречен „Симеоновден”.
И трите дни на трифонците са белязани от страха и би могло да се каже, че тези дни, всъщност, са дни на тържеството на страха - страха от неплодородието и страхаот плодовитостта на хищниците и гризачите (което, всъщност, е и другото лице на неплодородието и глада).
Така, при тези дни Еросът е най-директно свързан с Танатоса.
Християнството е оказало съвсем слабо въздействие върху дионисиевското начало – то е само прагматизирано.
Внимателният анализ разкрива, че въпреки общите корени и общата дата на Западния и на Източния празник, пределно ясно личи културната бездна между тях.
Докато Западната култура и цивилизация се проявява като Култура и Цивилизация на Радостта, Любовта и Развитието, то Източноевропейската или Балканската цивилизация се проявява като цивилизация на страха, вакхалността и оцеляването; докато Западната се проявява като цивилизация на позитивния природен и исторически опит, то Източната – на негативното ситуиране на природното и историческото развитие.
[1] Без тук да се спираме обстойно ще отбележим само факта, че специално в т. нар. „български ареал” всички светии са подложени на изключително мощна десакрализационна помитаща вълна със самия факт на техното иконографисване и поставяне в храмовете на „нивото” на посетителите, които по този начин разполагат с възможността не само „да си побеседват” със Светията така, както си „беседват” с комшията, но и да сключат с него своеобразен „договор”, с който на Светията да му бъдат възложени чисто слугински функции – да му свърши някаква работа в замяна на прекръстването пред неговата икона.
Няма коментари:
Публикуване на коментар